Страхът на мъдреца (Част I)

58. Ухажване

Маерът не ме беше викал от два дни.

Бях затворен като в капан в стаите си и почти се бях побъркал от скука и раздразнение. Най-лошото бе, че не знаех защо Алверон не ме вика. Зает ли беше? Дали не го бях обидил? Чудех се дали да не му изпратя картичка със златния пръстен, който Бредон ми беше дал. Но ако маерът изпитваше търпението ми, това можеше да се окаже сериозна грешка.

Ала аз наистина бях нетърпелив. Бях дошъл тук, за да спечеля покровител или поне да получа някаква помощ в моето проучване на амирите. Но досега единственото, което бях постигнал в служба на Алверон, бе да си сплескам задника от седене. Ако не беше Бредон, кълна се, че щях да полудея и да ми избие пяна на устата.

Още по-лошо беше, че само след два дни лютнята ми и прекрасният калъф от Дена щяха да станат собственост на другиго. Надявах се досега да съм спечелил достатъчно благоразположението на маера, за да му поискам парите, които ми бяха нужни, за да взема инструмента си от заложната къща. Исках той да е мой длъжник, а не обратното. На всекиму е ясно, че веднъж превърнеш ли се в длъжник на някой благородник, после е много трудно да се освободиш от дълга си.

Но ако това, че Алверон не ме търсеше, означаваше нещо, то бе, че, изглежда, съм загубил неговата благосклонност. Напрегнах паметта си, за да се сетя какво съм казал по време на последния ни разговор, което би могло да го обиди.

Бях извадил една картичка от чекмеджето и се опитвах да измисля някакъв хитър начин да поискам пари от маера, когато на вратата се почука. Помислих, че обядът ми може да е дошъл по-рано и извиках на момчето да го остави върху масата.

Последва дълга пауза, която ме изтръгна от унесеността ми. Побързах към вратата и с изненада видях пред нея да стои прислужникът на Алверон Стейпс. Досега маерът винаги ме беше викал чрез куриер.

— Маерът иска да ви види — каза той.

Забелязах, че изглежда уморен. Очите му бяха зачервени, сякаш не се е наспал.

— В градината ли?

— В покоите му — отвърна Стейпс. — Ще ви отведа там.

Ако можеше да се вярва на придворните клюкари, Алверон рядко приемаше посетители в стаите си. Докато крачех след прислужника, не можех да сдържа облекчението си. Всичко бе за предпочитане пред чакането.

Маерът седеше изправен в огромното си пухено легло. Изглеждаше по-блед и отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял. Очите му бяха все така ясни и пронизващи, но днес в тях имаше и нещо друго, някакво силно чувство.

Той ми посочи близкия стол.

— Квоте. Влизай! Седни! — Гласът му също беше по-слаб, но все така заповеднически.

Седнах отстрани на леглото, усещайки, че моментът не е подходящ да му благодаря за тази привилегия.

— Знаеш ли колко съм стар, Квоте? — без предисловие попита той.

— Не, ваша милост.

— А какво би предположил? На колко години ти изглеждам?

В очите му отново зърнах същото силно чувство — гняв. Бавно тлеещ гняв като нагорещени въглени под тънък слой от пепел.

Мислите ми препускаха, докато се опитвах да определят кой би бил най-удачният отговор. Не исках да рискувам да го обидя, но ласкателството също дразнеше Алверон, освен ако не беше съвършено изтънчено и с мярка.

Не ми оставаше друго, освен да съм честен.

— Петдесет и една, ваша милост. Може би петдесет и две.

Той бавно кимна и гневът му утихна като тътена на далечна гръмотевица.

— Никога не питай млад човек за възрастта си. На четирийсет съм, рожденият ми ден е следващия цикъл. Въпреки това ти си прав, че изглеждам петдесетгодишен. Някои дори биха казали, че си доста великодушен в предположението си. — Ръцете му разсеяно пригладиха завивките. — Ужасно е да остарееш, преди да ти е дошло времето.

Той застина от болка и направи гримаса. Мина известно време и си пое дълбоко дъх. Лицето му лъщеше от пот.

— Не знам колко дълго ще мога да говоря с теб. Днес май не се чувствам много добре.

— Да отида ли да доведа Каудикус, ваша милост? — изправих се аз.

— Не — ядно отсече маерът. — Седни. Тази проклета болест пропълзя в мен миналия месец, заради нея изглеждам с години по-стар и се чувствам по този начин. Прекарах целия си живот в грижа за земите си, но в едно отношение се оказах немарлив. Нямам нито семейство, нито наследник.

— Мислите да си вземете съпруга ли, ваша милост?

— Слухът най-сетне се е разнесъл, така ли? — Алверон се отпусна върху възглавниците.

— Не, ваша милост. Съдя по онова, което ми казахте по време на някои от разговорите ни.

— Наистина ли? — Той ми хвърли проницателен поглед. — Предположил си го, а не си чул слухове?

— Наистина, ваша милост. Но има и слухове — цял двор слухове, ако ме извините за израза.

— „Двор слухове“, това ми харесва. — На лицето му се появи лек намек за усмивка.

— Но повечето от тях касаят някакъв загадъчен посетител от запад. — Направих малък поклон седнал. — Не съм чул нищо за брак. Всички смятат, че сте най-заклетият ерген на света.

— А — каза той и на лицето му се изписа облекчение, — така беше. Баща ми се опита да ме ожени, когато бях по-млад. По онова време доста упорито отказвах да си взема съпруга. Това е още един проблем с властта. Ако притежаваш твърде много от нея, хората не се осмеляват да ти посочват грешките, които правиш. Тя може да е ужасно нещо.

— Мога да си представя, ваша милост.

— Не ти дава възможност за избор — продължи маерът. — Дава ти едни възможности, но ти отнема други. В трудно положение съм, меко казано.

Твърде често през живота си съм бил гладен, за да изпитвам особено съчувствие към благородническото съсловие. Но докато лежеше, Алверон изглеждаше толкова блед и слаб, че аз усетих искра на съчувствие към него.

— Какво е това положение, ваша милост?

Той се помъчи да остане изправен в леглото, облегнат на възглавниците.

— Ако ще се женя, трябва да е за подходяща жена. Тя трябва да е от семейство със също толкова добро положение като моето. Не само това, бракът не трябва да е просто за постигане на съюз. Момичето трябва да е достатъчно младо, за да… — той се прокашля със звук, подобен на мачкането на хартия — може да ме дари с наследник. Дори няколко, ако това е възможно. — Вдигна поглед към мен. — Сега започваш ли да разбираш какъв е проблемът ми?

— Само най-общо, ваша милост — бавно кимнах аз. — Колко са дъщерите, които отговарят на тези условия?

— Едва няколко — отвърна маерът и в гласа му се появи частица от предишния плам. — Но не може да е някоя от младите жени, които са под влиянието на краля. Още от създаването на Винтас, при подписването на договорите, семейството ми се е пазарило за всяка дреболия, за да успее да запази абсолютната си власт. Няма да преговарям за съпруга с онова копеле Родерик.

— Колко жени са извън влиянието на краля, ваша милост?

— Една. — Думата се откъсна тежко от устата му, все едно беше късче олово. — И не това е най-лошото. Тази жена е съвършена във всяко едно отношение. Семейството й е уважавано. Тя е образована, млада, красива. — Сякаш му бе мъчително трудно да изрече последната дума. — Преследва я тълпа влюбени ухажори — силни, млади мъже, които умеят да й казват сладки като мед думи. Има всички причини да я искат заради името, земята и ума й. — Той направи дълга пауза. — Как ли би отговорила тя на ухажването на болен старец, който ходи с бастун, когато изобщо може да ходи? — Устата му се изкриви, сякаш думите горчаха.

— Но вашето положение със сигурност… — започнах аз.

Той вдигна ръка и ме погледна право в очите.

— Ти би ли се оженил за жена, която си купил?

— Не, ваша милост — сведох поглед аз.

— Нито пък аз. Мисълта да използвам положението си, за да убедя това момиче да се омъжи за мен, е… отвратителна.

Замълчахме за момент. Наблюдавах през прозореца как две катерички се гонят около дебелия ствол на един ясен.

— Ваша милост, ако ще ви помагам да ухажвате тази дама… — Усетих избухването на гнева на Алверон още преди да съм се обърнал, за да го видя. — Моля за извинението ви, ваша милост. Преминах границата на допустимото.

— Това да не е поредното ти предположение?

— Да, ваша милост.

За момент той се бореше да се овладее. След това въздъхна и напрежението в стаята изчезна.

— Аз трябва да те помоля за извинение. Тази раздираща болка ме изнервя, а и не съм свикнал да обсъждам лични въпроси с непознати, още повече, когато те си правят догадки за мен. Кажи ми останалата част от онова, което си предположил, дори и да се налага да си груб.

Задишах по-леко.

— Предполагам, че искате да се ожените за тази дама. Най-вече, за да изпълните дълга си, но и защото я обичате.

Настъпи нова пауза, не толкова дълга, колкото предишната, но въпреки това напрегната.

— Любов — бавно каза той, — това е дума, която твърде често се използва глупаво. Тя е достойна за любов, това е сигурно. И аз я харесвам. — Маерът изглеждаше смутен. — Това е всичко, което ще кажа. — Той се обърна отново към мен. — Мога ли да разчитам на дискретността ти?

— Разбира се, ваша милост. Но защо го пазите в такава тайна?

— Предпочитам аз да определя времето. Слуховете ни принуждават да действаме, преди да сме готови, или объркват нещата, преди да е назрял подходящият момент.

— Разбирам. Как се казва дамата?

— Мелуан Лаклес — изрече името й предпазливо. — И така, за себе си разбрах, че ти си чаровен и с добри обноски. И което е по-важно, граф Трепе ме увери, че си велик създател и изпълнител на песни. Имам нужда точно от това. Ще започнеш ли служба при мен?

Поколебах се.

— Как точно смята да ме използва ваша милост?

— Мислех, че е доста очевидно за човек като теб, който прави толкова много предположения — скептично ме погледна той.

— Знам, че се надявате да ухажвате дамата, ваша милост. Но не знам как. Може би искате от мен да съставя едно-две писма? Да напиша песни за нея? Или пък да се катеря през нощта на лунна светлина до балкона й, за да оставя цветя на перваза на прозореца й? А може би да танцувам с нея с маска на лицето, като използвам вашето име? — Усмихнах му се тъжно. — Трябва да знаете, че не съм кой знае какъв танцьор, ваша милост.

Алверон се засмя дълбоко и искрено, но въпреки веселостта му виждах, че смехът му причинява болка.

— Мислех си по-скоро за първите две неща — призна той и отново се отпусна с натежали очи върху възглавниците.

— Трябва да знам повече за нея, ваша милост — кимнах аз. — Да се опитвам да ви помогна в ухажването на жена, която не познавам, би било повече от глупаво.

Маерът кимна уморено.

— Каудикус може да ти даде основните сведения. Той познава много добре историята на родовете. Родът е основата, върху която стои мъжът. Ако ще я ухажваш, трябва да знаеш откъде идва тя. — Той ми махна да се приближа и ми подаде един железен пръстен. Ръката му трепереше от усилието да остане вдигната. — Покажи това на Каудикус и той ще разбере, че работиш за мен.

Взех го бързо.

— Той знае ли за плана ви да се ожените?

— Не! — Алверон отвори очи. — Не казвай за това на никого! Измисли някаква причина за проучванията си. Донеси ми лекарството. — Той се отпусна назад, затвори очи и го чух да казва със слаб глас: — Понякога те не я дават съзнателно, понякога не я дават с желание. Въпреки това… всичката власт.

— Да, ваша милост — съгласих се аз, но още преди да напусна стаята, той вече беше потънал в неспокоен сън.