Степени на свобода.

26.

Пътуването беше почти като предишния път, когато в тъмнината се возеше на мотоциклета на Маделин, като едва не умираше на всеки завой, защото го вземаха с безумна скорост. Валентина накара тежкия джип с четворно предаване да завие толкова рязко, че пасажерите й се подготвиха за неизбежното преобръщане и трошене на стъкла, което така и не последва.

Спряха пред Риджънтс Парк и тя се озова отвън, стиснала в ръце заредения калашник с вдигнат предпазител, още преди синкавият пушек от гумите да се е разнесъл.

– Мисля, че ще повърна – каза Люси.

В първия момент Петрович не можа да открие закопчалката на предпазния колан, въпреки упоритото опипване на мястото, където би трябвало да се намира. Най-накрая я откри и се изтърси на пътя, дезориентиран, но без позиви за повръщане.

– Чёрт.

Той надигна глава, застанал на четири крака, и видя тълпа от облечени в мръсни гащеризони работници от едната страна на входа към строителната площадка, които се опитваха да се прикрият зад дървените трупи, празните скипови подемници, камионите влекачи и всичко останало, което можеше да им осигури някакво укритие.

Повечето от тях като че ли бяха успели да избягат, макар че между останалите домики се появяваха нови, които притичваха от стена до стена, докато накрая не се присъединят към колегите си.

Валентина го изправи на крака и той тръгна наляво, залитайки. Спря се едва когато се блъсна в телената ограда около парка.

– Някой ще ми каже ли какъв хуй става тук?

Един мъж, който клечеше до портала, побутна назад каската си и отвърна:

– Да не би да си устойчив срещу куршуми?

– Последния път не бях.

– Тогава клякай тук при мен.

Беше настъпила неспокойна тишина – откакто бе пристигнал, не се бяха чували никакви изстрели, а само някакви гласове в далечината, които може би си крещяха един на друг. Нямаше как да се разбере със сигурност.

– Какво се случи?

Петрович клекна до мъжа.

– Отидохме на работа, както ни каза. – Човекът като че ли имаше испански акцент, както някогашния му асистент, или може би португалски. – Стоях до трошачката – работата ми е да пускам контейнерите в нея – когато забелязах хората на Ошикора. Веднага разбрах, че ще си имаме проблеми, защото слушахме твоето предаване. Всички бяха въоръжени, а ние разполагахме само с ръцете си, но нямаше да ги оставим да ни правят на луди. Казахме им: нямате право да бъдете тук! Започнахме да ги изтикваме – те бяха осем, но ние бяхме осемдесет.

– Не ми казвай, че са започнали да стрелят по вас.

– Човече, беше… ние побягнахме. Те убиха един от нашите право пред очите ми.

Мъжът притисна дланта си към ризата и я показа на Петрович. По нея имаше петна от все още незасъхнала кръв.

– Да, познато ми е това. – Той се изправи. – Осем, казваш?

– Може и девет да са.

– Това е важно. – Петрович извиси глас. – Осем или девет са, хора? Трябва да знам.

Всички бързо стигнаха до консенсус, че са осмина. Той не го прие като чистата истина. Люси вече беше излязла от колата и се беше облегнала на гумата на един самосвал, която беше висока почти колкото нея. Маса гледаше към онова, което бе останало от купчината домики, като се опитваше да си спомни географията на терена.

– Можем да се справим по-добре от това – каза Петрович. – Майкъл? Пак ще те прекъсна. Трябва ми актуална сателитна карта на Риджънтс Парк и искам да разговарям с отряда на Ошикора, който се намира вътре.

[Ако изчакаш две минути, един от американските сателити ще влезе в обхват. Мога да ти дешифрирам потока информация в реално време. Освен това в Риджънтс Парк има девет блокирани трансмитера на мобилни телефони, концентрирани на едно място.]

Майкъл му сигури връзка с телефоните и Петрович им се обади едновременно.

– Здрасти. Казвам се Самуил Петрович и сега аз ръководя шоуто. Ако някой иска да предяви някакви претенции към поста, да го каже още сега, защото думите ви ще окажат драматичен ефект върху продължителността на живота ви.

– Здравейте, Петрович-сан.

– Игуро. Кажи ми, че не си убил току-що няколко души.

– Това беше… нещастен случай, Петрович-сан. Дадени са ми заповеди.

– Какво трябва да означава това? Заповедите ти идват от мен и аз ти казвам, че трябва да свалите оръжията и да излезете с ръце на тила.

– Моите уважения, но трябва да ви откажа. Не мога да приема капитулацията, а ме чака работа. Тъй като се провалих в изпълнението на всички задачи, които ми бяха дадени досега, възнамерявам да довърша поне тази. – Игуро въздъхна. – На всички ни беше трудно.

– Знаеш много добре, че идвам за теб, нали?

– Очаквах го.

– Пошёл на хуй! – Петрович извади пистолета си и го насочи към вътрешността на Риджънтс Парк. – Не може да няма и друг начин.

Валентина и Маса се затичаха напред, прикривайки се една друга. Люси също се показа, но Петрович впери упорито поглед в нея, докато не я накара да се спре.

– Ти няма да ходиш никъде. Твърде е опасно.

– Но…

– Умирам от страх да не те загубя. Разбираш ли ме?

– И аз трябва да свърша нещо. – Тя намери пистолета си и показа на Петрович, че е запомнила как трябва да го използва. – На тях им позволи да се занимават с опасни неща.

– Те са войници, Люси.

– А ти какво си?

Тя застана до него, без да сваля очи от лицето му. През последните няколко дни сигурно беше пораснала, защото очите й се бяха изравнили с неговите.

– Увреден. Такъв съм аз. И не искам ти също да станеш такава.

– Не можеш да отидеш там и същевременно да ми попречиш да те последвам.

– Тогава стой зад мен. И не прави глупости.

Той преглътна тежко и се затича към мястото, където стоеше Маса, вдигнала оръжието пред себе си, и оглеждаше пътеката между домиките.

– Дотук е чисто.

– Всичко е наред – ще получим карта. Ще насложа информацията за мишените ни и ще ти я изпратя. Според мен те ще се опитат да унищожат контейнер нула. Мисля, че трябва да го запазим цял.

Майкъл му изпрати сателитния образ и Петрович вече можеше сам да види сияещата бяла точка до тъмното петно на контейнера. Той маркира останалите, след което отмести мерника си към контейнер нула.

Девет източници, и той знаеше точно кой от тях е Игуро. Бяха покрили неравен периметър, концентрирайки се върху единствения път, през който може да се влезе вътре с превозно средство. Двама се намираха в контейнера – Петрович не можеше да ги види, но долавяше предавателите им.

Маса гледаше екрана на ръката си.

– Един, който да ги накара да замръзнат по местата си, а другите да ги хванат изотзад.

– Трябва да превземем контейнера, преди да са го минирали. Хич не ми се иска да се занимавам с още една бомба. Какво ще кажеш аз, Тина и Люси да тръгнем право напред, а ти да заобиколиш отзад?

– Някой идва.

Петрович веднага погледна към съседния ъгъл. Ала картата показваше фигура, идваща откъм входа. Той се обърна назад.

Маделин се приближаваше с широка крачка. Беше захвърлила кожените си дрехи, които носеше през по-голямата част от годината, и ги беше заменила с малко тясна броня и с керамичния шлем на сестрите от Ордена на Жана д’Арк. В едната си ръка държеше своя ватикански специален, а в другата – раница.

– Да не мислехте да започнете без мен? – Тя хвърли раницата на земята и дръпна ципа й. Вътре имаше резервни пълнители и половин дузина зашеметяващи гранати. – Имаме оръжейна. Реших, че няма да е зле да мина през нея.

Петрович взе една от гранатите и я подхвърли на Валентина, последвана от още една. Сложи по една във всеки от джобовете си. Когато вдигна глава, улови очак­ващия поглед на Люси.

– Изпуснеш ли някоя от тези, губиш си ръката.

– Ти никога не си хвърлял граната през живота си – възрази тя.

– Аз нямам нищо против да изгубя ръката си. Или красивата си муцунка. – Той порови из раницата, търсейки подходящия калибър патрони. – На теб не ти се полага да си играеш с експлозиви.

– Кой е казвал нещо за игра?

Той намери една пачка патрони и ги изсипа в джобовете си върху гранатите.

– Не.

– А тя защо изобщо е тук? – попита Маделин.

Взе последните гранати, успявайки да събере и двете в едната си шепа.

– Криворазбрана лоялност.

Тя се усмихна напрегнато.

– Тук като че ли я има в изобилие. Предполагам, че имаш план.

– Деветима от тях са при контейнер нула. Дясната ръка на Соня, Игуро, е там. Ще ги нападнем фронтално. Маса ще мине по фланга.

– Не можеш ли да я наричаш по име?

– Това е името й. – Той се консултира с картата си и тръгна напред. – Майкъл ни осигури сателитна информация. Знаем точно къде се намират.

– А знаем ли какво правят?

– Разчистват уликите. – Той се обърна към Маса. – Готова ли си?

Тя кимна и се шмугна в тесния проход между два ръждясали контейнера. Макар да се изгуби от погледа на Петрович, той я беше маркирал. Наблюдаваше я как се промъква в дъга, използвайки неговата информация, за да остане незабелязана.

Докато не се наложеше да нанесе удар. Маса зае позиция в близост до един от охранителите и зачака да отвлекат вниманието им. Петрович с удоволствие се погрижи за това. Той пъхна показалеца си в гривната на първата граната и изчисли на какво разстояние трябва да я хвърли. Реконструира терена пред себе си така, че контейнерите се превърнаха в бели рамки, през които можеше да се вижда. Линията направи лек завой и се спря точно пред контейнер нула.

А сега внимателно. Петрович леко дръпна щифта и хвърли гранатата. Тя отскочи с глухо избумтяване от един стоманен покрив и прелетя спокойно над опразненото пространство пред отворения контейнер.

Валентина проследи траекторията на неговата граната и я повтори с една от своите.

Първият гръм беше оглушителен, последван миг по-късно от втори. Заслепяващите проблясъци хвърлиха отчетливи сенки върху стените. Маса излезе от укритието си и вкара един куршум в тила на някакъв мъж.

– Един – каза тя и се прехвърли на следващия.

Хората на Игуро стреляха хаотично. Стените на контейнера задрънчаха от рикошетите и Валентина с удоволствие им показа, че разполага с нещо по-мощно от пистолет. Маса беше стигнала до втората си мишена – човекът дори не гледаше вече към домиките, а към останалите членове на групата си, ужасен от мисълта, че е единственият оцелял.

Нямаше защо да се притеснява.

– Двама – каза Маса.

Петрович приготви втората граната. Маделин прибра пистолета си в кобура му и измъкна и двата щифта.

– Трябва да приключваме с това.

Тя изтича напред и метна и двете гранати високо над главата си. Дори не изчака да паднат на земята, а извади пистолета си и изскочи иззад ръба на контейнера.

– Чёрт.

Валентина свали един, който бе избрал да побегне към нея; Маса очисти трети поред. Гранатите паднаха, отскочиха и се взривиха със силен гръм, насищайки допълнително с пушек и без това задимения въздух. Светкавиците бяха заслепяващи и само онези, които успяха да си затворят очите навреме, можеха да виждат след това.

В следващите пет секунди, преди Петрович да може да се приземи зад съпругата си, преди Маса да успее да излезе и да избере следващата си жертва, Маделин се прицели и стреля три пъти.

Те умряха, преди да осъзнаят, че са били простреляни. Маделин не обърна внимание на падащите тела и тръгна напред към отворените врати на контейнер нула. Някакъв мъж все още се опитваше да натика детонатор в едно блокче сив марципан. Миг по-късно вече не правеше нищо, а двата предмета, които се беше опитвал да съедини, паднаха от разтворените му пръсти.

Последният се беше притиснал към стената в дъното и имаше пълно основание да смята, че Маделин ще убие и него.

Тя не забави ход. Приближи се, пресегна се, стисна го за гърлото и го запрати към другата стена на контейнера. После отиде пак при него, сграбчи униформата между лопатките му в шепа и го хвърли към отсрещната страна.

За миг остана на мястото си, дишайки тежко, и се огледа за някакво движение. След като не забеляза такова, се обърна и тръгна към светлината.

Люси надникна иззад един контейнер и зяпна ококорено разкрилата се пред очите й сцена.

– Мамка му.

Петрович се чувстваше добре, легнал на студената отъпкана земя.

– Да. Горе-долу обобщава всичко.

Маса обиколи телата, побутвайки ги с крак, но целта на Маделин не беше да ранява. Тя ритна Игуро, който се претърколи леко настрани, после се върна обратно в предишното си положение.

– Какво съм си мислила? – рече Люси. – Какво смятах да направя?

Петрович спусна предпазителя на пистолета си, след което се надигна от земята. Валентина беше отишла да провери експлозивите в контейнера и той я наблюдаваше как се изправи лице в лице с Маделин на прага.

Двете се погледнаха неохотно, но с уважение и после всяка от тях пое по пътя си. Маделин отиде до Петрович, прескачайки труповете по пътя си, и му помогна да се изправи.

Спря се за миг, за да огледа двете дупки в бронята си, откъдето течеше гел.

– Трябва да спрем Соня.

– Права си.

– И това момиче – нашата дъщеря – няма да дойде с нас.

– И без това мисля, че вече не иска.

– Добре. Другите две може да дойдат.

– Мислех си, че ги мразиш.

Тя прибра пистолета си в кобура.

– Те явно се грижат за теб, така че ще трябва да го преживея.