Страхът на мъдреца (Част I)

23. Принципи

— Наистина казах на Мола — рекох аз, докато разбърквах картите. — Тя отвърна, че си въобразявам и ме избута обратно през вратата.

— Само мога да предположа какво е усещането — горчиво отбеляза Сим.

Вдигнах поглед, изненадан от нетипичната острота в гласа му, но преди да успея да попитам какво се е случило, Уилем улови погледа ми и предупредително поклати глава. Доколкото познавах Сим, предположих, че става дума за поредния бърз и болезнен край на поредната му бърза и болезнена връзка.

Замълчах и раздадох поредната ръка от играта на дъх. Тримата си убивахме времето в очакване залата да се запълни, преди да започна да свиря за тълпата, която се събираше в „При Анкер“ за нощта на фелинг.

— Каква според теб е причината? — попита Уилем.

Поколебах се, че ако изрека на глас страховете си, те по някакъв начин могат да се превърнат в реалност.

— Може да съм се изложил на нещо опасно в Рибарника.

— Като например? — настоя Уил.

— Някое от съединенията, които използваме — отвърнах аз. — Те могат да проникнат през кожата ти и да те убият по осемнайсет бавни начина.

Припомних си онзи ден, когато тентен стъклото ми се беше пукнало в Рибарника и за единствената капка транспортно вещество, попаднала върху ризата ми.

Беше съвсем малка капчица — малко по-голяма от главата на пирон. Бях напълно сигурен, че не е докоснала кожата ми.

— Надявам се да не е така, но не знам какво друго би могло да бъде.

— Може да е остатъчен ефект от „топката от сливи“ — мрачно предположи Сим. — Амброуз не е кой знае какъв алхимик. А доколкото знам, един от основните компоненти е оловото. Ако той самият е приготвял формулата. Може би организмът ти е повлиян от някои нейни латентни елементи. Днес яде ли или пи ли нещо различно?

Замислих се.

— Пийнах доста метеглин в „Еолиан“ — признах аз.

— Това би разболяло всеки — отбеляза Уил.

— Аз го харесвам — призна Сим, — но сам по себе си той е като пенкилер. В него има много различни тинктури. Няма нищо алхимично, но има мускатово орехче, бабина душица и карамфил, както и всякакви подправки. Може някое от тези неща да е задействало някакви свободни елементи, които все още се таят в организма ти.

— Чудесно, няма що — промърморих аз. — И как точно да се справя с това?

Сим безпомощно разтвори ръце.

— Така си и мислех — казах аз. — И все пак това звучи по-добре от отравяне с тежки метали.

Симон направи четири взятки подред, като хитро ни принуди да изиграем козовете си и до края на ръката вече се усмихваше отново. Мрачните му настроения никога не траеха прекалено дълго.

Уил подреди картите си, а аз дръпнах стола си от масата и се изправих.

— Изсвири онази за пияната крава и маслобойната — предложи Сим.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Може би по-късно — уверих го аз, вдигнах калъфа на лютнята си, който изглеждаше все по-опърпан, и се отправих към камината, съпроводен от разпръснати и познати ръкопляскания.

Отне ми доста време да отворя калъфа, докато развъртя медната тел, която все още използвах на мястото на закопчалката.

Свирих през следващите два часа. Изпълних „Гърне с медно дъно“, „Люлякова клонка“ и „Банята на леля Еме“. Публиката се смееше, пляскаше и надаваше одобрителни възгласи. Докато пръстите ми изпълняваха песните, усетих как грижите ми постепенно се стопяват. Музиката винаги е била най-доброто лекарство за мрачните ми настроения. Докато пеех, дори и раните ме боляха по-малко.

Изведнъж усетих студени тръпки, сякаш от камината зад мен е повял леден вятър. Преборих се с треперенето и довърших последния стих на „Ябълкова ракия“, която изпълних най-накрая, за да зарадвам Сим. Когато изсвирих последния акорд, тълпата ме аплодира и помещението отново се изпълни с шума на разговорите.

Хвърлих поглед към камината зад мен, но огънят си гореше весело и не се виждаше никакво въздушно течение. Слязох от плочата пред огнището с надеждата, че като се раздвижа, студените тръпки ще изчезнат. Но щом направих няколко крачки, осъзнах, че това няма да стане. Сякаш студът се беше настанил в самите ми кости. Обърнах се отново към камината и прострях ръце към огъня, за да ги стопля.

До мен се появиха Уил и Сим.

— Какво става? — попита Сим. — Изглеждаш така, сякаш ще ти стане лошо.

— Нещо такова — отвърнах аз и стиснах зъби, за да не тракат. — Отиди да кажеш на Анкер, че не се чувствам добре и ще трябва да приключа по-рано тази вечер. След това запали свещ от огъня и я донеси в стаята ми. — Вдигнах поглед към сериозните им лица. — Уил, ще ми помогнеш ли да се измъкна от тук? Не искам да правя сцени.

Уилем кимна и ми подаде ръка. Облегнах се на него и се опитах да накарам тялото си да спре да трепери, докато се изкачвахме по стълбите. Никой не ни обърна особено внимание. Вероятно просто са си помислили, че съм пиян. Ръцете ми бяха вдървени и тежаха. Устните ми бяха леденостудени.

След първите стъпала не можех да контролирам повече треперенето си. Все още бях в състояние да ходя, но мускулите на краката ми потръпваха на всяка крачка.

Уил спря.

— Трябва да отидем Медика — рече.

Макар да не звучеше различно, сийлдишкият му акцент беше по-плътен и той започваше да изпуска думи — знак, че е истински разтревожен.

Поклатих глава решително и се наведох напред, знаейки, че той или ще ми помогне, или ще ме остави да падна. Уилем ме прихвана с ръка и наполовина ме подкрепяше, наполовина ме носеше през останалата част от пътя.

Щом се озовах в малката си стаичка, с олюляване се добрах до леглото. Уил уви раменете ми с одеяло.

В коридора се чуха стъпки и Сим надникна нервно иззад вратата. Той държеше едно малко парче свещ и пазеше пламъка да не изгасне с другата си ръка, докато пристъпваше.

— Донесох я. За какво изобщо ти трябва тая свещ?

— Сложи я там. — Посочих му масата до леглото. — От огъня ли я запали?

Очите на Сим бяха уплашени.

— Устните ти — каза той. — Цветът им не е никак хубав.

Откъртих една тресчица от грубото дърво на нощната масичка и я забих със сила в опакото на ръката си. Бликна кръв и аз омацах тресчицата с нея.

— Затвори вратата — наредих аз.

— Няма да ти позволя да направиш онова, което си мисля, че искаш да направиш — твърдо заяви Сим.

Забучих треската в мекия восък на свещта край горящия фитил. Тя изпращя леко и след това пламъкът я обгърна. Промърморих две обвързвания веднага едно след друго, като говорех бавно, за да не се слеят думите заради изтръпналите ми устни.

— Какво правиш? — попита Сим. — Да не се опитваш да се опечеш?

Когато не му отговорих, той пристъпи напред, сякаш се готвеше да събори свещта.

Уил го хвана за ръката.

— Ръцете му са студени като лед — тихо рече той. — Студен е. Наистина много студен.

Погледът на Сим се стрелкаше неспокойно ту към мен, ту към Уил.

— Просто… просто бъди предпазлив — рече той и отстъпи назад.

Но аз вече не му обръщах внимание. Затворих очи и обвързах пламъка на свещта с огъня долу. След това внимателно изградих втора връзка между кръвта върху треската и тази в тялото ми. Това доста наподобяваше онова, което бях сторил с капката вино в „Еолиан“. Разбира се, с тази разлика, че аз не исках кръвта ми да заври.

В началото усетих само леко топло гъделичкане, което не беше никак достатъчно. Съсредоточих се по-силно и почувствах как цялото ми тяло се отпуска, когато през него премина топлина. Продължавах да държа очите си затворени, насочил цялото си внимание към обвързванията, докато не успях на няколко пъти да си поема дълбоко дъх, без да ми минават тръпки и да треперя.

Отворих очи и видях двамата ми приятели да ме гледат очаквателно.

— Добре съм — усмихнах им се аз.

Но още докато изричах тези думи, започнах да се потя. Внезапно ми стана твърде топло, толкова топло, че ми се догади. Прекъснах двете обвързвания толкова бързо, колкото човек дръпва ръката си от нагорещена желязна печка.

Поех си дълбоко дъх няколко пъти, след това се изправих на крака и отидох до прозореца. Отворих го и се облегнах на перваза, наслаждавайки се на студения есенен въздух, който миришеше на мъртви листа и на предчувствие за дъжд.

Настъпи продължително мълчание.

— Това приличаше на измръзване от обвързване — отбеляза Симон. — Наистина лошо измръзване от обвързване.

— Така го и усещах — съгласих се аз.

— Може би тялото ти е загубило способността си само да регулира темперамента си? — предположи Уилем.

— Температурата си — разсеяно го поправи Сим.

— Това би обяснило изгарянето по гърдите ми — казах аз.

— Изгаряне? — вдигна глава Сим.

Тялото ми беше вече мокро от пот, затова бях доволен, че имам извинение да разкопчая ризата си и да я изхлузя през главата. Гърдите ми и горната част от ръцете бяха яркочервени и разликата между тях и обичайно бледата ми кожа беше очевидна.

— Мола каза, че това е обрив и че се превземам като някоя бабичка. Но червенината я нямаше, преди да скоча в реката.

Симон се наведе, за да погледне по-отблизо.

— Все още мисля, че това е някой необвързан елемент — настоя той. — Те могат да причинят странни неща на човек. Миналия семестър имахме един е’лир, който не внимаваше при приготвянето на формула. След това не можеше да спи и да фокусира очите си в продължение на почти два цикъла.

— Какво би направило така, че на човек да му е студено, после горещо и после пак студено? — зачуди се Уилем и се отпусна на един стол.

— Звучи като някоя гатанка — колебливо се усмихна Сим.

— Мразя гатанки — казах аз и се протегнах да взема ризата си.

След това изстенах и хванах голия си бицепс. Между пръстите ми бликна кръв.

Сим скочи на крака и започна да се оглежда като обезумял, очевидно не знаейки какво да стори. Изпитвах усещането, че сякаш някой ме е наръгал с невидим нож.

— За бога! Пусто да опустее! — процедих аз през здраво стиснатите си зъби.

Отдръпнах ръка и видях малката кръгла рана в бицепса ми, появила се сякаш от нищото.

Изражението на Симон беше ужасено, очите му — широко отворени и беше закрил устата си с ръка. Той каза нещо, но аз бях твърде зает, за да се съсредоточа в думите му. Така или иначе вече знаех какво казва той — „злонамерена постъпка“. Разбира се. Точно това беше. Някой ме нападаше.

Отпуснах се в „сърцето от камък“ и събрах целия Алар, който можех.

Но неизвестният ми нападател не си губеше времето. Отново ме прониза остра болка в гърдите, близо до рамото. Този път кожата ми не беше пробита, но видях как под нея изби тъмна синина.

Втвърдих Алара си и следващото пробождане беше малко по-силно от ощипване. След това бързо разделих съзнанието си на три части и дадох на две от тях задачата да поддържат Алара, който ме защитаваше.

Едва тогава въздъхнах дълбоко.

— Добре съм.

Симон се засмя със смях, който премина в стон. Ръцете му все още покриваха устата му.

— Как можеш да кажеш нещо такова? — попита той, истински ужасѐн.

Погледнах се. По ръката ми надолу към пръстите все още се стичаше кръв.

— Истина е — уверих го аз, — честно, Сим.

— Но „злонамерената постъпка“ — невярващо изрече той — просто не е нещо, което някой би направил.

— Мисля, че имаме доста ясно доказателство за противното — отбелязах аз, като седнах на ръба на леглото си и продължих да притискам раната си.

Уилем се отпусна отново на стола си.

— Съгласен съм със Симон. Не мога да повярвам в това. — Той махна гневно с ръка. — Арканистите не правят такива неща. Това е лудост. — Сетне ме погледна. — Защо се усмихваш?

— Чувствам се облекчен — откровено отвърнах аз. — Безпокоях се, че съм се отровил с кадмий или пък имам някаква загадъчна болест. А някой просто се опитва да ме убие.

— Как някой би могъл да го направи? — попита Симон. — Нямам предвид от морална гледна точка. Как някой би могъл да се сдобие с твоя кръв или косъм?

Уилем погледна Симон.

— Какво направи с превръзките, след като го заши? — попита го той.

— Изгорих ги — отбранително отвърна Сим. — Да не съм идиот.

— Просто ограничавам възможностите. — Уил успокоително махна с ръка. — Вероятно това не се е случило и в Медика. Там внимават с тези неща.

Симон се изправи.

— Трябва да кажем на някого. — Той погледна Уилем. — Дали Джеймисън все още ще е в кабинета си по това време на нощта?

— Сим — обърнах се към него аз, — какво ще кажеш малко да поизчакаме?

— Какво? — зачуди се Симон. — Защо?

— Единственото доказателство, с което разполагам, са раните ми — обясних аз. — Това означава, че ще искат да ме прегледат в Медика. И когато това се случи… — Размърдах превързания си лакът, като с едната ръка продължавах да стискам окървавения си мускул. — Твърде много ще приличам на някой, който само преди няколко дни е паднал от покрив.

— Минаха само три дни, нали? — попита Сим и отново седна на стола си.

— Ще ме изключат — кимнах аз. — А Мола ще си има неприятности, задето не е споменала за раните ми. Магистър Аруил не прощава такива неща. Вероятно и вие двамата ще бъдете замесени. Не искам това да се случи.

За момент потънахме в мълчание. Единственият звук бе далечната врява на пълната обща стая долу. Седнах на леглото.

— Има ли изобщо нужда да обсъждаме кой прави това? — попита Сим.

— Амброуз — казах аз. — Винаги е Амброуз. Сигурно е намерил капка от кръвта ми върху парче керемида на покрива. Трябваше да се сетя за това още преди няколко дни.

— Как е разбрал, че е твоя? — попита Симон.

— Защото го мразя — ядно отвърнах аз. — Разбира се, той знае, че съм бил аз.

— Не. Не е в негов стил — бавно поклати глава Уил.

— Не е в негов стил? — попита Симон. — Той е накарал жената да упои Квоте с „топката от сливи“. Миналия семестър нае онези мъже да го нападнат в уличката.

— Точно това имах предвид — отбеляза Уилем. — Амброуз не се опитва да навреди сам на Квоте. Той урежда други хора да го направят вместо него. Намерил е жена, която да го упои. Платил е на ония главорези да го наръгат с нож. Обзалагам се, че и това го прави някой друг по негова поръчка.

— Все същото е — казах аз. — Знаем, че той стои зад това.

— Не разсъждаваш правилно. Не че Амброуз не е мръсно копеле. Такъв е. Но е умно мръсно копеле. Внимава да се разграничи от всичко, което прави.

— Уил има право. — Сим изглеждаше несигурен. — Когато те наеха за музикант в „Кон и четворка“, не той купи мястото и те уволни. Накара зетя на барон Петр да го стори. Никакви следи не водят към самия Амброуз.

— Сега отново няма никаква връзка с него — отбелязах аз. — Това е хубавото на симпатията. Няма директна връзка.

Уил поклати глава.

— Ако те намушкат с нож в някоя уличка, хората ще бъдат шокирани. Но такива неща се случват непрекъснато по целия свят. Какво би станало обаче, ако паднеш на обществено място и от теб бликне кръв заради някоя „злонамерена постъпка“? Хората ще са направо ужасени. Магистрите ще прекъснат занятията. Богатите търговци и благородници ще чуят за това и ще прекратят обучението на децата си. Ще докарат приставите от Имре.

Симон потри челото си и замислено вдигна поглед към тавана. След това кимна сякаш на себе си, в началото колебливо, а след това по-уверено.

— В това има смисъл — каза той. — Ако Амброуз е намерил някаква кръв, може да я е предал на Джеймисън и да го е накарал той да нападне крадеца. Тогава няма да има никаква нужда хората в Медика да се оглеждат за подозрителни наранявания и подобни неща.

— Амброуз обича отмъщението — изтъкнах мрачно аз. — Може да е скрил кръвта от Джеймисън и да я е запазил за себе си.

Уилем поклати глава.

— Уил е прав — въздъхна Сим. — Симпатистите не са чак толкова много, а всеки знае, че Амброуз ти има зъб. Той е твърде внимателен, за да направи нещо такова. Така следите ще водят право към него.

— А и — добави Уил — от колко време продължава това? От доста дни. Наистина ли мислиш, че Амброуз може да изтрае толкова дълго, без да ти натрие носа? Поне малко?

— Тук си прав — неохотно признах аз. — Това не е типично за него.

Знаех, че това е работа на Амброуз. Усещах го дори в червата си. По някакъв странен начин почти ми се искаше да е той. Това щеше да направи нещата толкова по-прости.

Но да искаш нещо, не означава, че то непременно ще е такова, каквото ти се ще. Поех си дълбоко дъх и се насилих да обмисля положението трезво.

— Би било много необмислено от негова страна — признах аз накрая, — а той не е човек, който би си изцапал ръцете. — Въздъхнах. — Добре. Чудесно. Сякаш това, че един човек се опитва да съсипе живота ми, не е достатъчно.

— Кой би могъл да бъде? — попита Симон. — Един обикновен човек не би могъл да направи нещо подобно с косъм, не съм ли прав?

— Дал би могъл — отвърнах аз, — както и Килвин.

— Вероятно е безопасно да предположим — сухо отбеляза Уилем, — че никой от магистрите не се опитва да те убие.

— Тогава трябва да е някой, който използва кръвта му — предположи Сим.

Опитах се да не обръщам внимание на неприятното усещане в стомаха си.

— Има човек, който разполага с кръвта ми — признах аз, — но не мисля, че тя може да е отговорна за онова, което се случи.

Уил и Сим се обърнаха, за да ме погледнат и аз тутакси съжалих за думите си.

— Защо някой би разполагал с кръвта ти? — попита Сим.

Поколебах се, но осъзнах, че вече няма как да избегна да им кажа истината.

— В началото на семестъра взех пари назаем от Деви.

Никой от двамата не реагира както очаквах. С други думи, не реагираха изобщо.

— Коя е Деви? — попита Сим.

Поотпуснах се малко. Може би не бяха чували за нея. Това със сигурност щеше да направи нещата по-лесни.

— Тя е гаелет и живее от другата страна на реката — отвърнах аз.

— Аха — спокойно отвърна Симон. — А какво е гаелет?

— Спомняш ли си, когато ходихме да гледаме „Духът и гъсарката“? — попитах го аз. — Кетлер беше гаелет.

— О, значи „меден ястреб“ — досети се Сим и лицето му се проясни, а после отново помръкна, когато осъзна последствията. — Не знаех, че наоколо има от тези хора.

— Те са навсякъде — обясних аз. — Светът нямаше да функционира без тях.

— Почакай — внезапно ме прекъсна Уилем и вдигна ръка. — Да не искаш да кажеш, че… — Той направи пауза, опитвайки се да си спомни думата на атурански. — Твоят кредитор, твоят гатесор се казва Деви? — Когато изрече името й, акцентът му стана още по-силен и то прозвуча като „Давид“.

Кимнах. Това вече беше реакцията, която очаквах.

— О, господи! — възкликна ужасено Симон. — Имаш предвид Демоничната Деви, нали?

— Значи си чувал за нея — въздъхнах аз.

— Дали съм чувал за нея? — повтори Сим с изтънял глас. — Изключиха я през първия ми семестър! Това ми направи доста силно впечатление!

Уилем просто затвори очи и поклати глава, сякаш не можеше да понесе да гледа някой, който е постъпил толкова глупаво като мен.

— Тя беше изключена за „злонамерена постъпка“. — Сим вдигна ръце във въздуха. — Как можа да направиш нещо такова?

— Не — намеси се Уилем. — Беше изключена за „неподобаващо поведение“. Нямаше доказателство за „злонамерена постъпка“.

— Не мисля, че е била виновна — възпротивих се аз. — Всъщност тя е доста мила. Приятелски настроена. Освен това заемът е само шест таланта и аз не съм се забавил с връщането им. Тя няма никаква причина да направи нещо такова.

Уилем прикова погледа си върху ми и ме изгледа продължително.

— Просто за да огледаме всички възможности — бавно каза той, — би ли направил нещо за мен?

Кимнах в отговор.

— Припомни си последния разговор с нея — предложи Уилем. — Помисли малко, пресей всичко, което сте си казали, и виж дали ще си спомниш за нещо казано или направено от теб, което би могло да я е обидило или ядосало.

Проиграх наум репликите от последния ни разговор.

— Тя беше заинтересувана от определена информация, която не й дадох — признах.

— Колко заинтересувана? — Уилем говореше бавно и търпеливо, сякаш имаше пред себе си някое много глупаво дете.

— Доста заинтересувана — отвърнах аз.

— „Доста“ не отговаря много точно на въпроса ми.

— Добре — въздъхнах аз. — Изключително заинтересувана. Достатъчно заинтересувана, за да… — Не довърших.

— Да? — Уилем многозначително повдигна вежди към мен. — Какво си спомни току-що?

Поколебах се.

— Май също така ми предложи и да спи с мен — споделих аз.

Уилем спокойно кимна, сякаш бе очаквал нещо подобно.

— И ти как отговори на великодушното предложение на тази млада жена?

— Аз… — Почувствах как страните ми пламнаха. — Аз май просто не му обърнах внимание.

Уилем затвори очи, а на лицето му се изписа уморено и ужасено изражение.

— Това е много по-лошо от Амброуз — простена Сим и се хвана за главата. — Деви не я е страх от магистрите, нито от каквото и да е друго. Казват, че може да прави обвързване от осем части! Осем!

— Бях в затруднено положение — сопнах се аз. — Нямах нищо, което да използвам като гаранция. Признавам, че идеята не беше добра. След като всичко това свърши, ще обсъдим какъв глупак съм, но сега може ли просто да продължим?

Погледнах ги умоляващо.

Уилем потри очи с едната си ръка и кимна уморено.

Симон се постара, не особено успешно, да изтрие ужасеното изражение от лицето си.

— Добре — мъчително преглътна той. — Какво ще правим?

— Точно сега няма особено значение кой е отговорен за това — казах аз и предпазливо проверих дали мускулът ми е спрял да кърви.

Вече не кървеше и аз отлепих изцапаната си ръка от него.

— Ще взема някои предпазни мерки — обещах аз и им махнах с ръка да си вървят. — Вие двамата трябва да отидете да поспите.

— В името на тялото на бога! — изкикоти се Сим и разтри челото си. — Понякога много ме дразниш. А ако те нападнат отново?

— Вече се случи два пъти, докато си седяхме тук — отвърнах спокойно аз. — Малко ме щипе. — Усмихнах се на изражението на лицето му. — Добре съм, Сим. Наистина. Неслучайно се класирах на първо място в дуелите в часовете на Дал. В пълна безопасност съм.

— Докато си буден — намеси се Уилем и тъмните му очи станаха сериозни.

Усмивката ми замръзна.

— Докато съм буден — повторих аз, — разбира се.

Уилем се изправи и демонстративно изтупа дрехите си.

— И така. Почисти се и вземи предпазните мерки, за които спомена. — Той ми хвърли пронизващ поглед. — Можем ли с младия господин Симон да се надяваме, че най-добрият дуелист на Дал ще ни окаже честта да ни посети тази вечер в стаята ми?

— Ами, добре — смутено се изчервих аз. — Много благодаря за поканата.

Уил ми се поклони театрално, след което отвори вратата и излезе в коридора.

— Значи имаме среща. — Сим ми се ухили широко. — Но си сложи риза, преди да дойдеш. Ще бдя над теб като над някое бебе с колики, каквото всъщност си. Отказвам обаче да го направя, ако настояваш да спиш гол.

След като Уил и Сим си тръгнаха, излязох през прозореца и се качих на покрива. Оставих ризата си в стаята, тъй като целият бях в кръв и не исках да я съсипя. Надявах се, че заради тъмната нощ и късния час никой няма да ме види как тичам по покривите на Университета окървавен и полугол.

Ако знаеш какво правиш, е сравнително лесно да се предпазиш от симпатията. Когато някой се опитва да ме изгори или намушка, или да изсмуче топлината на тялото ми, докато не изпадна в хипотермия, всички тези неща са свързани с простото, директно прилагане на сила и затова е лесно да им се противопоставиш. Сега, когато знаех какво се случва и бях вдигнал защитите си, вече бях в безопасност.

Онова, което ме безпокоеше, бе, че нападателят ми може да се обезсърчи и да опита нещо различно. Като например да открие къде се намирам и да прибегне към по-обикновен вид нападение — такова, каквото не бих могъл да отбия с усилие на волята.

„Злонамерената постъпка“ е нещо ужасяващо, но главорез с остър нож може да те убие десет пъти по-бързо, ако те издебне в някоя тъмна уличка. А да хванеш някого неподготвен е забележително лесно, ако можеш да проследиш всяко негово движение, като използваш кръвта му.

И така, тичах по покривите. Планът ми бе да събера шепа есенни листа, да ги бележа с кръвта си и да ги пусна да се въртят безкрайно около „къщата на вятъра“. Бях използвал този номер и преди.

Но докато прескачах една тясна уличка, видях в облаците да проблясва светкавица и усетих мириса на дъжд във въздуха. Задаваше се буря. Не само че дъждът щеше да свали листата на земята и да им попречи да се движат насам-натам, но щеше и да отмие кръвта ми.

Застанал там, на покрива, аз се почувствах безкрайно изтощен и това ме върна към някои неприятни спомени от годините ми в Тарбеан. Наблюдавах известно време далечните светкавици и се опитах да не позволя на това чувство да ме завладее. Насилих се да си припомня, че вече не бях същото безпомощно и гладно дете, което бях тогава.

Чух слабия, подобен на барабанене звук от огъването на калаения покрив зад мен. Замръзнах, но се успокоих, когато чух гласа на Аури:

— Квоте?

Погледнах надясно и видях дребната й фигура на четири метра от мен. Облаците закриваха луната, но по гласа й усетих, че се усмихва, когато каза:

— Видях, че тичаш по нещата отгоре.

Обърнах се с лице към нея, доволен, че няма много светлина. Не ми се искаше да мисля как би реагирала Аури, като ме види полугол и покрит с кръв.

— Здравей, Аури — поздравих я аз. — Задава се буря. Тази нощ не трябва да си по нещата отгоре.

Тя наклони глава.

— Но ти също си тук — простичко ми отвърна тя.

— Така е. Но само…

Една светкавица пропълзя по небето като огромен паяк и за секунда освети всичко наоколо. След това изчезна, оставяйки ме заслепен за кратко.

— Аури? — повиках я аз, разтревожен, че се е уплашила, като е зърнала как изглеждам.

Проблесна нова светкавица и видях, че тя е застанала по-близо до мен.

Посочи ме и се усмихна възхитено.

— Приличаш на някой от амирите — рече. — Квоте е един от сиридите.

Погледнах се и когато блесна следващата светкавица, разбрах какво имаше предвид. Опакото на ръцете ми бе покрито със засъхнала кръв от опитите ми да спра кървенето на раните си. Тя наподобяваше древните татуировки, които амирите използваха за отличителни белези на най-високопоставените си членове.

Бях толкова изненадан от думите й, че забравих първото нещо, което бях научил за Аури. Забравих да бъда предпазлив и й зададох въпрос:

— Аури, откъде знаеш за сиридите?

Нямаше отговор. При следващата светкавица на фона на мрачното небе видях, че покривът е празен.