Страхът на мъдреца (Част I)

74. Слухове

В деня, след като се скарахме с Дена, се събудих късно следобед и по очевидни причини се чувствах отчаян. Нахраних се и се изкъпах, но гордостта ми попречи да сляза в Долен Северин, за да търся Дена. Изпратих пръстен на Бредон, но куриерът се върна с новината, че той все още не се е прибрал в имението.

И така, отворих си бутилка с вино и започнах да прелиствам купчината с истории, която постепенно се бе натрупала в стаята ми. Повечето от тях бяха скандални и злобни, но дребнавата им низост подхождаше на настроението, в което бях, и ми помагаше да не мисля за собственото си нещастие.

Така научих, че предишният граф Бенбрайд не е умрял от охтика, а от сифилис, който е прихванал от страстен коняр. Лорд Вестон бил пристрастен към смолата денер и плащал за този си порок с парите, предназначени за поддръжката на кралския път.

Барон Джакис пък беше платил на няколко държавни служители, за да избегне скандала, когато дъщеря му била открита в публичен дом. Имаше две версии на тази история — според едната тя е била там, за да се продава, а според другата — за да купува нечии услуги. Запомних тази информация за в бъдеще, когато можеше да ми потрябва.

Когато започнах да чета как младата Наталия Лаклес избягала с трупа пътуващи артисти, вече бях наченал втора бутилка. Разбира се, родителите й се бяха отказали от нея и бяха направили Мелуан единствена наследница на земите на рода Лаклес. Това обясняваше омразата на Мелуан към Рух и ме направи двойно по-щастлив, че не бях оповестил публично тук, в Северин, че в жилите ми тече кръвта на Едема.

Имаше три отделни истории за това как дукът на Кормисант побеснял, когато се напил и пребил всички, които се оказали наблизо, включително съпругата си, сина си и няколкото гости, дошли на вечеря. Имаше кратка история, основана на слухове, за това, че кралят и кралицата се отдавали на извратени оргии в градините си, скрити от очите на царския двор.

Дори и Бредон го имаше. За него казваха, че провеждал езически ритуали в усамотената гора по границите на имението му на север. Ритуалите бяха описани с такива разточителни подробности, че се зачудих дали не са копирани направо от страниците на някой стар атурански рицарски роман.

Четох до късно през нощта и бях стигнал едва до половината на купчината с истории, когато довърших бутилката с вино. Тъкмо се готвех да изпратя момчето за поръчки за нова бутилка, когато усетих лекото въздушно течение, което обявяваше пристигането на Алверон в стаите ми през тайния тунел.

Престорих се на изненадан, когато той влезе в стаята.

— Добър ден, ваша милост — казах аз и се изправих.

— Седни, ако желаеш — кратко отвърна той.

От уважение към него останах прав, тъй като бях научил, че с маера е по-добре да спазвам формалностите.

— Как напредват нещата с вашата дама? — попитах аз.

От развълнуваните клюки на Стейпс знаех, че всичко върви към бърз и успешен завършек.

— Днес официално се врекохме във вярност един на друг — разсеяно отвърна той. — Подписахме документите и всичко останало. Въпросът е приключен.

— Простете ми, че го казвам, но не изглеждате много доволен.

— Предполагам, че си чул за неприятностите по пътищата напоследък — кисело ми се усмихна Алверон.

— Само слухове, ваша милост.

— Слухове, чието разпространение се опитвам да спра — изсумтя той. — Някой устройва засади на бирниците ми по северния път.

Това беше сериозно.

— На бирниците ли, ваша милост? — попитах аз, като подчертах множественото число. — Колко са успели да отвлекат?

Маерът ме погледна строго, давайки ми да разбера, че въпросът ми е бил неуместен.

— Достатъчно. Повече от достатъчно. Това е четвъртият бирник, който изчезва. Повече от половината от северните ми данъци са откраднати от разбойниците. — Той ме погледна сериозно. — Нали знаеш, че земите на Лаклес са на север?

— Мислите, че Лаклес са тези, които устройват засади на вашите бирници?

— Какво? — погледна ме шокирано той. — Не, не. Това са бандитите в Елд.

Леко се изчервих от смущение.

— Изпратихте ли патрули, ваша милост?

— Разбира се, че изпратих патрули — сопна се Алверон. — Изпратих цяла дузина. Не откриха дори и един лагерен огън. — Той направи пауза и ме погледна. — Подозирам, че имат съучастник в гвардията ми. — Изражението му беше мрачно.

— Предполагам, че ваша милост е изпратил охрана на своите бирници.

— По двама души на човек — отвърна той. — Знаеш ли колко струва да подмениш дузина охранители? Брони, оръжия, коне? — въздъхна той. — На всичко отгоре, само част от откраднатите данъци са мои, останалото принадлежи на краля.

— Предполагам, че няма да остане много доволен — кимнах аз с разбиране.

— О, Родерик ще си получи парите, независимо от това — презрително махна с ръка маерът. — Той ме държи лично отговорен за неговия десятък. Затова съм принуден да изпращам отново бирници, за да съберат за втори път дела на Негово величество.

— Мисля, че повечето хора няма да са особено доволни от това — отбелязах аз.

— Наистина няма да са. — Той седна на един от прекалено меките фотьойли и уморено разтри лицето си. — Не знам как да постъпя. Как ще изглеждам пред Мелуан, ако не мога да опазя дори и собствените си пътища?

Аз също седнах на стол с лице към него.

— А Дагон? — попитах аз. — Той няма ли да може да ги открие?

— О, Дагон ще ги открие — засмя се той с невесел, наподобяващ на лай смях. — За по-малко от десет дни главите им ще са набити на колове.

— Тогава защо не го изпратите? — объркано попитах аз.

— Защото Дагон е праволинеен мъж. Той ще срине до основи десетина села и ще запали хиляда акра от Елд, за да ги открие. — Той поклати глава. — А дори и да го смятах за подходящ за тази задача, в момента той издирва Каудикус. Освен това мисля, че в Елд е замесена и магия, а това е извън познанията на Дагон.

Подозирах, че единствената магия щеше да се окаже дузина големи модегански лъкове. Но когато хората се сблъскваха с нещо, което не можеха да обяснят, в природата им бе да го свържат с магията — особено във Винтас.

— Мога ли да разчитам на помощта ти по този въпрос? — Алверон се приведе напред на стола си.

На това питане имаше само един възможен отговор:

— Разбира се, ваша милост.

— Познаваш ли гората?

— Когато бях по-млад, един офицер ме обучаваше — преувеличих аз, предполагайки, че той търси някой, който да му помогне да измисли по-добра защита за своите бирници. — Знам достатъчно, за да проследя някой и самият аз да се скрия.

При тези мои думи маерът повдигна вежди.

— Наистина ли? Образованието ти май е доста разнородно, а?

— Водих интересен живот, ваша милост. — Бутилката вино, която изпих, ме направи по-самоуверен от обикновено и добавих: — Имам една-две идеи, които може да ви се сторят полезни за разрешаването на вашия проблем с бандитите.

— Кажи ми. — Той се облегна на фотьойла си.

— Мога да измисля някаква арканична защита за хората ви. — Направих театрален жест с дългите пръсти на лявата си ръка, като се надявах, че той ще изглежда достатъчно загадъчен.

Започнах да пресмятам наум, чудейки се колко време ще ми отнеме създаването на „уловител на стрели“, като използвам единствено оборудването в кулата на Каудикус.

— Това можеше да се окаже достатъчно, ако бях загрижен само за безопасността на моите бирници — замислено кимна Алверон. — Но става дума за кралския път — една от главните търговски артерии. Трябва да се отърва от самите бандити.

— В такъв случай бих събрал малка група от хора, които знаят как да се придвижват тихо в гората — предложих аз. — Не би трябвало да им е много трудно да открият вашите бандити. Когато го сторят, ще изпратите гвардията си да ги залови.

— Не мислиш ли, че ще е по-лесно да им направим засада и да ги избием? — бавно попита Алверон, сякаш искаше да види каква ще е реакцията ми.

— Това също е възможно — признах аз. — Ваша милост е ръката на закона.

— Наказанието за разбойничество е смърт. Особено на кралския път — твърдо заяви маерът. — Смяташ ли, че е прекалено сурово?

— Ни най-малко — отвърнах аз и го погледнах право в очите. — Безопасните пътища са гръбнакът на цивилизацията.

— Планът ти е подобен на моя. — Той ме изненада с внезапна усмивка. — Събрах шепа наемници, за да направя точно каквото ти ми предложи. Трябваше да действам тайно, тъй като не знам кой предупреждава бандитите. Но имам четирима мъже, които са готови да тръгнат утре — следотърсач, двама наемници с умения да се оправят в гората и един наемник от Адем. Последният ми излезе доста скъпо.

— Вече сте го планирали по-добре, отколкото аз бих могъл, ваша милост — поздравих го с кимване аз. — Май изобщо не се нуждаете от помощ.

— Точно обратното — увери ме той. — Все още ми е нужен човек с малко здрав разум, който да ги води. Някой, който разбира от магия. Някой, на когото мога да се доверя.

Усетих внезапно присвиване в стомаха.

— Вече два пъти ми служи така, че надмина всичките ми очаквания. — Алверон се изправи и ми се усмихна сърдечно. — Познат ли ти е изразът „третият път е най-важен“?

На този въпрос отново имаше само един възможен отговор:

— Да, ваша милост.

Алверон ме отведе в стаите си и ние разгледахме картите на местността, където бяха изчезнали бирниците. Ставаше дума за една голяма отсечка от кралския път, която преминаваше през Елд и която е била стара още когато Винтас не е била нищо повече от страна на шепа враждуващи помежду си морски крале. Беше на малко повече от сто и двайсет километра разстояние. Можехме да стигнем дотам за четири дена бързо ходене.

Стейпс ми осигури нова пътна торба и аз наблъсках в нея колкото се може повече неща. Взех няколко от по-практичните дрехи в гардероба ми, макар те да бяха по-подходящи за някоя бална зала, отколкото за пътуване. Опаковах и няколко вещи, които през последния цикъл тихомълком бях отмъкнал от лабораторията на Каудикус, и дадох на Стейпс списък с някои необходими неща, които ми липсваха. Той ми ги осигури по-бързо, отколкото някой бакалин продава стоката си.

Накрая в часа, когато всички други, освен най-отчаяните и непочтени хора, си бяха легнали, Алверон ми даде кесия със сто сребърни бита.

— Това не е правилният начин за решаване на проблемите — призна маерът. — При нормални обстоятелства бих ти дал писмена заповед, задължаваща всички граждани да ти оказват съдействие. — Той въздъхна. — Но това е все едно да обявиш пристигането си с тръба.

Кимнах.

— Ако те са достатъчно умни, за да имат шпиони във вашата гвардия, е разумно да предположим, че имат връзки и с местните хора, ваша милост.

— Те може би са местните хора — мрачно отбеляза той.

Стейпс ме изведе от имението през същия онзи таен тунел, който Алверон използваше, за да влиза в стаите ми. С лампа на крадец в ръце той ме преведе през няколко виещи се прохода и след това надолу по едно дълго тъмно стълбище, което се врязваше дълбоко в скалата на Стръмнината.

И така, накрая се оказах сам в студената изба на някакъв изоставен магазин в Долен Северин. Беше в онази част на града, която е била опустошена от пожар преди няколко години, и малкото останали покривни греди на сградата се изправяха като тъмни кости на фона на първите бледи отблясъци на зората.

Излязох от обгорения скелет на сградата. Над главата ми имението на маера беше надвиснало от ръба на Стръмнината като хищна птица.

Изругах ядно, не особено доволен от ситуацията, в която бях попаднал — вербуван принудително в банда от наемници. Очите ми пареха от безсънната нощ, която бях прекарал, и от дългото придвижване през виещите се каменни тунели в Стръмнината. Виното, което бях изпил, също не ми помагаше особено. През последните няколко часа се чувствах все по-малко пиян, а махмурлукът ми постепенно се засилваше. Никога преди не ми се беше налагало да преминавам буден през целия този процес и той се оказа доста неприятен. Бях успял да го скрия от Алверон и Стейпс, но истината бе, че стомахът ми не беше наред, а мислите ми бяха бавни и мудни.

Хладният въздух преди зазоряване прочисти главата ми малко и след стотина крачки започнах да се сещам за нещата, които бях забравил да включа в списъка за Стейпс. Виното ми беше направило лоша услуга — нямах кутийка с прахан, сол, нож…

Липсваше и лютнята ми — не я бях взел от лютиера, при който я бях оставил за поправката на онзи хлабав ключ. Кой знае колко дълго щеше да ми се наложи да ловя бандити за маера. И колко дълго лютнята щеше да остане там непотърсена, преди мъжът да реши, че съм я зарязал.

Отклоних се от пътя си с повече от три километра, но работилницата на лютиера се оказа празна и тъмна. Почуках на вратата без никакъв резултат. После след миг колебание се вмъкнах вътре и откраднах инструмента си. Макар че това едва ли можеше да се нарече кражба, тъй като лютнята си беше моя, а и вече бях платил за поправката й.

Трябваше да се изкатеря по една стена, да отворя със сила прозорец и да се справя с две ключалки. Не беше кой знае какво, но като се има предвид, че не си бях доспал и главата ми беше размътена от виното, вероятно имах късмет, че не паднах от покрива и не си счупих врата. Но като изключим една хлабава покривна плоча, която накара сърцето ми да се разтупти, нещата минаха гладко и след двайсет минути отново бях на път.

Четиримата наемници, които Алверон беше събрал, ме чакаха в една кръчма на три-четири километра северно от Северин. Запознахме се набързо и веднага тръгнахме на север по кралския път.

Умът ми беше толкова муден, че изминахме километри, преди да започна да обмислям отново някои неща. Едва тогава ми дойде наум, че маерът може и да не е бил съвсем честен във всичко, което ми беше казал предишната нощ.

Наистина ли бях най-подходящият човек, който да води шепа следотърсачи в една непозната гора, за да избият банда разбойници? Наистина ли Алверон имаше толкова високо мнение за мен?

Не. Разбира се, че не. Ласкаеше ме да си мисля така, но просто не беше истина. Маерът разполагаше с по-добри средства. Истината бе, че вероятно искаше сладкодумният му помощник да не му се мотае в краката сега, когато бе спечелил благоволението на лейди Лаклес. Беше глупаво, че не го бях осъзнал по-рано.

Така че ме беше пратил за зелен хайвер, за да не му се пречкам. Очакваше, че ще прекарам поне месец в напразно търсене из дълбоката гора на Елд и след това ще се върна с празни ръце. Така и пълната кесия придобиваше смисъл. Сто бита щяха да ни осигурят провизии за около месец. После, когато парите свършеха, щях да бъда принуден да се върна в Северин, където маерът щеше да цъка разочаровано с език и да използва провала ми като извинение да не се чувства чак толкова задължен за услугите, които му бях направил до момента.

От друга страна, ако имах късмет и намерех бандитите — още по-добре. Точно такъв план бих очаквал от Алверон. Каквото и да станеше, той щеше да получи това, което искаше.

Беше дразнещо. Но не можех да се върна в Северин и да се изправя срещу него. Сега, след като се бях съгласил да се захвана с това, не можех да направя нищо друго, освен да се възползвам от ситуацията по най-добрия възможен за мен начин.

Докато вървях на север с пулсираща от болка глава и с пресъхнала уста, реших, че ще изненадам отново маера. Щях да заловя неговите бандити.

И тъй като третият път беше най-важен, тогава маер Алверон щеше наистина да ми е много задължен.