Степени на свобода.

28.

Имаха достатъчно хора, за да блокират улиците – целите Портлънд Плейс и Юстън Роуд, покривайки Тотнъм Корт Роуд и южната половина на площада, Мортимър Стрийт и Гуудж Стрийт.

Това означаваше, че всички трябваше да се въздържат от директни конфронтации, докато изтласкват лоялистите на Ошикора в определения малък район. Сред редиците на тези лоялисти имаше и дезертьори, но не чак толкова, колкото се беше надявал Петрович. Хубаво щеше да е всички да минат на негова страна и това да е краят, но не се получи така.

Маделин също не беше доволна.

– Не виждам нито една добра причина да го правиш.

– Всички причини да го правя са добри. Тя няма да ме застреля.

Петрович гледаше как Маделин зарежда пистолета му.

– Достатъчно е да има едно – само едно – нервно хлапе, чийто пръст да трепне на спусъка, и аз се прев­ръщам във вдовица. Няма да позволя това да се случи.

Тя върна с изщракване пълнителя на мястото му и подаде пистолета на Петрович с дръжката напред.

Той го взе и го пъхна в колана на панталоните си.

– Сега ще й се обадя, за да си осигуря безопасно преминаване през барикадите, които са издигнали. Ако тръгнем напред в тълпата, ще се стигне до касапница.

Тя го улови за металната рамка около ръката му и го задърпа след себе си към по-уединено място. Което означаваше да мине покрай църквата, издигаща се на ъгъла, за да застане под почернелите изсъхнали клони на дърветата, растящи до нея.

– Не искам да те изгубя. Не и сега.

Петрович протегна ръка и я плъзна по дупките в бронята й; по пръстите му полепна гел и той ги вдигна пред лицето й, за да може да ги види добре.

– Ти не ми даде право на подобен избор, нали?

– Имаш и други хора.

– О, добре. Коя от тях одобряваш за своя заместничка? Тина? Доволна ли си? Или Маса? Искаш ли да си представиш нас двамата заедно?

– Знаеш, че аз…

– Или и двете едновременно? Могат да си ме поделят, а аз мога само да се надявам, че никоя няма да прояви ревност до такава степен, че да изкорми другата.

– Сам, нямах предвид… – започна тя, но той отново я прекъсна.

– А какъв хуй имаш предвид? – Той се приближи плътно до нея, дръпна ръката си от нейната и оголи зъби. – Ти не си някаква заменима част. Никога не си била. Ёбаный стос, липсваше ми. Всяка нощ, всеки ден, без прекъсване. Имам приятели, имам дъщеря, но ти си моята съпруга.

– Тогава ме изслушай. Ще те убият и вината за това ще ме унищожи. Не бях до теб през цялото време и сега е възможно да те изгубя завинаги. Не можеш просто да отидеш там и да очакваш, че няма да стрелят по теб. Това е лудост.

Лицето й беше пребледняло и тя цялата трепереше. Чисто и просто, беше много уплашена. Ужасена.

– Седни – каза Петрович. – Ела и седни.

Те отидоха до пейката пред църквата и седнаха един до друг, притиснали хълбоците си, макар да имаше предостатъчно място.

– Виж какво. Хората се редят на опашка, за да се хвърлят пред мен и да поемат куршумите. Ти, Тина, Маса, дори Люси по неин си непохватен начин, имате незначителна преднина пред две хиляди работници от Свободната зона, които очевидно са твърдо решени да ме последват като стадо леминги към пропастта. Не искам това. Не искам никой да умира заради мен.

– Правим го, защото те обичаме.

– Правите го, защото сте луди за връзване – изръмжа той. – Писна ми. Взел съм някои решения и няма да ги представям пред комитета за ратификация. Не съм ничия шестёрка. Ако някой ще умира заради това, че съм прецакал работата, то искам това да съм аз.

– А аз не искам. Предпочитам да е всеки друг, но не и ти.

– Да. И на мен би ми харесало, но възнамерявам да покажа среден пръст на съдбата и да й кажа иди в жопу. – Той сви рамене. – Какво друго мога да нап­равя?

– Да останеш тук, при мен, на безопасно място.

– А какво ще стане със Соня? Има ли някой друг, който да се справи с нея, без хората да се изпозастрелят по улиците? Някой друг, освен мен?

Маделин заплака беззвучно. Едри сълзи закапаха в скута й.

– Не го прави.

– Няма кой друг. И двамата го знаем.

Той се изправи и я целуна по темето, където свършваше бръснатата кожа и започваше сплетената на плитка коса.

– Поне вземи бронята ми.

Тя задърпа силно ръкавите си, докато велкрото на гърба й не започна да се разлепя шумно. За секунди я съблече и я хвана за презрамките, сякаш бързината й щеше да го предпази.

– Мади, престани. – Той хвана бронята за твърдата яка и я преметна върху едното й рамо. Под бронята Маделин носеше бледо трико, което му действаше адски разсейващо. – Просто се спри. И без това едва мога да си стоя на краката, а и не смятам да се бия. Отивам да преговарям. Бронята няма да ми помогне.

– Трябва да направя нещо.

– Като например да ме посрещнеш, когато се върна? Това ще е хубаво.

Той отново я целуна и тръгна обратно през пътя. Когато се приближи към Валентина, тя го погледна с присвити очи.

– Проблем?

– Да. Но така или иначе, действаме. Зареди ме.

До нея лежеше кутия със сингуларни бомби и тя закачи четири от тях на обхваналата ръката му метална рамка. Поотделно те не тежаха чак толкова; заедно, с батериите и таймерите им, накараха ръката му да увисне.

– Вземи – каза Люси, подавайки му шише с вода. Предварително го беше разпечатала. – Имаш ли нужда от нещо друго?

– Водка?

– Не знам. – На лицето й изведнъж се изписа объркване. – Може да се намери малко.

– Шегувам се – рече той. – Не говоря сериозно. Е, поне не чак толкова. Не бива да пия, когато се очаква да работя с експлозиви, но една яка глътка щеше да ми влезе добре. Няма значение.

Той потупа джобовете си, за да провери дали не е забравил нещо, но те и без това бяха празни. Паспортът му се намираше в куриерската чанта, която лежеше в колата на Валентина. Там беше и паспортът на Маделин. Още не й беше казал. Нямаше и да успее, ако нещата се объркат.

Така или иначе, вече беше късно за това.

– Добре.

Петрович тръгна по улицата към кулата, подмина двете групи въоръжени мъже и жени, скупчени зад набързо издигнатите барикади. Когато премина през пътните маркировки, той се спря и погледна назад. Маса, Валентина и Люси като че ли се чудеха какво да правят – за пръв път от много време насам нито една от тях не беше до него.

– Какво? – извика Маса.

– Не трябваше ли да ми пожелаете късмет?

– Ти не вярваш в късмета. Не оставяш нищо на случайността.

– Ами да. – Той отново се обърна. Погледът му се насочи към кулата, към странната й форма с твърде тежка горна част и тънка основа, обградена от чиниите на мик­ровълнови антени. – За всяко нещо си има първи път.

Улицата беше тясна, оградена от три- и четириетажни къщи. Приземните етажи на повечето бяха превърнати в магазини, чиито прозорци бяха покрити със стоманени щори. Джихадът я беше връхлетял от единия край, а Външните от другия, но щетите бяха поправени. Сега си изглеждаше почти както преди, с изключение на редицата коли, които я блокираха, паркирани напреки малко по-нататък.

Петрович отвори бутилката със зъби и изплю капачката. Изпи половината вода. Не я биваше като заместител на кафето. Той отключи телефона на Соня и й се обади.

– Здрасти. Спускам се по Кливлънд Стрийт към позициите ти. Нали някой няма да ме застреля по невнимание?

– Сам? Какво става?

Тя звучеше объркано.

– Хайде сега. С риск да прозвуча като герой от пред­армагедонски полицейски сериал, ти си обкръжена. Имам няколко хиляди въоръжени бивши войници и полицаи, които са блокирали всяка улица към кулата, и те знаят много добре какво да правят, ако не се върна. По един или друг начин всичко приключва днес. Как ще свърши, зависи от теб, но аз мисля, че си заслужава да опитам да те убедя да решим всичко с преговори, вместо да започнем нова война.

– Аз… виждам те.

Петрович се опита да зумне погледа си, за да види върха на кулата, но отражението на слънцето в стъклата го заслепи. Въпреки това той я поздрави с вдигане на шишето и продължи да върви.

– Е, какво решаваш? Може ли да поговорим?

– Винаги може да поговорим, но ти никога не си държал на присъствието, нали?

– Не. Но този път е важно да говорим очи в очи. Да можем да виждаме през прозорците на душите ни. Без лъжи. Само чистата истина, и въобще не ми пука колко смущаващо може да бъде това за всеки от нас.

Барикадата от коли се намираше точно пред него и той забеляза няколко яркочервени лазерни точки, танцуващи по гърдите му. По всичко личеше, че повечето стрелци нямаше да успеят да улучат двуетажен автобус от десет крачки, но както бе посочила Маделин, достатъчен беше само един куршум.

Той се спря и погледна към фигурите, които се бяха скрили зад багажниците и капаците на колите, впивайки във всеки един от тях твърдия си поглед. Забеляза нервността им, граничеща с паника. Лоша комбинация с огнестрелно оръжие.

– Няма да ме застрелят, нали? – попита той Соня.

– Знаят, че не бива. Каквото и да се случи.

– Предполагам, че не съм заложил живота си на сигурно – каза той.

Сви рамене и продължи да върви напред, докато не се озова пред един червен бус, зад който стояха охранителите на Ошикора. Един мъж свали оръжието си и с кимване даде знак на колегите си да направят същото.

– Петрович-сан. Не можем да ви пуснем да преминете.

– Да, относно това. Ще мина, независимо дали ви харесва, или не. Така че или отместете колите, или аз ще ги отместя вместо вас.

Командирът – или поне мъжът, който бе поел командването при липсата на такова – огледа грохналата фигура на Петрович.

– Това ми се струва невъзможно.

Петрович остави бутилката си с вода на пътя и откачи една от сферите, които висяха на ръката му.

– Невъзможно ли? Дайте ми достатъчно дълъг лост и опорна точка и мога да обърна Земята.

Той окачи сферата на дръжката на вратата и започна да подмята превключвателя между пръстите си.

– Какво правите?

– Зареждам този генератор на сингуларност. Никога досега не съм използвал някое от тези неща на открито, затова нямам представа какво ще се случи. – Лицето му се изкриви. – Всъщност това не е съвсем вярно; знам, че за определен период от време, който е твърде кратък, за да може да бъде измерен, в центъра на тази топка ще се появи черна дупка и всичко, което се намира наоколо, ще поиска да скочи в нея, дори самата светлина. Използвам ги, за да пробивам тунели и веднъж унищожих цялата вътрешност на къща с помощта на едно от тези неща.

– Това бомба ли е?

– Не. Бомбата експлодира. – Той погледна над покрива на колата. – Това смуче здраво, така че наистина не ви препоръчвам да стоите някъде наблизо, когато се включи.

Петрович се наведе напред и натисна бутона до прев­ключвателя. Светлинката на индикатора се смени от червена на зелена. Той взе водата си и започна да се изтегля назад. Мъжете от другата страна на барикадата също заотстъпваха.

– Работата е там – извика Петрович, – че таймерът е направен от петнайсетгодишно момиче. Тя обикновено е много добра в тези неща, но нали знаете колко е трудно да се разчете реалната стойност на един резистор, когато е късно и очите те болят.

Той се беше отдалечил на пет метра от уреда и се потеше. Разстоянието не беше достатъчно и не се беше шегувал за таймера. Продължи да отстъпва назад толкова бързо, колкото успяваше да се движи.

Но в същото време в него гореше перверзното желание да не пропусне нищо.

И сякаш като по поръчка бомбата изчезна. Колата, към която беше прикрепена, потрепна и се сгърчи. За части от секундата тя се смали, изкоруби се и засия със син пламък. Пътят се покри с пъпки, които се пукнаха, настилката се обели, паважът под нея стана на прах. Спрените по тротоарите превозни средства отлетяха встрани като блъснати от преминаващ тир, каросериите им се усукаха, натрошиха се, разхвърчаха се стъкла.

Самият Петрович усети придърпването, сякаш някаква огромна ръка се протегна и започна да го тегли неустоимо навътре. Той заби краката си в настилката, облегна се назад, но така или иначе, продължи да се плъзга. Гърбът му опря в пътя и тялото му се плъзна съвсем леко към разкъсаната кола и оформящия се кратер, но това беше достатъчно, за да накара сърцето му да спре.

Въздухът беше наситен с изпарения. Разнесе се пропукване, локвата от бензин се подпали, лумнаха опушени червени пламъци. Само след секунда всичко спря да се движи и Петрович отново успя да се изправи.

Съседните коли бяха потънали до половината в дупката на пътя, боята им беше напукана и се белеше от горещината, таблата им висяха изкъртени настрани, а шаситата им се бяха огънали като карамелени бонбони. От третата кола не се виждаше нищо. И все пак прозорците на околните сгради стояха непокътнати.

На ръката на Петрович висяха още три от тези лоши момчета и той се чувстваше неуязвим. Заобиколи вирнатата задница на едната кола, без да обръща внимание на охранителите, които лежаха проснати на пътя – някакви си обикновени смъртни.

– Здрасти, Соня.

– О, господи. – Тя беше видяла всичко. Имаше по-добра видимост от Петрович. – Значи, така действа.

– Кажи на човека, който стои във фоайето, да не ми се изпречва на пътя. Знам, че не можеш да им се обаждаш, но приземният етаж е само на трийсет секунди разстояние. Не можеш да ме спреш със залостване на вратите и ако блокираш асаньорите, просто ще се кача по стълбището. Ще ми отнеме повече време и когато стигна горе, ще бъда адски ядосан, но крайният резултат ще бъде същият.

Той я чу как забързано дава някакви заповеди, след което отново му се обади, задъхана.

– Сам, не мога… Страх ме е.

– А мен не. Вече не.

Ниската сграда в подножието на кулата се намираше точно след следващото кръстовище. Гледаха го, но този път не бяха милиони по цялото земно кълбо – само няколкостотин. Някои се бяха залепили, също като работодателката си, към прозорците на офисите си, докато той крачеше към стоманения навес над входната врата. Други, въоръжената охрана, сформираха отбранителна линия, прикриха се в нишите на портала и зад по-обемистите предмети на улицата. Позволиха му да премине, но той, така или иначе, очакваше точно това.

Разполагаше със схеми, архитектурни планове, снимки. Можеше съвсем сам да намери пътя до асансьорите и да се изкачи с единия от тях до последния етаж, въпреки неприязънта си към този вид транспорт. Това си беше самата истина – вече нищо не можеше да го уплаши.

Петрович влезе, залитайки, през двукрилата врата и закрачи през фоайето.

– Пускай чайника. Качвам се.