Страхът на мъдреца (Част I)

54. Пратеникът

Чрез заблуда успях да си пробия път през повечето защити на Алверон. Самото присъствие на баронет Петур ми помогна за това. Обстоятелството, че бях съпровождан от член на благородническото съсловие, когото всички познаваха, бе достатъчно, за да проникна дълбоко навътре в имението на маера. След това той вече не ми беше нужен и го зарязах.

Щом се скрих от погледа му, придадох на лицето си възможно най-нетърпеливото изражение, попитах един зает с работа слуга за посоката и изминах целия път до входната врата на залата за аудиенции на Алверон, преди да ме спре скромен на вид човек на средна възраст. Той беше пълен, с кръгло лице и въпреки хубавите си дрехи ми заприлича на бакалин.

Ако не бяха няколкото часа, прекарани в събиране на информация в Долен Северин, можеше да допусна ужасната грешка да се опитам да заблудя и този мъж, като мина покрай него, мислейки си, че не е нищо повече от добре облечен слуга.

Но всъщност това беше човекът, когото търсех — прислужникът на маера, Стейпс. Макар да изглеждаше като бакалин, над него витаеше ореолът на истинската власт. Държанието му беше тихо и уверено и по нищо не приличаше на надменното и безочливо поведение, което бях използвал, за да заблудя баронета.

— С какво мога да ви помогна? — попита Стейпс.

Тонът му беше съвършено учтив, но зад думите му се криеха други въпроси, като „Кой си ти?“ и „Какво правиш тук?“.

Извадих писмото от граф Трепе и му го подадох с лек поклон.

— Ще ми направите голяма услуга, ако предадете това на маера — казах аз. — Той ме очаква.

Стейпс ме изгледа хладно, с което съвсем ясно ми даде да разбера, че ако Алверон ме очаква, той щеше да знае за това още преди десет дни. Потри брадичката си и ме огледа от главата до петите. Забелязах, че носи матов железен пръстен с гравирани златни букви.

Въпреки очевидните си опасения прислужникът взе писмото и изчезна през една двойна врата. Стоях неспокойно в коридора цяла минута, преди той да се върне и да ме въведе вътре с все още леко неодобрителен вид.

Минахме през един къс коридор, сетне през втора двойна врата, от двете страни на която имаше стражи, облечени в брони. Те не бяха от церемониалната стража, която понякога можете да видите на обществени места да стои сковано и мирно с алебарди в ръце. Носеха герба на маера, но под дрехите в цвят на сапфир и слонова кост имаше практични нагръдници със стоманени пръстени и кожа. Бяха въоръжени с дълги мечове и ножове. Хвърлиха ми сериозни погледи, когато приближих.

Стейпс ми кимна и един от стражите ме претърси бързо и умело, като плъзна длани по ръцете, краката и гърдите ми, за да провери дали не нося скрити оръжия. Внезапно се почувствах много щастлив от някои злополуки, случили ми се по пътя, и по-специално онази, при която загубих чифта тънки ножове, които бях свикнал да нося под дрехите си.

Пазачът отстъпи назад и кимна. Прислужникът на маера ми хвърли още един раздразнен поглед и отвори вратата.

Вътре двама мъже седяха край маса, върху която бе разгърната карта. Единият бе висок и плешив и имаше суровото и обрулено лице на войник ветеран. Алверон беше до него.

Беше по-възрастен, отколкото очаквах. Имаше сериозно лице и горда уста и очи. В добре подстриганата му прошарена брада бяха останали малко черни косми, но косата му беше все още запазена и гъста. Очите му също не подхождаха на възрастта му. Те бяха ясносиви, интелигентни и пронизващи. Не бяха очите на стар мъж.

Маерът ги насочи към мен, щом влязох в стаята. Държеше писмото от Трепе в едната си ръка.

Направих стандартния поклон номер три — „пратеника“, както го наричаше баща ми. Той бе нисък и официален, както подобаваше на високия ранг на Алверон. Беше почтителен, но не раболепен. Това, че невинаги се държах по подходящия начин, не означаваше, че не мога да спазвам правилата на играта, когато имам полза.

Маерът погледна писмото и отново вдигна очи към мен.

— Казваш се Квоте, нали? Пътувал си бързо, за да пристигнеш толкова навреме. Дори не очаквах да получа отговор от графа толкова бързо.

— Пътувах с най-голямата възможна бързина, за да се поставя на вашите услуги, ваша милост.

— Май наистина е така. — Той внимателно ме изгледа от горе до долу. — И фактът, че си успял да стигнеш чак до вратата ми само с един запечатан плик в ръка, потвърждава мнението на графа за твоята съобразителност.

— Сметнах, че ще е най-добре да ви се представя колкото се може по-скоро, ваша милост — отвърнах аз с неутрален тон. — Съдейки по писмото ви, реших, че бързате.

— И си се справил впечатляващо с това — рече Алверон и хвърли поглед към високия мъж, който седеше до него. — Не мислиш ли така, Дагон?

— Да, ваша милост. — Дагон ме погледна с тъмните си безстрастни очи.

Лицето му беше сурово, остро и студено. Усетих как от него ме побиват тръпки.

Маерът отново сведе поглед към писмото.

— Тук Трепе е казал някои доста ласкави неща за теб — отбеляза той. — Изразяваш се добре, очарователен си, най-добрият музикант, когото е виждал от десет години насам… — Продължи да чете известно време, след което вдигна очи и ме изгледа проницателно. — Виждаш ми се малко млад — колебливо рече той. — Едва ли имаш повече от двайсет години, нали?

Беше изминал месец от шестнайсетия ми рожден ден. Подробност, която целенасочено бе пропусната в писмото.

— Наистина съм млад, ваша милост — признах аз и така не ми се наложи да го излъжа право в очите, — но свиря от четиригодишен.

Говорех със спокойна увереност, двойно по-доволен, че си бях купил нови дрехи. Ако все още бях облечен в онези дрипи, със сигурност щях да изглеждам като умрял от глад хлапак. В сегашния си вид, с хубавите си дрехи, потъмнял от дните, прекарани в морето, и с отслабнало лице изглеждах с няколко години по-възрастен, отколкото бях в действителност. Алверон ме изгледа продължително и замислено и накрая кимна, очевидно удовлетворен.

— Много добре — каза той. — За съжаление в момента съм доста зает. Ще ти бъде ли удобно да се видим утре? — Не го изрече като въпрос. — Намери ли къде да се настаниш в града?

— Още не съм го направил, ваша милост.

— Ще останеш тук — заяви той с равен глас. — Стейпс? — извика маерът с тон, малко по-силен от обичайния, с който говореше, и пълният, приличащ на бакалин мъж се появи почти мигновено. — Настани новия ни гост някъде в южното крило, близо до градините. — Той отново се обърна към мен. — Багажът ти скоро ли ще пристигне?

— Опасявам се, че багажът ми бе загубен по пътя, ваша милост. Претърпяхме корабокрушение.

Алверон за миг повдигна вежди.

— Стейпс ще се погрижи да получиш каквото е необходимо. — Той сгъна писмото от Трепе и махна с ръка, за да ми даде да разбера, че разговорът ни е приключил. — Приятна вечер.

Поклоних се набързо и последвах прислужника навън.

Стаите бяха изпълнени с разкош, за какъвто дори не смеех да мечтая, камо ли пък да живея сред него. Изобилстваха от старо дърво и полиран камък. Леглото имаше пухен матрак, дебел трийсетина сантиметра, и когато дръпнах завесите му и се настаних отгоре, то ми се стори голямо колкото цялата ми стая в „При Анкер“.

Жилището ми беше толкова хубаво, че ми отне почти цял ден, докато осъзная, че всъщност никак не ми харесва.

За да разберете какво имам предвид, вземете например обувките — не ви е нужен най-големият чифт. Трябват ви такива, които да ви стават. Ако са ви твърде големи, краката ви се протъркват и ви излизат мазоли.

По същия начин тези стаи не ми бяха удобни. В тях имаше огромен, празен гардероб, празни скринове и голи лавици за книги. Стаята ми в „При Анкер“ беше малка, но тук се чувствах като изсушено грахово зърно, тропащо в празна кутия за бижута.

Ала макар жилището да бе твърде голямо за несъществуващите ми вещи, то бе твърде тясно за мен. Бях принуден да стоя вътре, в очакване маерът да ме повика. Тъй като нямах представа кога ще стане това, се чувствах като в капан.

В защита на гостоприемството на Алверон трябва да спомена някои положителни неща. Храната беше превъзходна, макар и вече малко студена, докато стигне до мен от кухнята. Освен това имаше прекрасна медна вана за къпане. Слугите донасяха горещата вода, но след това тя се оттичаше през поредица от тръби. Не бях очаквал да намеря такива удобства толкова далеч от цивилизованото влияние на Университета.

Посети ме един от шивачите на маера — раздразнителен, дребен човечец, който ме измери по десетина различни начина, като не спираше да дърдори всякакви дворцови клюки. На следващия ден едно момче ми донесе два добре ушити ката дрехи в цветове, които ми отиваха.

Донякъде бях извадил късмет, че се бях сблъскал с неприятности по време на пътуването си по море. Дрехите, ушити ми от шивача на Алверон, превъзхождаха всичко, което някога си бях позволявал да си купя дори и с помощта на Трепе. Така по време на престоя ми в Северин изглеждах доста впечатляващо.

Най-хубавото от всичко бе, че докато ми взимаше мярка за дрехите, бъбривият шивач спомена, че плащовете са на мода. Възползвах се от възможността да разкажа доста преувеличено колко хубав плащ ми бе подарила Фела и да се оплача, че съм го загубил.

По този начин се сдобих с пищен тъмночервен плащ. Нямаше да ме предпази особено от дъжда, но доста го харесвах. Не само че с него изглеждах елегантно, но, разбира се, имаше и множество хитри малки джобове.

И така, бях облечен, нахранен и настанен в лукс. Но въпреки тази щедрост още преди да е станало обяд, вече кръстосвах стаите като котка в клетка. Горях от желание да изляза навън, да взема лютнята си от заложната къща и да разбера защо маерът се нуждае от услугите на съобразителен, добре изразяващ се и преди всичко дискретен човек.