Страхът на мъдреца (Част I)

Пролог Три вида тишина

Наближаваше зазоряване. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.

Най-познатият елемент в нея беше глухото, отекващо спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако имаше буря, дъждовните капки щяха да почукват и да трополят върху лозите селас зад странноприемницата. Тътенът на някоя гръмотевица би подгонил със звука си тишината от пътя като паднал есенен лист. Ако в стаите шумоляха пътници, ехтящите им стъпки щяха да прогонят тишината като избледняващ и полузабравен сън. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вътре в странноприемницата един тъмнокос мъж полека затвори задната врата зад гърба си. В пълния мрак той се промъкна крадешком през кухнята, после през общата стая и накрая се спусна по стълбището към мазето. Благодарение на дългия си опит той с лекота избягваше халтавите дъски, които можеха да изтропат или да проскърцат под тежестта му. От бавните му стъпки по пода се разнасяше едва доловим звук. Движението му добавяше към голямата, отекваща тишина една друга — малка и потайна. Двете се противопоставяха и създаваха своеобразна амалгама.

Третият вид тишина бе трудно доловима. Ако човек се вслушваше достатъчно дълго, накрая щеше да я усети в студенината по стъклото на прозореца и по гладко измазаните стени на стаята на съдържателя. Тя се таеше в тъмния сандък, който стоеше в долния край на твърдото и тясно легло. Беше и в ръцете на мъжа, който лежеше неподвижно върху него в очакване на първите бледи проблясъци на задаващата се зора.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се бе отпуснал с примирения вид на човек, който отдавна е изоставил всякаква надежда да заспи.

„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.