Страхът на мъдреца (Част I)

5. „Еолиан“

Дните бавно отминаваха. Работех в Рибарника, докато настъпеше момент, в който спирах да усещам пръстите си. След това четях в Архива, докато текстът не започнеше да се размазва пред очите ми.

На петия ден от приемните изпити успях да завърша палубните си фенери и ги занесох в Ателието с надеждата, че ще се продадат бързо. Обмислях дали да не започна нови два, но бях наясно, че няма да мога да ги завърша, преди да трябва да платя таксата си за обучение.

И така, захванах се да изкарвам пари по други начини. Свирех една нощ повече в „При Анкер“ и печелех безплатни напитки, както и шепа дребни монети от доволната публика. Работех и на парче в Рибарника, където изработвах някои прости и полезни дреболии като месингови зъбни колела и прозорци от двойно подсилено стъкло. Те можеха да бъдат изкупени веднага от работилницата срещу малка печалба.

Тъй като малката печалба нямаше да е достатъчна, направих и две партиди жълти излъчватели. Когато се използваха за изработването на симпатични лампи, те даваха приятен жълт блясък, който много наподобяваше слънчевата светлина. Струваха доста пари, защото смазването им изискваше някои опасни материали.

Тежките метали и газообразните киселини бяха най-малко обезпокоителните. Странните алхимични съединения бяха истински опасните. Имаше транспортиращи вещества, които щяха да докоснат кожата ви, без да оставят и следа, и след това тихомълком да изядат калция от костите ви. Други пък щяха просто да се притаят в тялото ви, без да правят нищо в продължение на месеци, докато венците ви не започнат да кървят, а косата ви да пада. На фона на нещата, които се правеха в Алхимичния комплекс, арсеникът изглежда като захарта в чая ви.

Бях много предпазлив и внимателен, но докато се занимавах с втората партида излъчватели, тентен стъклото ми се пукна и малки капчици от транспортиращото вещество опръскаха димоотвода, където работех. Всъщност те не докоснаха кожата ми, но една падна върху ризата ми, над маншетите на дългите кожени ръкавици, които носех.

С бавни движения взех близкия шублер, за да защипя ризата и да я отдалеча от тялото си. След това несръчно отрязах парче от плата, така че да не докосва кожата ми. Този инцидент ме разтърси и ме накара да плувна в пот. Реших, че има и по-добри начини за печелене на пари.

Поех смяната за наблюдение в Медика на колега студент срещу един йот и помогнах на търговец да разтовари три каруци вар за по половин пени всяка. След това, по-късно през същата нощ, намерих неколцина закоравели комарджии, които ми позволиха да се присъединя към играта им на дъх. За два часа успях да загубя осемнайсет пенита и няколко железни монети. Макар да се почувствах унизен, се насилих да се отдалеча от масата, преди положението да се влоши още повече.

След всичките ми усилия накрая се оказах с по-малко пари в кесията, отколкото в началото на играта.

За щастие имах още един скрит трик.

Вървях с големи крачки по широкия каменен път, който водеше към Имре.

Придружаваха ме Симон и Уилем. В крайна сметка Уил беше продал по-късния си жребий на един отчаян писар срещу порядъчна печалба, така че сега и двамата бяха приключили с приемните изпити и вече бяха безгрижни като котета. На Уил беше определена такса за обучение от шест таланта и осем йота, а Сим все още се радваше заради впечатляващо ниската си такса от пет таланта и два йота.

В кесията си имах един талант и три йота. Злокобно малка сума.

Нашият квартет се завършваше от Манет. Заради чорлавата си сива коса и както обикновено смачканите дрехи изглеждаше малко объркан, сякаш току-що се е събудил и все още не може да осъзнае напълно къде се намира. Взехме го с нас, донякъде защото имахме нужда от четвърти за играта на ъгли, но също и защото смятахме за свой дълг от време на време да изкарваме бедния си приятел извън Университета.

Четиримата минахме по високата арка на Каменния мост над река Ометхи и се отправихме към Имре. Беше самият край на есента и аз носех плаща си, ако случайно застудее. Лютнята беше удобно метната на гърба ми.

Пресякохме големия калдъръмен площад в сърцето на Имре и минахме покрай централния фонтан със статуи на сатири, които гонеха нимфи. Лекият ветрец носеше пръски вода, докато се наредихме на опашката, която чакаше за „Еолиан“.

Когато стигнахме до вратата, с изненада видях, че Деох не е там. На неговото място стоеше един нисък неприветлив мъж с дебел врат.

— Ще ви струва един йот, млади господине — протегна ръка той.

— Съжалявам — преместих ремъка на калъфа на лютнята си, показах му сребърните свирки, закачени върху плаща ми, и посочих Уил, Сим и Манет. — Те са с мен.

Той подозрително присви очи към свирките.

— Изглеждаш твърде млад — каза той и ме стрелна с поглед.

— Аз съм твърде млад — отвърнах спокойно. — Това е част от чара ми.

— Твърде млад, за да притежаваш свирките — уточни той, превръщайки думите си в сравнително учтиво обвинение.

Поколебах се. Макар да изглеждах по-голям за възрастта си, това означаваше, че изглеждам с няколко години повече от действителните си петнайсет. Доколкото знаех, бях най-младият музикант в „Еолиан“. Обикновено това работеше в моя полза, защото ме правеше по-интересен. Но този път…

Преди да измисля какво да отговоря, от опашката зад нас се разнесе глас:

— Той не е измамник, Кет. — Една висока жена, която носеше калъф на цигулка, кимна към мен. — Спечели свирките си, докато те нямаше. Казва истината.

— Благодаря ти, Мари — казах аз, докато портиерът ни махаше да влезем вътре.

Четиримата си намерихме маса близо до задната стена, с добър изглед към сцената. Огледах лицата наоколо и потиснах познатото усещане за разочарование, когато никъде не забелязах Дена.

— Какво беше това на вратата? — попита Манет, като оглеждаше помещението, сцената и високия сводест таван. — Хората плащат ли, за да влязат тук?

— Студент си от трийсет години и никога не си бил в „Еолиан“? — погледнах го изненадано аз.

— Ами, нали знаеш как е. — Той направи неопределен жест. — Бях зает. Не идвам от тази страна на реката много често.

— Позволи ми да ти го обясня така, че да е разбираемо за теб, Манет — засмя се Сим, докато се настаняваше. — Ако имаше Университет за музика, той щеше да е на това място и Квоте щеше да е пълноправен арканист в него.

— Аналогията не е добра — възпротиви се Уил. — Това е музикалният кралски двор и Квоте е от висшата благородническа класа. С негова помощ влязохме вътре. Това е причината да търпим толкова дълго досадната му компания.

— Цял йот само за да влезе човек вътре? — не вярваше Манет.

Кимнах в отговор.

Манет изсумтя неопределено, докато се оглеждаше наоколо и наблюдаваше добре облечените благородници, които се суетяха на балкона горе.

— Ами тогава — рече той — значи съм научил нещо днес.

„Еолиан“ тъкмо започваше да се пълни, така че решихме да убием времето в игра на ъгли. Беше просто приятелска игра — един драб за ръка, двойно за блъф, — но както бях обеднял, всички залози бяха високи за мен. За щастие играта на Манет беше точна като часовник — без глупави номера, без безумни наддавания или разчитане на предчувствия.

Симон поръча първите напитки, а Манет — вторите. Когато светлините в „Еолиан“ започнаха да изгасват, двамата с Манет бяхме десет ръце напред най-вече заради склонността на Симон да наддава прекалено възторжено. Прибрах медния йот с мрачно задоволство. Един талант и четири йота.

На сцената се качи възрастен мъж. След кратко представяне от Станчион той изпя сърцераздирателно затрогваща версия на „Последният ден на Таетн“, като си акомпанираше на мандолина. Пръстите му препускаха леко, бързо и сигурно по струните. А гласът му…

С възрастта повечето неща се влошават. Ръцете и гърбовете ни се вдървяват. Очите ни отслабват. Кожата ни загрубява и хубостта ни повяхва. Единственото изключение е гласът. Ако се грижите за него както трябва, той става все по-приятен с годините и с постоянната употреба. Неговият глас беше като сладка медовина. Когато свърши, го приветстваха възторжени аплодисменти и малко след това светлините отново грейнаха, а залата се изпълни с шума от разговори.

— Между изпълнителите има паузи — обясних на Манет, — така че хората да могат да разговарят, да се разхождат наоколо и да си поръчват напитки. Но самият Техлу и неговите ангели няма да ти помогнат, ако говориш по време на нечие изпълнение.

— Не се безпокой, че ще те поставя в неудобно положение — изсумтя Манет. — Не съм чак такъв невежа.

— Просто е редно да те предупредя — рекох аз. — Ти ми сподели какви са опасностите в лабораторията за изобретения, а аз ти казвам какво е опасно тук.

— Лютнята му беше друга — отбеляза Уилем. — Звучеше различно от твоята, а и беше по-малка.

Потиснах желанието да се разсмея и реших да не го правя на въпрос.

— Този вид лютня се нарича мандолина — обясних.

— Ти ще свириш, нали? — попита Симон и се размърда на стола си като някое нетърпеливо кученце. — Трябва да изсвириш онази песен, която написа за Амброуз.

Той затананика и след това запя:

Манет се изкикоти в халбата си. На лицето на Уилем се появи една от редките му усмивки.

— Не — твърдо отвърнах аз. — Приключих с Амброуз. Що се касае до мен, с него си разчистихме сметките.

— Разбира се — съгласи се Уил привидно сериозно.

— Наистина е така — настоях аз. — Няма полза. Това непрекъснато заяждане само дразни магистрите.

— „Дразни“ е доста слаба дума — сухо отбеляза Манет. — Аз самият бих се изразил по-остро.

— Имаш да му връщаш — натърти Сим и в очите му проблесна гняв. — Освен това няма да те обвинят в „неподобаващо поведение за член на Арканум“ само защото си изпял някаква песен.

— Не — отбеляза Манет. — Просто ще вдигнат таксата му за обучение.

— Какво? — не повярва Симон. — Не могат да го направят. Таксата за обучение зависи от събеседването ти на приемните изпити.

Сумтенето на Манет отекна глухо в халбата му, докато той отпиваше от поредната напитка.

— Събеседването е просто част от играта. Ако можеш да си го позволиш, те ще те поизстискат малко. Същото ще се случи и ако им причиняваш неприятности. — Той ме изгледа сериозно. — Този път ще си го получиш. Колко пъти те слагаха „между рогата“ през изминалия семестър?

— Два пъти — признах аз. — Но втория път вината всъщност не беше моя.

— Разбира се. — Манет ме погледна право в очите. — И заради това те вързаха и те биха с камшик до кръв? Защото вината не е била твоя?

Размърдах се неспокойно на стола и усетих напрежението в не напълно зарасналите белези по гърба ми.

— По-голямата част от вината не беше моя — поправих се аз.

— Въпросът не е във вината — сви рамене Манет. — Дървото не е виновно за бурята, но всеки глупак знае къде ще удари гърмът.

Уилем кимна със сериозен вид.

— У дома казваме „Пиронът, дето стърчи най-много, го зачукват пръв“. — Той се намръщи. — На сиару звучи по-добре.

— Но събеседването за приемните изпити все пак определя основната част от приемната ти такса, нали? — Сим изглеждаше обезпокоен.

От тона му предположих, че той никога не се е замислял за възможността личните вражди или политическите причини също да са част от уравнението.

— До голяма степен — потвърди Манет, — но всеки магистър подбира свои въпроси и си казва думата. — Започна да изброява на пръстите на ръката си. — Хеме не те харесва, а когато има зъб на някого, става два пъти по-убедителен. Успя да ядосаш Лорен още в началото и нещата така си останаха. Ти си размирник. Пропусна почти цял цикъл занятия към края на последния семестър, като нито предупреди предварително, нито даде някакво обяснение след това. — Той ме погледна многозначително.

Сведох поглед към масата, защото бях съвсем наясно, че някои от заниманията, които бях пропуснал, бяха част от чиракуването ми при Манет в лабораторията за изобретения.

След известно време Манет сви рамене и продължи:

— На всичкото отгоре този път ще те изпитват като ре’лар. Таксите за обучение нарастват за по-високите звания. Неслучайно останах е’лир толкова дълго. — Той ме изгледа строго. — Какво е предположението ми ли? Ще си късметлия, ако се разминеш с по-малко от десет таланта.

— Десет таланта. — Сим цъкна с език и поклати глава съчувствено. — Добре, че имаш много пари.

— Нямам чак толкова много — отвърнах аз.

— Как така нямаш? — учуди се Сим. — Магистрите глобиха Амброуз почти двайсет таланта, след като счупи лютнята ти. Какво направи с всичките тези пари?

Погледнах надолу и леко побутнах с крак калъфа на лютнята.

— Похарчил си всичко за нова лютня? — извика ужасено Симон. — Знаеш ли какво можеше да си купиш с толкова много пари?

— Лютня? — попита Уилем.

— Дори нямах представа, че човек може да похарчи толкова пари за инструмент — озадачи се Симон.

— Можеш да похарчиш доста повече от това — отбеляза Манет. — Инструментите са като конете.

Това ги накара да прекъснат разговора си за момент и да изгледат смутено Манет.

— Това сравнение всъщност е доста удачно — засмях се аз.

— Нали знаете, при конете може да има голяма разлика — кимна със знаещ вид Манет. — Можеш да купиш някоя стара кранта, използвана за оране, за по-малко от талант. Или пък да дадеш четиридесет таланта за някой гордо пристъпващ волдер.

— Не ми се вярва — изсумтя Уил, — не и за истински волдер.

— Точно така — усмихна се Манет. — Колкото и голяма сума да сте чували някой да похарчи за кон, същите пари лесно могат да бъдат похарчени за хубава арфа или цигулка.

Симон изглеждаше смаян от този факт.

— Но баща ми веднъж похарчи двеста и петдесет в брой за кон от високата порода на Каепкаен — рече той.

Наведох се настрани и му посочих един човек.

— Виждаш ли русия мъж ето там? Мандолината му струва два пъти повече от това.

— Но — възрази Симон — конете имат потекло. Можеш да ги развъждаш и продаваш.

— Тази мандолина също има потекло — обясних аз. — Била е направена от самия Антресор. Сигурно е на сто и петдесет години.

Наблюдавах как Сим пое тази информация и заоглежда всички инструменти в помещението.

— И все пак — недоумяваше Сим — двайсет таланта. — Той поклати глава. — Защо не изчака първо да минат приемните изпити? След това можеше да похарчиш за лютня каквото ти е останало.

— Трябваше ми, за да свиря в „При Анкер“ — обясних аз. — Там като техен музикант ми дават безплатна стая и храна. Ако не свиря, не мога да остана.

Това беше истина, но не беше цялата истина. Анкер сигурно щеше да се отнесе с разбиране, ако бях обяснил в какво положение се намирам. Но ако бях изчакал, щеше да ми се наложи да прекарам почти два цикъла без лютня. За мен това щеше да е като усещането за липсващ зъб или крайник. Или като това да прекарам два цикъла със зашита уста. Беше немислимо.

— Освен това не похарчих всички пари за лютнята — добавих аз. — Изникнаха ми и някои други разходи.

По-точно бях платил дълга си на гаелета, от когото бях заел пари.

Беше ми струвало шест таланта, но когато се освободих от дълга си към Деви, се почувствах така, сякаш от гърдите ми е паднала огромна тежест.

Сега обаче усетих как същата тази тежест отново ме налегна. Ако предположението на Манет беше дори наполовина вярно, тогава бях в по-лошо положение, отколкото си мислех.

За щастие светлините изгаснаха, залата утихна и така не ми се наложи да давам по-нататъшни обяснения. Вдигнахме погледи към сцената, на която се качи Мари, водена от Станчион. Той си бъбреше с публиката наблизо, докато тя настройваше цигулката си, а хората в залата се подготвяха да слушат.

Харесвах Мари. Тя беше по-висока от повечето мъже. Беше горда като котка и говореше поне четири езика. Много от музикантите в Имре правеха всичко възможно, за да подражават на последната мода, като се надяваха, че така ще се смесят с благородниците, но Мари носеше пътните си дрехи — работни панталони и ботуши, с които можеш да вървиш трийсет километра.

С това не искам да кажа, че тя ходеше с домашни дрехи. Просто не се интересуваше от мода и не обичаше да се гласи. Дрехите й бяха по мярка, очевидно бяха шити по поръчка. Стояха й добре. Тази вечер тя носеше кафяво и тъмночервено — цветовете на нейната покровителка лейди Джейл.

Четиримата насочихме погледи към сцената.

— Признавам — тихо рече Уилем, — че доста добре огледах Мари.

Манет се изкикоти.

— Това е жена и половина — съгласи се той. — Което означава, че е пет пъти повече жена от жените, с които всички вие сте си имали работа.

При друг случай това щеше да накара и трима ни да възразим и да започнем да се хвалим. Но в гласа на Манет нямаше и помен от подигравка, така че пропуснахме думите му покрай ушите си. Особено като се имаше предвид, че най-вероятно са истина.

— Не и за мен — възпротиви се Симон. — Винаги изглежда така, сякаш се готви да се бори с някого или пък да обяздва див кон.

— Така е — ухили се отново Манет. — Ако живеехме в по-добри времена, щяха да построят храм в чест на такава жена.

Млъкнахме, когато Мари приключи с настройката на цигулката си и с лекота засвири рондо — бавно и нежно като лек пролетен бриз.

Макар да не ми остана време да му го кажа, но Симон донякъде бе прав. Веднъж в „Кремък и магарешки бодил“ бях видял Мари да удря един мъж в гърлото за това, че я бе нарекъл „надута кучка с цигулка“. Когато той падна на земята, тя го и изрита.

Но само веднъж и не на място, където да го нарани сериозно.

Мари продължаваше със своето рондо, като бавният му, сладък ритъм постепенно се засилваше и темпото стана енергично, превръщайки се в мелодия, на която веднага би затанцувал, стига краката ти да са много пъргави или да си доста пиян.

Тя ускоряваше темпото все повече и повече, докато накрая то стана толкова бързо, че никой не би могъл и да мечтае да танцува на него. Ритъмът вече не просто подтичваше игриво, а направо летеше като дете, унесено в игра на гоненица. Възхитих се колко чисто и ясно звучаха нотите изпод пръстите й въпреки френетичното темпо.

Все по-бързо и по-бързо — като елен, подгонен от диво куче. Станах неспокоен, защото знаех, че е само въпрос на време, преди Мари да сгреши или да изпусне някоя нота. Но тя някак успяваше да продължи да кара всяка нота да звучи съвършено, пронизващо, силно и сладостно. Пръстите й проблясваха, извити над струните. Китката на ръката й, която държеше лъка, бе отпусната въпреки невероятната бързина, с която свиреше.

Още по-бързо. Лицето й беше съсредоточено. Очертанията на ръката й, която държеше лъка, се размазваха от скоростта. Тя се напрегна, дългите й крака стояха здраво върху сцената. Притискаше силно цигулката към челюстта си. Дори по-бързо. Всяка нота звънтеше като сутрешните трели на птиците. По-бързо.

Мари спря неочаквано и изсвири тържествен финален акорд, без да направи нито една грешка. Потях се като преуморен кон и сърцето ми бясно туптеше.

Не бях единственият. Челата на Уил и Сим също лъщяха от пот.

Манет се беше вкопчил в ръба на масата и кокалчетата му бяха побелели.

— Милостиви Техлу! — задъхано възкликна той. — Всяка вечер ли свирят такава музика?

Усмихнах му се и казах:

— Още е рано. Не си чул мен.

Уилем поръча следващите напитки и разговорът ни се насочи към клюките от Университета. Манет беше прекарал в него по-дълго време, отколкото половината магистри, така че знаеше повече скандални истории, отколкото нас тримата, взети заедно.

Музикант с лютня и гъста сива брада изсвири вълнуваща версия на „Ен Фаеант Морие“. След това две очарователни жени — едната около четирийсетгодишна, а другата достатъчно млада, за да й бъде дъщеря — изпяха дует за Ланиел Отново младата, който никога преди това не бях чувал.

Извикаха Мари отново на сцената и тя изсвири една проста жига с такова въодушевление, че накара хората да танцуват в пространството между масите. Дори и Манет се изправи на последния припев и ни изненада с демонстрация на забележително пъргави крака. Аплодирахме го одобрително и когато той седна отново на мястото си, дишаше тежко и лицето му беше зачервено.

Уил му донесе напитка, а Симон се обърна към мен с развълнуван поглед.

— Не — отсякох аз. — Няма да свиря. Вече ти го казах.

Сим се отпусна назад толкова разочарован, че не се сдържах да не се засмея.

— Слушай какво, ще поогледам наоколо. Ако видя Трепе, ще се опитам да го убедя той да свири.

Бавно обиколих претъпканото помещение и макар да се оглеждах за Трепе, истината бе, че всъщност търсех Дена. Не я видях да влиза през входната врата, но с цялата тази музика, играта на карти и всеобщата суматоха можеше просто да съм я пропуснал.

Отне ми четвърт час да обиколя препълнения първи етаж, като оглеждах всички лица и спирах да побъбря с някои от музикантите.

Точно когато се качих на балкона на втория етаж, светлините отново изгаснаха. Облегнах се на парапета и наблюдавах как един свирач от Илиш изпълни тъжна ритмична мелодия.

След като лампите грейнаха отново, претърсих балкона на „Еолиан“, който беше с формата на широк полумесец. Търсенето ми беше по-скоро нещо като ритуал. Намирането на Дена бе безполезно упражнение, като молитвата за хубаво време.

Но днешната вечер бе изключение от правилото. Докато обикалях балкона, я забелязах да върви с висок тъмнокос благородник. Промених маршрута си между масите, така че да се срещнем уж случайно.

Минута по-късно Дена ме забеляза. Тя ми се усмихна сияещо и развълнувано, пусна кавалера си, когото беше хванала под ръка, и ми махна да се приближа.

Мъжът до нея беше горд като ястреб и красив, с долна челюст във формата на тухла. Носеше риза от ослепително бяла коприна и велурен жакет с наситен цвят на кръв и със сребърни шевове, както и сребърна катарама и сребърни ръкавели. Приличаше на истински модегански благородник. Само дрехите му, без да се смятат пръстените, струваха толкова, че с парите за тях бих могъл да платя таксата си за обучение за цяла година.

Дена не отстъпваше на своя очарователен придружител. В миналото тя се обличаше горе-долу по същия начин като мен самия — в обикновени, здрави дрехи за пътуване. Но тази вечер носеше дълга рокля от зелена коприна. Тъмната й коса беше изкусно накъдрена около лицето й и се спускаше върху раменете й. На шията имаше медальон с изумруд във формата на гладка сълза. Той пасваше толкова точно на цвета на роклята, че това не можеше да е просто съвпадение.

В сравнение с нея се почувствах като облечен в парцали. И това не беше просто усещане. Всичките дрехи, които притежавах, бяха четири ризи, два чифта панталони и няколко други дреболии. Бяха втора употреба и леко поизносени. Тази вечер бях облечен в най-хубавите си дрехи, но сигурно разбирате, че те далеч не бяха кой знае какво.

Единственото изключение беше плащът ми — подаръкът от Фела. Той беше топъл и прекрасен. Беше ми ушит по мярка, в зелено и черно, а в подплатата имаше множество джобове. Не можеше да се нарече елегантен, но все пак беше най-хубавата дреха, която притежавах.

Докато се приближавах, Дена пристъпи напред и със самоуверен, почти високомерен жест ми подаде ръката си да я целуна. Изражението й беше сдържано, а усмивката — учтива. За случайния наблюдател тя изглеждаше като истинска благородна дама, която се отнася благосклонно към беден млад музикант.

Само очите я издаваха. Те бяха тъмни и дълбоки, с цвета на кафе и шоколад. Играеха весело, изпълнени със смях. Благородникът зад нея леко се намръщи, когато тя ми предложи ръката си. Не знаех каква игра играеше Дена, но можех да предположа каква беше моята роля.

И така, аз се наведох към ръката й и леко я целунах с нисък поклон. Бях обучен в изтънчени обноски още от ранна възраст, така че знаех какво се иска. Всеки може да направи чупка в кръста, но добрият поклон изисква умение.

Моят беше изтънчен и ласкателен. Докато притисках устни към ръката й, метнах плаща си на една страна с деликатно движение на китката. Това беше най-трудната част и ми бяха необходими няколко часа старателно практикуване пред огледалото в банята, за да направя така, че движението да изглежда достатъчно непринудено.

Дена отвърна с реверанс, който беше грациозен като падащ лист, и отстъпи крачка назад, за да застане до благородника.

— Квоте, това е лорд Келин Вантениер. Келин, запознай се с Квоте.

Келин ме изгледа от горе до долу и си създаде цялостно мнение за мен още преди да е успял да мигне. Изражението му стана презрително и той ми кимна. Свикнал съм да се отнасят с презрение към мен, но с изненада установих, че отношението на точно този мъж ме жегна неприятно силно.

— На вашите услуги, милорд.

Учтиво се поклоних и преместих тежестта си по такъв начин, че плащът ми се свлече от рамото и разкри сребърните ми свирки.

Лордът се готвеше да извърне очи с отработено безразличие, когато погледът му попадна върху лъскавото парче сребро. Като бижу не беше нищо особено, но на мястото, където се намирахме, бе значимо. Уилем се оказа прав — в „Еолиан“ аз бях от хората с благородно потекло.

И Келин го знаеше. След като се поколеба за миг, той отвърна на поклона ми. Всъщност беше малко повече от кимване — достатъчно, за да демонстрира учтивост.

— Също и на вашите, както и на семейството ви — каза той на съвършен атурански.

Гласът му беше по-дълбок от моя — топъл бас с модегански акцент, който му придаваше лека мелодична напевност.

Дена наклони глава към него.

— Келин ми показва как се свири на арфа — обясни тя.

— Тук съм, за да спечеля свои свирки — каза той и плътният му глас беше изпълнен с увереност.

Когато заговори, жените на околните маси се обърнаха да го погледнат с жадни, полупритворени очи. Гласът му оказа точно обратния ефект върху мен. Това, че беше богат и красив, бе достатъчно лошо. Но да има глас като мед, стичащ се върху топъл хляб, беше направо непростимо. Звукът му ме накара да се почувствам като котка, дръпната за опашката и след това разрошена с мокра ръка.

— Значи свирите на арфа? — погледнах ръцете му аз.

— Арфист съм — поправи ме той рязко. — Свиря на Пенденхейл — царицата на инструментите.

Опитах се да си поема дъх и сетне затворих уста. Модеганската голяма арфа е била царица на инструментите преди петстотин години. Днес тя е любопитна антика. Заради Дена подминах думите му, без да споря.

— Ще си опитате ли късмета тази вечер? — попитах го аз.

— Когато свиря, това няма нищо общо с късмета. — Келин леко присви очи. — Но не, тази вечер се наслаждавам на компанията на моята дама Динаел. — Той поднесе ръката на Дена към устните си и разсеяно я целуна.

Огледа шепнещата тълпа наоколо със собственически вид, все едно я притежава, и добави:

— Мисля, че тук ще бъда в подобаваща компания.

Очите ми се насочиха към Дена, но тя избягваше погледа ми. Наклони глава настрани, докато си играеше с обицата, която досега бе скривана от косата й — малка изумрудена сълза, която беше в комплект с медальона на шията й.

Очите на Келин отново проблеснаха към мен — към дрехите, които не ми бяха по мярка, към косата ми, която беше твърде къса, за да е в крак с модата, и твърде дълга, за да е друга освен чорлава.

— А вие свирите… на свирка ли? — попита.

Най-евтиният инструмент.

— Казва се свирач — безгрижно го поправих аз. — Но не. Предпочитам лютнята.

— Свирите на дворцова лютня? — повдигна вежди той.

— Лютня на член на трупа. — Въпреки усилията ми усмивката ми леко се скова.

— А! — каза той и се засмя, сякаш нещата най-сетне се бяха изяснили. — Фолклорна музика!

Подминах и тези думи, макар да не ми беше толкова лесно.

— Намерихте ли си вече места? — весело попитах аз. — С приятелите ми имаме маса долу с добър изглед към сцената. За нас ще бъде удоволствие да се присъедините към нашата компания.

— С дамата вече имаме маса на третия балкон. — Келин кимна към Дена. — Предпочитам компанията горе.

Без той да я вижда, Дена обърна очи към мен и направи физиономия.

Лицето ми остана безизразно и аз отново му се поклоних учтиво с нещо подобно на неговото кимване.

— Тогава няма да ви задържам. Милейди — обърнах се аз към Дена, — може ли да ви посетя някой път?

Тя въздъхна и изглеждаше точно като жена от висшето общество, с чието търпение злоупотребяват. Изключение правеха само очите й, които продължаваха да се смеят на абсурдната официалност на разменените от нас реплики.

— Сигурна съм, че ме разбираш, Квоте. Графикът ми за следващите няколко дни е доста запълнен. Но можеш да ме посетиш към края на този цикъл, ако желаеш. Наела съм стаи в „Прошареният мъж“.

— Твърде любезна сте — казах аз и й се поклоних много по-искрено, отколкото го бях сторил за лорда.

Този път физиономията, която тя направи, бе предназначена за мен.

Келин й протегна ръка, обърна се с гръб към мен и двамата се отдалечиха в тълпата. Като ги гледаше човек как двамата елегантно вървят сред множеството, можеше лесно да повярва, че те притежават това място или пък че възнамеряват да го купят, за да го използват за лятна къща. Само хората от старите благороднически родове се движеха с такава непринудена арогантност, защото дълбоко в себе си знаеха, че всичко на света съществува само за да ги направи щастливи. Дена се преструваше изумително добре, но за лорд Келин Тухлената челюст, това беше нещо също толкова естествено, колкото и да си поеме дъх.

Наблюдавах ги, докато стигнаха до средата на стълбите към третия балкон. Тогава Дена спря и допря ръка до главата си. След това започна да оглежда пода с разтревожено изражение. Двамата размениха няколко кратки реплики и тя посочи към стълбите нагоре. Келин се качи по тях и се изгуби от погледа ми.

Интуицията ме накара да погледна надолу към пода. На мястото до парапета, където бе стояла Дена, забелязах проблясък на сребро. Преместих се и застанах над него, като така принудих двама сийлдишки търговци да ме заобиколят.

Престорих се, че наблюдавам тълпата долу, докато Дена не се приближи и не ме потупа по рамото.

— Квоте — разтревожено каза тя. — Съжалявам, че те безпокоя, но изглежда, че съм си загубила обицата. Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да я потърсим? Сигурна съм, че само преди малко беше на ухото ми.

Съгласих се и скоро се наслаждавахме на няколко мига насаме, докато претърсвахме пода и главите ни почти се докосваха. За щастие роклята на Дена беше по модегански стил, надиплена свободно около краката й. Ако беше с цепка отстрани по сегашната мода във Федерацията, гледката как пълзи по пода щеше да е доста скандална.

— В името на божието тяло! — промъмрих аз. — Откъде го намери тоя?

— Тихо! — Дена се изкикоти тихо и гърлено. — Ти беше този, който предложи да се науча да свиря на арфа. Келин е доста добър учител.

— Модеганската арфа с педали тежи пет пъти повече от теб самата — възразих аз. — Тя е салонен инструмент. Никога няма да можеш да пътуваш с нея.

Тя спря да се преструва, че търси обицата си, и ме изгледа пронизващо.

— И откъде знаеш, че някой ден няма да имам салон, в който да свиря на такава арфа?

Сведох отново поглед към пода и свих рамене.

— Предполагам, че става за начинаещи. Как ти се струва засега?

— По-добре е от лирата — отвърна тя. — Вече го виждам. Макар да свиря само „Катеричка върху сламен покрив“.

— Добър ли е? — иронично й се усмихнах аз. — Имам предвид с ръцете.

Дена леко се изчерви и за момент помислих, че ще ме удари. Но навреме се сети, че трябва да запази благоприличие, и се задоволи само да ме изгледа с присвити очи.

— Ужасен си — обвини ме тя. — Келин се държи като съвършен благородник.

— Дано Техлу да ни опази от всички съвършени благородници.

Тя поклати глава.

— Имах предвид в буквалния смисъл — обясни. — Никога преди не е напускал Модег. Държи се кротко като котенце в кошница.

— Значи сега си Динаел? — попитах аз.

— Засега. И за него — каза тя и ме погледна косо с лек намек за усмивка. — Бих предпочела да продължиш да ми казваш Дена.

— Добре е да знам това — отбелязах аз и след това вдигнах ръка от пода, разкривайки гладката изумрудена сълза на обицата.

Дена направи откриването й цяло представление и я вдигна така, че да проблесне на светлината.

— А! Ето я!

Станах и й помогнах да се изправи. Тя отметна косата си от рамото и се наведе към мен.

— Не ме бива много в слагането на тези неща — призна тя, — ще ми помогнеш ли?

Пристъпих и застанах по-близо до нея, а тя ми подаде обицата. От тялото й се носеше леко ухание на диви цветя. Но под него усетих аромата на есенни листа — тъмното ухание на косата й, примесено с мириса на пътна прах и въздуха преди лятна буря.

— И така, какъв е той? — меко попитах аз. — Нечий втори син?

Тя едва доловимо поклати глава и един кичур от косата й падна и леко докосна опаката страна на ръката ми.

— Той самият е лорд.

— Скетхе те ретаа ван — изругах аз. — Пазете синовете и дъщерите си.

Дена отново се засмя тихо. Тялото й се разтресе, докато се опитваше да се сдържи.

— Не мърдай! — казах аз и внимателно хванах ухото й.

Дена си пое дълбоко дъх, отново го изпусна и се успокои. Мушнах обицата в дупката на ухото й и се отдръпнах встрани. Тя вдигна ръка, за да провери дали е закрепена, след което отстъпи назад и направи реверанс.

— Благодаря за любезната помощ.

Отново й се поклоних. Поклонът ми не беше толкова бляскав, колкото предишния, но беше по-искрен.

— Аз съм на вашите услуги, милейди.

Дена ми се усмихна топло, докато се обръщаше да си тръгне, и в очите й отново проблеснаха весели искрици.

Довърших отгоре-отгоре претърсването на балкона на втория стаж, но не забелязах Трепе. Тъй като не исках да рискувам повторна неловка среща с Дена и нейния млад лорд, реших изобщо да не се качвам до третия етаж.

Сим имаше веселия вид, който придобиваше, след като стигне до петата напитка. Манет се беше отпуснал на стола си с полупритворени очи и халба, настанена удобно върху издутината на корема му. Уил изглеждаше както обикновено и тъмните му очи бяха непроницаеми.

— Никъде не успях да намеря Трепе — обявих аз, докато сядах на мястото си. — Съжалявам.

— Жалко — рече Сим. — Той успя ли вече да ти намери покровител?

— Амброуз е заплашил или подкупил всички благородници на двеста километра разстояние от тук — горчиво поклатих глава аз. — Не искат да имат нищо общо с мен.

— Защо самият Трепе не те вземе? — попита Уилем. — Той те харесва.

— Трепе вече издържа трима музиканти — отново поклатих глава аз. — Всъщност са четирима, но двама от тях са женена двойка.

— Четирима? — ужаси се Сим. — Цяло чудо е, че все още има пари за ядене.

Уил любопитно вдигна глава, а Сим се наведе към него, за да му обясни:

— Трепе е граф, но състоянието му всъщност не е чак толкова голямо. Да издържа четирима музиканти с доходите си е малко… екстравагантно.

— Парите, нужни за напитки и струни, едва ли са толкова много — намръщи се Уил.

— Покровителят се грижи за повече неща. — Сим започна да изброява на пръсти. — Първо е писмената заповед за покровителство. После той осигурява стая и храна за своите музиканти, годишна заплата, дрехи с цветовете на неговия род…

— Обикновено по два ката дрехи — намесих се аз. — Всяка година.

Докато се изкачвах в трупата, не харесвах ливреите, които ни беше дал лорд Грейфелоу. Но напоследък се замислях колко добре биха се отразили на гардероба ми два нови комплекта дрехи.

Симон се ухили, когато дойде сервитьорът, и така не остави никакво съмнение в нас за това кой е поръчал чашите с къпиново вино, поставени пред четирима ни. Сим вдигна своята в мълчалив тост и отпи голяма глътка. Аз също вдигнах своята, както и Уилем, макар очевидно да не му бе лесно да го стори. Манет остана неподвижен и заподозрях, че е задрямал.

— Нещо още не ми е ясно — рече Уилем и остави чашата си. — За какво му е на покровителя само да плаща разходи?

— Репутацията на покровителя нараства — обясних аз. — Точно затова музикантите носят неговата ливрея. Освен това винаги има подръка артисти за забавление — за тържества, танци и карнавали. Понякога пишат песни или пиеси по негова поръчка.

— И все пак ми се струва, че ползата на покровителя не е кой знае каква. — Уил продължаваше да е скептично настроен.

— Това е, защото не виждаш цялата картина — намеси се Манет и се изправи на стола си. — Ти си градско момче. Не знаеш какво означава да израснеш в малко градче, построено на земята на един човек. Да речем, че това са земите на лорд Понсингтън — каза той и използва малко разлята бира, за да начертае кръгче в центъра на масата, — където ти водиш своя живот на обикновен гражданин. — Взе празната чаша на Симон и я постави вътре в кръга. — Един ден през града минава човек, облечен в цветовете на лорд Понсингтън. — Той вдигна пълната си с вино чаша и я плъзна по масата, докато не застана в кръга до празната халба на Сим. — И този човечец свири за всички в местната кръчма. — Манет изля част от виното в чашата на Сим.

Без да чака да го подканят, Сим се ухили и го изпи.

Манет пак започна да движи чашата си по масата и накрая отново я вкара в кръга.

— На следващия месец още двама души идват облечени в същите ливреи и правят куклено представление. — Той отсипа още от виното и Симон го гаврътна набързо. — А на следващия месец пък има пиеса. — Историята с чашата се повтори отново.

Сега Манет вдигна дървената си халба и изтрополи с нея по масата, докато тя застана отново в кръга.

— След това се появява бирникът, облечен в същата ливрея. — Манет тропна нетърпеливо по масата с празната си халба.

За момент Сим продължаваше да седи с объркан вид. След това взе своята бира и сипа малко от нея в празната халба на Манет.

Манет го изгледа строго и отново тропна с халбата си по масата.

Сим изсипа остатъка от бирата си в халбата на Манет и се засмя.

— И без това повече харесвам къпиново вино — рече.

— Лорд Понсингтън най-много харесва данъците си — обясни Манет. — А хората обичат да бъдат забавлявани. На бирника пък не би му харесало да го отровят и да го заровят в плитък гроб до старата мелница. — Той отпи от бирата. — И така всички са доволни.

Уил следеше разговора със сериозните си тъмни очи.

— Сега вече нещата добиват смисъл — отбеляза той.

— Невинаги всичко е толкова користно — възразих аз. — Трепе искрено желае да помогне на музикантите да подобрят уменията си. Някои благородници се държат със своите изпълнители като с коне в конюшня — въздъхнах аз. — Но дори и това е за предпочитане пред онова, което аз имам в момента, а то е нищо.

— Не се продавай евтино — бодро ме посъветва Сим. — Изчакай и си намери добър покровител. Ти го заслужаваш. Бива те колкото всеки един от музикантите тук.

Запазих мълчание, защото бях твърде горд, за да им кажа истината. Бях толкова беден, че те едва ли можеха да си го представят. Сим беше атурански благородник, а Уил беше от семейство на търговци на вълна от Ралиен. Те мислеха, че „беден“ означава да нямаш достатъчно пари, за да пиеш толкова често, колкото на тях им се иска.

С наближаване на времето за плащане на таксата за обучение не смеех да похарча и пукнато пени. Не можех да си купя свещи, мастило или хартия. Нямах бижута, които да заложа, нито месечна издръжка или родители, на които да пиша да ми пратят пари. Никой уважаващ себе си лихвар нямаше да ми отпусне и един шим. И това не беше особено изненадващо, тъй като бях без корен, сирак от Едема Рух, а всичките ми лични вещи можеха да се съберат в един чувал от зебло. И не беше нужно този чувал да е особено голям.

Изправих се на крака, преди разговорът да успее да навлезе в област, която би ме накарала да се почувствам неудобно.

— Време е да посвиря.

Вдигнах калъфа на лютнята си и се отправих към мястото на ъгъла на бара, където седеше Станчион.

— Какво си ни подготвил тази вечер? — попита той и прокара ръка по брадата си.

— Изненада.

Станчион, който тъкмо се готвеше да стане от стола, внезапно спря.

— Тази изненада да не предизвика бунт или да не накара тези добри хорица да запалят заведението ми? — попита той.

Поклатих глава отрицателно и се усмихнах.

— Добре. В такъв случай харесвам изненадите. — Той се усмихна в отговор и се отправи към сцената.