Страхът на мъдреца (Част I)

73. Кръв и мастило

В „Теофания“ Текам пише за тайните и ги нарича болезнените съкровища на ума. Той обяснява, че нещата, които повечето хора смятат за тайни, всъщност изобщо не са такива. Загадките например не са тайни. Нито пък малко известните или забравените истини са такива. Текам казва, че тайната е добре прикрито истинско познание.

Философите от векове спорят върху неговото определение. Те посочват логическите проблеми, пропуските и изключенията, свързани с него. Но за цялото това време нито един тях не е успял да измисли по-добро определение. Само по себе си, това вероятно ни говори повече от всичките им спорове, взети заедно.

В една следваща глава, която е по-малко известна и оспорвана, Текам обяснява, че тайните биват два вида — на устата и на сърцето.

Повечето тайни принадлежат на устата. Прошепнати клюки и скандални новини. Тези тайни копнеят да бъдат споделени със света. Тайната на устата е като камъче в обувката. В началото едва го забелязваш, но после става дразнещо и накрая непоносимо. Тайните на устата стават все по-големи, колкото по-дълго ги пазиш. Раздуват се, докато накрая не докоснат устните ти. Борят се да излязат на свобода.

Тайните на сърцето са различни. Те са лични и болезнени и ние искаме само да ги скрием от света. Те не се раздуват и не докосват устните ни. Живеят в сърцето и колкото по-дълго ги пазим, толкова по-тежки стават.

Текам твърди, че е по-добре да имаш уста, пълна с отрова, отколкото тайна на сърцето. Той казва, че всеки глупак ще изплюе отровата, но ние продължаваме да пазим тези болезнени съкровища. Преглъщаме ги мъчително всеки ден и така ги заравяме все по-надълбоко в себе си. Те остават там, натежават и загнояват. Ако мине достатъчно дълго време, накрая унищожават сърцето, което ги таи.

Съвременните философи презират Текам, но те са като лешояди, които разхвърлят костите на великан. Колкото и да се заяждат, Текам разбира света.

В деня след като проследих Дена през града, тя ми изпрати бележка и двамата се срещнахме пред „Четирите свещи“. През последните няколко цикъла се бяхме виждали там десетина пъти, но днес беше различно. Днес Дена беше облечена в дълга, елегантна рокля, която не беше на етажи и с висока яка, както бе модата в момента, а прилепваше плътно по тялото й и беше отворена на шията. Беше тъмносиня. Когато Дена пристъпи напред, успях да зърна голяма част от голия й крак.

Калъфът на арфата й беше подпрян на стената зад нея и в очите й се четеше очакване. Тъмната й коса сияеше на светлината. Не си беше направила специална прическа освен трите тънки плитчици, пристегнати със синя панделка. Беше боса и краката й бяха покрити с петна от трева. Усмихна ми се.

— Готова е — каза тя и в гласа й като далечна гръмотевица отекна вълнение. — Поне достатъчно готова, за да мога да ти я изсвиря. Искаш ли да я чуеш?

Улових нотка на добре прикрита свенливост.

Тъй като и двамата работехме за покровители, които ценяха личното си пространство, с Дена не обсъждахме често работата си. Сравнявахме изцапаните си с мастило пръсти и се оплаквахме от трудностите, но доста неопределено.

— Няма нищо, което да искам повече от това да я чуя — отвърнах аз, а Дена взе арфата си и закрачи с мен по улицата. — Но покровителят ти няма ли да е против?

Дена сви рамене твърде небрежно.

— Той казва, че иска първата ми песен да се пее от хората още сто години, така че се съмнявам да държи да я пазя в тайна завинаги. — Тя ми хвърли кос поглед. — Ще отидем някъде, където да сме само двамата, и аз ще ти позволя да я чуеш. Мисля, че ще съм в безопасност, стига да не започнеш да я пееш с пълно гърло на всеослушание.

По негласно споразумение се отправихме към западната врата.

— Щях да донеса лютнята си — рекох аз, — но най-сетне намерих лютиер, на когото мога да се доверя. Оставих му я, за да поправи онзи хлабав ключ.

— Днес ще ми послужиш по-добре като публика — успокои ме тя. — Ще седиш прехласнат от възхищение от изпълнението ми. Утре пък аз ще те гледам прехласнато с влажни очи. Ще се възхищавам на твоята вещина, ум и чар. — Тя премести арфата на другото си рамо и ми се ухили. — Стига да не оставиш и тях в работилницата за ремонт.

— Винаги съм готов за дует — предложих аз. — Арфа с лютня е нещо рядко срещано, но не нечувано.

— Това е много меко казано. — Дена ми хвърли кос поглед. — Ще си помисля.

За кой ли път потиснах порива си да й разкрия, че съм взел пръстена й от Амброуз. Исках да й разкажа цялата история, при това с грешките, които бях допуснал. Но бях напълно сигурен, че романтичното въздействие на моя жест ще бъде помрачено от края на историята, който бе, че на практика бях заложил пръстена й, преди да напусна Имре. Помислих си, че е за предпочитане да пазя това в тайна засега и да я изненадам със самия пръстен.

— Какво мислиш за идеята — попитах я аз — Алверон да стане твой покровител?

Дена спря да върви и се обърна, за да ме погледне.

— Моля?

— В момента се ползвам с благоразположението му — обясних аз. — И той ми дължи някоя и друга услуга. Знам, че си търсеше покровител.

— Имам покровител — твърдо отвърна тя. — Такъв, който сама съм спечелила.

— Имаш половин покровител — възпротивих се аз. — Къде е писмената ти заповед за покровителство? Твоят господар Ясен може и да ти оказва някаква финансова подкрепа, но по-важната част от покровителството е името на покровителя. То е като броня, като ключ, който отваря…

— Знам какво представлява покровителството — прекъсна ме Дена.

— Тогава знаеш, че твоят покровител те мами — продължих аз. — Ако маерът беше твоят покровител на онази сватба, никой в забутания малък град нямаше да посмее да надигне глас срещу теб, камо ли пък да ти посегне. Дори и от хиляди километри разстояние името на маера щеше да те защити. Той щеше да ти осигури безопасност.

— Един покровител може да предложи повече от парите и името си — остро възрази Дена. — Чувствам се добре без закрилата на нечия титла и, честно казано, бих се раздразнила, ако някой мъж иска да ме облече в неговите цветове. Моят покровител ми дава други неща. Той знае какво трябва да науча. — Тя ме погледна раздразнено и отметна кичур коса към рамото си. — Вече съм ти казвала всичко това. Засега съм доволна от него.

— Защо да нямаш и двамата? — предложих аз. — Маерът ще е за пред хората, а тайно ще си имаш твоя господар Ясен. Със сигурност той няма да се възпротиви на това. Алверон дори би могъл да провери другия ти покровител и да се убеди, че не се опитва да те спечели с фалшиви…

Дена ме погледна ужасено.

— Не. За бога! Не! — тя се обърна към мен с умоляващо изражение. — Обещай ми, че няма да се опитваш да разбереш нещо повече за него. Това може да съсипе всичко. Ти си единственият човек на света, на когото съм казала, но той ще се вбеси, ако разбере, че съм споделила с когото и да било.

Думите й ме накараха да усетя странен прилив на гордост.

— Ако наистина би предпочела да не…

Дена спря и остави на паветата калъфа с арфата си, който глухо изтропа.

— Обещай ми! — Изражението й беше много сериозно.

Вероятно нямаше да се съглася, ако през половината от предишната нощ не я бях следил през целия град, за да разбера точно това. Но го бях направил. Освен това после я бях подслушвал. Затова днес направо се обливах в пот от чувство за вина.

— Обещавам — отвърнах аз и когато тревожното изражение на лицето й не изчезна, добавих: — Не ми ли вярваш? Кълна се, ако това ще те успокои.

— В какво ще се закълнеш? — попита тя и на устните й отново се мярна усмивка. — Кое е толкова важно за теб, че да те накара да удържиш на думата си?

— Името и силата ми? — предложих аз.

— Ти си много неща — сухо отбеляза тя, — но не си Таборлин Великия.

— В дясната си ръка? — предложих отново аз.

— Само в едната ръка? — попита тя и в тона й отново се появи игрива нотка.

Пресегна се и взе ръцете ми в своите, обърна ги и демонстративно започна да ги оглежда внимателно.

— Лявата ми харесва повече — реши Дена. — Закълни се в нея.

— В лявата си ръка? — несигурно я попитах аз.

— Добре де — съгласи се тя. — Нека да е дясната. Такъв си традиционалист.

— Кълна се, че няма да се опитам да разкрия твоя покровител — кисело казах аз. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се в лявата си ръка. Кълна се във вечно движещата се луна.

Дена ме погледна внимателно, сякаш не беше сигурна дали не й се подигравам.

— Добре — сви рамене тя и взе арфата си. — Считай, че си ме успокоил.

Закрачихме отново, минахме през западната порта и излязохме на открито. Мълчанието помежду ни се проточи и започна да става неловко.

Разтревожен, че нещата не вървят както трябва, казах първото нещо, което ми дойде наум:

— И така, има ли нови мъже в живота ти?

— Сега вече звучиш като господаря Ясен — гърлено се засмя Дена. — Той винаги пита същото. Мисли, че нито един от ухажорите ми не е достатъчно добър за мен.

Бях напълно съгласен с това, но реших, че ще бъде твърде непредпазливо да го призная.

— А какво мисли той за мен?

— Моля? — попита тя объркано и добави: — О, той не знае за теб. И защо трябва да знае?

Опитах се да свия равнодушно рамене, но вероятно не съм бил особено убедителен, защото тя избухна в смях.

— Бедният Квоте. Нарочно те дразня. Казвам му само за онези, които търсят плячка и душат наоколо, изплезили езици като кучета. Ти не си като тях. Винаги си бил различен.

— Винаги съм се гордял с това, че не душа насам-натам с изплезен език.

Дена се завъртя и закачливо ме удари с арфата на рамото си.

— Знаеш какво имам предвид. Те идват и си отиват, без нищо да се промени. А ти си като злато зад носени от вятъра боклуци. Господарят Ясен може да си мисли, че има правото да знае за личния ми живот и за това къде ходя — тя леко се намръщи, — но не е така. Засега съм готова на някои отстъпки… — тя се пресегна и стисна ръката ми, сякаш бях нейна собственост, — но ти не си част от сделката. — Гласът й прозвуча почти ожесточено. — Ти си мой. Само мой. И нямам намерение да те деля.

Моментното напрежение отмина и ние тръгнахме по широкия път, който водеше на запад от Северин. Смеехме се и разговаряхме за дреболии. На около километър след последната градска странноприемница имаше малка, тиха горичка с висок сив камък в средата. Бяхме го открили, докато търсехме диви, ягоди и той се бе превърнал в едно от любимите ни места, където да избягаме от шума и вонята на града.

Дена седна в основата на сивия камък и се облегна на него. След това извади арфата от калъфа и я притисна към гърдите си. Това движение събра роклята й и изложи скандално голяма част от крака й. Тя ме погледна, повдигна вежди и се усмихна самодоволно, сякаш знаеше за какво си мисля.

— Хубава арфа — небрежно казах аз.

Тя изсумтя не особено деликатно.

Седнах там, където бях застанал, и се излегнах удобно върху високата свежа трева. Откъснах няколко стръка от земята и разсеяно започнах да ги сплитам.

Честно казано, бях малко нервен. Макар през последния месец да бяхме прекарали доста време заедно, никога не бях чувал Дена да свири нещо свое. Бяхме пели заедно и знаех, че гласът й е като мед върху топъл хляб. Знаех, че пръстите й са сигурни и има чувство за ритъм…

Но да напишеш песен не е същото, като да я изпееш. Ами ако нейната песен не беше добра? Какво щях да кажа тогава?

Дена сложи пръсти върху струните и тревогите ми останаха на заден план. Винаги съм откривал нещо дълбоко еротично в начина, по който една жена докосва с пръстите си арфа. Тя започна да плъзга ръце от високите към ниските тонове. Звукът, който се чуваше, наподобяваше звънтенето на чукчета върху камбанки, приличаше на шума от вода върху камъни, на песните на птиците, които се носеха във въздуха.

Тя спря и настрои една струна. Дръпна я и я настрои отново. Изсвири един пронизващ акорд, един дълбок акорд и един бавен акорд. След това се обърна да ме погледне и нервно огъна пръстите си.

— Готов ли си?

— Невероятна си — казах аз.

Забелязах как леко се изчерви и след това отметна косата си назад, за да прикрие реакцията си.

— Глупчо, още нищо не съм ти изсвирила.

— Въпреки това си невероятна.

— Замълчи. — Тя изсвири един дълбок акорд и го остави да замре в тиха мелодия.

Докато музиката се издигаше и спадаше, Дена започна да рецитира въведението към своята песен. Бях изненадан от това традиционно начало. Изненадан, но и доволен. Старите традиции са най-добрите.

В началото вниманието ми беше приковано към гласа й, а след това към музиката.

Но още преди устните й да бяха изрекли и десет стиха, бях смаян по различни причини. Тя пееше историята за падането на Мир Тариниел, за това как Ланре е бил предаден. Това беше историята, която бях чул от Скарпи в Тарбеан.

Но версията на Дена беше различна. В нейната песен Ланре беше обрисуван в трагични тонове, като герой, от който нечестно се бяха възползвали. Думите на Селитос бяха жестоки и хапливи, а Мир Тариниел — бедняшко свърталище, заслужаващо да бъде пречистено с огън. Ланре не беше предател, а паднал герой.

Всичко много зависи от това къде свършва една история, а нейната свърши там, където Ланре бе прокълнат от Селитос. Това беше идеалният край за една трагедия. В нейната история Ланре беше несправедливо обвинен и неразбран. Селитос беше тиранин, обезумяло чудовище, извадило собственото си око, вбесено от хитрината на Ланре. Това беше ужасна и неприятна грешка.

Въпреки това в песента имаше проблясъци на красота. Акордите бяха добре подбрани, римите умели и силни. Песента беше твърде нова и в нея имаше много недоизгладени неща, но вече можех да усетя формата й. Можех да видя в какво ще се превърне. Щеше да се запечати в умовете на хората и те щяха да я пеят сто години.

Всъщност вероятно сте я чували. Повечето хора я знаят. Накрая тя я нарече „Песента на седемте болки“. Да, Дена я композира и аз бях първият човек, който я чу цялата.

Когато последните тонове утихнаха, Дена отпусна ръце, неспособна да срещне погледа ми.

За да разберете това, трябва да знаете нещо, което всеки музикант знае. Изпяването на нова песен е напрегнат момент. Дори повече — този миг е направо ужасяващ. Като да се съблечеш за пръв път пред нова любовница. Това е деликатен момент.

Трябваше да кажа нещо. Да направя някакъв комплимент или коментар. Да се пошегувам. Да излъжа. Всичко би било по-добро от мълчанието.

Но едва ли можех да съм по-зашеметен дори ако бе написала химн в прослава на дука на Гибеа. Просто изненадата ми дойде твърде много. Чувствах се груб като повторно използван пергамент. Сякаш всяка нота от песента й беше като пореден удар с нож, който ме обезкървяваше, докато накрая не се почувствах съвсем празен и лишен от дар слово.

Погледнах глупаво надолу към ръцете си. Те все още държаха незавършения кръг от зелена трева, който бях започнал да плета в началото на песента. Широката му, плоска плетка вече бе започнала да се извива във формата на пръстен.

Докато продължавах да гледам надолу, чух шумоленето на полите на Дена, когато тя се изправи. Трябваше да кажа нещо. Вече бях изчакал прекалено дълго. Въздухът беше твърде наситен с тишина.

— Името на града не е било Миринител — рекох аз, без да вдигам поглед.

Това не беше най-лошото нещо, което можех да кажа, но не беше и най-подходящото.

Настъпи пауза.

— Моля?

— Не е Миринител — повторих аз. — Градът, който Ланре е изгорил, се е казвал Мир Тариниел. Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Промяната на името е трудна работа. Ще развали метриката в една трета от стиховете ти. — Бях изненадан колко тих е гласът ми, колко равно и безжизнено звучи той в собствените ми уши.

Чух я да си поема изненадано дъх.

— Чувал ли си тази история преди?

Вдигнах поглед към Дена и видях развълнуваното й изражение. Кимнах, като продължавах да се чувствам странно безучастен. Празен. Кух като изсъхнала кратуна.

— Какво те накара да избереш тази песен? — попитах я аз.

Това също не бяха подходящите думи. Не мога да се отърва от усещането, че ако в онзи момент бях казал каквото трябва, всичко щеше да бъде различно. Но дори и сега, след като години наред съм мислил върху това, не се сещам какво бих могъл да кажа, за да поправя нещата.

Вълнението й понамаля.

— Открих версия на историята в една стара книга, докато правех генеалогични проучвания за моя покровител — обясни тя. — Едва ли някой си я спомня, така че е идеална за песен. Светът надали има нужда от още една песен за Орен Велситер. Никога няма да се прославя, като повтарям онова, което други музиканти вече са предъвквали стотици пъти. — Дена ме погледна с любопитство. — Мислех, че ще мога да те изненадам с нещо ново. Никога не бих предположила, че си чувал за Ланре.

— Чух историята преди години — вцепенено отвърнах аз — от един стар разказвач в Тарбеан.

— Де да имах половината от твоя късмет… — Дена смаяно поклати глава. — Трябваше да събера тази история от стотина отделни малки късчета информация. — Тя помирително махна с ръка. — По-точно, направихме го двамата с моя покровител. Той ми помогна.

— Покровителят ти? — повторих аз, усещайки проблясък на емоция, когато тя го спомена.

Като се има предвид колко празен се чувствах, горчивината, предизвикана от думите й, се разпространи по вътрешностите ми като огън.

Дена кимна.

— Той се смята за нещо като историк — каза тя. — Мисля, че се стреми да получи назначение в двора. Няма да е първият, успял да блесне, като освети миналото на нечий отдавна мъртъв предшественик. Или може би се опитва да си измисли героичен прадядо. Това би обяснило проучванията на старите генеалогии, които правехме.

Тя се поколеба за момент и прехапа устни.

— Истината е — добави, сякаш признаваше нещо, — че подозирам, че песента донякъде е за самия Алверон. Господарят Ясен намекна, че има вземане-даване с маера. — Тя ми хвърли дяволит поглед. — Кой знае? Като се имат предвид кръговете, в които се движиш, може би вече си се срещал с моя покровител, без да го знаеш.

Мисълта ми се насочи към над стотината благородници и придворни, с които се бях виждал през изминалия месец, но ми беше трудно да си припомня лицата им. Огънят в стомаха ми се разпростираше нагоре, докато накрая целите ми гърди горяха.

— Но стига с това. — Дена нетърпеливо размаха ръце, сложи арфата встрани и седна с кръстосани крака върху тревата. — Нарочно ме дразниш. Какво мислиш за песента?

Сведох поглед към ръцете си и разсеяно опипах плоската плетеница от зелена трева, която бях направил. Усещах я гладка и хладна между пръстите си. Не можех да си спомня как бях планирал да съединя двата края, за да образуват пръстен.

— Знам, че има някои неща за доизглаждане — чух да казва Дена с глас, преливащ от нервна възбуда. — Трябва да оправя онова име, за което ми спомена, ако си сигурен, че така е правилно. Началото е малко грубичко и съм наясно, че седмият стих е пълна каша. Трябва да разширя битките и връзката му с Лира. Краят трябва да се постегне. Но какво мислиш като цяло?

Когато я изгладеше, песента щеше да е великолепна. Толкова добра, колкото и песента, която бяха написали родителите ми. Но това само още повече влошаваше нещата.

Ръцете ми трепереха и аз с удивление установих колко ми е трудно да ги спра. Вдигнах поглед и го насочих към Дена. Нервната й възбуда замря, когато видя лицето ми.

— Ще се наложи да преработиш доста повече от името. — Опитах се гласът ми да прозвучи спокойно. — Ланре не е бил герой.

Тя ме погледна странно, сякаш не можеше да реши дали се шегувам.

— Какво?

— Погрешно си разбрала всичко — обясних аз. — Ланре е бил чудовище. Предател. Трябва да го промениш.

Дена отметна глава назад и се разсмя. Когато не се присъединих към нея, тя вдигна изненадан поглед към мен.

— Сериозно ли говориш?

Кимнах.

Лицето на Дена се вцепени. Очите й се присвиха и тя стисна уста.

— Сигурно се майтапиш. — Известно време устните й помръдваха беззвучно и след това тя поклати глава. — В това няма никакъв смисъл. Цялата история ще се разпадне, ако Ланре не е героят.

— Тук не става дума за това какво прави една история интересна — казах аз, — а за истината.

— Истината? — погледна ме невярващо тя. — Това е просто някаква стара народна приказка. Никое от тези места не е истинско. Никой от тези хора не е съществувал. По същия начин можеш да ми се обидиш и ако измисля нов стих за „Калайджията Танер“.

Усещах как думите се надигат в гърлото ми, горещи като пламъци в комин. Преглътнах мъчително.

— Някои истории са просто истории — съгласих се аз. — Но не и тази. Вината не е твоя. Не е имало начин ти да…

— О, добре, благодаря ти — язвително ме прекъсна Дена. — Толкова се радвам, че вината не е моя.

— Добре — рязко отвърнах аз. — Вината наистина е твоя. Трябваше да направиш повече проучвания.

— Какво знаеш ти за проучванията, които съм направила? — попита тя. — Нямаш и най-малката представа! Обиколила съм целия свят, за да изровя парченцата от тази история!

Същото беше направил и баща ми. Бе започнал да пише песен за Ланре, но проучванията му го бяха отвели до чандрианите. Бе прекарал години в търсене на полузабравени истории и изравяне на разни слухове. Искаше песента му да разкаже истината за тях и те бяха избили цялата ми трупа, за да сложат край на това.

Погледнах надолу към тревата и си помислих за тайната, която пазех толкова дълго. Помислих си за миризмата на кръв и горяща коса. Помислих за ръждата и за синия пламък, за натрошените тела на родителите ми. Как можех да обясня нещо толкова огромно и ужасяващо? Откъде трябваше да започна? Усещах тайната, заровена дълбоко в мен, огромна и тежка като воденичен камък.

— Във версията на историята, която аз чух — започнах, докосвайки се до крайчеца на тайната, — Ланре става един от чандрианите. Трябва да бъдеш внимателна. Някои истории са опасни.

Дена ме изгледа продължително.

— Чандрианите ли? — невярващо попита тя.

След това се разсмя. Не беше обичайният й доволен смях. Този смях беше остър и подигравателен.

— Как може да се държиш толкова детински?

Знаех добре, че думите ми звучат детински. Усетих как се изчервявам и пламвам от смущение. Цялото ми тяло се обля в пот. Отворих уста да отговоря и се почувствах така, сякаш съм отворил широко капака на някоя пещ.

— Аз ли се държа детински? — ядно изплюх думите аз. — Какво изобщо знаеш ти, глупава… — Почти си прехапах върха на езика, за да не изкрещя думата „уличница“.

— Мислиш си, че знаеш всичко, нали? — попита Дена. — Бил си в Университета и си мислиш, че всички останали сме…

— Престани да си търсиш извинения и ме послушай за миг! — отсякох аз и думите се изляха от мен като разтопено желязо. — Цупиш се като някое разглезено момиченце!

— Не смей! — заби пръста си в мен тя. — Недей да ми говориш така, сякаш съм някое глупаво селско момиче! Знам неща, на които не ви учат в твоя скъпоценен Университет! Тайни неща! Не съм идиотка!

— Но се държиш като такава! — изкрещях толкова силно, че чак гърлото ме заболя. — Не можеш да си държиш устата затворена достатъчно дълго, че да ме изслушаш! Опитвам се да ти помогна!

Дена седна сред настъпилото ледено мълчание. Очите й бяха присвити и сурови.

— За това е всичко, нали? — студено каза тя.

Пръстите й си играеха с косата. Движенията й бяха сковани и раздразнени. Тя разплиташе плитките си, изправяше косата си и после разсеяно отново я сплиташе по различен начин.

— Дразни те това, че не приемам помощта ти. Не можеш да понесеш, че не ти позволявам да поправиш всяка дреболия в живота ми, не е ли така?

— Е, може би някой наистина трябва да поправи живота ти — сопнах се аз. — Вече доста си го объркала, нали?

Дена продължаваше да стои съвсем неподвижно, а в очите й проблясваше ярост.

— Какво те кара да мислиш, че знаеш каквото и да било за моя живот?

— Знам, че толкова се страхуваш да допуснеш някого до себе си, че не можеш да останеш да спиш четири нощи подред в едно и също легло — отвърнах аз, без да осъзнавам какво говоря, гневните думи бликаха от мен като кръв от рана. — Знам, че през целия си живот гориш мостовете зад себе си. Знам, че решаваш проблемите си, като бягаш…

— Какво изобщо те кара да мислиш, че съветите ти струват пукната пара? — избухна тя. — Преди половин година беше изпаднал в мизерия. Косата ти беше несресана и имаше само три дрипави ризи. На двеста километра около Имре нямаше и един благородник, който да се изпикае върху теб дори и да гориш. Трябваше да избягаш на две хиляди километра, за да имаш шанс да си намериш покровител.

Когато тя спомена за трите ризи, лицето ми пламна от срам и аз почувствах как гневът ми се готви да избухне отново.

— Права си, разбира се — язвително отвърнах аз. — Много по-добре си без моята помощ. Сигурен съм, че твоят покровител с най-голямо удоволствие ще се изпикае върху теб…

— Ето че стигнахме до същината на проблема — каза Дена и вдигна ръце нагоре. — Моят покровител не ти харесва, защото ти можеш да ми намериш по-добър. Моята песен не ти харесва, защото е различна от онази, която ти знаеш. — Тя се протегна сковано и гневно да вземе калъфа на арфата си. — И ти си като всички останали.

— Опитвам се да ти помогна!

— Опитваш се да ме промениш — отсече тя, докато прибираше арфата. — Опитваш се да ме купиш. Да уредиш живота ми. Искаш да съм ти нещо като домашен любимец. Искаш да съм твое вярно куче.

— Никога не съм мислел за теб като за куче — казах аз и й се усмихнах весело. — Кучето знае как да слуша. Кучето има достатъчно здрав разум, за да не се опитва да ухапе ръката, която иска да му помогне.

Оттам нататък разговорът ни тръгна още по-зле.

В тази част от историята се изкушавам да излъжа. Да кажа, че съм наговорил всички тези неща в пристъп на неконтролируема ярост. Че съм бил съкрушен от мъка при спомена за избитото ми семейство. Изкушавам се да кажа, че съм усетил в устата си вкуса на сливи и мускатово орехче. Тогава щях да имам някакво извинение…

Но това бяха мои думи. В крайна сметка аз бях този, който ги изрече. Аз и никой друг.

Дена реагира подобаващо — беше наранена, вбесена и язвителна като мен самия. И двамата бяхме горди, гневни и изпълнени с непоклатимата убеденост в собствената ни правота, така присъща на младостта. Казахме неща, които иначе никога не бихме казали, и когато си тръгнахме, не бяхме заедно.

Гневът ми беше горчив и горещ като кюлче разтопено желязо. Той бушуваше в мен по целия път обратно до Северин. Изгаряше ме, докато вървях през града и докато чаках товарната платформа. И продължаваше да тлее, докато пресичах имота на маера.

Трябваше да минат часове, за да се успокоя дотолкова, че да започна да съжалявам за думите си. Помислих си за онова, което можех да призная на Дена. Помислих си, че трябваше да й кажа за чандрианите и как беше избита трупата ми.

Реших да й напиша писмо. В него щях да й обясня всичко, колкото и глупаво и невероятно да изглеждаше то. Извадих перо и мастилница и поставих върху бюрото лист хубава, бяла хартия.

Топнах перото и се опитах да реша откъде да започна.

Родителите ми бяха убити, когато бях на единайсет. Това събитие беше толкова огромно и ужасяващо за мен, че почти бях полудял. През изминалите години не бях разказвал за тези случки на абсолютно никого. Дори не бях прошепвал истината за тях, когато бях сам, в празна стая. Тази тайна ме беше сграбчила в ноктите си толкова здраво, че когато се осмелях да помисля за нея, тя притискаше гърдите ми с такава тежест, че едва успявах да си поема дъх.

Топнах перото отново, но думите не идваха. Отворих бутилка вино, като се надявах, че тя може да разхлаби хватката на тайната в мен, че ще ми помогне да я изкарам навън. Пих, докато стаята не започна да се върти около мен и мастилото на върха на перото не изсъхна съвсем.

Часове по-късно празният лист продължаваше да се взира в мен. Обезсърчен и изпълнен с ярост, аз ударих с юмрук по бюрото толкова силно, че ръката ми се разкървави. Тъй тежка беше станала тайната ми. Тя можеше да накара кръвта да тече по-лесно, отколкото мастилото.