Страхът на мъдреца (Част I)

63. Позлатената клетка

След като за кратко вкусих свободата, отново бях затворен в стаите си. Макар да се надявах, че Алверон вече е минал през най-тежкия етап от възстановяването си, все още трябваше да съм подръка, в случай че състоянието му се влоши и той ме повика. Не можех да намеря оправдание дори и за кратка разходка до Долен Северин, колкото и отчаяно да исках да се върна на улица „Тинери“ с надеждата, че ще срещна Дена.

И така, обадих се на Бредон и прекарах с него един приятен следобед в игра на так. Играехме игра след игра и аз всеки път губех по нов и вълнуващ начин. Когато се разделихме, той остави масичката за так при мен с думите, че слугите му са уморени да я носят напред-назад между стаите ни.

В допълнение към играта на так с Бредон и музиката имах и едно ново, макар и доста дразнещо развлечение. Каудикус се оказа наистина голям клюкар и беше пуснал слух за моето генеалогическо проучване на историята. Така че сега към благородниците, опитващи се да изкопчат информация от мен, се прибави и непрекъснат поток от хора, нетърпеливи да изкарат на бял свят кирливите ризи на всички останали.

Разубеждавах тези от тях, които можех, и окуражавах най-настойчивите да запишат своите истории и да ми ги изпратят. Учудващо голям брой наистина го направиха и върху бюрото на една от стаите, които не ползвах, започна да се трупа купчина от клеветнически истории.

На следващия ден маерът ме повика и когато пристигнах, го открих да седи на стол близо до леглото си и да чете екземпляр на „Правото на кралете“ на елд винтик. Цветът на лицето му се беше подобрил забележително и видях, че ръцете му не треперят, докато прелиства страниците. Той не вдигна поглед, когато влязох в стаята.

Без да кажа нищо, приготвих нов чайник с чай с горещата вода, която бе оставена на нощната му масичка. Налях една чаша и я оставих на масата до лакътя му.

Проверих позлатената клетка във всекидневната. Бързолетките се стрелкаха напред-назад към поилките и правеха зашеметяващи движения във въздуха, които затрудняваха преброяването им. И все пак бях почти сигурен, че са дванайсет на брой. Явно се чувстваха съвсем добре въпреки трите дни отровна диета. Едва се удържах да не раздрусам кафеза.

Накрая замених шишето с масло от черен дроб на треска и открих, че то все още е три четвърти пълно — още един знак за намаляващото доверие към мен.

Мълчаливо си събрах нещата и се готвех да си тръгна, но преди да успея да стигна до вратата, Алверон вдигна очи от книгата си.

— Квоте?

— Да, ваша милост?

— Изглежда не съм толкова жаден, колкото мислех. Би ли довършил чая ми вместо мен? — Той посочи недокоснатата чаша, която седеше върху масата.

— За здравето на ваша милост — вдигнах тост аз и отпих.

Направих гримаса, добавих една лъжичка захар, разбърках и изпих остатъка, докато маерът ме наблюдаваше. Погледът му беше спокоен, проницателен и твърде многозначителен, за да вещае добро.

Каудикус ме пусна да вляза и ме настани на същия стол като преди.

— Бихте ли ме извинили за момент — рече той. — Трябва да се погрижа за един експеримент, в противен случай се опасявам, че ще бъде съсипан.

Той бързо се качи по няколкото стъпала, водещи нагоре към друга част на кулата.

Тъй като нямах какво друго да правя, разгледах отново пръстените, които беше подредил. Осъзнах, че човек може да прецени доста добре положението му в двора, използвайки пръстените като своеобразни точки за триангулация.

Каудикус се върна точно в момента, в който разсеяно обмислях дали да не открадна един от златните му пръстени.

— Не бях сигурен дали ще пожелаете да си вземете пръстените обратно — каза арканистът и махна с ръка.

Погледнах отново към масата и видях пръстените да лежат върху подноса. Стори ми се странно, че не съм ги забелязал преди това. Взех ги и ги прибрах в един вътрешен джоб на плаща си.

— Благодаря ви за любезността — рекох аз.

— А днес ще отнесете ли пак на маера неговото лекарство? — попита той.

Кимнах и гордо се изпъчих.

Докато кимах, се замаях от движението на главата ми. Едва тогава осъзнах какъв е проблемът — бях изпил цяла чаша от чая на Алверон. В него нямаше много лауданум. Или по-точно — не много, ако изпитваш болка и трябва бавно да отвикнеш от пристрастяване към офалума.

Ала количеството лауданум беше доста голямо за някой като мен. Почувствах как въздействието му бавно пропълзява в тялото ми като някаква топла отпадналост, която се просмуква в костите ми. Сякаш всичко се движеше малко по-бавно от обичайното.

— Днес маерът изглеждаше нетърпелив за лекарството си — обясних аз, като се стараех да говоря ясно. — Опасявам се, че нямам достатъчно време да си бъбрим.

Изобщо не бях в състояние дори и за кратко да се преструвам на глупав благородник.

Каудикус кимна сериозно и отиде при работната си маса. Последвах го, както всеки път, с най-искреното си изражение на любопитство, изписано върху лицето ми.

С половин око го наблюдавах как смесва лекарството. Мозъкът ми беше объркан от лауданума и мислите ми или по-точно онова, което бе останало от тях, бяха съсредоточени върху други неща. Алверон почти не разговаряше с мен. Стейпс не ми се доверяваше от самото начало, а бързолетките бяха все така жизнени. Най-лошото от всичко бе, че бях затворен в стаите си, докато Дена ме чакаше на улица „Тинери“ и несъмнено се чудеше защо не съм отишъл да я посетя.

Вдигнах поглед, внезапно осъзнал, че Каудикус ми е задал въпрос.

— Моля за вашето извинение? — попитах.

— Бихте ли ми подали киселината? — повтори Каудикус, докато приключваше с отмерването на порция листа, които трябваше да счука в хаванчето.

Вдигнах стъклената гарафа и се готвех да му я подам, когато си спомних, че съм невеж благороднически син. Не бих могъл да различа солта от сярата. Дори не би трябвало да знам какво е киселина.

Не се изчервих, нито се запънах. Не се потях и не пелтечех. Роден съм като член на Едема Рух и дори упоен и объркан, пак съм актьор до мозъка на костите си. Срещнах погледа му и попитах.

— Това е, нали? След това е прозрачното шише.

Каудикус ме изгледа продължително и замислено.

Отвърнах му с ослепителна усмивка.

— Имам око за подробностите — самодоволно продължих аз. — Наблюдавах ви два пъти как го правите. Обзалагам се, че ако искам, и сам мога да смеся лекарството на маера.

Вложих в гласа си цялата невежа самоувереност, на която бях способен. Това е истинската отличителна черта на благородника. Непоклатимата вяра, че нищо не може да му се опре — щавенето на кожа, подковаването на кон, правенето на грънци или орането на нива, — той може да прави всичко това, стига наистина да го иска.

Арканистът ме погледна по-продължително, след което започна да отмерва от киселината.

— Осмелявам се да твърдя, че бихте могли, млади господине.

Три минути по-късно вървях по коридора с топлото шишенце лекарство в потната си длан. Почти нямаше значение дали съм успял да го заблудя или не. Важното бе, че по някаква причина Каудикус ме подозираше.

Очите на Стейпс се забиха като кинжали в гърба ми, след като ме пусна да вляза в покоите на господаря си. А Алверон не ми обърна внимание, когато налях новата доза от отровата в поилките на бързолетките. Красивите създания бръмчаха в кафеза си с вбесяваща енергия.

Поех по дългия път към стаите си, като се опитвах да придобия по-добра престава за плана на имението на маера. Вече бях начертал мислено пътя си за бягство, но подозренията на Каудикус ме окуражиха да доогледам нещата. Ако утре бързолетките не започнеха да умират, вероятно щеше да е в мой интерес да изчезна от Северин възможно най-бързо и най-тихо.

Късно тази вечер, когато вече бях донякъде сигурен, че маерът няма да ме повика, се измъкнах през прозореца на стаята си и подхванах цялостно проучване на градините. Толкова късно през нощта нямаше пазачи, но се наложи да избегна пет-шест двойки, излезли на разходки на лунна светлина. Още две двойки седяха, потънали в романтичен разговор — едната в тихо ъгълче, а другата в лятна беседка. Едва не налетях на тях, докато минавах напряко през живия плет. Те нито се разхождаха, нито разговаряха, но онова, с което бяха заети, без съмнение беше романтично. Не ме забелязаха.

Накрая успях да се кача на покрива. Оттам видях земята, заобикаляща имението. Разбира се, за западния край и дума не можеше да става, защото опираше в ръба на Стръмнината, но знаех, че трябва да има и други възможности за бягство.

Докато изследвах южния край на имението, забелязах в една от кулите да блести ярка светлина. Което беше по-важното, тя имаше характерния червеникав оттенък на симпатичните лампи. Каудикус още беше буден.

Отидох до там и рискувах да надникна в кулата. Арканистът не просто работеше до късно. Той разговаряше с някого. Проточих врат, но не успях да зърна с кого. Още по-лошото бе, че прозорецът бе затворен плътно и не можех да чуя каквото и да било.

Готвех се да се преместя на друг прозорец, когато Каудикус се изправи и тръгна към вратата. Другият човек се появи и дори от този ъгъл успях да разпозная пълната фигура на Стейпс.

Прислужникът очевидно бе развълнуван от нещо. Той енергично махна с ръка, а лицето му беше убийствено сериозно. Каудикус кимна няколко пъти в съгласие, преди да отвори вратата и да пусне Стейпс да си върви.

Забелязах, че когато си тръгна, той не носеше нищо със себе си. Явно не се беше отбил за лекарството, нито пък да вземе назаем някоя книга. Беше дошъл посред нощ, за да проведе личен разговор с мъжа, който се опитваше да убие маера.