20.


Далеч от малкия светъл кръг тъмнината беше плътна като стена. Петрович превключи на инфрачервено зрение и проследи с поглед спускащата се по стълбата Маделин.

– Не ухае особено приятно – каза тя, като вдигна ръка, за да насочи крака на Люси към ръждясалите метални пръстени на последните няколко стъпала. – Хайде, ти си.

– Какво е това място?

Петрович се накани да отговори, когато Маделин се намеси със спокоен глас:

– Това е река. Подземна река, която тече през сърцето на Лондон.

– Тогава защо ми мирише на… нали се сещаш.

Люси се огледа наоколо, след което погледна към краката си.

– Защото се използва и като канал.

– Пфу.

Валентина се наведе над дупката в пътя и спусна надолу автомата си. Маделин го пое и го подаде на Петрович, който единствен можеше да види накъде го насочва.

– Куфарчето. Хващай. – Тя пусна стоманеното куфарче и Маделин ловко го улови. – Не го мокри.

– Можеше поне да ме предупредиш, преди да започнеш да мяташ експлозиви наоколо.

– Хмм – рече Валентина и се спусна по стълбата, – а ти можеше да ни предупредиш, преди да разкажеш всичко на онзи лъжлив свещеник.

– Престанете.

Петрович излезе от нишата и се озова в самия тунел.

– В Съветския съюз свещениците ги разстрелвали.

– Тина. Сериозно говоря.

– До стената. С превръзка на очите.

Ёбаный стос, пасть забей! – Мислеше си да ги остави да продължат да се драчат, но Люси също беше тук, а мястото беше твърде малко за ръкопашен бой, без да пострадат и зрителите. – Просто го дръж по-нависоко, става ли? Тук е студено, тъмно, има вода и слуз, а и скоро ще заложим няколко кумулативни заряда. Трябва да работим заедно, независимо дали това ви харесва, или не.

Петрович постави Люси по средата, след което придърпа Маделин зад себе си.

– Тина, застани зад Люси и я хвани за ръката. Мади, хвани Люси за другата ръка и се дръж за мен. Никакво дърпане или бутане, или ще кажа на госпожата.

Той ги поведе срещу течението и откри, че Маса вече е намерила пролуката в стената на канала. Тя беше светнала лампите и оглеждаше леко наклонения тунел.

Люси първа се изкатери в него, следвана от Валентина, а Маделин помогна на Петрович да се вмъкне през отвора, преди самата тя да премине през него.

– Така – рече Петрович. – Предлагам, преди да продължим, да изясним всички въпроси от типа на „как знаеше, че това е тук?“, „кога го направи?“ и „честно казано, това изглежда адски нестабилно, къде ти беше умът?“. Занимавам се с това от единайсет месеца и никой нямаше да научи за него, ако не бяха последните събития. Но нуждата го изисква. На другия му край се намира входът на бетонна шахта, която би трябвало да ни отведе право при квантовия компютър под кулата „Ошикора“. Между нас и него лежи около половин метър железобетон; хубаво ще е, ако успеем да го пробием, без да срутим този тунел. – Той погледна към бледото, сгърчено лице на Валентина, осветено от мъждукащата светлина. – Ще успееш ли да ни прекараш през него?

– През бетона, да. Стоманените пръти ще представ­ляват проблем. Трябва да заложа два или три отделни заряда, за да ги прекъсна.

Тя опря крак в стената, постави куфарчето върху него и щракна закопчалките му.

Маса се подпря на извитата стена и клекна до нея.

– Кога смяташе да ни кажеш? Ако, разбира се, не си го сметнал за ненужно.

– Винаги съм смятал – рече Петрович, – че трябва да се справя сам. Че не бива да намесвам никоя от вас в това, хм, незаконно начинание. Свободната зона е подписала и двете резолюции на ООН и подлежи на наказания.

– Десет години – промърмори Маделин – или неог­раничена глоба. Или и двете.

– Имайте предвид, че мога да запиша това, и вече ние командваме; кой е за отмяната на този закон?

Петрович вдигна дясната си ръка и я погледна.

Ръката на Маделин се опря в тавана на тунела, бледите пръсти на Люси се размърдаха под слабата светлина, а Валентина се откъсна от заниманията си и вдиг­на глава достатъчно продължително, за да отбележи съгласието си.

– Маса?

– Аз не съм тукашен жител – каза тя. – Всъщност вече ничий не съм.

– Извънредно постановление. Вече си.

– Смяташ ли, че моите… американците; те ще поискат да те спрат.

– Да. Освен това вече знаем, че тук има нов отряд на ЦРУ с незнайно колко агенти. Или могат просто да ни пуснат една бомба и този път може да не е просто термобарична ракета.

– Майната им.

Тя вдигна ръка.

– Единодушно. Тина, ти продължавай. Всички останали вън.

Маса остана назад, за да помогне на Валентина, докато Маделин помогна на Петрович да се върне в главния тунел. Синкавобялата светлина от вътрешността на дупката се отразяваше в капчиците влага по тухлените стени.

– Сериозно – обърна се Люси към Петрович, докато стоеше, треперейки до него. – Кога смяташе да ни кажеш?

– Не исках да им давам поводи да си мислят, че имате нещо общо с това.

– Обаче на Маделин щеше да й се наложи да те арестува. Тя нямаше да го направи… нали?

– Това е още една причина да не кажа на никого. Тя се закле да поддържа законите на Свободната зона. Трябваше ли да я поставя пред подобна дилема? – Той въздъхна, изпускайки облак пара, и я загледа как се втечнява в студения неподвижен въздух. – Да, щях да ви кажа. Много след това, много след като ние…

– Ние какво?

Тя се притисна към него и облегна глава на рамото му.

– Ще се махнем от тук. Всичките. Включително и Майкъл. Това – той посочи тунела с дясната си ръка, с която бе обгърнал рамото на Люси – не го бях планирал по този начин. Трябваше да изпреварим всички, да се измъкнем по терлици в нощта. А сега ще трябва да се родим в кръв и огън, независимо дали ни харесва, или не.

– Това не ми звучи добре.

– А, ние ще се оправим. Притеснявам се за всички останали, особено онези, които са толкова въодушевени относно ИИ-тата – те са непредсказуеми и опасни, а това не ми харесва.

– Само още нещо. Нали се сещаш, че всеки ден ме караше тайно да правя по една от онези сингуларни бомби?

– Да, използвах ги всяка нощ тук, долу.

– Сега вече знам, но тогава си мислех, че ги складираш някъде. Аз – тя се прокашля – може да имам няколко резервни.

– Какъв чёрт си мислеше, че се каня да правя с триста бомби? Да започна война?

– Все едно не си го правил досега – промърмори Люси. – Мислех си, че помагам.

– Колко са? – попита Петрович, очаквайки с ужас отговора.

– Ами един пълен шкаф. Онзи до умивалника. В лабораторията. – Тя се сви, отдръпвайки се от него. – Извинявай.

– Няма нищо. Всъщност, ако не разполагахме с цяла купчина С-4 от фалшивата бомба, сега щяхме да използваме тях. Но – каза той, опитвайки се да прозвучи сериозно, когато всъщност беше доста доволен – друг път няма да правиш черни дупки, без първо да ме предупредиш. Става ли?

Люси вдигна глава, поглеждайки към Маделин, която тъкмо се измъкваше от дупката.

– Става.

След Маделин се появи Маса и накрая Валентина, която влачеше след себе си тънък двужилен кабел. Тя подаде края му на Петрович, след което се пресегна да си вземе куфарчето.

– Така: първият заряд пропуква бетона. Добавих медно жило, за да разреже стоманата, но може още едно после.

Тя подаде куфарчето на Маса, която го отвори и го поднесе под светлината, за да може Валентина да извади едно механично динамо.

– Трябва ли да се преместим от тук? – попита Люси.

– Експлозията ще е съвсем малка. Шумна, но слаба.

– Тя знае какво прави – увери момичето Петрович.

Подаде на Валентина оголените жици и тя ги прик­репи към клемите с уверените движения на експерт.

– Моля, притиснете се към стените. Ще има срутвания и прах.

Когато беше готова, тя провери дали всички са по местата си и бръкна във вътрешния си джоб, за да извади чифт тапи за уши. След като, сумтейки, ги пъхна където трябваше, енергично завъртя ръчката на цилиндъра, който държеше в ръката си.

После последва собствения си съвет и отстъпи назад, притискайки се към влажната тухлена стена.

Три, два, один.

Палецът й натисна бутона.

Върху стената на тунела се отпечата кръг светлина и въздухът беше прорязан от звук, наподобяващ пляскането на хиляди ръце. През дупката излетя облак кафяв прах, като изстрелян от оръдие, и лампите примигнаха; угаснаха и светнаха отново, карайки прашната мъгла да засияе.

Петрович се ослуша за неизбежния грохот от срутването на тавана. Той чакаше и чакаше, и осъзна, че е затаил дъх. Цяла година потайна работа и накрая всичко се свеждаше до това, дали правилно е укрепил тунела. Почувства как сърцето му се напрегна и го пусна да препуска.

Имаше си ползи от това, да можеш да контролираш части от организма си. Освен това имаше и неща, които му позволяваха поне понякога да се чувства човек. Страх, очакване, дори еуфория. Усещането да си жив беше като наркотик и той беше пристрастен.

Шумовете, от които се страхуваше най-силно, така и не се материализираха. Вместо това се чуха покаш­ляне и оплаквания.

Люси махна дланите от ушите си.

– Очаквах, знам ли… Повече пламъци.

– Веднъж направих тази грешка. Тина е експерт; на много неща можеш да се научиш от нея.

Петрович прецапа до дупката в тухлената стена и надникна вътре.

Ситният съскащ прах се слягаше постепенно, оформяйки променящи се форми и пластове под светлината. Валентина застана до него и хвърли критичен поглед към гледката.

– Хмм. Добре е.

Тя подаде динамото на Маса и се повдигна на ръце през ръба. Разклати крака и намери опора, за да се оттласне нагоре.

Щом Тина се отдалечи, за да провери какви щети е нанесъл взривът, Маделин реши, че вече е безопасно да говори.

– Никога не си споменавал какво смяташ да правиш с Майкъл, когато го измъкнеш от там.

– Нима? Всъщност и без това се връщаме към план Б. Много жалко. План А беше великолепен, макар да го твърдя само аз. – Ситният прах се наслои в очите му и той го отми със сълзи. – Ако Майкъл не е във форма, не знам какво да правя. На АНС им трябваха месеци, за да изчистят „Анархия“ от мрежата им; аз очевидно съм по-добър от тях, но въпреки това ще ми е нужно време.

– Сам. – Тя стоеше точно зад него, притискайки се в гърба му. – Какво ще правиш с Майкъл?

Валентина се връщаше, дращейки по стените, и сянката й постепенно придоби форма.

– Петрович. Ела и виж.

– Извинявай – каза той на Маделин. – Това ще трябва да почака. Повдигни ме да се кача.

Тя го направи с малко повече сила от нужното и той се приземи в краката на Валентина.

Ёбаный стос – промърмори Петрович. – И без това съм достатъчно потрошен.

Маделин се наведе и тръгна обратно през тунела. Там, където преди се беше издигала гладка сива стена, сега зееше черна паст. Когато се облегна на последната подпора на тавана, Валентина изглеждаше необичайно доволна от себе си.

Петрович пропълзя през краката й и премести лявата си ръка така, че да се подпре на долния край на отвора. Ръбът му беше остър и ставаше все по-нащърбен навътре. По стените висяха неоткъснати отломки и се разпространяваха пукнатини. Стоманената мрежа, която подсилваше бетона, беше прекъсната толкова чисто, сякаш бе прерязана с трион. Краищата на всяка пръчка изглеждаха така, сякаш са били разтопени.

– Не каза ли, че ще ти трябват поне два взрива?

– Оказа се, че съм по-добра, отколкото си мислех.

Петрович се ухили. Експлозията беше създала перфектна дупка.

– Да. Направо си за орден „Ленин“.

– Поне в нещо съм добра.

– Ти си добра в много неща, Тина. – Петрович вдиг­на парче бетон и го пусна в шахтата. Засичайки точно времето на падането, той изчисли, че дъното на шахтата се намира само на три метра и половина. – И най-вече си добър приятел.

Тя притвори очи и сви устни.

– Мисля, че сега е моментът да го кажа.

Той беше зает да наднича в дупката, да проверява дали по стените на шахтата са закачени отломки и колко нещо ще трябва да извадят, преди да стигнат до Майкъл. Въздухът вътре беше хладен и единственото, което нарушаваше пълната тъмнина, бяха светлите точки на правоъгълника, монтиран в стената на нивото на бетонния под. Той извади главата си от дупката.

– Извинявай, какво каза?

– Няма значение.

Тя тръгна обратно през тунела, но Петрович я хвана за ръката.

– Сериозно, аз те използвах като швейцарско ножче, а ти не ми поиска нищо в замяна, с изключение на уверението, че накрая всичко ще свърши добре. И дори когато се оказваше, че се намираме сред една голяма купчина пиздец, ти продължаваше да вярваш в мен. Значи, си си извоювала правото да казваш каквото искаш, а аз просто ще си затворя устата и ще те изслушам.

Валентина се обърна в момента, когато Маделин извика от другия край:

– Наред ли е всичко?

– Да, всичко е наред – отвърна Петрович и доближи главата си до Валентинината. – Говори ми, Тина.

– Никога няма да те предам. Сигурно го знаеш.

Ёбаный стос, разбира се, че го знам.

– Никога не бих направила нищо, което да нарани теб или Маделин.

– И това го знам.

– Изкушавах се. Все още се изкушавам. И ще продължа да се изкушавам – от фантазията, че двамата с теб заедно създаваме много добри малки комунистчета. Но знай и следното – Соня Ошикора няма да доживее момента, в който да те превърне в свой роб; преди това ще я убия. – Тя отметна глава назад и погледна Петрович в очите. – Тя не знае какво е любовта. Ние знаем. И затова ще победим.

Той я сграбчи, придърпа я към себе си и притисна прашните си устни към ухото й.

– Всички можем да победим. Все още можем. Обещавам.


Загрузка...