Стражът

7.

Ричър тръгна пеша и след двайсетина метра видя черен път, който водеше до нивата вдясно от пътя. Земята бе почти гола. Той предположи, че тук някога са отглеждали тютюн, но догадката му се основаваше на полузабравените уроци, усвоени в училища, пръснати из целия свят, и смътни спомени за ниски кафеникави растения, израснали в напукана червеникава почва. Ричър стигна далечния край на нивата, която граничеше с рехава горичка, и продължи успоредно на шосето.

След няколкостотин метра видя задните фасади на две сгради. По-близката бе по-широка и по-висока. От бетонните ѝ стени се лющеха големи парчета бяла боя. В далечния ѝ край се издигаше масивен стълб, широк може би метър на метър, два пъти по-висок от самата постройка. На върха му бяха кацнали големи червени букви. От мястото, на което бе застанал, Ричър успя да различи С, Т, У, Д и Е, останалите букви бяха скрити от самата стена. Втората сграда бе по-малка и приличаше повече на павилион или будка. От бензиновите колонки нямаше и следа. Ричър предположи, че са били демонтирани и продадени в някой антикварен магазин в голям и богат град. Веднъж бе видял такава колонка на една витрина и тя струваше повече от кола на старо. Свидетелство за една отминала епоха, помисли си той. Досущ като порутената бензиностанция. Някога тук било доста оживено, икономическият бум бил подхранван от автосалона в съседство. После той затворил, бензиностанцията повела борба за оцеляване, но потокът от хора и коли продължил да намалява и накрая пресъхнал напълно. Мястото изглеждаше абсолютно безнадеждно от гледна точка на всеки бизнес. Ричър не бе видял и една кола, откакто бе навлязъл сред нивите. Освен онези двете, скрити зад по-голямата постройка. Шевролет и тойота. Черна и синя. Същите като предишния ден. Въпросът бе дали и броят на хората е същият.

Ричър предположи, че на покрива на сградата има наблюдател, който първи да види колата на Марти и да предупреди останалите. Колата щеше да прекоси паркинга и – ако Ричър планираше операцията – да навлезе между двете сгради и да спре по средата между тях. Някой щеше да изскочи от прикритието си, да отвори задната врата и да се хвърли на земята. Друг щеше да изстреля упойваща стреличка и да порази Ричър, преди да се е измъкнал от тясното купе. Това означаваше минимум трима души. Би трябвало да се справят с лекота с подобна задача. Но ако бяха по-предпазливи, щяха да използват двама души, които да отворят двете задни врати. Това означаваше двама стрелци. Разбира се, нужни бяха специални умения и опит, да не би стрелците, застанали един срещу друг, да се прострелят взаимно, но все пак участието на повече хора гарантираше, че мишената няма да рискува да се хвърли през отворената врата или да сграбчи пистолета преди изстрела. По-вероятно бе в засадата да участват петима. И ако бяха още по-предпазливи, щяха да осигурят още един човек, който да се притече на помощ в случай на нужда. Шестима. Две двойки, плюс двама самостоятелни играчи. Същото разположение на силите като предишния ден.

Ричър реши да остави скривалището на наблюдателя на покрива за най-накрая. Той щеше да се намира на твърде голямо разстояние, за да представлява заплаха, и дори да бе въоръжен, едва ли щеше да рискува да стреля от страх, че може да засегне своите колеги. Двете двойки най-вероятно щяха да заемат позиции зад задните ъгли на сградите. Неизвестният фактор бе вторият самостоятелен играч. Ричър трябваше да се справи първо с него или с нея.

Ако изобщо имаше втори играч.

Ричър зае позиция, от която да огледа мястото. Можеше да чака цял ден. Междувременно противниците му щяха да се изнервят. Те несъмнено знаеха, че Марти е напуснал Съдебната палата. Вече започваха да се притесняват да не би нещо да се е объркало. Колкото повече време минаваше, на толкова по-силен стрес щяха да бъдат изложени. А колкото по-силен бе стресът, толкова по-голяма бе вероятността да допуснат грешка.

Изминаха дванайсет минути. Нищо не помръдна. Нищо не издаде звук. Тогава Ричър чу автомобил, който приближаваше от север. И засече движение на покрива, близо до стълба с буквите. Появи се глава, която се надигна бавно. Жена. Облечена в черно. С червена коса. Ричър я бе виждал преди. Вчера. От другата страна на улицата, преди да се включи в пренасянето на тялото на изпадналия ѝ в безсъзнание колега и полагането му на задната седалка на тойотата. Жената се оглежда в продължение на пет-шест секунди, след което се скри. Преди това обаче поднесе ръката си към ухото. Появи се кола, която се движеше бързо. Тъмносин мустанг кабриолет със свален гюрук. Зад волана седеше мъж. Жената до него се усмихваше.

Следващият автомобил, който Ричър чу, профуча в обратната посока, затова той не се надигна. Остана невидим, долепил тяло до земята. Звукът на двигателя бе абсолютно същият и Ричър предположи, че това отново е мустангът, който се връща. Шофьорът му явно се опитваше да впечатли жената до себе си. Или бързаше да се прибере у дома след среща с любовницата си. Изминаха още пет минути. Десет. Тогава чу друг автомобил, чийто двигател работеше по-тихо, на по-ниски обороти. Ричър приклекна, готов да се втурне напред.

Нещо помръдна на покрива. Жената отново подаде глава над ръба. Този път се надигна по-бързо, изправи се цялата, докосна ухото си и хукна към средата на сградата. Щеше да погледне право към Ричър, ако очите ѝ не бяха сведени към покрива под краката ѝ. Когато автомобилът мина покрай бензиностанцията, тя дори не извърна глава. Миг по-късно жената изчезна от погледа. Сигурно бе скочила през някой люк. Ричър отново се просна на земята. Деветдесет секунди по-късно жената се показа през отвор в края на талашитената плоскост, закована върху задната стена. След нея се промъкна мъжът, когото Ричър бе нокаутирал вчера, и двамата хукнаха към тойотата. Дребните мъже, с които Ричър бе разменил няколко думи, изскочиха от будката на бензиностанцията и затичаха към шевролета. Колите потеглиха с бясна скорост, колелата им изхвърлиха фонтан от камъчета и потеглиха в посока, противоположна на града.