Степени на свобода.

8.

Когато влязоха в стаята, лампите на тавана започнаха да примигват и да светват една по една. След всяко цъкване и изжужаване се разкриваше нова част от модерната зала за изтезаване, докато накрая тя не се разкри пред очите му в цялото си антисептично великолепие.

Петрович потрепери. На табелката на вратата пишеше „Физиотерапия“, но сега вече не беше сигурен дали е така.

– Нима всички тези неща са направени, за да помагат на хората?

Маса стоеше зад стола и оглеждаше оборудването.

– Нямам представа откъде знам за какво служат всички тези неща, но го знам. Понякога се улавям, че мисля за нещо, и внезапно разбирам, че съм експерт по това. Но винаги става едва когато се сблъскам с него.

– Щом могат да изтриват паметта ти, сигурно имат начин да вкарват и нови спомени в нея.

– Така изглежда. Уредът на ръката ти се нарича рингов фиксатор на Тейлър-Хобаши. Някоя от тези машини е направена да работи с него.

Тя натисна спирачките на стола и тръгна между пейките, столовете и масите, прокарвайки пръсти през метала и пластмасата и припомняйки си мисли, които не бяха нейни. Валентина клекна до Петрович.

– Хмм – рече тя. Обикновено издаваше този звук, когато се опитваше да намери подходящите думи. – Доб­ре ли си?

– Това прозвуча многозначително, дори за теб.

– Ти имаш много проблеми. Твърде много.

– Да не би да предлагаш да ме отървеш завинаги от един или няколко от тях?

– Ако ти беше, хмм… – на лицето й се изписа сурово изражение – шефът. Тогава сигурно щеше да разполагаш с по-голяма свобода на действие.

– Искаш да вдигна революция срещу Свободната зона.

– Срещу Ошикора. Свободната зона е добра идея, осъществявана от погрешните хора.

Петрович размърда пръстите на лявата си ръка. Гледаше ги как се свиват и разгъват като тънки тръбовидни червеи, измъкващи се от гнездото си.

– Какво да ти кажа. Не си мисли, че не съм размишлявал по въпроса. Предполагам, че няма да срещна трудности. Да събера войниците, да сваля лидера, да заграбя властта. Жалко, че няма да стане.

– Нет?

– Със сигурност нет. И разбира се, че Свободната зона е добра идея. Тя е моя идея. Затова съм неин верен служител и ще си остана такъв през следващите седмица и нещо.

– А бъдещето? Твоето бъдеще? – Тя се замисли за миг. – Моето?

– Остави това на мен. Нямам намерение да разочаровам нито приятелите, нито враговете ми.

Тя сви устни и кимна.

– Така е добре.

И това беше всичко; въпросът беше разрешен удов­летворително. Той беше осуетил държавен преврат, казвайки просто едно кратко „не“. Надяваше се, че ако някога Соня разбере за това, тя ще бъде подобаващо признателна.

Междувременно Маса обикаляше около някаква машина, която приличаше на робот скелет, прерязан в кръс­та. Пръстите й управляваха двете рамки, въртяха ги и ги огъваха, за да усетят връзката между двете стави.

– Това е.

Тя махна на Петрович и той позволи да бъде откаран с количката до мястото.

Когато погледна нагоре, машината се извисяваше над него. В съзнанието му проблесна образът на Новия джихад на машините, на структурата от стомана и хидравлика, която се беше навела над него за миг, за да го проучи.

– Няма от какво да се притесняваш – каза Маса.

– Нали не седиш на моето място. – Той си пое дълбоко дъх. – Какво трябва да направя?

– Просто си протегни ръката. Аз ще свърша останалото.

Той вдигна вдървено ръката си и тя започна да работи бързо и внимателно, с несвойнствена лекота. Наведе машината над него и прихвана титаниевите пръстени на Петрович към металния скелет, който му осигури достатъчно опора, за да може просто да се отпусне на него.

– Удобно ли ти е?

Не беше, но той не бе и очаквал да е.

– Става.

Имаше още нещо – хамут, който обгърна раменете му и се спусна по гърба. Не само приличаше на екзо­скелет: беше си точно екзоскелет и Петрович схвана какво се опитваше да направи тя.

– Ще трябва да освободим дясната ръка – не моята, на машината. Не може ли да работи без захранване от мрежата?

– Сервотата са на дванайсет волта. Би трябвало да можеш да стъкмиш нещо. – Маса повери няколко чекмеджета в близкото бюро, търсейки нещо подходящо. – Шестограм. Пет милиметра.

– Моят трябва да е в Маделин.

– Ще продължа да търся – рече тя и разшири обхвата си.

– Нали знаеш, че тя не те мрази.

– Аха. – Гласът й прозвуча приглушено от шкафа, в който се беше напъхала. – Тя ли ти го каза?

Петрович се почеса по носа със свободната си ръка.

– Правилна забележка, на място.

Тя погледна зад стоманената пейка.

– Последното й действие като началник на охраната беше да ми върне костюма. Използва възможността, за да ми покаже ясно мнението си за мен. – Маса отново се наведе и накрая се подаде, стиснала едно правоъгълно пластмасово куфарче. – Да приключваме с това.

Валентина пое тежестта на втората машинна ръка, Маса разви болтовете, които я придържаха на мястото й, след което разкачи кабелите от моторите при раменете, лакътя и китката.

Вратата се отвори с трясък. На прага застана мъж, облечен в бяла престилка.

– Какво… правите тук?

Свикнал да сканира лица, да ги проверява със софтуера си и веднага да открива самоличността на човека, сега Петрович се чувстваше напълно изгубен. Личният контакт, обръщането към човек по име, беше негова запазена марка. Не познаваше друг начин. И колкото и да се опитваше, не се сещаше за нищо.

Накрая се отказа.

– А, чёрт возьми. Разглобяваме болнична собственост и я модифицираме така, че да мога да възстановя поне част от функциите на потрошената ми лява ръка, което ще ми позволи поне да се опитам да ни измъкна от този пиздец, в който сме затънали, преди всички да умрем от ужасна смърт. А ако междувременно успея да открия оня подонок, който ми причини това, ще го приема като бонус. – Той се усмихна неприятно. – Някакви въпроси?

– Доктор Петрович? – попита мъжът.

– Ако това ви беше въпросът, остава само да се надявам на помощта на бога, в който вярвате. Кой хуй си мислехте, че съм?

Петрович можеше да види как мислите прелитат през главата му. „Ако мъжът е Петрович, тогава фигурата в черно би трябвало да е убийцата от ЦРУ, а другата, с кафявото яке, пристегнато в кръста, и с преметнатия през гърба калашник, е руската гангстерка, героинята от моста „Ватерло“.“

– Ще си ходя – каза той.

– Мъдър избор – отвърна Петрович и изчака вратата да се затвори. – Мудак.

– Така. – Маса пристегна каишите и провери болтовете. – Можеш ли да се изправиш?

– С малко помощ, сигурно.

Валентина спря да си играе с резервната механична ръка, която беше достатъчно дълга, за да стигне до каишите на гърба му. Жените го изправиха на крака. Петрович се наклони наляво, внесе корекция и накрая успя да застане прав.

– Тежко. Небалансирано.

Ремъците се бяха впили в бледата му кожа.

– Ще усетиш разликата, след като го включа.

Маса взе малкия контролер и пусна захранването. Сервомоторите веднага зажужаха, повдигайки ръката му. Той бавно размърда рамото си; сензорите уловиха нерешителното му усилие и го осъществиха под формата на гладко, стабилно движение.

– Ёбаный стос. – Петрович погледна ръката си. – Това може и да се получи.

– Сега ще разхлабя леко лакътната става. Кажи ми, като те заболи.

– Добре. Така или иначе, ще боли, така че просто действай.

Тя завъртя с гаечния ключ нужните винтове.

– Така. Сега свий ръката си. Съвсем леко.

Тя помръдна. Почти елегантно. Поддържащите пръстени на гипса му и металните пръти на физиомашината правеха движението да изглежда тромаво и непохватно, но зад това се криеха сила и скорост.

– Ще ни трябват батерии. Много. Акумулаторни. – Петрович завъртя китката си на едната, после на другата страна. – И един удължител също ще влезе в употреба.

Валентина извади телефона си.

– Ще кажа на Люси. Тя ще намери нещо подходящо.

– Кажи й да дойде тук, а после заедно ще отидем в Колежа по изкуствата. – Той изпуфтя. – Инструментите ми все още са ни нужни, а повечето са у Маделин.

– Ще трябва да ги вземем. Засега няма да си режеш ръката, така че би трябвало да е доволна.

Валентина се отдалечи в другия край на стаята, за да проведе разговора, а Петрович огледа тялото си.

– Искам си и панталоните. И ботуши. И не съм сигурен дали сам ще мога да си връзвам връзките. – Той въздъхна и сервомоторите изжужаха съчувствено. – Освен това сигурно ще съсипем шинела ми. Няма начин да напъхам това чудо в ръкава. Транспорт. Имате транспорт, нали?

Маса отпусна тежестта си на единия крак и му подаде контролера.

– Само защото не се сети за това досега, не означава, че ние не сме помислили за него. Всичко е приготвено, Сам.

– Имам комплекси. Съди ме. – Петрович се опита да приближи лявата си ръка до лицето, за да се почеше по носа. Не се получи съвсем. Той изръмжа раздразнено. – Защо сме още тук? Трябва да правим нещо.

– Тогава сядай обратно в стола, а аз ще те изключа. Дрехи, инструменти, кола, колеж. Нещо ще се обърка, ако не действаме подред. Концентрация, яснота, цел.

– На това ли ви научиха в ЦРУ?

Петрович се отпусна в инвалидния стол.

– Това си спомням, значи, сигурно е било така. Сложи ръката си в скута. Когато изключа захранването, пак ще натежи.

Той изпълни каквото му беше казано и в същото време изруга, задето го командват. Маса издърпа щепсела – ръката му се вдърви и се опита да падне върху коленете му. Той я издърпа и я остави да легне напреки на облегалката.

Маса го изкара отново в коридора. Валентина я последва, притиснала телефона към ухото си.

Озоваха се пред тълпа от мъже и жени, които ги очакваха пред вратата. Всички мъже бяха възрастни, някои много стари; всичките носеха черни раса, превързани през кръста с червени шарфове, а върху главите им, повечето плешиви, се мъдреха червени кепета. Жените бяха по-млади, облечени в дълги до земята одежди и носеха забрадки; под одеянията им се криеха бронежилетки и одобрените от Ватикана оръжия.

Пeтрович затвори очи. На света нямаше такова количество морфин, което да породи подобна халюцинация, затова той предположи, че те наистина са там.

– Ако… – започна той, но размисли. – Не, чуйте ме внимателно: бях пределно ясен, когато казах на отец Джон, че не искам да говоря с вас. Нямам представа как сте убедили болничния персонал да ви пусне тук или кого сте принудили да ви каже къде се намирам; но когато разбера, ще наритам здраво виновниците в жопу.

Той отвори очи. Те продължаваха да стоят там, десетина на брой, шестима кардинали и четири монахини от Ордена на Жана д’Арк. Нямаха вид на хора, които биха си отишли само защото на него му се искаше.

– Мога ли да представя… – каза най-възрастният мъж с лице, набръчкано и тъмно като орех.

Навеждайки се напред, той се озова срещу дулото на пушката на Валентина.

Монахините веднага влязоха в действие. Кардиналът беше издърпан зад тях и те издигнаха солидна стена пред заплахата. Едната от тях посегна към пистолета си. Чрез размяна на едва доловими сигнали се стигна до решението, че няма да е необходимо.

– Не, не можете. Само ми отвличате вниманието. Няма да ви отделя и минута от времето ми. Нито сега, нито когато и да било. Не ме молете повторно. Не искам да знам кои сте, какво искате или как смятате, че можете да ми помогнете. Просто не сте ми нужни. – Петрович многозначително намести ръката си. – Предполагам, че този път се разминахме с престрелката, макар болницата да не се различава по нищо от което и да е друго място – дори в много отношения е по-подходяща – затова моля да ни извините, сигурен съм, че сами ще намерите пътя навън.

Монахините не помръднаха, най-вече защото Валентина продължаваше да държи калашника си насочен към главата на мъжа, за който смяташе, че може да е префектът на Конгрегацията за Доктрината на вярата. Те не носеха табелки с имената си, така че трудно можеше да се каже дали е така.

– Тина, престани и ме изкарай от тая лудница.

Валентина успя да изрази неохотата си чрез бавното сваляне на оръжието, а Маса се изкашля учтиво, за да ги подсети да отстъпят встрани.

– Пазете си пръстите на краката, Ваша милост – каза тя.

– Казва се Високопреосвещенство – изсумтя Петрович, докато се плъзгаше плавно между двете редици в черно, бяло и алено. – Не че ми пука.

Коридорът беше ненужно дълъг, а асансьори имаше само в единия му край. През цялото време той усещаше как погледите им дълбаят в тила му. А след това се наложи и да чакат: нещо нечувано, защото свързаният с мрежата Петрович щеше да е повикал асансьора предварително и щеше да се е погрижил кабинката вече да ги чака с отворени врати.

Докато чакаха, една от монахините се приближи, за да говори с него – той нямаше как да знае дали по собствено желание, или беше изпратена. Но забеляза, че тя е най-красивата, макар че би трябвало униформата да прикрива това. Не беше най-младата, но имаше усмихнати очи и френско-канадски акцент, а това, че не беше най-младата, не означаваше нищо, тъй като имаше много малко стари монахини от Ордена на Жана д’Арк. Изхабяваха се с обезпокоителна бързина.

– Вие сте женен за сестра Маделин, нали?

Петрович вдигна очи към лицето й.

– Да.

– Тя тук ли е?

– Зависи. Вижте, вашите ватикански психономера няма да минат при мен. Единствената причина да ви обърна внимание е, че сте от Ордена на Жана д’Арк, а аз изключително много го уважавам. Казвайте каквото имате да казвате и не ми губете времето.

Тя се усмихна накриво.

– Аз бях наставничка на съпругата ви.

Наложи се ръчно да порови в спомените си. Всичко, дори това, ставаше много по-бързо, когато беше вързан.

– Мари. Сестра Мари Клеменсо. – Той погледна пок­рай нея към тъмния облак от свещеници, които продължаваха да стоят пред вратата на залата за физиотерапия. – Защо сега сте с тези клоуни?

Тя не реагира на обидата.

– Имаха нужда от някой с познания за Метрозоната. Помолиха мен.

Асансьорът пристигна със звън. Вратата се отвори и Валентина огледа бързо вътрешността почти едновременно със сестра Мари. Двете размениха одобрителни погледи.

Маса бутна количката напред, а Валентина подложи обутия си в ботуш крак пред вратата. Когато влязоха в тясната кабина, завъртяха стола на Петрович така, че да може да гледа навън и да вижда фигурата на монахинята на фона на бледозелената стена.

– Значи, нямате никакви извинения. Знаели сте в какво се замесвате, сестро.

Тя го погледна сериозно с коригираните си с лазер очи.

– Да, но като че ли нищо не може да ни подготви за шока от срещата с вас очи в очи.

Въпреки счупената ръка, болката, тревогите и неотложните задачи, когато вратата на асансьора се затвори, Петрович се кикотеше безумно.