Стражът

22.

Докато пътуваха към града, в главата на Ричър се въртяха десет думи.

Всеки трябва да знае толкова, колкото е необходимо. И Четиридесет часа.

Десет думи, а не дванайсет. Защото от четиридесет и осем часа бяха останали четиридесет часа. Но и двата проблема бяха все така актуални. Към тях се бе присъединил и един въпрос, който изискваше кратък и ясен отговор. С една дума. Паметта на сървърите беше ли изтрита? Да или не? Какъвто и да бе отговорът, Ричър трябваше да направи две неща. Ако данните бяха непокътнати, той трябваше да убеди Ръдърфорд да ги копира и да предостави копието на ФБР. Ако данните бяха изтрити, Ричър трябваше да уведоми агент Фишър и да убеди Ръдърфорд да напусне града. Много добре знаеше кой вариант е за предпочитане. Но нямаше представа кой ще се окаже по-лесен.

Ричър погледна Сандс и Ръдърфорд, които седяха отпред. Те се връщаха коренно променени. Съвсем не бяха същите хора, влезли в складовете. Умората им бе изчезнала. Тревогата също. Ричър долавяше обзелото ги вълнение. Ентусиазма им. Вярата им, че след като сървърите са отново в ръцете им, всичко останало ще се нареди от само себе си. Ричър не споделяше оптимизма им. Той единствен знаеше колко високи са залозите. И той единствен не разбираше нищо от компютри. Нямаше представа как да измъкне тайните им. Или как да разбере дали компютрите изобщо крият някакви тайни. Предпочиташе да си има работа с хора, не с машини.

Първата им спирка бе жилището на Ръдърфорд, за да могат Сандс и Ръсти да си вземат дрехи и тоалетни принадлежности, както и своите лаптопи и всички кабели и разклонители, които можеха да им потрябват, за да свържат сървърите. После взеха колата на Марти. Зад волана ѝ седна Ричър. Накрая се насочиха на север – Ричър водеше, Сандс го следваше – към бензиностанцията, но не за да напълнят резервоарите, а заради двата мотела. Един от тях бе привлякъл вниманието на Ричър. Това вероятно бе най-старата сграда в целия комплекс. В архитектурно отношение мотелът изглеждаше съвсем традиционен и по нищо не се отличаваше от безброй подобни места из цялата страна. На фасадата му бе окачен синьо-червен неонов надпис с изображението на някаква митична птица. Самата постройка бе едноетажна, а фасадата ѝ бе облицована с тъмна дървесина. За начало на сградата можеше да се приеме рецепцията в югозападния ъгъл, която се отличаваше с навес над входа, а под него бяха разположени машини за безалкохолни и лед. После тя продължаваше под формата на буквата П, редувайки прозорец – врата, прозорец – врата. Общо трийсет и шест чифта прозорци и врати. Пред всеки от тях – място за паркиране. Така на практика не оставаше разстояние, което човек да измине пеша от колата до вратата. Което определено улесняваше пренасянето на багаж до стаята. И намаляваше шанса някой да види какво се внася вътре. Колкото и необичаен да е въпросният багаж. Или дори абсурден като комбинация. Например три куфара и дузина черни кутии.

Разположението на стаите идеално устройваше Ричър. Както и фактът, че от трийсет и шест само четири бяха заети. Пред три от вратите бяха паркирани стари седани, чиято боя бе избеляла от годините, прекарани под яркото слънце. Пред четвъртата бе оставена яркожълта тойота, изкаляна чак до покрива. Два от седаните бяха паркирани откъм страната на рецепцията, третият седан и тойотата бяха от другата страна. А това оставяше една от страните на буквата П напълно свободна.

Сандс спря до автоматите за безалкохолни, излезе от микробуса и тръгна към рецепцията. Ричър паркира до микробуса и влезе вътре с нея. Помещението бе дълго и тясно. Самата рецепция бе разположена вдясно, точно до вратата, а от другата ѝ страна се намираха висок хладилник с двойни стъклени врати и масичка с микровълнова печка и кафе машина. Покрай лявата стена бяха наредени три бели пластмасови маси. Всяка от тях имаше по четири бели пластмасови стола. И по една ваза с червени изкуствени цветя.

Ричър потропа по дървения плот и миг по-късно се отвори врата, която водеше към задна стаичка. Появи се младеж, който едва ли бе на повече от деветнайсет. Косата му се спускаше до раменете, очилата му бяха кръгли, а облеклото му се състоеше от избелели торбести джинси и бяла тениска. Той се отпусна тежко на стола зад рецепцията и впери поглед в Ричър.

– Трябва да обсъдим цените на стаите ви – каза Ричър.

Младежът посочи табелата на стената зад гърба му: Стая $95+ на вечер.

– Предполагам, че това е стандартната тарифа – отвърна Ричър. – Но тя не ме интересува.

– Не правим отстъпки. Деветдесет и пет плюс такса. Не ви ли устройва, идете другаде.

– Не търся отстъпки, а нещо друго. Специална сделка.

– Не предлагаме и специални сделки. Каквито и да било.

– Не бързай, не бързай. Не знаеш какво имам предвид. Нали не искаш да пропуснеш някое изгодно предложение?

Младежът се замисли и след секунда отвърна:

– Слушам.

– Трябват ни две стаи – обясни Ричър. – Ще платим предварително за цяла седмица. Едната ще струва деветдесет и пет долара на вечер. Ще платим с кредитна карта, както правят всички. Другата ще струва сто и петдесет долара на вечер в брой, които отиват право в твоя джоб.

– Слушам – каза младежът.

– Имам три условия. Първо, стаите трябва да бъдат една до друга в онази част от мотела, която гледа към двора. Между тях трябва да има междинна врата.

– Може да се уреди.

– Второ, ще регистрираме само една от стаите. Системата ви за резервации ще отбележи, че другата не се дава под наем.

– Не знам как да го направя. Не мисля, че разполагам е подобна опция.

– Разбира се, че разполагаш. Всички хотели разполагат е нея или с някаква нейна версия. Например, когато клиент почине и се наложи да изчакате съдебния лекар. Или някой попадне в ареста за наркотици, а ти чакаш ченгетата да претърсят стаята. Или дори ако мивката се повреди и се наложи да повикате водопроводчик. Потърси в наръчника си, все ще откриеш нещо подобно.

– Наръчник? Вие от кой век сте излезли бе, хора? – Младежът включи компютъра си и затърси нещо. Накрая обяви: – Добре, добре. Има такава опция. Може да се уреди. Какво друго?

– Тази уговорка е строго конфиденциална. Не я споменаваш пред никого. Нито пред шефа, нито пред колегите. Нито пред чистачките, нито пред приятелите, нито пред майка ти и баща ти. Нито дори пред кучето и котката.

– Нямам нито куче, нито котка, но разбрах какво имате предвид. И за да сме наясно, две стаи за цяла седмица? Седем нощувки, нали?

– Седем нощувки. Хиляда и петдесет долара, ако това имаш предвид.

– Добре тогава, имаме сделка.

– Чудесно. Моята приятелка ще се погрижи за плащането с кредитна карта и попълването на формулярите. Аз ще се погрижа за плащането в брой. Половината сега, половината на тръгване. Стига да си държиш устата затворена.

Ричър и Сандс напуснаха рецепцията с ключове в ръце. Стая осемнайсет и деветнайсет. Първата бе наета по всички правила, втората не фигурираше никъде, напълно невидима за всеки, който би решил да ги потърси в този мотел.

Ричър паркира колата на Марти пред стая осемнайсет. Сандс спря микробуса със задната част към вратата на стая деветнайсет. След което тримата се заловиха с внасянето първо на сървърите и после на куфарите. Накрая пренесоха резачката за болтове и остатъка от покупките на Ричър. Тримата останаха навън четири минути. Напълно приемлив риск. Ричър откара микробуса встрани от мотела. Когато всичко приключи, Сандс ще го върне без проблеми в някой офис на фирмата за автомобили под наем, помисли си той. Но за момента не биваше да го използват. Томасино го бе видял. Бъдник го бе видял. Онзи случаен клиент в Складове под наем "Норм" го бе видял. Най-вероятно половин дузина охранителни камери в "Норм" също го бяха видели и записали надлежно.

Ричър взе три пици и три кока-коли от първия ресторант, покрай който мина, и ги отнесе в мотела. Влезе в стая осемнайсет и включи осветлението. Навремето стаята сигурно е минавала за луксозна. Днес повечето хора биха я нарекли приемлива. Или непретенциозна. В нея имаше две големи легла с покривки на цветчета и множество възглавници. Фотьойл. Телевизор. Хладилник. Бюро. Баня. Тоалетна. Ламиниран паркет на пода. Бледи неутрални тонове по стените. Всичко тук е правено с оглед на трайността, а не на удобството, заключи Ричър. Дори мощността на електрическите крушки бе подбрана така, че да пести от сметките за ток, вместо да създава уютна атмосфера. Но това не притесняваше Ричър. Нали имаше легло? И баня. И лесен достъп до кафе.

Ричър отвори своята междинна врата и почука на другата. Сандс му отвори и той влезе в стая деветнайсет. Тя бе огледално копие на осемнайсета. С изключение на промените, които Сандс и Ръсти бяха внесли. Те бяха свалили матрака от едното легло и бяха покрили прозореца с него, за да не пропуска светлина навън. Поради същата причина бяха облепили с тиксо и вратата на стаята. Бяха разположили осемте сървъра върху всяка равна повърхност, която бяха открили. И бяха създали лабиринт от черни захранващи и жълти мрежови кабели, за да ги свържат в едно цяло. С изключение на лаптопа на Ръдърфорд. Той бе поставен на края на голото легло, свързан с останалото оборудване с помощта на дебел син кабел. Ръдърфорд седеше пред него, кръстосал крака пред себе си, вперил поглед в екрана толкова напрегнато, че дори не забеляза появата на Ричър.

– Как е положението?

Ричър подаде пица и кола на Сандс, след което остави друга кутия на леглото до Ръдърфорд.

– Добре, струва ми се – отвърна Сандс. – Ръсти?

– Какво? – сепна се Ръдърфорд. – О! Благодаря!

– Как е положението? – попита отново Ричър. – Имам предвид сървърите… Данните. Всичко ли е там?

– О, да. Така изглежда. "Цербер" обаче не изглежда в добра форма. Имам чувството, че онази хакерска програма се е опитала да пренапише части от него. Може да ми отнеме известно време да установя какво точно е станало. И защо. И как да подобря защитата на крайния продукт. Но трябва да призная, че ситуацията е по-добра от очакваното. В крайна сметка "Цербер" се е огънал, но не се е пречупил, така да се каже. Което е добре.

– Радвам се – отвърна Ричър. – А онези записи от градския архив? Още ли са там? Всичките?

– Дискът е пълен. Нищо не е изтрито, затова предполагам, че са там.

– Можеш ли да провериш със сигурност?

– Бих могъл, но…

– Моля те, направи го още сега.

– Но първо трябва да разбера как "Цербер"…

– Ръсти, това е важно. Провери още сега. Моля те.

Ръдърфорд въздъхна и през следващите две минути само потракваше по клавиатурата и плъзгаше пръсти по тъчпада.

– Добре. Виж, не съм отворил всяко от хилядите или десетките хиляди сканирани изображения – всъщност най-обикновени снимки, не документи, – но доколкото виждам, целият архив е непокътнат.

– Тогава ще те помоля да направиш копие – каза Ричър. – Не. Две копия.

– Абсурд! В никакъв случай! Вече ти казах, няма да позволя никой да прави копие на каквото и да било. Не и преди да усъвършенствам "Цербер". Бъдещето ми зависи от него. Това на Сара също.

– Разбирам. Но има една подробност. Когато днес се върнах в апартамента на Мич, аз ви казах истината за случилото се с мен. Но не ви казах цялата истина.