Страхът на мъдреца (Част I)

49. Невежият Едема

Видях Елкса Дал да вдига ръка за поздрав от другия край на двора.

— Квоте! — сърдечно се усмихна той. — Точно теб се надявах да видя! Мога ли да отнема малко от времето ти?

— Разбира се — отвърнах аз.

Макар да харесвах магистър Дал, не бяхме общували много извън залата за лекции.

— Мога ли да ви почерпя едно питие или да хапнем нещо за обяд? Мислех да ви се отблагодаря подобаващо, задето говорихте от мое име на процеса, но напоследък бях доста зает…

— Както и аз — рече Дал. — Всъщност от доста дни искам да говоря с теб, но времето все не ми стига. — Той се огледа. — Няма да откажа нещо за хапване, но вероятно ще отклоня поканата ти за питие. След по-малко от час трябва да участвам в приемните изпити.

Влязохме в „Белият елен“. Само бях надниквал в тази кръчма, защото беше твърде скъпа за такива като мен.

Веднага познаха Елкса Дал в тъмната му магистърска мантия и съдържателят започна да любезничи с него, докато ни водеше към една отделена настрани маса. Личеше си, че Дал се чувства съвсем като у дома си, но аз на свой ред бях все по-неспокоен. Не можех да си представя защо магистърът на симпатията би ме търсил, за да разговаря с мен.

— Какво да ви донеса? — попита високият слаб мъж веднага, щом като седнахме. — Напитки? Подбрани сирена? Имаме и възхитителна пъстърва с лимон.

— Пъстървата и сирената са добра идея — отвърна Дал.

— А за вас? — обърна се към мен съдържателят.

— И аз ще опитам пъстървата — отвърнах аз.

— Чудесно — одобри той и потри ръце в очакване. — А за пиене?

— Сайдер — казах аз.

— Имате ли някакво червено вино от Фалоус? — колебливо попита Дал.

— Имаме — рече съдържателят — и ако мога да добавя, то е от много добра реколта.

— Ще пийна една чаша — каза Дал и ме погледна. — Това количество не би трябвало да повлияе толкова на преценката ми.

Съдържателят се забърза да изпълни поръчката и ни остави сами с Елкса Дал. Чувствах се странно да седя на една маса с него. Размърдах се неспокойно на стола си.

— И така, как вървят нещата при теб? — разговорливо се поинтересува Дал.

— Горе-долу — отговорих аз. — Семестърът мина добре, като изключим онова, което се случи… — Махнах с ръка по посока на Имре.

Дал се засмя мрачно.

— Това беше като напомняне за старите времена, нали? — поклати глава той. — „Съюзяване с демони“. За бога!

Съдържателят се върна с напитките ни и си тръгна, без да каже и дума.

Магистър Дал вдигна широката си глинена чаша.

— Пожелавам си да не ни изгорят живи някои суеверни хорица — вдигна тост той.

Усмихнах се въпреки смущението си и вдигнах дървената си халба.

— Хубава традиция.

И двамата отпихме. Дал въздъхна одобрително на вкуса на виното и ме погледна през масата.

— И така, кажи ми — подхвана той — мислил ли си някога какво ще правиш, когато приключиш тук? Имам предвид, след като получиш своя гилдер.

— Не съм мислил толкова надалеч — откровено признах аз. — Струва ми се, че дотогава има толкова много време.

— Със скоростта, с която се издигаш нагоре, може и да не е след толкова много време. Вече си ре’лар на… На колко години беше?

— На седемнайсет — спокойно излъгах аз.

Бях много чувствителен по отношение на възрастта си. Повечето студенти бяха почти на двайсет, когато се записваха в Университета, да не говорим, когато се присъединяваха към Арканум.

— Седемнайсет — тихо и замислено повтори Дал. — Толкова лесно е човек да забрави това. Изглеждаш доста висок. — Погледът му беше отнесен. — В името на бога и неговата дама, на седемнайсет животът ми беше истинска бъркотия. Следването ми, опитите да намеря своето място под слънцето. Жените… — Той бавно поклати глава. — Знаеш ли, нещата ще се оправят. Изчакай три или четири години и всичко ще се поуспокои. Не че имаш кой знае какви неприятности, щом си ре’лар на седемнайсет. — Магистърът вдигна за кратко към мен глинената си чаша, преди да отпие отново. — Значително постижение.

Леко се изчервих, без да знам какво да кажа.

Съдържателят се върна и взе да слага чинии върху масата. Малка дъска с подредени върху нея резенчета различни сирена. Чиния с препечени филии хляб. Купичка с консервирани ягоди и друга със сладко от боровинки. Чинийка с натрошени орехи.

Дал си взе малко хляб и резен ронливо саламурено сирене.

— Ти си доста добър симпатист — отбеляза той. — За човек с твоите умения съществуват големи възможности.

Сложих парче сирене и малко ягоди върху една препечена филийка и я пъхнах в устата си, за да спечеля малко време да помисля. Дали Дал не намекваше, че иска да се съсредоточа повече върху изучаването на симпатия? Дали не загатваше, че иска да е мой настойник за издигането ми до ранга на ел’тхе?

Елодин беше моят настойник за повишаването ми в ре’лар, но аз знаех, че това може да се промени. Понякога магистрите се бореха за особено обещаващите студенти. Например Мола е била писар, преди Аруил да я открадне при себе си в Медика.

— Изучаването на симпатията ми доставя голямо удоволствие — предпазливо рекох аз.

— Това е съвсем очевидно — усмихна се Дал. — Някои от твоите състуденти биха искали тя да ти доставя по-малко удоволствие, мога да те уверя в това. — Той изяде още едно парче сирене и после продължи: — Като заговорихме за това, възможно е и да се прекали с ученето. Не беше ли казал Текам: „Твърде многото учене вреди на студента“?

— Всъщност го е казал Ертам Мъдрия — поправих го аз. Пишеше го в книгите, които магистър Лорен бе заделил за подготовката на ре’лари през този семестър.

— Така или иначе е вярно — заяви той. — Може да помислиш дали да не си вземеш един семестър ваканция, за да си починеш малко. Да попътуваш, да се попечеш на слънце. — Отпи отново от виното. — Не е добре представител на Едема Рух да няма тен.

Не знаех какво да отговоря на това. Никога не ми бе минавала мисълта да си взема почивка от Университета. Къде можех да отида?

Съдържателят донесе чиниите с рибата, от която се вдигаше ухаеща на лимон и масло пара. За известно време и двамата се съсредоточихме върху храната. Бях доволен, че имам извинение да не говоря. Защо Дал ще ми прави комплименти за следването ми и след това ще ме окуражава да напусна?

Накрая магистърът въздъхна със задоволство и бутна напред чинията си.

— Нека ти разкажа една малка история — подхвана той. — История, която бих нарекъл „Невежият Едема“.

При тези думи вдигнах поглед, като продължавах да дъвча рибата, с която беше пълна устата ми. Постарах се изражението ми да остане внимателно и сдържано.

Той повдигна вежди, сякаш очакваше да види дали имам да кажа нещо.

Когато не го направих, продължи:

— Някога имало един учен арканист. Той знаел всичко за симпатията, сигалдрията и алхимията. В главата си имал подредени десетки имена. Говорел осем езика и имал образцов почерк. Единственото, което му пречело да стане магистър, било неумението да избира подходящия момент и донякъде липсата на обществено благоприличие. — Дал отпи от виното си. — И така, известно време нашият човек гонил вятъра, като се надявал, че ще намери късмета си някъде по широкия свят. И докато пътувал към Тиню, стигнал до езеро, което трябвало да прекоси. — Той се усмихна широко. — За негов късмет един лодкар от рода Едема му предложил да го прекара от другата страна. Когато разбрал, че пътуването ще отнеме няколко часа, арканистът се опитал да завърже разговор.

„Какво мислите — попитал той лодкаря — за теорията на Текам за енергията като първична субстанция вместо като свойство на материала?“

Лодкарят отвърнал, че никога не бил мислил върху това. А и нямал намерение да го прави.

„Несъмнено образованието ви е включвало «Богоявление» на Текам?“, попитал арканистът.

„Никога не съм имал онова, което вие наричате образование, почитаеми — отвърнал лодкарят. — И не бих познал този ваш Текам дори и ако дойде да продава игли на жена ми.“

Изпълнен с любопитство, арканистът му задал още въпроси и мъжът от Едема признал, че и хабер си няма кой е Фелтеми Рейс, нито пък знае какво представлява механизмът със зъбни колела. Арканистът продължил да задава въпроси още цял час, в началото от любопитство, а после с все по-нарастващ ужас. Чашата преляла, когато открил, че лодкарят дори не може да чете и да пише.

„Господине — казал изуменият арканист, — всеки е длъжен да се самообразова. Един човек без образование не се различава особено от животното.“

Дал се ухили.

— Е, както можеш да се досетиш, след това разговорът не продължил много дълго. През следващия час те плавали в напрегнато мълчание, но точно когато се появил отсрещният бряг, се извила буря. Вълните залюлели малката лодка, а дъските й започнали да скърцат и да стенат. Мъжът от Едема погледнал облаците и казал: „След пет минути ще стане зле, после ще се влоши още повече, преди небето да се изчисти. Моята лодка няма да издържи през цялото това време. Накрая ще ни се наложи да поплуваме.“ След тези думи лодкарят свалил ризата си и се захванал да я връзва около кръста си.

„Но аз не мога да плувам“, признал арканистът.

Дал допи остатъка от виното си, обърна чашата с дъното нагоре и я тропна силно върху масата. Настъпи изпълнен с мълчание момент на очакване, докато той ме наблюдаваше с изражение на самодоволство.

— Историята не е лоша — рекох аз накрая. — Акцентът на Рух беше малко преувеличен.

Дал се наведе напред в някаква пародия на поклон.

— Ще го имам предвид — отвърна той, след което вдигна пръст и ме погледна съзаклятнически. — Историята ми е създадена не само за да забавлява. В нея е скрито и зрънце истина, на място, където може да го открие единствено най-умният студент. — Изражението му стана загадъчно. — Знаеш ли, цялата истина на света се съдържа в историите.

По-късно тази вечер, докато играехме карти в „При Анкер“, разказах за тази среща на приятелите си.

— Той ти е дал съвет, дебела главо — рече Манет, раздразнен, че цяла вечер картите не ни вървяха и изоставахме с пет ръце. — Просто ти отказваш да го послушаш.

— Намеквал ми е, че трябва да се откажа да изучавам симпатия за един семестър? — попитах аз.

— Не — сопна се Манет. — Казва ти това, което аз вече два пъти ти обясних. Трябва да си напълно безмозъчен идиот, ако отидеш на приемните изпити този семестър.

— Какво? — не повярвах аз. — Защо?

Манет свали картите си с подчертано спокойствие.

— Квоте, ти си умно момче, но ти е много трудно да чуеш нещата, които не желаеш да чуваш. — Той погледна наляво към Уилем и след това надясно към Симон. — Можете ли вие да се опитате да му го кажете?

— Вземи си един семестър почивка — рече Уилем, без да вдига поглед от картите си, и добави: — дебела главо.

— Наистина трябва да го направиш — убедено се намеси Сим. — Всички все още говорят за процеса. Всъщност само за това говорят.

— За процеса? — засмях се аз. — Това беше преди повече от цикъл. Говорят за това, че съм бил намерен за невинен, оправдан пред закона на желязото и пред самия Техлу.

Манет шумно изсумтя и остави картите си.

— Щеше да е по-добре да се бе оказал тихомълком виновен, отколкото невинен по толкова демонстративен начин. — Той ме погледна. — Знаеш ли колко време е минало, откакто арканист е бил обвиняван в „съюзяване“?

— Не — признах аз.

— Нито пък аз — заяви той. — Което означава, че това е било много, много отдавна. Невинен си и това е добре за теб. Но процесът остави лъскаво черно петно върху репутацията на Университета. То напомни на хората, че макар ти да не заслужаваш да бъдеш изгорен на клада, някои други арканисти може и да го заслужават. — Манет поклати глава. — Можеш да си сигурен, че това несъмнено е подлудило всички магистри.

— Някои студенти също не са много доволни — мрачно добави Уил.

— Не е моя вината, че имаше процес! — възразих аз и след това леко отстъпих. — Поне не съвсем. Амброуз забърка това. Той е дирижирал цялата работа и доволно се е подсмихвал.

— Дори да е така — отбеляза Уил, — Амброуз има достатъчно здрав разум, за да избегне приемните изпити този месец.

— Какво? — изненадах се аз. — Той няма ли да ходи на приемните изпити?

— Няма — отвърна Уилем. — Замина си преди два дни.

— Но нали няма нищо, което да го свързва с процеса — настоях аз. — Защо си е тръгнал?

— Защото магистрите не са идиоти — обясни Манет. — Двамата се ядете като побеснели кучета от първия миг, в който се срещнахте. — Той замислено потупа с пръст устните си с невинно изражение. — Като стана дума за това, сетих се за нещо — вие какво правехте в „Златното пони“ в нощта, когато стаята на Амброуз се запали?

— Играехме карти — отвърнах аз.

— Разбира се, че това сте правили — рече Манет с натежал от сарказъм глас. — Двамата се замеряхте с камъни през цялата година и накрая единият уцели гнездото на осите. Единственото разумно нещо, което можеш да сториш, е да избягаш на безопасно разстояние и да изчакаш, докато спрат да жужат.

Симон стеснително се прокашля.

— Не искам да се присъединявам към всеобщия хор — извинително рече той, — но се носи слух, че са те видели да обядваш със Слийт. — Той направи гримаса. — А Фела ми каза, че е чула, че… хъм… ухажваш Деви.

— Знаеш, че това за Деви не е истина — казах аз. — Посетих я само за да сключим мир. Тя за малко бе готова да изяде черния ми дроб. А със Слийт съм говорил само веднъж, и то за не повече от петнайсет минути.

— Деви? — ужасено възкликна Манет. — Деви и Слийт? Нея я изключиха, а той не е много по-различен. — Той хвърли картите си. — Защо са те виждали с тези хора? И защо ли изобщо виждат мен с теб?

— О, хайде стига. — Погледът ми се местеше между Уил и Сим. — Толкова ли е зле?

Уилем свали картите си.

— Предвиждам — спокойно каза той, — че ако отидеш на приемните изпити, ще ти определят такса за обучение от поне трийсет и пет таланта. — Погледна Сим, а после Манет. — Готов съм да заложа цяла златна марка за това. Някой иска ли да сключим облог?

Никой от двамата не пожела да приеме предложението му.

Усетих как стомахът ми отчаяно се сви.

— Но това не може да е… — промълвих аз. — Това…

Сим също свали картите си. Мрачното изражение изглеждаше не на място върху иначе винаги добродушното му лице.

— Квоте — подхвана той със сериозен тон, — повтарям ти три пъти — вземи си един семестър почивка.

В края на краищата осъзнах, че приятелите ми казват истината. За съжаление това изцяло обърка плановете ми. Нямах изпити, за които да уча, а да започвам нов проект в Рибарника би било пълна глупост. Дори мисълта да претърсвам Архива за информация, свързана с чандрианите или амирите, не ме привличаше особено. Бях ровил толкова време и не бях открил почти нищо.

Обмислях идеята да отида да търся другаде. Имаше, разбира се, и други библиотеки. Всеки благороднически дом разполагаше поне със скромна сбирка от документи, свързани с историята на семейството и родовите земи. Повечето църкви имаха обширни архиви, които обхващаха стотици години назад във времето и описваха съдебни дела, бракове и различни разпореждания. Същото се отнасяше и за всеки по-голям град. Не беше възможно амирите да са унищожили всички следи от своето съществуване.

Трудната част нямаше да е самото проучване. На първо място щеше да е проблем да получа достъп до тези библиотеки. Не можех да се появя в Ренере облечен в дрипави дрехи и покрит с прах и да поискам да ровя из дворцовите архиви.

Това беше още един случай, при който помощта на покровител би била неоценима. Той би могъл да ми напише препоръчително писмо, което да ми отвори всякакви врати. Дори повече от това — с негова подкрепа можех да си осигурявам порядъчно прехраната, докато пътувам. Много малки градчета дори не позволяват да свириш в местната кръчма без заповед за покровителство.

Университетът беше центърът на моя живот в продължение на цяла година. Сега, когато се сблъсках с необходимостта да го напусна, се оказах в крайно затруднено положение и не знаех какво да правя.