Степени на свобода.

31.

Майкъл беше добър в мултитаскинга. За Петрович това бе нещо изключително трудно. Той искаше да дръпне от камерата на „Ал-Джазира“ всичко, което се беше случило през последния половин час, и да го прег­леда, докато се опитваше да разговаря със събралите се представители на пресата.

Започна доста хаотично, но изведнъж забрави докъде е стигнал и млъкна по средата на изречението, защото на екрана пред очите му се случваше нещо ужасно важно.

Маделин вдигна ръка, за да успокои тълпата, и обърна Петрович с лице към себе си.

– Не го правиш както трябва.

– Случва се нещо ужасно – каза той. – Там. По същото време. Били са петима. Едновременно със стрелеца. Координирана атака. Отвличане на вниманието. Те са по петите на Майкъл.

– Сам. Ти свика тази пресконференция. Ти си публичното лице на Свободната зона. Или ще го направиш както трябва, или ти дърпам щепсела.

Тя не знаеше онова, което знаеше Петрович. Мислеше си, че той се опитва да се измъкне.

– Добре. – Петрович си пое дълбоко дъх. „От сега нататък всяко нещо по реда си“, обеща си той и се обърна с лице към света. – Ще ви отнема само минута, а след това дъщеря ми ще отговаря на въпросите ви, ако решите да останете тук – което ми се струва малко вероятно.

Люси, която стоеше при пресата, примигна и отвори уста, за да възрази. Петрович я посочи с пръст, който след това притисна към устните си.

– Никой да не ме прекъсва. Качил съм файлове в най-големите новинарски мрежи и можете да си ги свалите от там. Единият е признанието на Соня Ошикора, че преди десет месеца е сключила договор за сътрудничество с ЦРУ за моето неутрализиране. Събитията от последните два дни са резултат от този заговор, който се провали след самоубийството на Соня. Вторият е запис, направен преди петнайсет минути от оператор на „Ал-Джазира“, когато той и Ясмина Сурур са били убити от агенти на ЦРУ, които възнамеряват да унищожат ИИ, на име Майкъл, и аз подозирам, че те носят със себе си бомба с ядрен заряд.

Единственото, което се чуваше, беше жуженето на автоматизираните обективи. Всички бяха затаили дъх, всяко сърце прескочи по един удар. Никой не помръдна, дори не потрепери.

– Майкъл вече не се намира в стаята под кулата „Ошикора“ – погрижих се за това – и сега се обръщам лично към президента Макензи да отмени безполезната атака, преди да се стигне до крайности. Ще умрат хора, и то за нищо. – Той направи пауза. Турбината в гърдите му се завъртя бързо и кръвта му пламна. Усещаше как яростта се надига в гърдите му. – Как се осмеляват? Как се осмеляват да дойдат тук, в Метрозоната, с подобно оръжие? Това е моят град, моят дом и аз няма да позволя да бъде прецакан от тайфа тъпи параноидни реконструкционисти, които се държат така, сякаш са участници в някой шибан уестърн. Старият ред се провали. Настъпи новият ред. Да живее революцията. – Той извади пистолета си и се затича с всички сили, които успя да изцеди от тялото си, през скупчените журналисти. – Люси? Ти си наред. Маделин? Идваш с мен. – Излезе на празно място и започна да дава нарежданията си. – Маса. Чуваш ли ме?

– Вече сме на път.

– Отивайте право в кулата. Не знам дали са стигнали вече дотам, така че може би ще успеем да ги заклещим в реката. Вземи всички хора, които пожелаят да дойдат с теб, и моля те, внимавай. Това е финалната партия и те са решили да я започнат с гръм и трясък. Изпращам ти картите ми. Разпръснете се покрай канала, наблюдавайте капаците на люковете, но не ги отваряйте. Аз и Маделин отиваме на Парк Лейн; ще взема колата.

Петрович тръгна, накуцвайки. Тежестта на ръката му, на която все още висяха окачени три сингуларни бомби, го заваляше на едната страна. Той се движеше много по-бавно от Маделин, която бързо успя да го настигне.

– Трябва да се махнеш от тук – каза тя.

– Това е моята Свободна зона, отговорността е моя.

Автомобилът на Валентина се показа. Той запали двигателя дистанционно и подкара колата на заден ход, насочвайки предницата й право към Юстън Роуд. Колелата изсвистяха и той скочи на шофьорското място. Маделин се хвърли на задната седалка.

Петрович дори не докосна волана – просто въведе курса и остави автоматиката да се погрижи.

– Нали знаеш, че и аз мога да карам? – каза Маделин. Тя свали облегалката на другата половина от седалката, за да може да се добере до багажника. – Ще трябва да конфискувам личната й броня заедно с всичко останало.

– Да. Оборудвай се добре. Не можем да си позволим издънка.

– Защо просто не ги оставим да се взривят? – Гласът й прозвуча приглушено, докато тя ровеше отзад за оръжия с по-голям калибър. – Дори да е ядрена бомба, зарядът ще е малък. Заложили са я под земята.

– Искам да ги спра, защото не бива да им се позволява да се измъкнат безнаказано. Друга причина не ми трябва. С бомба, без бомба – няма значение. Те бъркат. Аз съм прав. – Петрович се хвана за дръжката, когато колата направи остър завой. – Непростимо е да не нап­равим нищо.

Почти бяха стигнали, спускаха се по Парк Лейн към Арката на Уелингтън. Той погледна в огледалото за обратно виждане; Маделин беше намерила един автомат и достатъчно патрони, които започна да нарежда в пълнителите. Тя улови погледа му.

– Значи, това е то.

– Да. Така изглежда. Ёбаный в рот. – Той удари с юмрук по стъклото, по вратата, по седалката, по таблото. – Защо янките не могат да бъдат умни като мен? Защо не можаха да разберат, че Майкъл го няма?

Тя постави последния патрон на мястото му и пъхна един в цевта.

– Дори някой от агентите или всичките да имат някакви съмнения относно тази самоубийствена мисия, те са обучени да изпълняват заповеди. Докрай.

Колата спря със скърцане до журналистическия мик­робус. Тялото на Сурур лежеше зад него, на два метра от задната броня. Тя беше простреляна няколко пъти и лежеше в езеро от съсирена кръв. Операторът й, все така окичен с цялото си оборудване, лежеше посечен до страничната врата.

Цялата каросерия беше надупчена – за щастие, не бяха улучили нищо жизненоважно в претъпканата с електроника задна част, така че наклонената на една страна камера беше заснела промъкващите се пет тъмни фигури, едната от които бе носила зелена брезентова торба, очевидно твърде тежка и твърде цилиндрична, за да е предназначена за нормална употреба.

Кабелът лежеше на земята, а щифтът му беше откъснат и хвърлен настрани. Петрович слезе от колата и тръгна към рампата, която се намираше малко по-нататък.

– Майкъл? Какво става?

[Ако се намират под земята, дълбочината е достатъчна, за да блокира сигналите. Ако са над земята, значи, поддържат радиомълчание.]

– О, долу са със сигурност. И дори Макензи да иска да им нареди да се връщат, няма да успее.

[Саша, моля те, помисли отново. Американците ще умрат от собствената си ръка, унищожавайки ненужно оборудване. Не е ли най-доброто решение просто да ги оставим да го направят?]

– Разбира се, че е. Но има такива неща като справедливост и аз възнамерявам да я стоваря върху главите им като ангел-отмъстител. – Козирката на бетонния покрив се намираше над главата му. – Ще се видим от другата страна, Майкъл. Папата може и да таи съмнения относно теб, но не и аз. – Той се прехвърли за кратко на другата линия. – Маса. Срутете тунела на изток от кулата. Може да се каже, че имам план.

Той се затича напред и почувства как потокът информация секва. Маделин го изпревари и си сложи очила за нощно виждане, които беше открила в колата.

– Аз влизам първа.

– И защо?

– Защото просто мога да те избутам от пътя ми и ти по никакъв начин няма да можеш да ми попречиш.

Тя се затича напред, оглеждайки сенките, притиснала плътно приклада на автомата към рамото си.

Найлоновата завеса пред входа на тунела се развя; двете й крила се люшнаха встрани, а после бавно се събраха. Маделин леко отмести едната част с дулото на автомата.

– Чисто е – каза тя и се шмугна вътре.

Петрович я последва с леко закъснение; тя вече лежеше в тунела и пълзеше напред, придвижвайки се на лакти. Той я гледаше как се отдалечава, след което се спусна по лекия наклон по гръб. След като стигна до края и краката му цопнаха в реката, тя вече беше далеч напред, дебнейки в мрака.

Той нямаше намерение да изостава, въпреки че залиташе от едната стена на тунела към другата. Щеше да върви напред, дори това да го убиеше.

Докато напредваха в тъмния тунел, ориентирайки се единствено благодарение на хардуера си, далечен бумтящ звук разтърси тухлените стени и ги връхлетя въздушна вълна.

Маделин се обърна и погледна Петрович. Той вдиг­на палци и посочи напред. Тя продължи да крачи мълчаливо, а дългите й крака й позволяваха да стъпва от двете страни на канала.

После се спря и застина неподвижно. Петрович бавно се снижи. Тук реката правеше лек завой, от другата страна на който се забелязваха първите проблясъци на топлинен източник.

Автоматът й вече беше зареден. Тя го беше свалила от рамото си и се прицелваше. Оставаше й само да се стегне в очакване на отката и да натисне спусъка.

Изстрелът прозвуча брутално силно в тясното пространство; взривът на Валентина, който бе унищожил тунела, бе привлякъл вниманието на намиращия се пред тях човек и тъкмо когато той се обръщаше, големият куршум разкъса балистичния найлон и проникна в плътта и костите под него.

Гръмотевичният звук бавно утихна и тялото се строполи с плясък на пода. Маделин се ослуша внимателно и бавно се придвижи на пръсти напред. Когато стигна до агента, тя се наведе и го опипа, търсейки признаци на живот. Не откри такива и Петрович внимателно се промъкна покрай нея.

Той знаеше, че Ватиканът има някакъв таен жестов език за подобни случаи, но не беше запознат с него. Вместо това вдигна първо един пръст, после четири, направи нула от палеца и показалеца си и посочи нап­ред в тунела. Искаше да каже, че до подземното помещение има още сто и четирийсет метра. Тя кимна, за да му покаже, че е разбрала, но той не беше сигурен дали е успял да й обясни правилно.

Напред тунелът беше сравнително прав, но нямаше и следа от друг топлинен източник. Възможно беше Валентина случайно да е съборила тунела върху някой от тях или да ги беше изолирала от другата страна на срутването. Нишата в стената, където се намираше стълбата към повърхността, изглеждаше празна.

При положение че си имаха работа с петима агенти, те бяха убили един и бяха неутрализирали втори. Един щеше да остане в късия тунел, водещ към шахтата – за да помогне при спускането на тежката бомба – а двама щяха да се спуснат в помещението и да я заредят.

Той се зачуди какво чакат още. Досега трябваше да са свалили бомбата и сега всяка изминала секунда се отчиташе от обратното броене. Омръзна му да се промъква; изправи се и тръгна тромаво напред към зейналата черна дупка в тухлената стена, без въобще да прави опит да се прикрие.

Облегна се на ронливата стена и опипа джобовете си. Там нямаше нищо. Вече беше използвал своите зашеметяващи гранати и на Маделин като че ли също не й бяха останали никакви. Трябваше да импровизира.

– Хей, янки! – извика той и потрепна под залпа от куршуми, които се забиха в отсрещната стена на тунела.

Меките тухли се напукаха и посипаха земята с отломки. Въздухът се изпълни с прах, но Петрович не бе ударен сериозно, ако не се броят няколко по-големи парчета от печена глина. Стрелбата секна и проблясъците от дулата угаснаха като мълния.

Маделин се приближи до него. Той не можеше да види очите й, скрити зад зелените стъкла на очилата за нощно виждане, но усещаше, че тя е ужасена от безразсъдността му. Ухили й се в тъмното.

– Здрасти – започна той и вдигна здравата си ръка към лицето, за да го защити от нови шрапнели. – Ёбаный стос, ще престанеш ли?

Той изчака за поредната пауза и отново пъхна пистолета в колана си.

– Какво правиш? – изсъска Маделин.

– Измислям го в движение. – Той откачи една сфера от ръката си и я включи. Малкият зелен индикатор светна. – Виждали ли сте какво правят малките ми сингуларни бомби? Аз съм. Виждал съм какво могат да причинят на кола. Чудя се каква ли част от вас ще остане, за да бъде изпратена вкъщи. Някъде съм прибрал няколко пощенски плика. Би трябвало да стигнат.

Маделин се наведе и се скри под ръба на дупката, сменяйки автомата със своя ватикански специален. Петрович хвърли сингуларната бомба през дупката към отсрещната стена на тунела. Тя отскочи от нея и се затъркаля надолу.

Последва нова буря от шум и светлина, но този път куршумите не бяха насочени срещу тях. Целеха се в търкалящата се сфера, която набираше скорост с приб­лижаването си към шахтата.

Маделин вдигна пистолета над главата си и изпразни целия му пълнител, насочвайки го към всички ъгли в тъмното пространство.

Когато и последната гилза падна със звънтене на земята, въздухът вече имаше вкус на изхабен барут и пръст.

– Да или не? – попита Петрович.

Маделин смени празния пълнител с пълен.

– Сега ще разбера.

Тя извади една разхлабена тухла от надупчената стена и я остави да падне в краката й. След това я вдиг­на и метна вътре. Нямаше ответен огън.

– Да, нямаме време за това.

Той извади автоматичния си пистолет, отстъпи до другата страна на речния канал и се залепи до извивката в стената, откъдето можеше да види целия тунел чак до шахтата.

В дъното се виждаха цветни петна, яркобели и жълти. Зърна нещо, което приличаше на крак, а може би и ръка, протегната към боядисана в ярки цветове пръчка, която можеше да бъде само автомат. Петрович насочи мерника към основната маса и стреля три пъти.

Маделин скочи и прехвърли стената. Вдигна безцеремонно смъртоносно ранения мъж, остави го за миг върху тухлената стена, преди да го бутне в реката.

Петрович заджапа към него и стъпи върху тялото, използвайки раменете и главата му, за да постигне по-голяма височина. Маделин се пресегна и го издърпа в дупката.

– Нали знаеш, че това е истинска лудост? – каза му тя, когато той се стовари на пода.

– Опитваме се да попречим на група фанатици с атомна бомба да направят светещ кратер в Свободната зона. В сравнение с всичко, което сме правили досега, това си е напълно разумно. – Той вдигна нагоре здравата си ръка. – Ще действаме ли? Ще отмъстим ли за всички онези, които бяха прегазени от армагедонистите?

Пръстите й се сключиха около китката му и тя го изправи.

– Нали всички искат точно това? Всеки го прави поне по веднъж в ядрените си сънища.

Тя вдигна очилата за нощно виждане на челото си и го целуна продължително по устните. След това го бутна зад себе си, коленичи и запълзя към бездната на шахтата.