Стражът

23.

– Какво знаете за програмата, наречена "Страж"? – попита Ричър.

– Нищо – призна Ръдърфорд. – Дори не съм чувал за нея.

– Аз съм чувала нещичко – каза Сандс. – Предимно слухове от хора в Бюрото. Преди четири години настъпи рязък спад в киберпрестъпленията. Най-добрите хакери просто изчезнаха от радара. Ей така, изневиделица. Отначало хората в бранша решиха, че корпорациите от Силициевата долина са наели нови служители, говореше се дори, че някакъв стартъп предлага щури пари. Накрая обаче някой открил, че зад всичко това стои правителството. Което взема спешни мерки. Говореше се, че руснаците са разработили ново кибероръжие, което може да разбие на пух и прах защитата на компютрите в избирателните комисии. Компютрите в цялата страна се оказаха уязвими. Не можеше да се вярва на нито един резултат. Специалистите в Куонтико направиха симулация и се оказа, че пробив дори в един компютър може да компрометира цялата мрежа и оттам президентските избори, а това може да доведе до какви ли не последици – от гражданско неподчинение до мащабни улични бунтове. Представете си, ако у екстремистите от някоя милиция попаднат доказателства, че изборите са манипулирани. Част от тези групировки разполагат със сериозна огнева мощ. Малко им трябва да я използват.

– "Страж" е единственото средство, което може да предотврати подобен сценарий – намеси се Ричър. – Руснаците не могат да пробият защитата му, затова се опитват да го откраднат.

– Как? – попита Ръдърфорд.

– Имат шпионин в лабораторията "Оук Ридж", където е разработена програмата.

– Защо ФБР не го арестува?

– Защото Бюрото знае за съществуването на шпионина, но нищо повече. Няма представа кой е той. Нищо чудно да е дълбоко законспириран спящ агент. Свързан по някакъв начин с този град. И тук нещата стават по-конкретни. В градския архив има документ, който може да разкрие самоличността на шпионина.

– А архивът изгоря.

– Това не е случайно.

– Същите документи ги има и в дигиталния архив. Той обаче е недостъпен след хакерската атака.

– И това не е случайно.

– Но всички тези документи са записани на моя сървър. Защото "Цербер" ги е защитил.

– Ето защо едва не те отвлякоха. Руснаците искат тези записи. Искат да унищожат всичко, което може да изложи агента им на опасност.

– Откъде знаеш всички тези неща, Ричър? – попита Сандс.

– Ти предположи, че срещата в изоставената фабрика е капан. Да, там наистина ме очакваха, но срещата се разви по съвсем друг начин. Жената, която дойде, се оказа федерален агент. Под прикритие. Проникнала е в руската клетка, която трябва да вземе сървъра. Задачите ѝ са две. Първо, да осигури на Бюрото копие, за да разкрият самоличността на шпионина. И второ, да осигури безопасността на Ръсти. Тя ме подмами в онази стара фабрика, за да се срещне с мен и да ме помоли за помощта ни.

– И ни казваш всичко това едва сега?

Ричър сви рамене.

– Нямаше смисъл да ви го казвам, преди да открием сървърите. Ами ако те бяха унищожени? Щях напразно да разкрия съществуването на наш агент. Колкото по-малко хора знаят за нея, толкова по-добре.

– Прав си – съгласи се Сандс.

– Има още нещо – продължи Ричър. – Искам да бъда напълно откровен с вас. Провалих опита за отвличане на Ръсти, който руснаците организираха в понеделник. Затова те изпращат нов човек. Директно от Москва. За да опитат отново. Изводът е следният. Ако искаме да избегнем всички негативни последици от едни компрометирани избори и ако искаме да попречим руснаците да спипат Ръсти, имаме само един изход. Да дадем на Бюрото копие от сървъра.

Ръдърфорд скочи от леглото и взе два от допълнителните сървъри, които бяха донесли от склада.

– Сара! Какво чакаш? Помогни ми! Трябват ни още два контакта!

Ръдърфорд се справи за десетина минути с конфигурирането на новите сървъри и прехвърлянето на архива върху тях. Ричър използва времето, за да позвъни на телефона на Уолуърк, който Фишър му бе дала за спешни случаи. А това определено попадаше в категорията спешен случай. Уолуърк вдигна на първото позвъняване и Ричър веднага започна по същество: сървърите са открити, информацията е непокътната. Уолуърк също бе крайно делови. Никакви благодарности. Никакви поздравления. Само два бързи въпроса. Къде си? Кога можем да се срещнем? Ричър каза на Уолуърк да пристигне в района на бензиностанцията след час, след което ще му звънне, за да му каже точното място.

Ричър се извини, излезе от стаята и отиде до рецепцията. Почука на дървения плот. Появи се същото дългокосо хлапе. Изглеждаше изненадано и разтревожено. Явно си представяше как хилядарката му се изпарява, преди да се е озовала в джоба му.

– Нека да обсъдим отново цените на стаите – каза Ричър. – Стандартната тарифа е деветдесет и пет долара на ден. Това прави приблизително по четири долара на час. Ако искам да наема още една стая, но само за два часа, без никой да задава въпроси и без никой да я вписва в регистъра, колко ще ми струва това?

– Петдесетачка. В брой. Предварително.

– Как се казваш, синко?

– Кармайкъл.

– Е, Кармайкъл, вярваш ли в поуките, които носят приказките? А?

– Предполагам.

– Чувал ли си онази за човека, убил гъската, която снасяла златни яйца?

– Четиресет долара. Не мога по-малко. Трябва да разделя парите с камериерката.

– Няма да е необходимо. Няма да разхвърлям. Дори няма да сядам на леглото.

– Че за какво тогава ви е притрябвала стая?

Ричър не отговори.

– Трийсет долара – предложи Кармайкъл.

Ричър не отговори.

– Двайсет.

– Така е по-добре. – Ричър извади две десетачки от джоба си. – Дай ми ключа. И гледай да е близо до другите две стаи, но да не е съседна.

Ричър излезе навън и позвъни отново на Уолуърк. Съобщи му името на мотела, адреса и номера на стаята – четиринайсет. После се върна в стая осемнайсет.

Сандс седеше на фотьойла. Ричър ѝ се усмихна и седна на едното легло.

– Пицата ти ще изстине – каза Сандс след кратко мълчание. – Искаш ли да отида до рецепцията и да я стопля?

– Не, благодаря – отвърна Ричър. – Студената пица не е проблем. Освен ако не искаш да стоплиш твоята.

– И аз нямам проблем със студените пици. Освен това изядох моята, докато теб те нямаше.

Ричър отхапа от своята. Сандс се усмихна.

– Студена пица – каза тя. – Евтин мотел. Имам чувството, че отново работя в Бюрото.

– Липсва ли ти?

– Не ми липсват болките в гърба от продънените матраци, на които спях, докато пътувах по задачи. Това е сигурно. Но когато те чух да говориш за онази жена, с която си се срещнал… Когато разбрах какво прави тя. Защитава нашите избори. Предотвратява саботаж отвън. Такива неща карат човек да се замисли.

– Работила ли си под прикритие?

– Не. Участвах в няколко операции, но иначе дейността ми бе строго специализирана. По-голямата част от времето си прекарвах в различни местни поделения на Бюрото, навсякъде, където имаха проблем с киберпрестъпления. Вършех едно и също, сменяха се само бюрата и екраните.

– Затова ли напусна?

– Не, не заради работата. В интерес на истината, тя ми доставяше удоволствие. Но с течение на годините започнах да осъзнавам, че колкото и да ми харесва работата, ФБР никога няма да ми даде това, което искам от живота.

– Какво е то? Собствена компания?

Сандс поклати глава.

– Не. Тя е само средство за постигане на целта, за печелене на пари. Затова "Цербер" е толкова важен за мен. Донесе ли ми достатъчно пари – сбогом на всичко.

– За какво са ти парите?

– Не мога да ти кажа. Ще ми се смееш.

– Опитай.

Сандс затвори очи и си пое дълбоко дъх.

– Искам да разполагам с достатъчно пари в банката, за да не ми се налага да работя. Искам да продам дома, в който живея, и повечето вещи. И да си купя яхта. – Тя отвори очи и попита: – Смяташ ме за луда, нали?

– Зависи. В едно пристанище ли ще държиш тази яхта?

– Разбира се, че не. Това обезсмисля цялата идея. Ще плавам където си искам и когато си искам.

– Аз съм последният човек на света, който би нарекъл свободата да пътуваш лудост. За мен тя е жизнена необходимост.

Ричър се канеше да добави, че идеята човек да смени дома си на сушата с нов дом във водата не му изглежда чак толкова привлекателна. Никога не си бе имал работа с яхти, но знаеше, че те създават повече проблеми от една обикновена къща. Вярно, мобилността им бе предимство, но имаха и куп недостатъци. Нуждаеха се от поддръжка и ремонти например, изискваха разходи. Да не говорим, че можеха да потънат. Или да се блъснат в по-голяма яхта или кораб. Можеха да обраснат в раковини. Кой знае какви още проблеми можеха да изникнат. Но преди Ричър да каже каквото и да било, междинната врата се отвори и на прага застана Ръдърфорд.

– Всичко е готово – заяви той. – Две копия, както пожела.

Ръдърфорд бе оставил двата клонирани сървъра на леглото, непосредствено до лаптопа си. Ричър ги взе и ги отнесе в осемнайсета стая. Прибра единия в гардероба, а другия понесе навън. Притисна го към гърдите си с дясната си ръка, протегна лявата напред и изви тялото си под ъгъл така, че да се извърне леко с гръб към двора. Позата му не би заблудила нито един наблюдател, застанал наблизо, но човек зад гърба му или в далечината никога не би се досетил, че Ричър носи нещо. До появата на Уолуърк имаше достатъчно време, но Ричър предпочиташе да го изчака в стаята. Искаше да създаде впечатление, че е пристигнал в мотела специално за срещата от някоя неназована дестинация далече от тук. А не че е отседнал през четири стаи от четиринайсета. Ричър нямаше причина да изпитва недоверие към Уолуърк, но още преди години бе научил, че ключът към дългия и здравословен живот е именно предпазливостта.

Ричър остави сървъра на бюрото и седна на фотьойла. Дръпна завесите и угаси лампата. Зачака, без да изпуска от поглед вътрешния двор на мотела. Изминаха десетина минути. Не пристигна нито един автомобил. Не потегли нито един автомобил. Никой не влезе в стаята си. Никой не излезе от стаята си. Изминаха още пет минути. Мощни светлини осветиха двора. Появи се кола. Когато се озова в средата на двора, шофьорът ѝ намали, сякаш за да се ориентира по-добре, след което ускори и се насочи право към стая четиринайсет. Когато наближи, зави рязко наляво, включи на задна и спря. Багажникът на автомобила се намираше на метър от стената.

Ричър отвори вратата още преди Уолуърк да почука. Отстъпи крачка встрани, за да пропусне агента, след което дръпна отново завесите и запали лампата.

– Това ли е? – попита Уолуърк, пристъпи към бюрото и се наведе, за да разгледа сървъра.

Ричър кимна.

– Благодаря, майоре – каза Уолуърк. – Направихте ни голяма услуга, за което сме ви много благодарни. Имате телефона ми. Ако мога да ви се отблагодаря по някакъв начин, не се колебайте да ми се обадите. И ме извинете за това, че вчера скрих истинската си самоличност. Не исках да ви лъжа, но нямах избор предвид обстоятелствата. Надявам се, че разбирате.

– Не е нужно да се извинявате – отвърна Ричър. – Партньорката ви работи под прикритие. Основният ви приоритет е именно нейната сигурност. Но трябва да благодарите на Ръсти Ръдърфорд. Записите са оцелели благодарение на неговите усилия.

– Ще го имам предвид. – Уолуърк взе сървъра и се запъти към вратата. – Благодарете му от мое име, ако го видите. Трябва да тръгвам. Не разполагаме с много време.

Ричър застана между вратата и федералния агент.

– Само два въпроса, преди да потеглите.

– Добре, но бързи.

– Клостерман. Онзи тип, с когото се запознах в Къщата на шпионите тази сутрин. Агент Фишър каза, че ще го проверите отново. Някакви резултати?

– Фишър каза същото и на мен. Работим по въпроса, но все още не сме открили нищо. Друго?

– Сървърът. Ще го отнесете в някое местно поделение на ФБР. Вероятно в Нашвил. Където куп компютърни гении ще разкрият всичките му тайни.

– Точно така.

– Колко време ще отнеме?

– Пътуването до Нашвил ли?

– Разкриването на тайните.

– Колко дълъг е един наниз от мъниста? Човек не може да прецени, преди да стигне до края. Може да се наложи да прегледаме хиляди документи. Това е равносилно на търсенето на игла в копа сено. Всъщност дори не става въпрос за игла, защото не знаем какво точно търсим, а се надяваме да разберем, когато го видим.

– Следователно едва ли ще се справите за… трийсет и седем часа, да кажем?

– Не знам. Може да отнеме две секунди. Или два месеца. Няма как да разберем, преди да опитаме. Но това не е ваш проблем, майоре. Трябва да тръгвам.

– Не ме наричайте майоре. Ричър е достатъчно. Проблемът е и мой. Донякъде. Но най-вече на Ръдърфорд.

– Защо?

– Агент Фишър спомена, че клетката ѝ ще се ограничи с наблюдение, но само до утре по обед. Тогава се очаква да пристигне подкрепление. Опитен оперативен агент от Москва. Не разкриете ли самоличността на техния агент в "Оук Ридж", няма да можете да го арестувате. Руснаците няма да знаят, че сървърът е у вас, затова няма да пропуснат възможността да го вземат и да защитят своя човек. Следователно ще направят нов опит да отвлекат Ръдърфорд. И Фишър няма да е в състояние да спаси живота му, тъй като всички ще изпълняват заповедите на новия човек от Москва.

Уолуърк вдигна рамене.

– Предполагам, че е така. Моментът е доста труден за Ръдърфорд. Особено след като ни помогна. Някакъв шанс да го убедите да напусне града?

– Съмнявам се. Опитах се вече, а той отказа. Не го обвинявам. Не е направил нищо лошо. Всъщност постъпил е както трябва. Не иска да позволи на никого да го прогони от дома му.

– Съгласен съм, но възможностите ни в това отношение са ограничени. Можете ли да останете още малко? Да го наглеждате.

– За известно време. Но не завинаги.

– Докато открием агента.

– Сам казахте, че това може да отнеме два месеца, а аз не се задържам на едно място повече от два дни.

– Съжалявам, Ричър. Борим се с неизвестното. Много бих искал да помогна на Ръдърфорд. С удоволствие бих го направил, ако имах тази възможност. Но трябва да мисля за по-важната цел. Не виждам какво друго можем да направим.

– Аз знам какво мога да направя.

– Какво?

– Клостерман ми предложи десет бона за сървъра. Ще приема офертата.

– В никакъв случай! Не мога да позволя…

– Не искам разрешение. Просто ви информирам предварително. Проява на добра воля. Има нещо странно в Клостерман. Долових го при първата ни среща. Руснаците имат постоянно присъствие в града. Искам да разбера дали това е той.

– Не.

– Вече работя по въпроса. Приемете го като факт. Няма никаква опасност. Ако греша, онзи дъртак ще види само документи, които и бездруго са били обществено достъпни. Ако съм прав, руснаците ще решат, че мисията им е приключила. Ще решат, че агентът им в "Оук Ридж" е в безопасност, няма да го изтеглят, а ще го оставят да продължи работата си. Това пък ще осигури на вас време да разкриете самоличността му. Руснаците ще изтеглят екипа на Фишър и тя няма да бъде изложена на опасност. Ръдърфорд няма да бъде отвлечен.

– Абсурд!

– Чуйте ме. Нямаше да научите за съществуването на този сървър, ако не бях аз. Щяхте да се въртите в кръг като куче, което гони опашката си. Затова ми дайте малко свобода на действие.

Уолуърк не отговори.

– Ако проявите малко здрав разум, ще стоите отстрани и ще наблюдавате как ще се развие ситуацията. Получат ли се нещата, ще можете да си припишете заслугите. Никой няма да чуе друго от мен.

Агентът продължаваше да мълчи. След няколко секунди заобиколи Ричър и спря до вратата.

– Трябва да занеса това нещо в Нашвил. Колегите ме чакат. И трябва да е ясно, че не мога да одобря официално това, което предлагате…

– А неофициално?

– Обадете ми се, когато приключите. Но да си остане между нас.