Степени на свобода.

17.

Валентина остави на земята куфарчето с инструменти и го отвори, разкривайки контейнери и чекмедженца, подредени на няколко етажа. Тя се наведе над запечатаната обвивка на бомбата и огледа болтовете, докато ръката й шареше из шестограмите в търсене на подходящия ключ.

Петрович отпусна ръка върху сребристия цилиндър. Той беше хладен и твърд.

– Сигурен си, да?

Тя завъртя шестограма между пръстите си.

– Това не е ядрена бомба – каза той, но един нерв на бузата му потрепна. – Ала телефонът ме безпокои.

– Телефонът е добър за проследяване. Прост и ефективен за цялата Метрозона. Освен това е добър и за детонатор. Набираш номера, голямо бум. – Тя порови на дъното на куфарчето с инструменти. – Честота на телефона?

– Деветстотин мегахерца. Чувствам как отчаяно се опитва да се свърже с базата.

Тя извади една слушалка, която приличаше ужасно много на телефон, и натисна няколко бутона.

– Ето. Няма значение дали има, или няма обхват, или се ползва преходник.

Тя допря слушалката до бомбата.

– Нали се сещаш – каза той и стомахът му се сви при тази мисъл, – че когато набирах наслуки, докато се опитвах да се свържа със специалния телефон на Джихада, можех да попадна първо на този.

– Тогава щяхме да имаме един голям кратер и никакви отговори – отвърна тя, сякаш това беше нещо най-обикновено.

– Ще се залавяме ли за работа? Игуро започва да става нетърпелив.

Тя погледна към мъжа, който стоеше до задната врата на вана.

– Може да стои наблизо, ако иска. С тези размери цилиндърът може да побере седемдесет и пет до сто килограма експлозив. Безопасното разстояние е половин километър.

– Да, добре. – Петрович се наведе към задната част на вана и извика над оплешивяващата глава на Игуро: – Маса?

– Какво има?

– Двете с Люси може да се поразходите малко. Поне до края на улицата – до самия край.

Тя се приближи, озадачена.

– Нали каза, че…

– По-добре да сме подготвени. Шестото чувство на Тина се обажда, а мен почват да ме ядат някакви съмнения. Само защото вътре няма две бучки уран в подкритично състояние не означава, че не може да съдържа достатъчно количество С-4, което да изпрати всички ни в орбита.

Игуро се намръщи.

– Петрович-сан, да не би да казвате, че все пак бомба има?

Петрович направи физиономия.

– Може би. Ако искаш да изтеглиш хората си, Тина предполага, че петстотин метра са достатъчни.

– Какво ще ви попречи да отнесете бомбата, след като се отдалечим?

– Искаш да кажеш освен стълба от уличното осветление, който лежи върху вана, чийто двигател простреляхме преди малко? Или че ще трябва да я носим до колата на Тина пред очите на всички, след като сме изос­тавили Маса и Люси? Да видим… – Петрович перна Игуро по тила. – Ёбаный стос, човече.

Игуро отстъпи, отблъсвайки ръката на Петрович.

– Ще остана, за да ви наглеждам. Госпожица Соня би очаквала това от мен.

– Погребението си е твое. Не че ще остане кой знае какво за погребване, но поне ще стане бързо. – Той впери поглед в Маса. – Махни момичето от тук. Веднага ще разбереш, ако стане нещо притеснително.

Маса отиде до мястото, където стоеше Люси, хвана я за ръката и я отведе надалече. Петрович ги изпрати с поглед, след което клекна до Валентина.

– Сега вече сме готови.

Жената притисна ключа към първия болт и бавно започна да го развива.

– Ти също трябва да отидеш с тях – каза тя.

– Нямам намерение да го правя.

– Ти си важен. – След като се появиха два милимет­ра резба, тя спря да развива и се прехвърли на следващия болт. – Аз съм заменима.

– За мен си важна. Така че млъквай и се концентрирай.

Тя кимна и с лек намек за усмивка се наведе и доразви последователно болтовете. Игуро гледаше напрегнато, като предвидливо не се обади.

– Моля те, притисни плочката с дланта си. Натискай, докато не ти кажа.

Петрович направи каквото му беше казано. Капакът леко хлътна под натиска му. Валентина разви болтовете и ги подреди на пода на вана, до коляното си. После отново се наведе напред, стиснала фенерче в ръката си, и очите й се изравниха с контролния панел.

– Сега отпусни съвсем леко. Позволи му да се надигне.

Той програмира китката си да помръдне с половин милиметър.

– Още.

Тя се взря напрегнато в тъмния процеп, след което порови в куфара си за маркер. Махна капачката му със зъби и отбеляза една зелена точица на малко разстояние от отвора.

– Защо?

Валентина изплю капачката на маркера зад гърба си.

– Има механичен пресостат. Не съм убедена какво е предназначението му, но предпочитам да не го активирам. – Тя извади ножче с тънко острие и изключително внимателно го пъхна под капака над зелената точка, използвайки само върховете на пръстите си. Когато остана доволна от позицията му, тя използва изолирбанд, за да го застопори на мястото му. – Готово. Вдигни капака.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Петрович най-накрая успя да го подхване с ноктите си и внимателно го махна.

И когато най-после успя да види какво има вътре, той си пое рязко дъх.

– Чёрт.

В цилиндъра имаше блокче стиропор, в който бе изрязан малък правоъгълник. В него бе напъхан мобилен телефон, от който излизаха преплетени червени и жълти жици, които се скриваха отдолу. Около него бяха натъпкани плътни найлонови пликове, съдържащи блокчета от нещо, което приличаше на маджун.

Около половината блокчета бяха пронизани през средата от сребърна тръба, която стигаше почти до жиците.

– Както сам каза – рече Валентина, – лоша работа.

– Ако искаш, мога да го заснема и да се махаме от тук.

– Телефонът сигурно е тестван. Можем да го извадим, за да видим от кого.

Тя прибра кичур коса зад ухото си.

– Ако смяташ, че можеш да го направиш, тогава е супер. – Петрович махна на Игуро да се приближи. – Погледни. Няма никакъв ядрен материал. Просто е натъпкано с мощен експлозив, чиято цел е да изпепели всички улики заедно с всички, които са се намирали наблизо в момента.

– Това са добри новини. – Игуро проточи врат, за да види, и Петрович му помогна да се качи във вана. Щом задоволи любопитството си, той се обърна към изхода. – Липсата на атомна бомба е добра новина. Веднага трябва да съобщя на госпожица Соня.

Петрович посегна към колана му и измъкна пистолета. Насочи го към главата на Игуро. Японецът се намираше достатъчно близо и дулото се притисна към слепоочието му.

– Сядай долу и си затваряй устата. Тя вече го знае, защото й го казах, и докато не разбера какъв хуй става тук, няма да ходиш никъде.

Игуро схвана намека и пропълзя в най-отдалечения ъгъл на вана, където седна и започна да си мърмори под носа.

Валентина насочи вниманието си към малката дупка в стената на бомбата, през която излизаше кабелът. Тя притисна око към нея и остана известно време неподвижна.

– Хмм. Не е свързан с нищо. Фалшив е.

Тя се изправи и изцъка, загледана в сърцевината на бомбата.

– Първо искам да разкача батериите, после телефона. Но батериите са отдолу.

– Ако трябваше аз да направя бомбата, щях да си осигуря лесен достъп до всичко, преди окончателно да я сглобя. Може би цялата вътрешност се изважда като едно цяло.

Той хвърли един последен страшен поглед към Игуро и прибра пистолета.

– На капака има тампер защита. Ако има втора отдолу, няма да може да се засече.

Валентина му демонстрира с ръцете си.

– Ти решаваш – рече Петрович.

Устата му беше пресъхнала, за разлика от дланите му, които бяха омекнали от потта.

В отговор тя порови в куфарчето с инструменти и извади хирургически ножици. После започна да реже стиропора, като внимаваше да не засегне някоя жица. Край нея започна да се образува купчинка сивкав стиропор, а във вътрешността на цилиндъра нещата започнаха да се проясняват.

Под телефона имаше тънко парче шперплат, към което бяха прикрепени четири правоъгълни батерии и малка платка. Към нея бяха запоени мънички електронни компоненти. Валентина се отдръпна настрани и Петрович клекна до цилиндъра.

– Така. Батериите осигуряват трийсет и шест волта на детонаторите. Онзи черен квадрат е логически елемент, който ще действа като превключвател. Когато телефонът иззвъни, токът потича по червената жица – това ще активира бомбата. Но – каза той, проследявайки жицата до ключа на капака – само ако е активна. А тя все още е, защото ние залепихме това в позиция включено. Виждаш ли тази малка батерийка тук? Тя казва на чипа, че капакът все още е на мястото си.

– Това не е тампер защита, а предпазител срещу срив на системата. – Валентина изсумтя презрително. – Ученическа грешка.

– А, лошо няма. Това просто означава, че хората, които са заредили бомбата, не са искали да се взривят неволно.

Тя му подаде мънички клещи секачи.

– О!

Петрович размърда пръсти и бавно приближи ръката си към прекъсвача. Знаеше, че е прав. Веригата беше проста и ефективна – от типа, който самият той щеше да използва, ако се беше захванал с тоя занаят. Би могъл да сглоби същата бомба за половин час, като използва само чарковете, разхвърляни из импровизираната му лаборатория.

– Колебаеш се.

– Да. Дай ми една минутка. Все пак си е опасно.

– Беше готов да я обезвредиш, когато си мислеше, че е ядрена.

– Спирането на ядрената реакция е лесно, стига да не ти пречи облакът ураниеви частици, които разнася вятърът. Две тухли, хвърлени в пусковото устройство, ще свършат работа.

Петрович измъкна ръката си и я избърса в панталоните си. После стисна секачите и посегна за втори път.

– Прережи жицата – каза тя след няколко секунди.

– Ёбаный стос. Ще го направя де! – Той се стегна и прихвана червената жица, излизаща от телефона, с острите челюсти на клещите. – Ще се видим в ада.

Петрович стисна юмрука си. Жицата щракна. Двамата продължаваха да стоят там, с клечащия Игуро зад гърбовете им.

Валентина уви краищата на жицата с изолирбанд и го зачака да среже втората жица. Беше му по-лесно, отколкото с първата, но само мъничко.

– Ще съм много доволен, когато батериите бъдат извадени оттам.

– Ами действай. Всичко е наред.

Той провери поляритета на батериите за последен път и преряза жиците, първо червената, след това черната. Валентина отново ги обезопаси с изолирбанд и Петрович най-после се отпусна на пода.

– Няма да мога да си изкарвам хляба с това.

Той изпусна дъха си, който беше сдържал през цялото време, а Валентина се задоволи с разрошването на косата му.

– Ние обезвредихме бомба. Разполагаме с доста пластичен експлозив и детонатори. На всичкото отгоре – каза тя, като вдигна телефона, издърпвайки останалата жица – имаме и това.

– Да. Имаме го. В комплект с мъничък проблем обаче. – Той взе телефона от нея и прегледа регистъра на обажданията. – Ще ни трябва малко повече време, за да възстановим мрежата и всичко, което зависи от нея, отколкото ни беше нужно, за да я сринем.

– Обясни.

– Има едно хлапе – американче – което нарича себе си Анархия. Написал е вирус, за който може и да съм му помагал от време на време, без да се издавам. Сега го е пуснал в някакви правителствени компютри, чиито сървъри веднага гръмнали. Всеки път, когато се рестартират, вирусът на Анархия се активира и отново ги срива – все още го чистят. И очевидно никой все още не се е усетил, че той може да бъде модифициран така, че да остане латентен в системата. Макар да не е от онези, които не може да се засекат, пак си остава невидим – трябва да знаеш какво търсиш.

– Скапал си интернетите. Това ли искаш да кажеш?

– Горе-долу. – Петрович сви рамене. – Времето ме притискаше, затова осребрих всичките си чипове наведнъж. Ако играчката беше в мен, можех да се свържа с най-близкия сателит. И сега, в този критичен момент, всички хора, които могат поне да се опитат да оправят нещата, са изолирани вкъщи.

– А ние сме изолирани тук. – Тя извади шперплата с батериите и го остави зад гърба си. – Не можем да се обадим на приятелите ни, на враговете ни, на който и да е в широкия свят. Не можем да кажем на никого, че няма бомба, нито да им представим доказателства. Не можем да открием кой е направил бомбата и защо.

– Значи, можем да разчитаме само на себе си. Това не би трябвало да ни спира, нали?

– Този път може и да ни спре.

Тя започна да издърпва детонаторите един по един и да трупа експлозивите като стена.

Петрович отиде в задната част на вана и седна там, провесил крака навън. Той потупа с ръка мястото до себе си.

– Игуро, ела да седнеш.

В далечината се виждаха групичката охранители на Ошикора и двете мънички фигурки на Маса и Люси. Той им махна с ръка, че всичко е наред.

Игуро предпазливо седна до него, несъзнателно копирайки езика на тялото му.

– Все още мога да съобщя на госпожица Соня. Тя ще отмени извънредното положение и ще ви оневини.

– Както вече ти казах, тя отдавна го знаеше. – Петрович се намръщи. – Да разбирам ли, че вече не възнамеряваш да ме арестуваш или да опиташ нещо също толкова притеснително?

– Не виждам смисъл. Бомба няма, така че как може да сте откраднали нещо, което не съществува?

– Но всъщност има, ето я там. Кажи ми, Игуро: как разбра къде се намира ванът?

– Получихме насоки. От нашите диспечери.

– Разбира се. Така, според теб те как биха могли да направят разлика между нас и вана, в който се намираше бомбата, при положение че се движим едновременно в една и съща посока и няма никаква визуална идентификация за това, кои телефонни сигнали от кое превозно средство се излъчват?

Когато Игуро не отговори, Петрович продължи с размишленията си.

– Разбираш ли какъв ми е проблемът? Всичко сочи към някакъв вътрешен човек в организацията „Ошикора“, който през цялото време е знаел точно къде се намира фалшивата бомба. И макар да предполагам, че никой не е трябвало да поглежда вътре и да разбира каква е истината, онзи, който е замислил цялата тази шарада, е знаел, че аз ще тръгна след нея – и в случай че успея да я докопам, те са направили нещата така, че да се взривя. Чудя се кой би си създал такива грижи? – Той се наведе към Игуро, който изглеждаше все по-притеснен. – Защо всичко сочи към мен? Кой ще иска да ме натопи за нещо толкова чудовищно и същевременно ще саботира плана си, защото не може да понесе мисълта, че ще ме нарани?

Известно време той продължи да си клати краката, след което скочи от вана. Маса и Люси почти се бяха върнали.

В този миг му хрумна нещо и той се обърна към Валентина.

– Видя ли колко е часът?

Тя погледна към големия си часовник в съветски стил.

– И какво?

– Какво обикновено правя по това време?

– Изкачваш се по кулата „Ошикора“. – Тя отмести поглед от бомбата и повдигна вежди. – И хората идват да те гледат.

– Да. Така правят. – Петрович ритна едно камъче на пътя. – Чудя се дали някой ще се появи?