Страхът на мъдреца (Част I)

26. Доверие

Макар да бях почти сигурен, че Деви не е отговорна за „злонамерената постъпка“, трябваше да съм глупак да не обърна внимание на факта, че тя притежава кръвта ми. Така че когато стана ясно, че изработката на грам ще изисква много време и усилия, осъзнах, че е дошло време да я посетя и да се убедя, че тя не стои зад това.

Денят беше отвратителен — духаше леден и влажен вятър, който режеше дори и през дрехите. Нямах ръкавици, нито шапка и трябваше да се задоволя с това да сложа качулката си и да увия ръце в плата на плаща, като го придърпвах по-плътно върху раменете си.

Докато пресичах Каменния мост, ми хрумна нова мисъл — може би някой беше откраднал кръвта ми от Деви. В това имаше повече смисъл, отколкото във всичките ми досегашни теории. Трябваше да се уверя, че бутилката с кръвта ми е на безопасно място. Ако все още беше при Деви и печатът не беше докосван, щях да знам, че тя не е замесена.

Отидох до западния край на Имре, където спрях в една кръчма, за да си взема малка бира и да се постопля до огнището. След това минах през добре познатата ми уличка и се изкачих по тясното стълбище зад месарския магазин. Въпреки студа и скорошния дъжд във въздуха все така се носеше миризмата на гранясала мас.

Поех си дълбоко въздух и почуках на вратата.

Тя се отвори след минута и през тесния процеп надникна лицето на Деви.

— Я, здравей — поздрави ме тя. — По работа ли си дошъл или за удоволствие?

— Предимно по работа — признах аз.

— Жалко — рече тя и отвори по-широко вратата.

Докато влизах в стаята, се спънах, непохватно се блъснах в нея и за момент се подпрях на рамото й, за да запазя равновесие.

— Съжалявам — смутено смотолевих аз.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Деви, докато залостваше вратата. — Надявам се да не си дошъл за още пари. Не давам заеми на хора, които изглеждат така, сякаш идват от тридневен запой.

Отпуснах се уморено в един стол.

— Донесох ти книгата — казах аз, като я извадих изпод плаща и я сложих върху бюрото й.

Деви кимна и леко се усмихна.

— Какво мислиш за добрия стар Малкаф?

— Сух, многословен и скучен.

— Освен това няма и много картинки — натякна ми тя, — но не това имах предвид.

— Теориите му за възприятието като активна сила са интересни — признах аз. — Но той пише така, сякаш се страхува да не би някой наистина да го разбере.

Деви кимна и сви устни.

— И аз горе-долу това си помислих. — Тя се протегна и придърпа книгата по-близо до себе си. — Какво мислиш за главата, посветена на ориентацията в пространството?

— Изглежда, че той черпи информация от кладенеца на дълбокото си невежество — отвърнах аз. — В Медика съм срещал хора с ампутирани крайници. Не мисля, че Малкаф някога е имал подобни проблеми.

Наблюдавах я за някакъв знак, че изпитва чувство на вина, за някаква индикация, че е отговорна за извършването на „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Но нямаше нищо такова. Тя се държеше съвсем нормално — весела и духовита както обикновено. Но аз съм израснал сред актьори. Знам колко много начини има да скриеш истинските си чувства.

— Нещо ми се виждаш много сериозен. — Деви се намръщи престорено. — Какво си се умислил?

— Имам няколко въпроса — отвърнах аз уклончиво — и те не са свързани с Малкаф.

— Уморих се да се интересуват само от интелекта ми. — Тя се облегна назад и протегна ръце над главата си. — Кога ли ще намеря някое мило момче, което да се интересува от мен само заради тялото ми? — Започна да се изтяга лениво, но спря по средата и ме погледна озадачено. — Очаквах от теб някоя остроумна забележка. Обикновено реакцията ти е доста по-бърза.

— Много неща са ми на главата — оправдах се със слаба усмивка аз. — Не мисля, че днес съм в състояние да участвам в състезания по съобразителност.

— Никога не съм смятала, че можеш да се състезаваш по съобразителност с мен — заяви тя. — Но обичам да се шегувам от време на време. — Наведе се напред и подпря ръце върху бюрото. — За какви въпроси става дума?

— В Университета занимаваше ли се сериозно със сигалдрия?

— Лични въпроси? — повдигна вежди Деви. — Не. Не ме интересуваше особено. Отнема твърде много време за моя вкус.

— Не приличаш на жена, която има нещо против да загуби малко от времето си — отбелязах аз и успях да се усмихна леко.

— Така е по-добре — одобрително ме похвали тя. — Знаех, че можеш да го направиш.

— Предполагам, че нямаш някакви книги по сигалдрия за напреднали? — попитах аз и добавих: — В които да има от онези неща, до които на ре’ларите им е забранен достъп?

— Не — поклати глава Деви. — Имам обаче някои много добри алхимически текстове. Неща, които никога няма да намериш в скъпоценния си Архив. — Тя изрече последните думи с язвителен тон.

В този момент нещата дойдоха по местата си. Деви не би била толкова небрежна, че да позволи на някого да открадне кръвта ми. Не би я продала за бърза печалба. Тя нямаше нужда от пари. Нямаше ми и зъб.

Но би направила всичко, за да влезе в Архива.

— Странно е, че споменаваш алхимията — казах аз възможно най-спокойно. — Чувала ли си за нещо, което се нарича „топка от сливи“?

— Чувала съм — непринудено отвърна тя. — Доста неприятно нещо. Мисля, че имам формулата. — Леко се завъртя на стола си и се обърна към лавицата. — Искаш ли да я видиш?

Лицето й не я издаде, но с достатъчно практика всеки може да контролира изражението си. Езикът на тялото й също не я издаде. Само в раменете й се появи леко напрежение, известен намек за колебание.

Но когато споменах за „топката от сливи“, в очите й премина проблясък. Не просто признание, а чувство за вина. Разбира се, тя беше продала формулата на Амброуз.

И защо да не го направи? Амброуз беше писар с висок ранг. Можеше да й помогне да се промъкне в Архива. Дяволите да го вземат — при възможностите, с които разполагаше, може би дори нямаше да му се наложи да прави и това. Всеки знаеше, че понякога Лорен осигурява достъп до Архива и на учени, които не са членове на Арканум. Особено ако покровителите им са склонни да направят щедро дарение. Преди време Амброуз купи цяла странноприемница, за да ми направи мръсно. Колко ли повече бе склонен да плати, за да сложи ръка на кръвта ми?

Не. Уил и Сим бяха прави за това. Амброуз нямаше да си изцапа ръцете, ако можеше да го избегне. За него беше много по-просто да наеме Деви да свърши мръсната работа вместо него. Тя беше вече изключена. Нямаше нищо за губене, а можеше да спечели достъп до всички тайни на Архива.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Не се интересувам много от алхимия. — Поех си дълбоко дъх и реших да пристъпя направо към основния въпрос. — Но трябва да видя кръвта си.

Веселото изражение на Деви замръзна на лицето й. Устата й продължаваше да се усмихва, но очите й бяха студени.

— Не те разбрах? — каза тя, но не изрече думите като въпрос.

— Искам да видя кръвта си, която ти оставих — повторих аз. — Трябва да знам, че е на сигурно място.

— Опасявам се, че това не е възможно. — Усмивката й се разпадна напълно и тя стисна уста. — Аз не правя така нещата. Освен това да не мислиш, че съм толкова глупава да държа такова нещо тук?

Усетих как стомахът ми се сви, макар че все още не исках да повярвам.

— Можем да отидем на мястото, където я държиш — спокойно отвърнах аз. — Някой извършва „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Трябва да се убедя, че кръвта не е пипана. Това е всичко.

— Сякаш бих ти показала къде държа тези неща — заяви Деви с язвителен сарказъм. — Да не си си ударил главата?

— Опасявам се, че ще трябва да настоявам.

— Опасявай се и си настоявай колкото искаш — кръвнишки ме погледна Деви. — Това няма да промени нищо.

Тя беше. Нямаше друга причина да не иска да ми покаже кръвта.

— Ако откажеш да ми я покажеш — продължих аз, като се опитвах да говоря с равен, спокоен тон, — ще трябва да приема, че си продала кръвта ми или по някаква причина си направила моя кукла.

— Можеш да приемаш каквито глупости желаеш. — Деви се облегна на стола си и скръсти ръце с преднамерена небрежност. — Ще видиш кръвта си, когато уредиш дълга си с мен и нито миг по-рано.

Извадих восъчна кукла изпод плаща си и я сложих върху бюрото, за да може Деви да я види.

— Това да не би да съм аз? — попита тя. — С такъв ханш?

Но думите й бяха само имитация на шега — нещо като рефлекс. Тонът й беше равен и ядосан. Очите й бяха сурови.

С другата си ръка извадих жълтеникавочервен косъм и го сложих върху главата на куклата. Ръката на Деви несъзнателно докосна косата й, изражението й беше стреснато.

— Някой ме нападна — казах аз. — Трябва да се уверя, че кръвта ми е…

Този път, когато споменах кръвта си, видях, че за миг очите й се насочиха към едно от чекмеджетата на бюрото й. Пръстите й леко потрепнаха.

Срещнах погледа й.

— Не го прави — мрачно я предупредих аз.

Ръката на Деви се стрелна към чекмеджето и го отвори.

Нито за секунда не се усъмних, че в чекмеджето се намираше моята кукла, която тя бе направила. Не можех да й позволя да я вземе. Съсредоточих се и промърморих обвързване.

Ръката на Деви рязко спря на половината от разстоянието до отвореното чекмедже.

Не направих нищо, с което да я нараня. Не използвах огън, болка или някое от нещата, които тя ми бе причинила през последните няколко дни. Беше просто обвързване, за да я накарам да остане неподвижна. Когато се отбих в онази кръчма да се стопля, взех щипка пепел от камината. Не беше кой знае какъв източник и беше по-далеч, отколкото ми се искаше, но беше по-добре от нищо.

Можех обаче да я удържа така не повече от няколко минути, преди да изтегля толкова топлина от огъня, че да го изгася. Но това време трябваше да е достатъчно, за да изкопча истината от нея и да взема куклата, която е направила.

Деви мяташе очи като обезумяла, докато се опитваше да помръдне.

— Как смееш? — извика тя. — Как смееш?

— Ти как смееш! — отвърнах й вбесено аз. — Не мога да повярвам, че ти се доверих! Защитавах те пред приятелите си… — Не довърших, защото се случи немислимото — въпреки обвързването Деви се раздвижи. Ръката й бавно започна да се приближава към отвореното чекмедже.

Съсредоточих се още по-силно и ръката на Деви отново спря. След това пак започна бавно да пълзи и се мушна в чекмеджето. Не можех да повярвам.

— Мислиш, че можеш да дойдеш тук и да ме заплашваш? — изсъска Деви и лицето й се превърна в маска от ярост. — Мислиш, че не мога да се грижа за себе си? Станах ре’лар, преди да ме изхвърлят, малък кучи син. Заслужих си го. Моят Алар е като океана при буря. — Вече почти цялата й ръка беше в чекмеджето.

Усетих как челото ми се покри с лепкава пот и разделих съзнанието си на още три части. Зашепнах отново и всяка част от съзнанието ми направи отделно обвързване да я държи неподвижна. Почерпих топлина от тялото си и усетих как по ръцете ми плъзва хлад. Бях направил общо пет обвързвания — това беше пределът на възможностите ми.

Деви застина неподвижно като камък и се засмя гърлено.

— О, ти наистина си много добър. Сега съм почти готова да повярвам на историите, които съм чувала за теб. Но кое те кара да мислиш, че ще се справиш с нещо, с което дори и Елкса Дал не успя? Защо, мислиш, ме изгониха? Те се страхуваха от жена, която е способна да се изравни с учителя си още на втората година.

Потта накара светлата й коса да залепне за челото й. Тя стисна зъби и на лицето й на фея се изписа свирепа решителност. Ръката й започна да се движи отново.

След това с внезапно движение Деви издърпа ръката си от чекмеджето, сякаш я освобождаваше от лепкава кал. Удари със сила нещо кръгло и метално върху бюрото и пламъкът на лампата подскочи и затрепери. Не беше кукла. Не беше и бутилката с кръвта ми.

— Ти, копеле! — почти напевно извика тя. — Мислиш си, че не съм подготвена за нещо такова? Мислиш си, че си първият, който се опитва да се възползва от мен? — Деви завъртя горния край на сивата метална сфера. Чу се ясно доловимо щракане и тя бавно отдръпна ръката си. Въпреки всичките ми усилия не можех да я задържа неподвижна.

Тогава разпознах устройството, което беше извадила от чекмеджето. Бях го изучавал заедно с Манет миналия семестър. Килвин ги наричаше „самостоятелни екзотермични ускорители“, но всички останали им викаха „джобни грейки“ или „бедни момчета“.

Те съдържаха керосин, нафта или захар. Веднъж след като бъдеше задействано „бедното момче“, то изгаряше горивото вътре и за около пет минути отделяше навън толкова топлина, колкото ковашка пещ. След това трябваше да бъде разглобено, почистено и напълнено отново. Тези неща бяха мръсни и опасни и лесно се чупеха заради бързото им нагряване и охлаждане. Но за кратко време можеха да осигурят на симпатиста толкова енергия, колкото цяла клада.

Отпуснах се в „сърцето от камък“, отделих още една част от съзнанието си и прошепнах обвързване. След това опитах да направя и седмо обвързване, но не успях. Бях уморен и наранен. Студът пълзеше нагоре по ръцете ми и през последните дни ми се беше струпало толкова много. Но стиснах зъби и се насилих отново да прошепна тихо обвързването.

Деви сякаш дори не забеляза шестото обвързване. Движейки се бавно като стрелката на часовник, тя издърпа от ръкава си един стърчащ конец. „Бедното момче“ издаде стенещо метално скърцане и от него на трептящи вълни започна да се разнася топлина.

— В момента нямам добра връзка към теб — каза тя, докато ръката й, която държеше конеца, взе бавно да се придвижва към „бедното момче“. — Но ако не освободиш обвързването си, ще използвам това нещо, за да изгоря всички дрехи по тялото ти, и ще се усмихвам, докато крещиш.

Странно е какви мисли минават през главата на човек в такива случаи. Първата ми мисъл не бе, че ще бъда ужасно обгорен, а че плащът, който Фела ми е подарила, ще бъде съсипан, и ще остана само с две ризи.

Погледът ми се стрелна към повърхността на бюрото на Деви, където лакът вече бе започнал да се раздува на мехури около „бедното момче“. Усещах топлината върху лицето си.

Знам кога съм победен. Прекъснах обвързванията и съзнанието ми се замая, когато отделните му части се събраха отново в едно цяло.

Деви размърда раменете си.

— Пусни я — нареди ми тя.

Отворих ръката си и восъчната кукла се изтърколи като пияна върху бюрото. Седях с ръце в скута си и не помръдвах, тъй като не исках да я стресна или заплаша по какъвто и да е начин.

Деви се изправи и се наведе през бюрото. Пресегна се и прокара ръка през косата ми, сетне я стисна в юмрук и отскубна един кичур. Не можах да се сдържа и изстенах.

Деви се облегна отново назад, взе куклата и замени своя косъм с няколко от моите. Промърмори обвързване.

— Деви, ти не разбираш — опитах се да я спра аз. — Просто трябваше да…

Когато бях обвързал Деви, аз се бях съсредоточил върху ръцете и краката й. Това е най-ефективният начин да удържиш някого неподвижен. Имах ограничена топлина, която да използвам, и не можех да прахосвам енергия за каквото и да е друго.

Но в момента Деви имаше достатъчно излишна топлина и обвързването й беше като да те стегне желязно менгеме. Не можех да помръдна ръцете и краката си, нито дори челюстта и езика си. Едва успявах да дишам, като леко си поемах дъх с движения, при които не се налагаше гърдите ми да помръдват. Беше ужасяващо. Сякаш нечия ръка бе стиснала сърцето ми.

— Вярвах ти — гласът на Деви беше тих и дрезгав като хирургически трион, който ампутира крак. — Вярвах ти. — Тя ми хвърли поглед, изпълнен с гняв и омраза. — Някой наистина дойде тук, за да купи кръвта ти. Предложи ми петдесет и пет таланта. Отказах му. Дори отрекох, че те познавам, защото с теб имаме делови взаимоотношения. Аз се придържам към сделките, които съм сключила.

„Кой?“, исках да изкрещя аз. Но единственият звук, който успях да издам, беше „кооо кооо“.

Деви погледна към восъчната кукла, която държеше, след това към „бедното момче“, което беше образувало тъмен обгорен пръстен върху бюрото й.

— Сега нашите делови взаимоотношения приключиха — твърдо заяви тя. — Обявявам дълга ти за дължим. Имаш време до края на семестъра, за да ми донесеш парите. Девет таланта. Ако закъснееш и с един миг, ще продам кръвта ти, за да си върна парите, и ще си измия ръцете от теб. — Тя ме изгледа студено. — Това е повече, отколкото заслужаваш. Все още имам кръвта ти. Ако отидеш при магистрите в Университета или при пристава в Имре, нещата ще завършат зле за теб.

От бюрото вече започваше да се издига пушек и Деви премести ръката си с куклата над скърцащия метал на „бедното момче“. Тя прошепна нещо и аз усетих как през цялото ми тяло преминава вълна от топлина. Чувството беше същото като внезапната треска, която ме тормозеше от дни.

— Когато освободя това обвързване, ти ще кажеш „Разбрах, Деви“. След това ще си тръгнеш. В края на семестъра ще изпратиш някой да ми донесе парите, които дължиш. Ти самият няма да идваш. Не искам да те виждам никога повече.

Тя ме погледна с такова презрение, че и сега се свивам, като си го спомня. Сетне се изплю върху ми. Малки пръски от слюнката й попаднаха върху „бедното момче“ и със съскане се превърнаха в пара.

— Ако някога те мярна дори и с крайчеца на окото си, ще свършиш зле.

Вдигна восъчната кукла високо над главата си и я стовари с все сила върху бюрото. Ако можех да трепна или да изкрещя от паника, щях да го направя.

Куклата се строши на парчета. Ръцете и краката й се откъснаха, главата й се отърколи по бюрото и след това падна на пода. Усетих внезапен, рязък удар, сякаш се бях стоварил върху каменен под от метър височина. Беше стряскащо, но далеч не толкова лошо, колкото би могло да бъде. Макар и да бях ужасѐн, частица от мен не можа да не се възхити от нейната точност и способност за контрол.

Обвързването, което ме държеше, падна и аз си поех дълбоко дъх.

— Разбрах, Деви — казах аз, — но мога ли…

— МАХАЙ СЕ! — изкрещя тя.

Излязох. Иска ми се да мога да кажа, че излязох с достойнство, но това няма да е вярно.