Степени на свобода.

7.

Той сънуваше. Всичко беше толкова прекрасно, толкова идеално. Огромното жълто слънце сипеше лъчи над морето, носейки се на запад над безбрежния спокоен океан. Тревата, върху която беше стъпил, преминаваше в белия пясък по криволичещата и назъбена линия на крайбрежието, а на пясъка играеха деца, шест на брой, и някои от тях бяха негови. Те се смееха, тичаха и участваха в някаква сложна игра, която включваше хвърляне на водорасли и улавяне на раковини. Той ги наблюдаваше и след като се нагледа, също се спусна към пясъка; подгони ги с рев на грамадно чудовище и те се разбягаха по плажа с писъци и весел смях.

А когато дойде на себе си, се опита да си спомни кога и къде се е намирал. Очите му се отвориха бавно и видяха Маделин. Тя не носеше йоанитската си роба, което означаваше, че не се беше събудил осемнайсет месеца по-рано и не беше претърпял току-що масивен сърдечен пристъп.

След това видя Валентина, която бе поставила любимия си калашник върху коленете, застаналата до нея Люси и една червенокоска, която доскоро бе блондинка – Маса, облечена в своя стелт костюм. И Соня. Петрович не обърна внимание на облеклото й, а се със­редоточи върху обстоятелството, че тя изглеждаше така, сякаш е глътнала оса.

Току-що беше изгубил една атомна бомба. Сигурно с право му бе толкова ядосана.

– Пиздец – каза той.

Ръката му – лявата – беше подгъната под странен ъгъл. Докато беше заспал, някой садист го беше обзавел с антенна решетка, с която улавяше с лекота радиосигналите, но му беше невъзможно да промени ъгъла на прегъване на лакътя си. Ръката му беше обхваната от четири титаниеви пръстена, които бяха свързани чрез кръстосани шини.

Петрович повдигна ръката си от рамото. Покритата с петна йод плът се размърда покрай металните жици, придържащи костта му. Сигурно болеше, но морфинът си беше свършил работата.

Той потърси часовника в ъгъла на зрителното си поле. Нямаше го. Нямаше връзка с външния свят. Намръщи се и погледна към часовника на стената, който беше зает да отброява секундите. Замаяното му съзнание направи бавно изчисленията и стигна до предположението, че са изминали три часа и половина; часове, които никога нямаше да си върне.

Опита се да седне. Само с една действаща ръка и с мек матрак, върху който трябваше да се обляга, той направи няколко неуспешни опита, преди Маделин да се приближи до него. Тя го задържа изправен, докато му оправяше възглавниците, след което леко го облегна върху тях. След няколко минути сигурно щеше да се почувства неловко, но точно сега той се наслаждаваше на грижовността й.

– И така – рече той с прегракнал глас. Гърлото му гореше така, сякаш бе погълнал половин литър евтина водка. – Бомбата я няма. Не знаете къде е или кой я е отнесъл. Не знаете за какво им е притрябвала или какво искат да получат в замяна на връщането й. Прав ли съм?

Никой не възрази.

– Само че не е така, нали?

Петрович се опита да придърпа надолу болничната нощница, с която беше облечен, и отново се ядоса заради ограничеността на движенията си. Беше се събудил само преди минути, а вече бе готов да настоява за ампутация на ръката и замяната й с протеза.

– Не мога да разбера – каза Люси. Погледът й премина по лицата им. – Някой от нас…

– Да. Някой от вас. Тези мъже знаеха къде се намирам, знаеха, че съм сам, знаеха с колко време разполагат, знаеха точно как да ме обезвредят, знаеха къде е бомбата. Бяха подготвени. Бяха готови. Не бяха въоръжени, но бяха наясно, че и аз нямам пушка – кой освен присъстващите в тази стая знае, че ходя невъоръжен? Че ми е забранено да нося оръжие? Те ме обездвижиха и ме изключиха – само вие имате представа какво ще ми причини това.

Валентина сви устни.

– Кабелът ти вече не е тайна. Всички го знаят, да? Може просто да са извадили късмет.

– Късмет?

Тя сви рамене.

– Едва ли. Но аз лично бих потърсила и някоя друга причина освен тази, че приятелите ми са ме предали. Да започнем с онези, които са разрязали контейнер нула.

– Те изчезнаха – каза Маделин. Облегна се тежко на стената, размествайки висящата зад гърба й картина. – Изчезнаха от лицето на земята и сега аз няма да мога да тръгна след тях и да ги открия.

Петрович се обърна схванато към нея.

– Защото…

– Соня ме уволни – процеди Маделин през зъби. – Очевидно се съмнява в преценката ми.

– Какво трябваше да направя, по дяволите? – Лицето на Соня смени няколко нетипични за нея изражения, преди да избухне в яростна тирада. – Ти изгуби бомбата. Изгуби я. Беше в ръцете ти и я изгуби. Ти си шеф на охраната и си оставила един невъоръжен мъж сам с ядрена бомба. Поставям под въпрос не преценката ти, а здравия ти разум.

Маделин се отблъсна рязко от стената; движението бе достатъчно, за да внуши страх.

– Соня – започна тя.

Но Соня не беше уплашена.

– За теб съм шибаната госпожа президент. Можеха да го убият! Това може да не означава нищо за фригидна кучка като теб, но аз всъщност го обичам.

Тя беше пребледняла цялата, с изключение на върха на носа й, който упорито розовееше.

– Сега ще се опитам да оправя кашата, която ти забърка. Ако те хвана на сто метра от мен, ще се погрижа някой да те застреля. Ясна ли съм?

Единственото, което беше абсолютно ясно, бе желанието на Маделин да разбие стената със Соня. Тя успя да се сдържи с титанични усилия, напрегнала всичките си мускули.

– Да, действай тогава – обади се Петрович от леглото. – Това оправя всичко, нали? Ако изобщо някоя от вас ме беше слушала преди малко, аз казах, че нямате представа кой е отнесъл бомбата. Но това не означава, че и аз нямам. Разполагам със запис на случилото се до момента, в който махнаха импланта ми, включително на шестимата мъже, които отнесоха бомбата. За няколко секунди ще мога да ви кажа кои са те и къде живеят. Къде са живели. Допреди три часа и половина.

– Отнесли са играчката ти – каза Люси. – Не беше в теб, когато те намерихме.

Лицето на Петрович се изкриви.

– Чёрт.

– Ще ти намеря нова – предложи тя.

– Отивай веднага. Каквото и да е, ще свърши работа. – Трябваше да се досети още щом се събуди. Лекарствата замъгляваха мисълта му. – Трябва да се махна от това ёбаное място.

Люси заобиколи Соня и се измъкна навън. Остави вратата леко отворена и те чуха забързаните й отдалечаващи се стъпки. През процепа Петрович успя да зърне един от пазачите на Ошикора.

– Аз мога да се справя по-добре от нея – каза Соня, макар че не сваляше очи от Маделин.

– Теб те чакат по-важни неща. И съжалявам.

– Обади ми се, когато си спомниш достатъчно важ­ни неща. Става ли?

– Става.

След като хвърли един последен поглед към Маделин, тя бутна вратата настрани и излезе бързо от стаята. Охраната се подреди зад нея и пред непоколебимия им вид коридорът бързо се опразни.

– Сериозно говоря – каза той, опитвайки се да прив­лече вниманието на останалите. – Още сега трябва да се махна от тук. Някой ще ми каже ли докога ще трябва да нося тази железария?

– Шест месеца.

Маделин свиваше и разпускаше юмруците си.

– Сигурно се шегуваш. – Той погледна към ръката си. – Викайте хирург. Кажете му да я маха. Да я маха цялата дотук.

Той показа с длан малко под лявото рамо.

– Сам, не.

– Разнасят ядрена бомба из Свободната зона. Някой мой близък ме предаде. И си изгубих играчката. Отново. Не мога да се погрижа за никое от споменатите неща, ако от тялото ми стърчи цял „Аресибо“.

– „Ари“ какво? – попита Валентина.

– „Аресибо“ – промърмори Маса. – Радиотелескоп. Пуерто Рико.

– А ти си много мълчалива. – Петрович се опита да се оправи със завивките, сграбчи ги в шепата си и дръп­на, но очевидно бяха подпъхнати добре под дюшека. Той погледна намръщено стелт костюма й, който мислеше, че е прибран на съхранение. Но ето че тя отново стоеше пред него, облечена във втората си кожа. – Искаш ли да кажеш нещо?

– Позволено ми е да разговарям само с Тина, Люси и теб и никога не оставам сама. Знам, че не съм казала нищо, което може да бъде използвано срещу теб. Така че просто чакам да ми кажеш какво да направя. – Тя дръпна крайчетата на боядисаните си коси. – ЦРУ първо щеше да те убие, а преди да си тръгнат, щяха да минират контейнера. Не са били те.

Петрович най-после се справи с болничното бельо.

– Ако някой няма желание да вижда голия ми задник, сега е моментът да излезе навън.

Никой не помръдна от мястото си.

– Добре, мне похуй.

Той свали краката си отстрани на леглото и се опита да се изправи. Щеше да падне, ако Валентина не го беше подхванала.

Тя го сложи отново да легне.

– Къде смяташ, че искаш да отидеш?

– Където и да е. На което и да е място, където няма да съм облечен с това говно.

– Трябва да помислиш малко. – Тя го хвана за раменете и го разтърси. – Трябва ти план.

– Не мога да мисля. Чувствам се така, сякаш са ми изтръгнали половината мозък през тила.

– Валентина – каза предупредително Маделин, – остави го да легне.

– Няма. Това е важно. Не ти трябва компютър. И без това си достатъчно умен. Животът започва, преди да получиш имплант. Не го забравяй.

Тя го потупа по бузите и отстъпи назад.

– Така е, права си. – Петрович погледна ръката си. – Къде е счупването?

– В средата на раменната кост. Отчупено е парче с дължина три инча – отвърна Маса, без да спира да подръпва косата си. – Прегледах ти картона.

– Тогава за какво са пръстените под лакътя?

– За стабилност. Не можеш – не бива – да използваш тази ръка за носене на тежести. Изобщо.

– Значи, ще ми е по-добре без нея.

– Не – изръмжа Маделин.

– Ще ми кажеш ли отново защо изобщо трябва да се съобразявам с мнението ти? – Той не се обърна, просто си седеше с гръб към нея. – Разделени сме от по-дълго време, отколкото бяхме заедно.

Температурата в стаята падна под нулата.

– Все някой трябваше да го каже – продължи той. – Достатъчно дълго се надявах, че ще се върнеш при мен. Или ще го направиш, или няма. Действията ми по никакъв начин няма да повлияят на решението ти. Но ситуацията, в която се намираме в момента, означава, че самият аз трябва да взема някои решения.

– Можем да спасим ръката. – Маса пристъпи напред откъм ъгъла. – Ще докарам един инвалиден стол.

Валентина вдигна пушката си и я преметна през рамо. Реакцията беше напълно машинална – където отиваше едната, другата трябваше да я последва. Такъв беше законът.

– Скоро ще се върна.

Тя хвърли многозначителен поглед към Маделин.

– Всичко ще бъде наред. – Той кимна, усещайки хладината с голия си гръб. – В този хотел не дават ли халати?

– Ще ти намерим.

Маса задържа вратата за Валентина и двете изчезнаха като призраци.

Петрович отново се опита да стъпи на пода. Очите му казваха, че е равен и неподвижен, но докато бавно се изправяше, той се почувства така, сякаш се намираше на кораб в бурно море.

– Ако загубата на ръката ще ми даде шанс да стигна до бомбата, преди да се е взривила, още сега ще я отрежа с ръждясал нож. Разбираш ли ме?

– О, беше пределно ясен, Сам.

– Какво смяташ да правиш сега?

– Предполагам, че едва ли ще е нещо, което да те накара да размислиш.

Той отпусна глава на гърдите си.

– Защо просто не спреш да се държиш като пизда старая? Соня беше права, а ние сбъркахме – трябваше просто да заключим здраво контейнер нула. От нас се очаква да се държим като отговорни възрастни, а не като ёбаные хлапета, които крият разни неща от родителите си и се надяват, че те няма да разберат.

– Искаш да кажеш както постъпи ти?

Той бавно се обърна, тътрейки краката си. Ръката му отказваше да се отпусне край тялото му; поредицата пръстени я караха да стърчи встрани, принуждавайки го да изкривява неудобно рамото си към металната рамка. Той се пресегна и хвана най-долния пръстен с другата си ръка.

– Двете ситуации са напълно различни. Хората вече знаят за бомбата. Тя не беше тайна и ние трябваше да се досетим какво означава това.

Лицето й се изкриви от болка.

– Те действаха толкова бързо.

– Да. Разбраха за нея преди нас. Предполагам, че са знаели много преди контейнер нула да бъде отворен. Никой не решава да се превърне в ядрена сила само защото му е скучно и няма какво да прави вечерта. – Той се опита да свие рамене, но установи, че това също му е невъзможно. – Беше ни подготвен капан. От някой, който познава и двама ни много добре.

– Обзалагам се, че Хари щеше да знае кой е.

– Може би. Но нямаше да направи нищо по въпроса. Докато не стане твърде късно.

– Пука ми – избъбри тя. – Онова, което каза Соня, изобщо не е вярно. Толкова много те обичам.

Той си помисли, че тя ще заплаче. Помисли си, че той ще заплаче. Пое си дълбоко дъх.

– Жалко, че това като че ли вече не е достатъчно.

Вратата внезапно се отвори докрай. Маса избута в стаята един инвалиден стол, остъргвайки боята от касата.

– Скачай в него. – Тя спря внезапно и Валентина се блъсна в гърба й. – Да не прекъсвам нещо?

– Да. Не. Няма значение. Халат?

– Нося одеяло. Не успяхме да намерим нещо по-доб­ро. – Тя приближи инвалидния стол до Петрович и натисна с крак спирачките му. – Наложи се да изхвърля един човек от това нещо.

– Истината казва – потвърди Валентина. – Голият ти задник ще се настани на затоплена седалка.

– От това по-зле няма накъде. – Петрович се опита да седне, подпирайки се само с едната ръка, но накрая просто се стовари върху седалката. – Чёрт. Заболя ме.

Докато Валентина диплеше артистично одеялото върху коленете му, Маса отпусна спирачките.

– Така. Следваща спирка – физиотерапия.

Тя завъртя стола и започна да го бута към вратата.

– А ти престани да се правиш на весела. Не съм свикнал с това.

Тя се наведе към него откъм гърба му и косата й погали лицето му.

– Най-после съм полезна с нещо. Няма как да знаеш какво е усещането.

Когато излязоха в коридора, той погледна назад. Валентина подтичваше след тях. Маделин не се виждаше никаква.