Степени на свобода.

18.

Петрович се возеше заедно с Игуро в бавно движещия се към центъра на града конвой от превозни средства. Преминаха покрай Риджънтс Парк и спряха на Мерилибоун Роуд.

– Какво смяташ да правиш? – попита Петрович.

– Трябва да докладвам на госпожица Соня – каза Игуро. Той не угаси двигателя на колата, но остави скоростния лост в неутрална позиция. – Тя трябва да разбере какво се случи, след като изгубихме връзка – което стана изцяло по ваша вина.

– Ами съди ме. Следяха ме чрез телефона на пророка, а аз много се ядосвам, когато някой ме следи. Освен това предположих, че това са същите хора, които се опитаха да ме убият. – Енергията в акумулаторите на ръката му застрашително намаляваше, но той трябваше да я раздвижва от време на време, за да облекчи натиска на парчетата метал, които го притискаха отстрани. – Кажи й каквото сметнеш за добре.

– Остава една седмица до предаването на Свободната зона обратно в ръцете на властите на Метрозоната. Закъснението ще струва много на госпожица Соня.

– Ако само за това се притеснява, аз лично ще платя глобите.

– Вие?

Игуро имаше странен смях, който приличаше повече на хрипкаво поемане на дъх.

– Да. Аз съм много богат човек. Не го ли знаеше?

Оголените му в усмивка зъби се скриха зад свитите устни.

– Как е възможно това?

– Едно от онези неща, при които използваш капиталистическата система срещу самата нея. Взех на заем малко пари и ги използвах, за да направя една сделка с петрол на борсата. И като казвам петрол, имам предвид огромни количества, разбира се. Преди два дни суровият петрол се търгуваше за около сто и осемдесет щатски долара; малко преди да затворят вчера, обещах да продам двайсет и пет милиона барела на онзи, който го иска на сто и седемдесет. Продадох всичко за секунди.

– Но откъде намерихте такова количество петрол?

– Виж сега, петролът не съществува в действителност. Можех да използвам захар, какао, алуминий или свински шкембета – няма значение. Важното е, че заложих всичко на това, че цената ще падне под сто и седемдесет. Можех да се престоря, че купувам, а след това да симулирам, че продавам на брокерите, които щяха да се нахвърлят върху сделката, защото щяха да си помислят, че съм полудял. – Петрович сви рамене. – Самият аз едва му разбирам. Това е глупав начин да се прави бизнес. Но тъй като аз всъщност купих петрола, когато цената му падна под петдесет долара, спечелих по сто и двайсет долара на барел. След като платих процента на брокера ми, ми останаха малко под три милиарда долара – около пет и половина милиарда евро.

Игуро се пресегна и угаси двигателя, след което се облегна мълчаливо назад, премисляйки новината.

– Как разбрахте, че ще стане така?

– Знаех го, защото точно тогава се канех да предложа на света вечна евтина енергия. Петролът все пак си е полезен, но няма да го използваме за двигателите ни. Не че това попречи по някакъв начин на пълния му срив. Когато здравият разум възтържествува, аз вече бях сключил сделката.

– Можете да купите каквото пожелаете. Всичко. Абсолютно всичко.

Игуро го гледаше, изпълнен с благоговение.

Петрович опря коляно в таблото.

– Нещата, които искам най-много, не може да се купят с пари. Това е просто начален капитал – чака ме доста сериозна работа, ако искам да създавам истински неща. Нали се сещаш, такива, които ще траят дълго. Но както вече казах, според мен Соня има наум съвсем различни неща от договорните й задължения.

– Искате ли да й предам някакво съобщение?

– Стига да можеш.

Маса почука по прозореца и Петрович леко отвори вратата.

– Проблем ли има? – попита тя.

– Не точно. Просто обяснявам някои неща на Игуро. – Той отвори по-широко вратата и се измъкна навън. – Мисля, че този път най-после схвана същността на нещата.

– Петрович-сан. Съобщението?

Игуро се наведе през пасажерското място, за да го види по-добре.

– А, да. – Той се почеса по носа. – Какво ще кажеш за: „Знам какво си направила и в момента, в който намеря доказателства, ще трябва да бягаш“? Малко мелодраматично звучи, а и тя никога не си е падала по бягствата. Винаги мога да предпочета злобното „знам къде живееш“, но тя знае, че аз знам, така че какъв е смисълът? Просто й кажи, че ЦРУ се опитаха да откраднат ядрената бомба от Новия джихад на машините. Това ще й подскаже в какви дълбоки лайна е затънала.

Той затръшна вратата, скривайки опулената физиономия на Игуро.

Маса изпрати с поглед колата, която завъртя бясно колела в опит да се отдалечи максимално бързо от тях.

– Смяташ ли, че тя ще го убие?

– Не знам. Но не ми се ще да съм на мястото на някой от техниците, които са сглобили бомбата. Ще се изненадам, ако все още са живи. Строителни площадки има в излишък. – Петрович погледна към безмълвните кранове, които се открояваха на хоризонта. – Защо го е направила?

– Все още не си съвсем сигурен, че това е нейно дело, Сам.

– Да, сигурен съм. Просто трябва да спрем да й търсим извинения.

– И къде се вписва свещеникът в цялата картинка?

Петрович сви рамене.

– Не знам. Според мен, ако Тина е права и част от този план е двамата с Мади да се разделим завинаги… какво се надява да се случи сега?

– Сам, влизай в колата.

Той се подчини. Колите на Ошикора завиха наляво към Пощенската кула, а техните продължиха надясно към Хайд Парк. Закъсняваше с десет минути за шоуто – само че днес нямаше да има представление. Никакви уеб камери, никакъв стрийминг, никакви коментари по блоговете или в новинарските емисии. Щяха да бъдат само той и човекът, който щеше да се осмели да наруши полицейския час и да се появи там. Почти същото като в първите няколко седмици на добре обмисления му акт на неподчинение, преди да се превърне в медийно събитие, което нямаше как да прекрати.

Валентина мина покрай хотела им и статуята на Уелингтън и продължи към „Пикадили“. Когато пред очите им, между издигащите се небостъргачи от двете страни на терена, се появиха останките от кулата „Ошикора“, тя отпусна педала за газта.

Беше пълно с народ; всеки вземаше по нещо от купчината и го отнасяше със себе си. Наоколо нямаше много място, където да се трупат отломки; вместо това на съседните пътища се издигаха спонтанни барикади.

Колата спря пред начупената линия от бетонни блокове, които преграждаха и двете шосета, и Петрович се загледа в работниците – предимно строители с обичайните си работни облекла, но също така и офис служители, които бяха захвърлили саката и високите си токчета или и двете, и униформени служители от здравеопазването, готвачи и шофьори, и доста голям брой облечени в синьо от глава до пети работници на Ошикора – които носеха парчета стъкло, метал и камъни и ги поставяха на земята.

– Какво правят те?

Люси се наведе към него.

– Знам, че си умен и така нататък, но наистина ли питаш? Според теб какво правят?

– Не, аз знам какво правят. Просто мисля, че по-правилното е да спрат да го правят. Веднага.

Той излезе от колата и впери поглед в мравуняка от хора.

– И как смяташ да ги накараш да се спрат?

Люси застана до него и огледа терена.

– Ще поговоря с тях – каза Петрович. После примигна. – Да, страшничка гледка.

Той си пое дълбоко дъх и тръгна напред. Хората отстъпваха встрани и го гледаха с благоговение, когато минаваше покрай тях. След това продължаваха да вървят, превити под тежестта на товарите си.

Люси не изоставаше от него и когато Петрович стигна до подножието на огромната купчина отломки, той й подаде ръка, за да й помогне да се качи. И тогава акумулаторите му се изчерпаха окончателно.

– Ах, облом.

Той погледна към вече безполезния екзоскелет, който поддържаше счупените му кости.

– Искаш ли да ти донеса нови батерии?

– Вече няма значение. По-добре ми донеси електрически трион. – С помощта на дясната си ръка той изправи лявата до приемливо положение и я пусна да виси безполезна край тялото. – Да вървим.

Колкото повече се изкачваха, толкова по-малко хора срещаха, докато накрая не се озоваха над тълпата. Видът на купчината се беше променил – преместените парчета от съборената кула надвишаваха няколкократно отломките, които Петрович беше хвърлял през отминалите месеци.

По една странична улица се приближаваше багер, който изпускаше синкав пушек във въздуха.

– Погледни ги – каза Петрович. – Само още два дни и ще се изравним със сутерена. Работят денонощно и няма да се спрат, докато не се махне всичко.

– Тогава защо не им позволиш? – Люси се изправи, опряла ръка върху рамото му. – Те искат да го направят.

– Защото ни наблюдават, независимо дали това ни харесва, или не. Точно отгоре, над атмосферата, американските сателити ще ни гледат и аз не мога да направя нищо по въпроса. Предполагам, че точно в този момент Макензи се намира във военния си щаб, взира се в темето ми и се чуди колко ли ядрени бомби ще са нужни, за да пробие ковчега на Майкъл. – Той й се усмихна тъжно. – Не мога да позволя това да се случи. Тези хора си мислят, че постъпваме правилно, но всяко парче стомана, което изваждат от купчината, намалява шансовете ми да измъкна Майкъл.

– Те просто те копират – рече тя. – Какво искаше да кажеш с това, че не си искал да става така?

– Ще ти обясня по-късно. Сега трябва да привлечем вниманието на няколко хиляди души и да ги съберем достатъчно наблизо, за да ме чуват какво им викам.

Застанаха там, но това като че ли не вършеше работа. Затова той извади пистолета си и тъкмо се накани да пропилее няколко куршума, когато Люси пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

– Ёбаный стос, момиче. Друг път ме предупреждавай предварително, става ли?

Тя му се ухили, докато ехото от изсвирването й отскачаше от съседните сгради.

Хората, които се намираха най-близо до тях, се спряха. Те пуснаха на земята нещата, които носеха, и започнаха да се сбират. Вълната се разпростря навън – тълпата пред Петрович ставаше все по-голяма. След пет минути там бяха всички, дори шофьорът на багера.

Хората го гледаха и той знаеше, че вече няма измъкване. Прокашля се шумно, почеса се по ухото и отново нагласи лявата си ръка.

– Здрасти – каза той.

Някои дори го поздравиха в отговор.

– Сигурно се чудите защо ви повиках тук днес – но това не е така; вие сте тук, защото така пожелахте, въп­реки всичко, което се случи днес, и въпреки факта, че изобщо не трябва да сте тук. Поласкан съм. Не, трогнат съм. Не знаех, че толкова много…

Той млъкна и погледна към Люси за вдъхновение.

– Хайде, кажи им го – подтикна го тя.

И Петрович го каза.

– Обичам ви всичките. – Замълча за миг, но после продължи, защото осъзна, че наистина изпитва това чувство. – Вие сте великолепни. Много от вас видяха къщите си разрушени, приятелите и семействата си прогонени от града, изгубихте хора, които обичате, и животът ви се преобърна с главата надолу. Но вие сте все още тук, все още мислите за бъдещето и как да го направите по-добро и по-светло. Свободната зона е много повече от обикновена работа. Тя е част от вас и вие искате нещата да се получат. И те ще се получат, защото достатъчно ви е грижа.

Проблемът е, че бяхте предадени. Всички знаете за контейнер нула и Новия джихад на машините. Всички знаете, че бях обвинен, че съм заплашил властите на Свободната зона с ядрена бомба, ако не пуснат Майкъл. Това е достатъчно, за да настрои всички срещу мен – Самуил Петрович Армагедониста. Но въпреки това вие дойдохте – не от страх, а защото познавате различния Сам Петрович, който е готов да умре, за да спаси града.

Затова ще ви помоля да спрете. Ако продължите, всички ще ни избият. Този град съществува от две хиляди години – иска ми се да съществува още толкова, искам земята отвъд кордона да стане достъпна, искам мир с Външните и искам децата ви и техните деца да строят върху руините на старите села и градове и да живеят вечно. Но това може да стане само ако Свободната зона оцелее.

Затова искам да направите следното: върнете се в предприятието си. Идете и разкажете на колегите си. Удряйте по вратите и викайте по улиците. Време е да се връщаме на работа. Напълно е безопасно. Бомба няма и никога не е имало. Искам да ми позволите да се заема с последствията от това. Онова, което не мога да върша, е вашата работа. Вие знаете кое правите най-добре. Познавате електрическите и водопроводните инсталации, измазването, заваряването, изкопните работи, онова, с което се занимавате. Днес е работен ден, а хората си стоят в своите домики, в своите хостели и се чудят какъв хуй става тук. Изкарайте ги навън. Накарайте ги да работят.

Знам, че в момента почти липсва захранване, затова няма да можете да се обадите на всички, не можете да проверите в компютрите за плановете и изчисленията. Скоро ще оправя всичко това. Но вие трябва да сте готови за момента, когато Свободната зона отново оживее, за да не го изпуснете.

Предполагам, че за да дойдете дотук, е трябвало да се криете от патрулите и да се промъквате покрай барикадите. Когато се връщате обратно, не се страхувайте от тях. Ще ви попитат защо не спазвате полицейския час, но ето какъв ще бъде отговорът ви: трябва да работим. Не отлагайте. Не им позволявайте да ви убедят в противното. Чака ни много работа. Нека не губим повече време в това – увлякох се в приказки и скоро ще се отегчите.

Някой се засмя и Петрович се изпълни с благодарност до дъното на душата си.

– Тръгвайте. Всички знаем какво трябва да сторим, така че нека го направим.

Той започна да се спуска надолу като Мойсей от планината, а лявата му ръка караше цялото му тяло да се изкривява настрани. Вместо да се разпръсне, тълпата се сгъсти още повече около него. Изглежда, повече от всичко останало те искаха първо да го докоснат. Онези, които не успяваха да си пробият път през тълпата, която го заобикаляше, започнаха да ръкопляскат.

Петрович беше разделен от Люси. Почувства как пръстите й се изплъзват от ръката му и не можеше да направи нищо по въпроса.

– Пиздец – промърмори той под носа си. – Пълен пиздец.

Тогава някой се притече на помощ. Обгърна го със силната си ръка и го защити от тълпата, докато го отвеждаше настрани – внимателно, но твърдо, за да не раздразни някого, като им оставяше достатъчно време да го докоснат, без да им позволява да го смачкат.

– Благодаря – каза той.

– Пак заповядай – каза Маделин. – Къде ти е колата?

– В западния край на „Пикадили“.

Тя внимателно смени посоката.

– Какво се е случило с ръката ти?

– Акумулаторите се изтощиха. Виждаш ли Люси?

Благодарение на високия си ръст тя се огледа над близките глави.

– Ще се върна за нея. Но първо нека те отведа на безопасно място.

Маделин продължи напред, спокойна и уверена, към барикадата и през нея, към предната врата на колата. Застана до нея, придържайки я отворена, докато той не влезе вътре, след което я затвори бавно, за да не прищипе пръстите му.

После се качи на покрива на колата, за да се огледа за Люси.

Валентина цъкна с език.

– Виж – каросерията се огъна.

– Това си е твой проблем. Моята каросерия е много по-зле.

Петрович издърпа ръката си в скута и погледна нагоре към облечените в кожа крака на Маделин. Разсея се за миг и затова не успя да отговори веднага на Валентина.

Едва когато Маделин тръгна обратно, проправяйки си път през тълпата, той се обърна към нея.

– Извинявай, какво каза?

– Попитах дали това означава, че вече ние сме шефовете?

– Да. Не. Предполагам. По всичко личи, че все пак получи своята революция.