Степени на свобода.

36.

Имаше още много за правене, но Петрович беше твърдо решен да остави другите да го вършат. Щом намереше подходящия човек за дадена работа, той не откриваше причина да се притеснява за компетентността му. Беше свършил достатъчно за един ден – дори имаше чувството, че е достатъчно за цял живот – и бе казал истината на Макензи; той беше уморен.

Беше разговарял с президенти и премиери, беше разговарял с посланици и представители. Беше провел много затрогващ разговор с генералния секретар на ООН, която необяснимо защо му напомняше за майка му, и окончателно се беше задръстил.

Майка му – това вече беше нещо, с което в един момент щеше да се наложи да се оправи. Но все още не.

Един най-обикновен кардинал от Римокатолическата църква изобщо не можеше да се сравнява с великите и могъщите. Но ето че той седеше там, на стъпалата на странната сграда в италиански стил, която някак си се беше сместила между една градска къща и една пицария, за нещастие, затворена.

Карило беше намерил една здрава бутилка бърбън сред руините на църквата на Маунт Стрийт и я беше донесъл, за да си я поделят. Той седна на студения мрамор и остави две чаши до себе си, на стъпалото.

Петрович вдигна бутилката за гърлото и прочете етикета.

– Доказателство, че има поне едно американско нещо, което да цениш – каза кардиналът.

– Е, не стигам чак дотам, че да отхвърлям всичко автоматично. – Петрович му подаде бутилката и кардиналът счупи печата й. – Нали?

– Според мен разговорът пое в съвсем различна посока от тази, която планирах. – Карило се наведе над чашите и ги напълни, като внимаваше да не разлее нито капка. – Ако това беше малко по-силно, нямаше да мога да го прекарам с търговски полет. А така, ако го приемаш в умерени количества, няма да разяде червата ти.

– И всичко това на празен стомах. Човек би предположил, че като съм мултимилионер и лидер на остатъците на един от най-великите градове в света, понякога сядам да похапна.

Карило подаде чашата на Петрович и надникна изпод покрива на верандата към тъмнеещото небе.

– Тук вече не мога да ти помогна. Аз донесох пиячката.

– Поне ти излязох евтино.

Царевичното уиски не му беше от любимите, но този път щеше да направи изключение. Само този път. С бързо движение на китката той изпразни съдържанието на чашата в устата си. Задържа течността там за миг, след което я преглътна.

Издиша рязко и замъгли единственото му останало око.

– „Стаг“ е прилично уиски. Може да задържиш бутилката като един вид извинение. – Карило изпи бърбъна си и подви краката си заради студа. – По някое време ще получиш и писмо от папата.

– Ами какво да ти кажа. Ти не знаеше. Нали само вашият Бог би трябвало да е всезнаещ, не и последователите му. – Петрович отново взе бутилката и разви капачката й. Сипа си още два пръста и погледна към светлината през уискито с цвят на стар дъб. – Това е същинско лекарство. Скоро ме чака операция.

– Окото?

Петрович докосна пиратската си превръзка – идеята беше на Люси.

– За това не ми трябва местен лекар, само го включвам и тръгва. Заради ръката е. Има вътрешни кръвоизливи и е… по-лесно е да се ампутира.

– Съжалявам да го чуя. Органична ли ще избереш?

– Сигурно не. Битката ми с тази торба месо продължава в стил Тецуо¹¹.

¹¹ Тецуо – герой от японския филм „Тецуо – железният човек“. – Б. пр.

– Какво мисли Маделин за това?

– Беше нещо от рода „поне следващия път, когато някой се опита да ти счупи ръката, можеш веднага да счупиш неговата“. – Петрович изпи половината бърбън в чашата. – Тя ме разбира. Не знам дали това е добре, или трябва да се страхувам.

– Тя ти е съпруга.

– Да. Но въпреки това ние все още сме две хлапета. Нямаме си модели за подражание – бащите и на двама ни са мъртви, майка й е била алкохоличка и когато отказа пиенето, стана Външна и се опита да убие Мади. Аз изоставих семейството си в Санкт Петербург. Дори не знам как би трябвало да изглежда този брак, камо ли да си мисля за останалото.

Карило си сипа и се замисли.

– Защо тогава се ожени?

– Очевидно това е било единственият начин да се скъсаме от чукане, без да си навлечем на главите божия гняв.

След като смехът им заглъхна, Петрович почувства, че трябва да обясни.

– Цялата история за живота заедно, за това, да си всичко за другия. На мен не ми е нужно някакво си листче хартия за това. Но тя го искаше – незнайно защо вярва, че означава нещо повече. Затова се съгласих. – Той отпи отново, наля си още. – Не искам да съм с никоя друга. Тя е…

– Какво? – попита Карило, след като изчака прилично време.

– Казвал ли съм ти някога какви фантастични гърди има? Просто ти спират дъха, невероятни са, произведение на изкуството от някой ренесансов маестро. Те са от типа гърди, които Леонардо би нарисувал. – Петрович погледна странично към кардинала. – Има смисъл в това.

– Чудил съм се.

– Когато си съблече блузата, съм като хлапе в магазин за сладкиши. Знам, че причина за това е някаква функция на биохимията, възрастта ми и абсолютната ми липса на опит в тези неща, а най-вече просто съм й благодарен, че иска да е с мен. Но не гърдите й ми липсват, когато не сме заедно. А самата тя.

– Искаш да кажеш, че я обичаш. – Карило се подсмихна. – Което си е абсолютно в реда на нещата. Знам, че много от колегите ми не одобряват, но не и аз.

– Разговаряли сте за мен и Мади?

– На изненадващо високо равнище. Тя е – и аз съм сигурен, че ти осъзнаваш това – една изключителна млада жена. Огромна загуба за Ордена и някои настояваха тази година от брака ви да бъде анулирана.

Пръстите на Петрович се сгърчиха около чашата.

– Значи, отец Джон не е действал по собствена инициатива.

– Така изглежда. Днес ти вече вдигна две революции, защо да няма и трета? – Карило се прегърби още повече. – Може би ще пийна още малко от най-доброто уиски на Кентъки.

Петрович плъзна бутилката към него.

– Значи, и двамата преживяваме странни дни. Предполагам, че няма да споменаваш имена.

– Като знам какво се случва с хората, които ти се изпречват на пътя, не. Ще има разследване, проведено in curia¹², и резултатите няма да бъдат оповестявани. Сигурен съм, че можеш да създадеш някакъв софтуер, който да проследи срещите и оставките, но те съветвам да не го правиш. – Карило повдигна бутилката и се намръщи, когато видя какво количество е останало. След това сви рамене и си наля отново. – Може и да действаме бавно, но за сметка на това щателно.

¹² in curia (лат.) – в съда. – Б. пр.

– Като американците.

– Непрекъснато забравяш, че и аз съм един от тях.

– Самият ти непрекъснато забравяш, че си от тях. Но не бих нарекъл онова, което се случва там, революция. В ядрото й все още е Реконструкцията.

– Макензи беше свален за един час и ти получи всичко, което искаше. Това определено може да се нарече един вид победа.

– Но на каква цена. Чёрт, ние загубихме толкова много, за да получим толкова…

– Малко? Мога да направя списък на постиженията ти, но това няма да те накара да се почувстваш по-добре.

– Не мога да се престоря, че не съм го видял; при моите настройки мога да изгледам всичко отново с висока резолюция винаги когато пожелая. Не мога и да променя нещата – днес убих много хора и те няма да се върнат.

– Рядко го правят – промърмори Карило. – В такъв случай да приключваме тук. Ако все още искаш да го направиш, разбира се.

– Да. Размишлявах дълго и след като съм такъв ёбаный гений, трябва поне понякога да съм прав.

Петрович пресуши чашата си и вдигна ръка, готов за хвърляне.

Кардиналът го улови за китката и взе чашата.

– Достатъчно неща счупи за един ден.

Той я остави до своята и се надигна вдървено. Студът се беше просмукал в костите му, а кардиналът не беше изпил толкова много уиски, колкото Петрович.

Поведе го нагоре по стъпалата към високата дървена врата. Почука няколко пъти с кокалчетата на пръс­тите си; вратата се отвори съвсем мъничко, след това зейна широко. Сестра Мари, облечена както обикновено, стоеше отстрани. Когато се озоваха между външната и вътрешната врата, тя застана до Петрович и го огледа от главата до петите.

– Оръжията, моля – каза монахинята.

– Защо си мислиш, че нося?

– Ако не носиш, ще си помисля, че си откачил.

– Това е Свободната зона, а не Дивият запад. – Все пак Петрович вдигна ръка над главата си. – Можеш да ме претърсиш, сестро. Няма да намериш… хуй, знаеш ли какво? Ще сложа край на евтините преструвки и ще те оставя да си свършиш работата.

– Благодаря.

Ако смяташе, че просто ще махне с ръка и ще го пусне, той много бъркаше. Тя го претърси методично по своя си начин, също като мъжете, които охраняваше. Когато приключи, го погледна и примигна.

– Можеш да вземеш моя пистолет, когато излизаш – предложи му тя.

– Много мило от твоя страна. Но ще дойдат да ме вземат, а те разполагат с всички необходими оръжия.

Петрович свали ръката си и тръгна напред, но сестра Мери протегна ръка и го спря.

– Има няколко основни правила, mon ami¹³. Не го докосвай въобще, никога. Дори ако реша, че се каниш да се ръкуваш с него, ще се намеся. Второ: ти си тук въпреки моето мнение и аз все още не съм убедена, че това е добра идея. Ако нещата не тръгнат в добра посока или дори не поемат наникъде, ще поискам прек­ратяване. Oui?¹⁴

¹³ mon ami (фр.) – приятелю мой. – Б. пр.

¹⁴ Oui? (Фр.) – Да? – Б. пр.

Петрович кимна.

– В мен няма капчица гняв, сестро.

– Не ти вярвам. Ти можеш да произведеш гняв по същия начин, както произвеждаш електричество – от нищо.

Но тя бутна втората двукрила врата и я задържа, за да ги пропусне.

Вътре беше толкова светло – толкова много лампи, толкова много бяло и златно. Колони от мрамор и слонова кост поддържаха болезнено високия таван, а нефът беше направен така, че неустоимо да привлича погледа към бароковия покрит олтар.

– Ёбаный стос. – Петрович се огледа и зърна извивката на органовите тръби и галерията на хора. – Вие сте толкова изпълнени с противоречия, че е същинско чудо как не се взривявате всяка сутрин. Как може някой да оправдае наличието на такъв лукс, когато…

– Била е построена през епоха, когато подобни неща са били създавани, за да възвеличаят Бог. – Карило стоеше до него и разглеждаше статуите в нишите и великолепните картини. – Аз съм най-обикновен йезуитски свещеник. Нито търся, нито избягвам такива места – те са такива, каквито са, и в края на краищата са просто сграда.

Петрович забеляза една самотна запалена свещ, пос­тавена в наклонен метален свещник, затрупан от вековен восък. Коленичил пред свещта, приближил лицето си толкова близо до пламъка, че дъхът му го караше да потрепва, стоеше отец Джон Слейтър.

Зад него се намираше друга монахиня, а трета чакаше в сенките. Може би наистина смятаха, че Петрович ще се опита да го убие. Може пък и да бяха прави.

Сестра Мари го следваше по петите до самата пътека, след което застана с гръб към една от колоните, отпуснала ръка върху кобура си.

Пред свещника имаше ниска пейка, върху която се коленичеше. Отец Джон беше заел по-голямата част от нея и като че ли възнамеряваше да продължи да гледа немигащо в жълтия пламък, без да обръща внимание на раздвижването зад гърба му.

Петрович се свлече на предната пейка и се излегна настрани така, че да се озове в периферното зрение на свещеника.

– Както разбирам, има нещо, което искате да ми кажете.

Явно беше останал невредим след случилото се през последните два дни. Дори изглеждаше добре нах­ранен.

– Да – отвърна отец Джон, без да се обръща. – Такова беше посланието.

– Внезапно установих, че съм ужасно зает. Защо просто не приключваме по-бързо, за да мога да отида, знам ли, да ми отрежат ръката.

– Щом желаете. – Свещеникът най-после помръдна главата и погледна към Петрович с очите си със зеници като точици. – Утре пак ще го направя, ако сметна, че този път ще се получи.

Трите монахини извадиха пистолетите си и ги насочиха към Петрович по-бързо, отколкото той би успял да произнесе „Света Дево“. Единствената му реакция беше изсумтяване.

– Да. Казват, че повторението е добро за душата. Или поне си мисля, че така са казали – обикновено не обръщам особено внимание на подобни неща. Победата, това вече е наистина добро за душата. Загубата, и то лошата загуба? Не чак толкова добро. А по всичко личи, че вие сте най-големият губещ. Освен ако не решите да се самоубиете, както направи Соня, ще се наложи да живеете с мисълта, че сте се прецакали напълно. Не постигнахте нито едно от нещата, към които се стремяхте.

– Накарах ви да страдате. Не толкова силно, колкото ми се искаше, но въпреки това страдахте.

– Онова, което не те убива, те прави по-силен. Не съм си и представял, че ще цитирам Ницше в църква, но ето че стана. Като се има предвид всичко, което преживях, в момента това ме прави до голяма степен неуязвим. Какво ще кажете за себе си, свещенико? Няма да се чувствате така дълго време. Чух, че светата Инквизиция иска да поговори с вас.

– Каквото и да сторят с мен, заслужаваше си.

Петрович сви устни.

– Да. Между другото, благодаря.

– За какво?

– Ами за следното – каза Петрович, навеждайки се напред. – Нямаше да имам и половината от това, което имам сега, ако не беше несръчната ви намеса. Честно казано, вие сте пионка също като мен в замисъла на Соня, което означава, че сте се понижили от престъпен организатор до неволен съучастник, но такива неща се случват. – Вирвайки кутрето си, той продължи: – Върнах си Пиф. Иначе нямаше да се случи. На всичкото отгоре получавам бонус Долтън – той губи жената и децата си, и всичко, което познава, но си спасява живота от побеснялата тълпа. – Петрович вдигна още един пръст. – Анархия. Хлапето, което написа вируса? Аз му пуснах мухата. Сега той е в същия самолет с останалите. Три: Майкъл. Така или иначе, щях да го измъкна. Но сега той е навън и е свободен. Това е същинският ви подарък. Той има да ми разказва толкова много неща; усещам го в главата ми, чака подходящия момент да ми покаже чудесата на Вселената, стига да мога да ги разбера.

– В което се съмнявам – каза отец Джон.

– Не съм ви позволил да говорите – каза тихо Петрович под акомпанимента на звука от изваждане на пистолети от кобурите им. Той вдигна глава и видя, че отново е станал мишена на трите пистолета. – Четири: очаква ме бъдеще, за което можех само да мечтая. Внезапно всичко е много по-ясно, по-разбираемо. Вече знам какво трябва да направя и отчасти това стана благодарение на вас. И пето: получих момичето. Получих Мади и всичко, което върви с нея. Вие я накарахте да избира между вашия свят и мен. Тя избра мен. Не спира да избира мен. Когато бяхме под земята само двамата, в мрака и влагата, с една ядрена бомба, която беше на път да избухне в съседната стая, тя също ме накара да направя своя избор. Аз избрах нея. И ще продължа да я избирам до края на времето. – Той се изправи бавно, сякаш за да не стресне монахините. – Вие и вашият кабал сте история. Надявам се Карило да се погрижи за това. А следващия път – ако изобщо има следващ път, в което силно се съмнявам – гледайте да не се хванете с някой, който е толкова параноичен, че дори не разкрива плана си пред своите господари от ЦРУ. Наистина няма да се получи.

Петрович се плъзна назад и се облегна на пейката край пътечката.

– Това ли беше? – попита отец Джон, докато се изправяше. – Това ли беше всичко?

– Да – отвърна Петрович. – Приключих. Какво си мислехте, че ще направя? Да се хвърля към гърлото ви, принуждавайки сестра Мари да ме убие? Вие сте толкова ёбаное прозрачен. И докато се отдалечавам от вас, вие ще се опитате да изтръгнете оръжието на някоя монахиня. Желая ви успех. Ще ви е необходим.

Той обърна гръб на звука от кратка, но напрегната борба и отиде при Карило в задната част на църквата.

Кардиналът го погледна мрачно.

– Прав беше. Нищо не знам.

– Пфу – рече Петрович. – Колата ми е отвън. По-добре да тръгвам.

– Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от някакъв съвет относно връзките.

– От обрекъл се на безбрачие свещеник? Не мисля, макар да разбираш от алкохол.

– Както вече казах, изпадал съм няколко пъти в подобна ситуация и ми се иска да се справиш добре. – Карило протегна ръката си. – Грижи се за себе си.

Петрович нямаше нищо против да я разтърси.

– Бъдещето настъпва.

– Всички ние навлизаме в него, секунда след секунда.

Петрович бутна крилата на вратата с гърба си и започна да набира номера на своите баварски куполостроители.

– Според мен скоро ще разбереш – каза той, – че някои от нас се придвижват много по-бързо.