Степени на свобода.

29.

Ускорението на асансьора го накара да се чувства пълен и тежък. Намаляването на скоростта го обърка и замая. Изкачи се и зачака вратите да се отворят настрани.

Когато го направиха, той се озова пред цяла тълпа от притиснати плътно един към друг хора, които образуваха полукръг около асансьора. Щом излезе навън, те се дръпнаха леко назад, след което безмълвно образуваха кръг около Петрович, опитвайки се да запазят максимална дистанция между себе си и него. Един по един се промъкваха в кабинката на асансьора и когато тя се напълни, вратите отново се затвориха.

Навън останаха само шепа хора и когато вторият асансьор спря на етажа, те също побързаха да се ометат. Останаха само празни бюра, тъмни монитори, изос­тавени столове и всякакви издаващи човешкото присъствие дреболии – снимки, фигурки, саксии с растения – но самите хора ги нямаше. С едно изключение.

Огромното извито панорамно стъкло осигуряваше пълен изглед към Свободната зона и Петрович добре разбираше защо Соня е избрала да настани бюрократичната машина тук – така получаваше илюзията за пълен контрол, а за онези, които работеха за нея, се създаваше илюзията, че непрекъснато са наблюдавани.

Той тръгна напред бавно – не толкова за да забави срещата си със Соня, колкото за да подбере точното място. Пред погледа му се ширеше градът – беше го спасил два пъти и проклет да е, ако се наложеше да го прави трети път. Не биваше да се стига дотам, че да се налага да го спасява от приятелите си, и враговете бяха достатъчни.

Когато бюрото й се появи иззад една вътрешна стена в залата, той забеляза и нея. Соня седеше изправена, отпуснала ръце в скута си, облечена в спретната бяла блуза и тъмно сако. Абсолютно отражение на госпожа президент Ошикора, докато тя си беше просто Соня, единственото оцеляло дете на един мъртъв бежанец, изхвърлено на брега като плавей. Дрехите и титлата вече не означаваха нищо. Тя беше наследила цяла бизнес империя, а накрая беше останала единствено с дрехите на гърба си. Петрович почти изпита жалост към нея, но тя и само тя бе единствената причина той да носи квантови разрушители, закачени на ръката му, а коремът му да курка от глад.

Соня не вдигна глава, докато той се приближаваше към нея, остана така и когато той си дръпна един свободен стол и се настани пред бюрото й. Петрович нямаше никакви притеснения, затова просто седеше там и я гледаше, докато тя най-накрая не се осмели да го стрелне с поглед изпод бретона си.

– И така, ето те тук. – Той изпи остатъка от водата си и започна напразно да се оглежда за някоя димяща чаша или кана с черно кафе. – Нещо да кажеш по въп­роса? Каквото и да е?

– Направих го заради теб – каза тя.

– Ще се наложи да ми го обясниш, защото изобщо не се чувствам благодарен.

Соня сви устни и вдигна ръка, за да избърше крайчеца на окото си. Цялото й тяло беше напрегнато и след като отново свали ръката си, пръстите й се свиха хищно, преди да полегнат върху коляното й.

Брадичката й се отпусна върху гърдите и тя въздъхна.

– Вече няма никакво значение. Всичко свърши, нали?

– Може и така да се каже. Все още можеш да вземеш някои важни решения, като например да накараш хората си да свалят оръжие и да им кажеш, че аз имам нужда от тях. Което си е самата истина.

– Мога да го направя, но това няма да има никакво значение.

– За мен ще има.

– Не. Защото скоро ще си мъртъв. – Тя улови погледа му и го задържа. – Повече не мога да те защитавам. Всичко, което направих, всичко, което се опитах да нап­равя, се провали, защото ти си твърде упорит, твърде независим, твърде добър в измъкването от капана, който ти поставих. Смятах, че съм обмислила ако не всичко, то поне достатъчно. Оказа се, че съм сбъркала.

Петрович примигна изненадано.

– Какво си направила?

– Пречех на американците да те убият. Казаха ми, че ако не се погрижа за теб, те ще го направят. – Тя погледна към тавана. – И аз им отговорих, че ще те обезсиля, така да се каже. Ще ти съсипя живота, репутацията, ще те лиша от подкрепа. Ще те изолирам, ще те подчиня, ще те заловя и ще се погрижа никога повече да не представляваш заплаха за тях. Обещах, че ще го направя, защото не мога да понеса мисълта, че ще те загубя.

– О, чёрт.

Той се наведе напред и опря чело в бюрото.

– Открих Пророка на Новия джихад на машините в Метрозоната и задържах него и откачалките му на сигурно място, докато ми потрябват, нагласих контейнер нула, използвах наемници, за да ти отнема бомбата и да я дам на Джихада. Погрижих се никой да не ме свърже с която и да е част от плана и се постарах да се освободя от всички, които участваха в него. Начините да се отървеш от неудобни трупове, когато ръководиш изхвърлянето на отпадъци, са практически безкрайни. – Тя въздъхна. – След това ти реши, че все пак няма да паднеш по гръб. Реши да отвърнеш на удара – още преди месеци беше решил, че ще се изправиш срещу всичко и всеки, който се изпречи на пътя ти – и планът се провали.

Петрович се изправи бавно и разтърка гънката на челото си, която се беше образувала от ръба на бюрото.

– Ти, ти… – Той се опита да намери подходящата дума, която би отразила абсолютната безполезност на усилията й и пълното му презрение към тях. – Кукла на конци.

– Изгубих контрол. Над теб, над Джихада, над собствените ми хора. Сега ти ще умреш и аз няма да мога да направя нищо. – Тя се сви в стола си, най-после освободена от тежестта на товара си. Дори се усмихна. – Но едно „съжалявам“ няма да оправи нещата.

– Не – отвърна тихо Петрович. – Няма. Откога играеш тази игра?

– От десет месеца. Един човек дойде да ме види тогава. Тъкмо бях заела поста си. Помислих си, че е дошъл за едно, а се оказа, че целта му е нещо съвсем различно. Нали знаеш как работят сега – без електронни комуникации, всичко се уговаря очи в очи, докладите се пишат на хартия. Той ме убеди, че ти си на косъм да бъдеш убит, но американците искат да избегнат нов конфликт с ЕС толкова скоро след предишния.

– Знаеш какво трябваше да направиш, нали? Веднага, още тогава? Да го заплашиш с пистолет и да извикаш охраната. Щяхме да спечелим тази битка по дипломатически път и никой нямаше да умре. Знаеш ли кой е бил този човек?

– От ЦРУ…

– Бил е контрольорът, шефът, важната клечка. Тина и Маса се опитват да го открият от цяла вечност. А той е бил тук, в офиса ти. Още тогава си се прецакала, не вчера.

– Или трябваше да направя каквото ми казваше, или щеше да те убие. – Тя сви рамене. – Сторих онова, което сметнах за най-добро. Наистина го направих заради теб. Знам, че сега ме мразиш. Знам, че ще разкажеш на целия свят какво съм направила. Това няма да те спаси. Всъщност сега сигурно ще убият и двама ни.

Петрович се изправи, избутвайки силно с краката си стола назад. Прекара пръсти през мазната си коса и се почеса по скалпа. Вдигна празното шише от водата и го смачка в шепата си, преди да го запрати към прозорците в безуспешен опит да ги улучи. Гледаше го как пада наблизо на земята и се намръщи, когато не чу звука, който смяташе, че ще му донесе удовлетворение.

– Дори да не го беше спряла още тогава, само си представи какво можехме да направим. Можехме да заловим цялата клетка и да ги изправим с белезници на ръцете пред целия свят; прощален подарък от Свободната зона. Но не. Ти решаваш – ти, само ти – да се огънеш и го поемеш толкова надълбоко, колкото на тях им се иска. – Петрович отново сложи стола си пред нея. – Трябваше да ми кажеш. Още в самото начало.

– Той заяви, че ако го направя, пак ще те убият.

– И как точно щеше да разбере? Ако ти беше сложил подслушвателни устройства, щях да ги спра, без дори да се усети. Ако ти беше поставил наблюдатели, има хиляди начини да се отървеш от опашката. Ако беше внедрил някой в персонала ти, щеше да е достатъчно да останеш сама само за пет минути. Не е било необходимо да правиш каквото и да било от нещата, които направи. – Петрович се тръсна на стола и го придърпа към бюрото. – Той не е можел да направи нищо; нямал е ресурси. Аз бях твърде добре защитен и единственият начин да се добере до мен е бил чрез теб. И ти си се вързала на измамата му, вместо да му кажеш да си я завре в жопу.

– Бях готова да поема риска. Те не са аматьори, Сам. – Соня се беше навела напред в очакване той да я разбере, макар че не одобрява действията й. – Виж какво се случи предишния път – те направиха всичко, което се очакваше от тях, и ти не успя да ги спреш. Срутиха кулата „Ошикора“, вкараха Майкъл в капан…

– Но не ме заловиха. Не хванаха Мади. Не хванаха теб.

– Това си беше чист късмет. И тримата работехме денонощно с агенти до нас, а никой не забеляза.

– Хари Чейн забеляза – възрази той.

– И го взривиха! Видях на снимка как е изглеждал, когато са го извадили от колата му. – Внезапно пред него седеше старата Соня – страстна, предприемчива, решена да получи онова, което иска. – Ти не си неунищожим. Трябваше да направя нещо, за да им попреча да те убият – през тази близо година ти живя свободно и правеше всичко, което пожелаеше. И това стана възможно заради жертвата, която направих. Свободната зона стигна дотук заради мен. Не ми казвай, че съм сгрешила. Взех правилното решение.

– Взела си хуй – изкрещя й той; сърцето му се завъртя по-бързо, дишането му се учести. – Нямаше право да вземаш това решение, Соня. Не ти решаваш как ще живея.

– Но трябваше да реша дали да живееш. И направих правилен избор.

– Онова, което избра, бе аз да живея, а всички останали, участващи в ненормалния ти глупав план, да умрат. Хората, които нае. Новият джихад на машините. Приятелите ми. Съпругата ми. Люси. Всички те – заменими, стига аз да се спася.

Тя вирна брадичката си.

– Да.

Той хвана бюрото, което стоеше между тях, повдигна го с едната си ръка и го захвърли настрани. Точно това беше хаосът, който бе искал да постигне: скъсани кабели, хвърчаща хартия, дрънченето и звънтенето на канцеларски принадлежности.

– Що за живот ще бъде това, дура? Всичко, за което си заслужава да живея, няма да съществува.

Тя се отблъсна от него и се удари силно в друго бюро, а той остана на мястото си.

– Да не би да си си мислела, че някога ще приема онова, което направи?

– Не. Точно по тази причина не ти казах нищо. Никога нямаше да разбереш какво ми се наложи да направя и щеше да си ако не щастлив, то доволен. А дори да не беше останал доволен, поне щеше да си жив.

Той стисна зъби и с добре премерен ритник запрати един монитор във въздуха.

– Това не е живот. Това е нещо по-лошо и от смъртта.

– Няма нищо по-лошо от смъртта. Тя означава край. Никакви възможности повече, никакво право на избор, никакъв шанс. Всичко може да се случи, но не и когато си мъртъв. – Тя се изправи на треперещите си крака. – Изгубих майка ми, брат ми и баща ми. Те вече нямат думата за това, което се случва. Не могат да ми помогнат. Не могат да направят нищо, защото са мъртви. Използвах живота ми, за да направя така, че единственият човек – единственият мъж, който беше важен за мен – да не умре.

– Не разбираш нищо, нали? Просто не го разбираш. – Той тръгна в широка дъга около нея. Не вярваше, че ще успее да се сдържи, ако се приближеше на по-малко от ръка разстояние. – Ти може да си способна да живееш с изборите, които си направила с възможно най-добрите мотиви, подкрепени с безупречна логика. Но аз не мога.

– И въпреки това го направих заради теб.

– Знам. Знам, че си платила на някакви анонимни хора да изфабрикуват контейнер нула, след това си ги хвърлила в крематориума. После си подтикнала пророка на Новия джихад на машините да повярва, че може да освободи своя бог, докато ти през цялото време си планирала как да го взривиш с неговата собствена бомба. Знам, че си използвала свещеника на Мади, за да отровиш брака ни и да ни накараш да се мразим. Знам, че си изпратила Игуро да се опита да оправи кашата, която си създала, и сега той сигурно лежи някъде в някой фризер. Знам, че си направила всичко това заради мен. Знам, че Тина, Маса и Люси представляват просто неудобни пречки и е трябвало да се отървеш и от тях. Знам, че си оставила Майкъл цяла вечност да се чуди защо никой не отива да го потърси.

– Точно това направих. И пак бих го направила. Това е цената за живота ти.

– Но не си направила нищо със собствените си ръце, нали? Винаги е бил някой друг и според мен това изобщо не е честно. – Той се изсмя рязко и грубо. – Погледни ме. Внезапно се оказва, че имам етика. Да, добре, да продължим в този тон. Не е честно, че си използвала хора, без да си получила разрешение от тях. Винаги трябва да им даваш възможност да ти откажат.

– В такъв случай те какво търсят тук? Ние сме много по-важни от тях. Ние всъщност придаваме смисъл на живота им. Според теб войникът е по-важен от генерала? Продавачът е по-важен от изпълнителния директор? Те са нищо и го знаят. Чакат лидерите им, като теб и мен, да ги използват и се радват, когато това се случва. Ти самият си го правил – използва Майкъл, за да накараш ЕОС да повярват, че получават заповедите си от Брюксел, докато всъщност ги получаваха от теб. Използва ги и не поиска разрешение за това. Те бяха там и ти имаше нужда от тях. – По киселото изражение на лицето на Петрович Соня разбра, че е улучила в десетката. – Етиката е хубаво нещо, но хората като нас понякога трябва да забравят за съществуването й. Ние виждаме по-мащабната картина, виждаме какво трябва да се направи.

– Добре. – Той вдигна ръката си. – Няма да отричам, че направих точно това. Смятах, че това е нужно, за да разбия Външните, и причината да го направя, беше най-добрата от всички – да намеря Мади. Трябваше да спася нейния живот, а останалите можеха да отидат по дяволите. Постъпих точно като теб.

– В такъв случай – рече тихо Соня – можем да се споразумеем.

– Има един проблем. – Ръката му все още беше във въздуха и той сви пръстите си, оставяйки да стърчи само показалеца. – Само един. Аз сбърках. Не трябваше да отнемам правото им да решат дали искат да се бият, или да бягат, или сами да определят на чия страна да застанат. Това беше грешка, която няма да повторя отново.

Тя го гледаше скептично.

– Научих по-добри начини да върша нещата – каза той. – Сега имам приятели и ние правим разни неща един за друг, защото така искаме, и това е нещо нормално, разбираш ли? Имам си съпруга и да, преминаваме през трудности, но аз знам, че трябва да правя разни неща за нея, защото така ще я направя щастлива, а не защото ще получа повече секс или няма да се налага да ходя на шопинг с нея или други такива. И ако поискам услуга от някого, надявам се да не ми откажат, но и да го направят, няма да им съсипя живота заради това, а и ще ги моля само за неща, които не мога да направя сам, вместо такива, за които смятам, че са под нивото ми или са твърде опасни. И когато ги моля, аз им ставам длъжник, и те могат да разчитат на това, а аз ще съм благодарен, че ме смятат за достатъчно компетентен и благонадежден, за да им помогна. Чёрт, толкова съм се променил, че сам не мога да го повярвам.

– Едва ли вярваш във всичко това – каза Соня. – Кажи ми, че няма и капчица истина в него.

– Не мога. Точно затова не искам да имам нищо общо с делата ти, с теб. Ти не си… – Петрович се почувства отново като десетгодишно хлапе и това го накара да пристъпи смутено от крак на крак. – Ти вече не си ми приятел, защото приятелите не постъпват по този начин. Те не си отнемат един на друг достойнството или свободата. Не заговорничат с враговете зад гърба на другия и не лъжат в очите. Това вече го разбирам много добре. Може да не ме бива много в тези работи, но вече знам какво трябва да направя.

Той беше капнал, но собственото му признание го изненада. За миг дори се почувства горд от себе си.

Соня посегна към глезена си и със звук от разлепящо се велкро измъкна малък пистолет от кобура му. Сви пръст около спусъка му и насочи дулото му срещу Петрович.

Той повдигна вежди, но не извади собственото си оръжие, чийто хлад усещаше с кожата си.

– Значи, това е твоят отговор? Да ме убиеш – след всички усилия, които положи, за да спасиш живота ми?

Тя дишаше бавно и дълбоко. Ръката й не потрепна и след няколко секунди мълчание Петрович установи, че не му пука.

– Пфу – рече той и сви рамене, – ако ще умирам, то поне нека да е зрелищно.

Той се обърна с гръб към нея и тръгна бавно към асансьора. Беше направил само две крачки, когато Соня го извика по име. Той погледна през рамо тъкмо навреме, за да види как тя лапва дулото и отнася задната част на черепа си.

Петрович нямаше как да изтрие от паметта си видяното, но поне успя да извърне глава, докато тялото й се свличаше с приглушен удар върху килима.