Степени на свобода.

35

Адмирал Аренд гледаше към проблясващите редове, които се нижеха по екраните на стената. Първите ракети щяха да ударят базите в Аляска след по-малко от трийсет секунди.

– Свържете ме с Елмендорф – каза той на дежурния офицер.

Офицерът се върна при конзолата си и с две докосвания по сензорния екран се свърза с операторите.

– Говори СНБ. Ъъъ, лист три-пет жълт. Седем-алфа-фокстрот-ноември-найнър-папа-лима-нула.

Мъжът в синя униформа прелисти жълтия тефтер пред себе си.

– Елмендорф. Ромео-браво-шест-кило-осем-джулиет-танго-шест-хотел.

Дежурният офицер прокара пръст по втория ред кодове.

– Адмирале? Връзката с Елмендорф е потвърдена. Или поне така изглежда.

Аренд надникна през рамото на по-младия мъж.

– Здравей, синко. Искам просто да останеш на връзка колкото се може по-дълго.

– Да, сър.

Екранът потъмня и се върна на предишния прозорец. На картата Елмендорф примигна от синьо в сиво, миг по-късно последван от Айелсън.

Аренд грабна зарязаната слушалка и заговори през стиснати зъби.

– Петрович, кажи ми, че току-що не сме изгубили Единайсета авиобаза.

– Не сте изгубили Единайсета авиобаза. Няма да изгубите и Западното си крайбрежие. Страховита мисъл, нали? Усещате ли мириса на страха?

– Трябва да прекратиш това. Президентът пуска кодовете за изстрелване.

– Да, знам.

– Може ли да изстреля ракетите? – попита Аренд. – Ако това е фалшиво, значи, той не изпраща кодовете в НОРАД, нали?

– Не – отвърна Петрович. – Изпраща ги на мен.

Аренд изпусна телефона.

– Господин президент, прекратете поредицата.

Макензи извърна бавно глава към военния си съветник и го изгледа с изпепеляващ поглед.

– Малкълм, мисля, че се самозабравяш.

– Това не е НОРАД – каза адмиралът, сочейки с треперещ пръст екрана, където симпатичният офицер от военновъздушните сили очакваше последните две числа от кода за изстрелване. – Това е ИИ. Вие издавате кодовете на врага.

За пръв път спокойното лице на Макензи потрепна в тик на съмнение. Той погледна към съветниците си и техните придружители, които седяха около масата. Някои от тях бяха още деца, израснали в свят, който не познаваше друго, освен Реконструкцията. Мъжете на средна възраст бяха онези, които бяха гласували за тази институция. Дори най-възрастните мъже бяха с двайсет години по-млади от него.

Изстреляните от подводниците в Атлантическия океан ракети достигнаха Източното крайбрежие. Ню Йорк угасна. Маями. Чарлстън. Някои подминаха брега и навлязоха навътре, насочени към индустриалните градове на север. Изстреляните от сушата интерконтинентални ракети приключиха фазата си на ускорение и се носеха по ръба на Космоса. След двайсетина минути щяха да започнат да падат. Мишените им бяха всички големи населени места, както и големите военни бази. Първи щяха да паднат Хаваите. След това Диего Гарсия. Без защитата на „Небесен щит“ те оставаха абсолютно незащитени пред приближаващата буря.

О’Конъл се намръщи.

– Знам, че изглежда като НОРАД. Но не трябва да пренебрегваме способностите на онзи – или онова – пред което сме се изправили. Ако изкуственият интелект на Петрович разиграва симулирана атака, значи, контролира всичко.

– Добре, Франк, ти си моят съветник по разузнаването. Разчитах, че точно ти ще можеш да ми кажеш дали информацията, която получаваме, е надеждна.

– Имаме само два избора – дали да натиснем червения бутон, или да изчакаме и да видим дали ще умрем.

– Изборът между заличаването на икономиката ни и способността ни да отвърнем на удара не е никакъв избор. – Макензи издаде напред тънките си устни. – Очевидно съм бил посъветван неправилно.

О’Конъл се накани да възрази.

– Още откакто разбрахме за Новия джихад на машините…

Макензи вдигна ръка.

– Достатъчно. Ти също си освободен от поста.

След като за миг остана с опряно в масата чело, О’Конъл се изправи и тръгна замаян към изхода. Заместникът му облиза нервно устните си и прокара пръс­ти през косата си.

– Някой има ли да каже нещо градивно на този етап – рече тихо Макензи, – или да продължаваме?

– Според мен, сър – каза адмирал Аренд, – трябва да поговорите с Петрович.

– Ти би ли го направил, Малкълм?

– Да, сър.

Ракетите се приближаваха. Две, изстреляни от подводниците – едната от изток, другата от запад – се бяха съсредоточили върху Колорадо.

– И каква е целта на всичко това? Защо да губя време в разговори с автора на нашето унищожение? – Макензи махна с ръка към екраните. – Похарчихме трилиони долари и милиони човекочасове за проекта „Небесен щит“ само за да бъде неутрализиран от него и неговото изчадие. Изправени сме или пред ядрено унищожение, или пред тотално икономическо бедствие. И двете ще оставят само откъслечни останки от някога великата ни нация, а враговете ни ще бъдат непокътнати. Не мога да го позволя.

Западното крайбрежие изчезна. Източното – също. Целите във вътрешността на континента падаха една след друга, но въпреки това основната атака още не беше осъществена.

Адмиралът леко изкриви глава, докато се опитваше да събере информация от картите и да отдели фактите от измислицата.

– Проклет да съм – каза той.

– Двайсет долара, ако обичаш, Малкълм. Това не е характерно за теб; разбирам, че скоро ще се срещнем с нашия създател, затова те моля да запазиш присъствие на духа.

– Защо не се целят в окръг Колумбия? – Аренд се изправи и отиде до края на масата. Посочи с пръст картата с линиите и маркерите. – Досега би трябвало да сме ударени. С един удар се обезглавява страната.

Дежурният офицер погледна телефона на бюрото си и вдигна слушалката.

– Петрович? – изсъска той. – Защо сме още живи?

– Защото, ако ракетата ви удари и не умрете, ще знаете със сигурност, нали? Дори Макензи няма да остане убеден, че е подложен на атака. Затова реших­ме да проточим това колкото се може по-дълго, за да ви накараме да се поизпотите. Никак не е приятно да отнемеш способността на човек да преценява кое е истинско, нали?

– Обръщам се към теб като едно човешко същество към друго – моля те, прекрати това.

– Значи, ти си убеден, нали? Че нищо от това не се случва в действителност?

– Да, убеден съм.

– Тогава направи нещо, за да може Макензи да ми даде пълните кодове за изстрелване. Вече имаме по-голямата част от тях; Майкъл ще открие останалото, но ще му отнеме време. Много по-лесно ще е да накараш президента си да ми предаде на тепсия контрола върху ядрените ви оръжия. И много по-иронично.

– Какво мога да направя? Аз съм само една... брънка във веригата.

– Такива бяха и Станислав Петров и Василий Аркипов, но те се оказаха правилните хора на правилното място в правилното време и спряха Третата световна война. Как ти е името, камарад?

– Джошуа Мелдън-младши, сър.

– Можеш да ме наричаш Сам, Джошуа. Харесваш ми. Сега защо не се обърнеш и да погледнеш към онова, което се случва зад гърба ти?

Аренд все още стоеше под екраните, които показваха виртуалното унищожаване на страната му, настояваше, че е прав и че казването на последните две числа от кода ще доведе до бедствие. Оредялата публика го подкрепяше: държавният секретар, началникът на Генералния щаб, заместникът на съветника по сигурността и останалите двама заместници – всички се надяваха, че президентът ще промени намеренията си.

Фактите на адмирала бяха елементарни.

– Белият дом е основна цел на всяко възможно нападение от чужда сила. Ние не сме ударени – засега – както и нито една цел в радиус от сто мили. Господин президент, атомна бомба, паднала във Вирджиния, ще разтърси прозорците на Овалния кабинет. Няма никакви признаци, потвърдени от независим източник, че сме нападнати, защото ние всъщност не сме нападнати.

Макензи погледна над главата на Аренд, търсейки яснота и увереност. Той наблюдаваше приближаващите се бързо към планината на НОРАД ракетни следи.

– Аз съм президент на Съединените американски щати и главнокомадващ на Въоръжените им сили. Причината да съм в този кабинет, след продължителна вярна служба на тази нация и хората й, е да взема решение. Докато всички останали отстъпват и се показват като недостойни за изпълняване на отговорностите, дадени им от всемогъщия Бог, аз няма да се проваля. Ще се изправя като скала пред множеството ми противници и ще остана верен до самия край.

Макензи вдигна листчето с кодовете и погледна към екрана, на който се виждаше образът на търпеливия офицер от Военновъздушните сили, който очакваше да получи останалите числа.

– Сър? – обади се Джошуа Мелдън-младши в нас­тъпилата тишина. – Брат ми работи в Геологическия топографски институт.

– Много добре, синко, но не е сега моментът.

– Той се намира в Колорадо. Те имат сеизмографи, сър. И аз мога да потвърдя самоличността му.

Аренд даде знак на Мелдън да се обади.

– Найнър-зулу – каза Макензи.

– Кодовете за изстрелване са потвърдени – каза мъжът от НОРАД и отдаде чест. – За мен беше чест да служа под ваше командване, сър.

– Дано и останалите изпълнят дълга си усърдно като теб, синко. – Екранът потъмня и беше залят от списъка с противоударни ракети, които се активираха. Макензи скръсти ръце, сякаш през цялото време бе знаел, че този ден ще настъпи, и цял живот се беше подготвял за него. – Благодаря ви, господа. Повече няма какво да се прави, така че всички сте свободни.

Никой от мъжете не помръдна от мястото си.

Мелдън нагласи микрофона си.

– Искам да говоря с доктор Джери Мелдън. Не ме интересува, че е на съвещание; обаждам се от Белия дом и въпросът е спешен.

Докато чакаше, той отново вдигна телефона, на който чакаше Петрович.

– Далеч ще стигнеш – каза му Петрович.

– Нали не съм закъснял много?

– Изобщо. Всичките ви бази вече ми принадлежат.

– Какво ще правиш с тях? С кодовете, имам предвид.

– Ще им се радвам, докато ги имам. В полунощ изтичат, така че имат доста кратък живот. Мислех си да ги публикувам в някои големи обществени форуми, да видя дали някой ще им се върже.

– Здрасти, Джош. К’во става?

Мелдън остави телефона до работната си станция. Гласът на брат му не беше на човек, който наблюдава приближаването на края на всичко.

– Джери, слушай ме много внимателно. Регистрирал ли си някакви ядрени експлозии в континенталните Съединени щати?

– Какво става, Джош? Да не си загазил нещо?

– Просто отговори на въпроса ми: да или не?

– Не! Твърдо не.

– А някъде другаде?

– Не гледаш ли новините? Разбира се, че ги гледаш. Защо ме питаш такива неща?

Мелдън стисна здраво очи.

– Джери, как се казва първото момиче, което целуна?

– Аз… не разбирам.

Мелдън преглътна с усилие и опита отново.

– Трети клас. Кого целуна в трети клас?

– Каза, че никога няма…

– Нямаш представа колко е важно, Джери. Искам да съм сигурен, че разговарям точно с теб. В момента ме зяпат остатъците от Съвета за национална безопасност, включително президентът. Кое момиче целуна в трети клас? Аз те хванах и ти ме накара да се закълна в живота на майка ни, че никога няма да те издам.

Ракетите бяха стигнали съвсем близко до Колорадо. Според правилата на играта, ако нанесяха удар, връзката щеше да прекъсне.

– Джери. Кое момиче?

– Знаеш много добре, че не беше мо…

Мелдън прекъсна връзката.

– Господин президент, Геологическият топографски институт не е засякъл нито една детонация никъде по света, с изключение на онази, предизвикана от нас.

Двата маркера се срещнаха при НОРАД. Той примигна и изчезна.

– Изстреляхме ли? – Аренд отиде бавно до бюрото, върху което се намираше работната станция на Мелдън, и вдигна слушалката. – Петрович, изстреляхме ли ракетите?

– Защо не ме пуснете по високоговорителя, адмирале?

– Не се нуждаете от мен, за да говорите по високоговорителя, нали? Никога не сте имали нужда. Все едно се намирате в тази стая заедно с нас.

Екраните примигнаха. Появи се изображение от вът­решността на ръждясал контейнер. Оттам ги гледаха няколко лица. Една тийнейджърка; две млади жени, едната много висока, с превръзка на отчасти обръснатата й глава, другата червенокоса, с бледа кожа и дръпнати сини очи, която гледаше войнствено и показа среден пръст на камерата; показа се друга жена с високи скули и надменно изражение на лицето, след което всички те излязоха навън. Виждаха се още контейнери, разпръснати безразборно, и докато камерата се клатеше и подскачаше в крачка с приносителя й, единственото, което американците виждаха, бяха твърда кафява кал и оловносиво облачно небе.

– Този град беше мой дом през последните няколко години. Лондонската Метрозона ме прие и ме подслони, след като избягах от всички лоши неща, които бях извършил. Тук станах никой – лесно за постигане. Но нещата малко се объркаха. Първо, Новият джихад на машините – подсъзнателните мечти на един изкуствен интелект, пренесени в реалността. Това и екипите на вашето ЦРУ направиха дупка в стената. През нея нахлуха Външните. Първоначално като струйка, след това като наводнение. Накрая се озовахме във война, която съвсем наскоро спечелихме. Сега сме изправени пред това: лъжи и увъртания, още смърт и унищожение, а накрая вие успяхте да направите онова, което армагедонистите не успяха – да взривите ядрена бомба в сърцето на Лондон.

Той се намираше пред портала на Риджънтс Парк, заел удобна позиция, от която им показваше разрушенията.

– Странно, но всеки път изваждах голям късмет. Успявах да се намеся така, че да променя нещата. Но този път няма да го направя – вече приключих тук. Изморих се. Сега ще изчезна от радарите ви – надявам се завинаги – и този път ще оставя вие да разчиствате кашата. Защото, честно казано, тя си е ваша.

Петрович не спираше да върви. Наоколо не се виждаха много хора – повечето се бяха преместили на север, по-далеч от кота нула. Улицата беше покрита с червени знамена, които му напомниха за онези кратки мигове на еуфория, в които промяната им изглеждаше не само възможна, но и неизбежна.

– Залових още един от агентите на ЦРУ – не говоря за Маса, тя вече е една от нас – и искам да ви го върна. Дори да не получа нищо в замяна, той ми носи повече проблеми, отколкото ползи. Но можете да направите един жест на добра воля, като качите Епифани Еканоби и Пол Долтън на самолета за Европа. Означава също, че ще трябва да приложите доста по-сериозно собствените си закони в Калифорния. Като стана дума, можете да метнете в самолета и хлапето Анархия. Като прибавим към това и спирането на опитите да убиете мен и приятелите ми, и може да се каже, че сме квит.

Макензи се прокашля.

– Кодовете са у вас?

– Да. И не може да се каже, че не те предупредих. Няколко пъти. Всички в стаята го разбраха. Само ти не.

– И какво смятате да направите сега?

– Дадох ви три възможности: убийството на милиони, загубата на банковите ви авоари или запазвате спокойствие и не правите абсолютно нищо. Два от отговорите бяха правилни, но не, вие тръгнахте с рогата напред и избрахте третия. Щеше да унищожиш целия свят, откачен шибаняко. – Петрович изсумтя. – Не, не можахте да изстреляте ракетите, това не е нещо, което бих допуснал. Така че няма нанесени реални щети. Никой не е умрял в глобалния ядрен холокост. Всички отново можем да дишаме свободно и да си обещаем следващия път да се справим по-добре. С изключение на теб. Нещо ми подсказва, че макар да промениха конституцията така, че да ти позволят да изкараш повече от два мандата, и макар всеки път на избори подкрепата за теб да се увеличава и рейтингът ти да расте – няма да успееш да излезеш от Кризисната стая като действащ президент.

Петрович продължи да върви и погледна със здравото си око към хоризонта, който се криеше зад ниска завеса от пушек и прах. Трябваше да заобикалят срутени сгради и пукнатини в пътя. Локви и купчини стъкло.

– Днес ти показа на всички какво представляваш в действителност, Макензи. Не великият президент, архитектът на Реконструкцията и защитник на американския народ. Оказа се, че си всъщност един побъркан старец с фетиш към Армагедон, който по-скоро би взривил планетата, отколкото да признае, че греши – и всичко това го имам на запис. Ако си мислиш, че тези улици, този град изглеждат зле – те може да се построят отново, което не може да се каже за твоята репутация. Преди няколко дни имах един много прос­ветителски разговор с Пол Долтън, който ми разкри черното сърце на Реконструкцията; ако се каниш да излезеш с проект, който по някакъв начин е различен, може би дори слаб, тя ще се обърне срещу теб и ще те разкъса на парчета без колебание или милост. Точно това ще се случи с теб и аз с наслада ще го наблюдавам. Огледай лицата около теб. Взри се в тях. Те са твоите екзекутори, не аз. Сбогом, Макензи.