Страхът на мъдреца (Част I)

50. Да гониш вятъра

Дадох плочката си за приемните изпити на Фела и й казах, че се надявам да й донесе късмет. С това зимният семестър приключи за мен.

Внезапно три четвърти от живота ми просто изчезнаха. Нямах занимания, които да ми уплътняват времето, нито поемах смени в Медика. Вече не можех да изписвам материали от Ателието, да използвам инструменти в Рибарника, нито пък да влизам в Архива.

В началото не беше толкова лошо. Карнавалът за средата на зимата беше чудесно развлечение и тъй като не трябваше да се безпокоя за работа или за учене, бях свободен да се забавлявам и да прекарвам времето си в компанията на своите приятели.

След това започна зимният семестър. Приятелите ми все още бяха тук, но вече бяха заети със своето следване. Установих, че все по-често минавам от другата страна на реката. Не откривах никъде Дена, но Деох и Станчион винаги бяха готови да пийнем по нещо и да поклюкарстваме.

Трепе също беше там и макар понякога да настояваше да го посетя за вечеря, виждаше се, че не е съвсем искрен. Хората от тази страна на реката също не бяха доволни от процеса и все още разказваха истории за него. Дълго време нямаше да бъда добре дошъл в уважаваните обществени кръгове, ако изобщо някога ме допуснеха там.

Замислих се дали да не напусна Университета. Знаех, че хората ще забравят процеса по-бързо, ако не бях там. Но къде можех да отида? Единствената идея, която ми дойде, бе да отида в Ил с напразната надежда да намеря Дена. Но знаех, че това е просто глупаво.

Тъй като не се налагаше да спестявам пари за таксата за обучение, исках да изплатя дълга си към Деви. Но за пръв път не успях да я открия. В продължение на няколко дни това ме изнервяше все повече. Дори пъхнах под вратата й няколко извинителни бележки, докато накрая не научих от Мола, че Деви е отишла на почивка и ще се върне скоро.

Дните отминаваха. А аз седях без работа, докато зимата бавно напускаше Университета. Скрежът изчезваше от ъглите на прозорците, снежните преспи се топяха и дърветата започваха да напъпват. Накрая Симон успя да зърне първия оголен женски крак под нечия рокля и обяви официално, че пролетта е дошла.

Един следобед, докато седях и пиех метеглин със Станчион, Трепе нахлу през вратата буквално преливащ от вълнение. Отведе ме набързо до една усамотена маса на балкона на втория етаж, готов да избълва новините, които носеше.

— Тъй като нямахме достатъчно късмет да ти намерим местен покровител, започнах да хвърлям мрежата си по-надалеч — обясни Трепе и се подпря със скръстени ръце върху масата. — Хубаво е да имаш местен покровител, но ако имаш подкрепата на достатъчно влиятелна личност, не е от особено значение къде живее.

Кимнах. Трупата ми беше скитала във всички посоки под покровителството на името на лорд Грейфелоу.

— Някога бил ли си във Винтас? — ухили се Трепе.

— Възможно е — отвърнах аз и като видях обърканото му изражение, добавих: — Като малък доста пътувах. Не мога да си спомня дали сме стигали толкова далеч на изток.

Той кимна.

— Знаеш ли кой е маер Алверон?

Знаех, но виждах, че Трепе гори от нетърпение сам да ми го каже.

— Май си спомням нещо… — неопределено отвърнах аз.

— Нали си чувал израза „богат като крал от Винт“? — ухили се Трепе.

Кимнах.

— Е, той се отнася за него. Неговите прапрадядовци са били кралете на Винт още преди идването на империята, която подчинила всички на закона на желязото и „Книгата на пътя“. Ако не са били странните приумици на съдбата преди десетина поколения, сега Алверон, а не Калантис, щеше да е кралският род на Винтас и моят приятел маерът щеше да е крал.

— Твоят приятел? — одобрително възкликнах аз. — Познаваш маер Алверон?

Трепе направи колеблив жест.

— „Приятел“ може би е леко преувеличено — призна той. — Пишем си от няколко години и обменяме новини от своите краища на света, като от време на време си правим по някоя и друга услуга. Може би ще е по-правилно, ако кажа, че сме „познати“.

— Впечатляващо познанство. Какво представлява той?

— Писмата му са доста учтиви. Никога не са снобски, макар положението му да е много по-високо от моето — скромно отвърна Трепе. — Нали се сещаш, той все пак си е крал по всичко, като изключим, че няма титла и корона. Когато се създавал Винтас, родът му отказал да предаде абсолютните си права. Това означава, че маерът има властта да прави почти всичко, което върши и крал Родерик — да дава титли, да събира армия, да сече монети и да събира данъци… — Той рязко поклати глава. — А, забравих за какво съм дошъл — каза той и взе да рови из джобовете си. — Вчера получих писмо от него.

Извади лист хартия, разгъна го, прокашля се и зачете:

Трепе изучаваше писмото още известно време.

— Продължава в същия дух и след това казва: „Що се отнася до гореспоменатия въпрос, доста бързам. Ако в Имре има подходящ човек, моля те, изпрати ми писмо по пощата. Ако пък решиш да изпратиш самия човек, подкани го да побърза.“ — Очите му продължаваха да оглеждат писмото, а устните му беззвучно помръдваха. — Това е всичко — заяви той накрая и пъхна листа обратно в джоба си. — Какво мислиш?

— Правиш ми голяма…

— Да, да. — Трепе нетърпеливо махна с ръка. — Чувстваш се поласкан. Зарежи всичко това. — Наведе се напред със сериозен вид. — Ще го направиш ли? Следването ти — той посочи презрително на запад по посока на Университета — ще ти позволи ли да отсъстваш един-два сезона?

— Всъщност обмислях дали да не следвам в чужбина за известно време — прокашлях се аз.

На лицето на графа се появи широка усмивка и той потупа подлакътника на стола си.

— Чудесно! — засмя се. — Мислех, че ще ми е трудно да те накарам да се разделиш със скъпоценния си Университет, все едно да извадя пени от ръката на мъртъв измамник! Осъзнаваш, че това е прекрасна възможност. Всъщност такова нещо се случва веднъж в живота. — Трепе хитро ми намигна. — Освен това на младеж като теб ще му е трудно да намери по-богат покровител от краля на Винт.

— В това има известна истина — признах аз на глас, а наум си помислих: „Мога ли да се надявам на по-добра помощ в моето търсене на амирите?“

— В това има много истина — изкикоти се той. — Колко бързо можеш да се приготвиш за тръгване?

— Утре? — свих рамене аз.

— Не оставяш много време на прахта да се слегне, а? — повдигна вежди Трепе.

— Той споменава, че бърза, така че бих предпочел да подраня, отколкото да закъснея.

— Така е. — Графът извади джобния си часовник, погледна го, въздъхна и го затвори. — Тази нощ ще трябва да си легна късно, за да нахвърлям препоръчителното ти писмо.

Погледнах през прозореца.

— Навън още не се е стъмнило — отбелязах аз. — Колко време мислиш, че ще ти отнеме?

— Замълчи! — ядосано се тросна той. — Пиша бавно особено когато ще изпращам писмо на толкова важен човек като маера. А и трябва да те опиша, което само по себе си не е лесна задача.

— Тогава нека ти помогна — предложих аз. — Няма смисъл да си губиш от времето за сън заради мен. Освен това ако има нещо, в което ме бива, то това е да описвам собствените си хубави качества.

На следващия ден набързо се сбогувах с всички, които познавах в Университета. Получих искрени ръкостискания от Уилем и Симон и весело помахване с ръка от Аури.

Килвин изсумтя, без да вдига поглед от гравировката, която правеше, и ми каза, докато отсъствам, да записвам всякакви идеи, които ми хрумнат за вечногорящата лампа. Аруил ми хвърли продължителен, проницателен поглед през очилата си и ме увери, че за мен ще има място в Медика, когато се върна.

Думите на Елкса Дал ми подействаха освежаващо след резервираните отговори на останалите магистри. Той се засмя и призна, че малко ми завижда за свободата. Посъветва ме да се възползвам напълно от всяка появила се възможност да постъпвам безразсъдно. Каза, че ако хиляда и шестстотин километра се окажат недостатъчни, за да не разбере никой за лудориите ми, то тогава за мен няма спасение.

Нямах късмет да открия Елодин и трябваше да се примиря да пъхна бележка под вратата на кабинета му. Тъй като обаче той почти не го използваше, можеха да минат месеци, преди да я намери.

Купих си нова пътна торба и още няколко неща, без които един симпатист не трябва да остава никога — восък, връв, тел, игла с кука и медицински конец. Лесно опаковах дрехите си, тъй като не притежавах много такива.

Докато приготвях багажа си, постепенно осъзнах, че няма да мога да взема всичко със себе си. Това донякъде ме изненада. Толкова много години бях успявал да нося всичко, което притежавах, и дори ми оставаше място.

Но откакто се преместих в тази малка таванска стаичка, бях започнал да събирам разни дреболии и имах незавършени проекти. Сега разполагах с разкоша да притежавам две одеяла. Имах листове с бележки, кръгло парче калай с недовършена гравировка от Рибарника, счупен часовник със зъбни колела, който бях взел на части, за да видя дали няма да успея да го сглобя отново.

Довърших подреждането на пътната си торба и наслагах всичко останало в сандъка, който стоеше до леглото ми — няколко износени инструмента, счупено парче плоча, което използвах, за да правя изчисления, малка, дървена кутия с някои ценни дреболии, които Аури ми беше подарила…

След това слязох по стълбите и попитах Анкер дали има нещо против да прибере вещите ми в мазето, докато се върна. Той призна малко виновно, че преди да започна да спя там, малката таванска стаичка е била празна в продължение на години и я е използвал само за склад. Беше склонен да не я дава под наем, ако му обещаех, че ще продължа нашето споразумение да свиря срещу подслон и след като се върна. Съгласих се на драго сърце, метнах калъфа с лютнята през рамо и се отправих към вратата.

Не се изненадах много, когато заварих Елодин на Каменния мост. Напоследък малко неща, свързани с магистъра на имената, можеха да ме изненадат. Той седеше на високия до кръста парапет на моста и люлееше босите си крака над тридесетметровата пропаст до реката отдолу.

— Здравей, Квоте — поздрави ме той, без да отмества поглед от пенещата се вода.

— Здравейте, магистър Елодин — отвърнах аз. — Опасявам се, че ще трябва да напусна Университета за един-два семестъра.

— Наистина ли се опасяваш? — долових весела нотка в тихия му звучен глас.

Беше ми нужно известно време, докато разбера какво има предвид.

— Просто такъв е изразът.

— Думите, които използваме, за да се изразяваме, са като картини на имената. Неясни, слаби имена, но въпреки това имена. — Той вдигна поглед към мен. — Седни при мен за малко.

Готвех се да се извиня и да откажа, но после се поколебах. В края на краищата той беше моят настойник. Оставих лютнята и пътната си торба върху равния камък на моста. На лицето на Елодин се появи приятелска усмивка и той потупа с длан каменния парапет до себе си, предлагайки ми да седна.

Надникнах от ръба с известно безпокойство.

— Бих предпочел да не го правя, магистър Елодин.

— Предпазливостта приляга на арканиста. — Той ми хвърли укорителен поглед. — На повелителя на имената повече подхожда увереността. А страхът не приляга и на двамата. Нито пък приляга на теб. — Той отново потупа камъка, този път по-настойчиво.

Внимателно се покатерих на парапета и залюлях краката си над пропастта. Гледката беше впечатляваща и въодушевяваща.

— Можеш ли да видиш вятъра?

Опитах се. За момент ми се стори, че… Не. Нямаше нищо. Поклатих глава.

Елодин сви равнодушно рамене, макар да усетих, че е леко разочарован.

— Това е подходящо място за един повелител на имената. Кажи ми защо.

Огледах се.

— Открито е за вятъра, има силна вода и стар камък.

— Добър отговор. — Долових искрено удоволствие в гласа му. — Но има и друга причина. Камък, вода и вятър има и на други места. Какво прави това място различно?

Замислих се за момент, огледах се наоколо и поклатих глава.

— Не знам.

— Още един добър отговор. Запомни го.

Чаках го да продължи. Когато не го направи, попитах:

— Какво прави това място подходящо?

Елодин гледа дълго време към водата, преди да отговори.

— То е като ръб — каза той накрая. — Високо е и има вероятност да паднеш от него. Нещата се виждат по-лесно, когато се надвесиш от ръба. Опасността пробужда спящото съзнание и прави някои работи по-ясни. Да виждаш нещата е част от това да бъдеш повелител на имената.

— А ако паднеш? — попитах аз.

— Ако паднеш, паднеш — сви рамене магистърът на имената. — Понякога падането също ни научава на някои неща. В сънищата си човек често пада, преди да се събуди.

Известно време и двамата мълчахме, потънали в своите мисли. Затворих очи и се опитах да се ослушам за името на вятъра. Чух водата долу, усетих камъка на моста под дланите си. Нищо друго.

— Знаеш ли какво са казвали някога за студент, който напускал Университета за един семестър? — попита Елодин.

Поклатих глава.

— Казвали, че е отишъл да гони вятъра — изкикоти се той.

— Чувал съм този израз.

— Така ли? Как мислиш, какво означава той?

Отне ми известно време да открия подходящите думи.

— В него има намек за лекомисленост. Сякаш студентите се занимават с нещо безполезно.

Елодин кимна.

— Повечето студенти наистина напускат поради някакви лекомислени причини. — Той се наведе напред и погледна право към реката отдолу. — Но смисълът на този израз невинаги е бил такъв.

— Така ли?

— Точно така. — Магистърът отново седна назад. — Много отдавна, когато всички студенти се стремели да станат повелители на имената, нещата били различни. — Облиза един пръст и го вдигна на вятъра. — Името, което повечето новаци в даването на имена били окуражавани да търсят, било това на вятъра. След като го откриели, техните спящи съзнания се събуждали и откриването на други имена ставало по-лесно. Но някои студенти трудно намирали името на вятъра. Тук имало твърде малко „ръбове“, твърде малко риск. Затова те се отправяли към дивите, изостанали земи. Преследвали късмета си, преживявали приключения, търсели тайни и съкровища… — Той ме погледна. — Но онова, което всъщност търсели, било името на вятъра.

Прекъснахме разговора си, когато на моста се появи човек. Беше мъж с тъмна коса и изпито лице. Той ни наблюдаваше с крайчеца на окото си, без да обръща глава, и докато минаваше зад гърбовете ни, се опитах да не мисля колко лесно би било за него да ме бутне от парапета.

След това ни подмина. Елодин въздъхна уморено и продължи:

— Нещата са се променили. Сега „ръбовете“ са дори по-малко и отпреди. Светът не е толкова див. Има по-малко магии, повече тайни и само шепа хора, които знаят името на вятъра.

— Вие го знаете, нали? — попитах аз.

Елодин кимна.

— На различните места е различно, но аз знам как да се вслушам в променливата му форма. — Той се засмя и ме потупа по рамото. — Трябва да тръгваш. Гони вятъра! Не се страхувай да рискуваш понякога. — Той се усмихна и добави: — Но умерено.

Залюлях крака, скочих от дебелия каменен парапет и метнах отново на рамото си лютнята и пътната торба. Но точно когато се готвех да се отправя към Имре, гласът на Елодин ме спря:

— Квоте.

Обърнах се и видях как магистърът се беше навел отстрани на моста. Беше се ухилил като някой ученик.

— Плюй за късмет.

Деви ми отвори вратата и ме погледна изненадано с широко отворени очи.

— Боже мой! — възкликна тя и театрално притисна към гърдите си лист хартия, в който разпознах една от бележките, пъхнати от мен под вратата. — Това е моят таен обожател.

— Опитвах се да изплатя заема си — обясних аз. — Идвах четири пъти.

— Полезно е да ходиш пеша — весело отбеляза тя без никакво съчувствие, махна ми да вляза и залости вратата след мен.

Стаята миришеше на…

Подуших въздуха.

— Какво е това? — попитах я аз.

— Трябваше да е круша — унило отвърна тя.

Оставих калъфа с лютнята и пътната торба и седнах до бюрото й. Противно на желанието ми, погледът ми се насочи към обгорения черен пръстен върху дървото.

Деви тръсна жълтеникавочервената си коса и ме погледна в очите.

— Искаш ли да опитаме отново? — попита тя и ъгълчето на устата й се изви нагоре. — Пак мога да те победя, независимо дали си с грам или без. Мога да те победя дори докато спя.

— Признавам, че съм любопитен — уверих я аз, — но предпочитам да се погрижим за деловите си взаимоотношения.

— Много добре — съгласи се тя. — Наистина ли смяташ да ми изплатиш всичко? Да не би накрая да си си намерил покровител?

Поклатих глава.

— Но се появи една забележителна възможност. Всъщност това наистина е шанс да си намеря влиятелен покровител — направих пауза — във Винтас.

Деви повдигна вежди.

— Това е доста далеч — многозначително отбеляза тя. — Радвам се, че се отби да уредиш дълга си, преди да тръгнеш на екскурзия до другия край на света. Кой знае кога ще се върнеш.

— Наистина е така — съгласих се аз. — От финансова гледна точка се намирам в малко особено положение.

Още преди да довърша, тя вече клатеше глава.

— В никакъв случай. Вече ми дължиш девет таланта. Няма да ти заема още пари в деня, в който напускаш града.

Вдигнах ръце да се защитя.

— Погрешно ме разбра — успокоих я аз.

Отворих кесията си и изсипах таланти и йотове върху масата. Пръстенът на Дена също се изтърколи и аз го спрях, преди да падне от ръба.

— Това са всичките пари, които притежавам — рекох аз. — С тях трябва доста бързо да стигна до Северин. Над хиляда и шестстотин километра. Това означава пътуване с поне един кораб, храна, подслон, пари за дилижанс, за пощенски бележки за смяна на конете. — Докато изброявах всички тези разходи, заделях настрани съответната сума пари от единия край на бюрото към другия. — Когато накрая пристигна в Северин, ще трябва да си купя дрехи, с които да се движа в двора, без да изглеждам като дрипав музикант, какъвто всъщност съм. — Заделих още пари и посочих към няколкото останали монети. — Така не ми остават достатъчно пари, за да уредя дълга си към теб.

Деви ме наблюдаваше през сплетените си пръсти.

— Разбирам — сериозно отвърна тя. — Трябва да открием някакъв друг начин да уредиш дълга си.

— Мислех да ти предложа следното — продължих аз, — мога да ти оставя гаранция срещу евентуалното ми завръщане.

Очите й се стрелнаха към елегантните тъмни очертания на калъфа с лютнята ми.

— Не мога да ти оставя инструмента — побързах да кажа аз. — Той ми трябва.

— Какво тогава? — попита тя. — Винаги си ми казвал, че нямаш какво да ми дадеш за допълнителна гаранция.

— Имам някои неща — отвърнах аз и порових в пътната си торба, откъдето извадих една книга.

Очите на Деви светнаха. Сетне прочете заглавието на гръбчето.

— „Реторика и логика“.

Тя направи гримаса.

— И аз не я харесвам особено — уверих я аз. — Но има стойност — особено за мен. А също така… — Бръкнах в джоба на наметалото си и извадих ръчната си лампа. — Имам и това. Симпатична лампа — моя изработка. Има фокусиран лъч и превключвател, който работи на степени.

Деви взе лампата от бюрото и кимна по-скоро на себе си.

— Спомням си я — каза тя. — Преди ми каза, че не можеш да ми я оставиш заради обещанието, което си дал на Килвин. Това промени ли се?

На лицето ми грейна неискрена усмивка.

— Точно това обещание прави от лампата идеалната гаранция — обясних аз. — Напълно съм уверен, че ако я занесеш на Килвин, той ще плати щедра сума само за да не попадне тя в… — прокашлях се — неподходящи ръце.

Деви разсеяно щракна ключа с палеца си, усили светлината и после отново я намали.

— Предполагам, че това ще е условието, което ще ми поставиш — да върна лампата на Килвин?

— Познаваш ме толкова добре, че това направо ме смущава — отвърнах аз.

Деви сложи лампата обратно на масата до книгата и бавно си пое дъх през носа.

— Книга, която е ценна само за теб — рече тя, — и лампа, която е ценна само за Килвин. — Поклати глава. — Предложението ти не е особено привлекателно.

Сърцето ме заболя, когато протегнах ръка, откопчах сребърните свирки от рамото си и също ги плъзнах по масата.

— Сребърни са — уверих я аз. — И не се намират лесно. Освен това с тях можеш да влезеш безплатно в „Еолиан“.

— Знам добре какво представляват. — Деви ги взе и ги огледа внимателно, след което добави: — Имаше и някакъв пръстен.

Замръзнах.

— Той не е мой, че да ти го дам.

Деви се засмя.

— Но е в твоя джоб, нали? — Тя щракна с пръсти. — Хайде, дай да го видя.

Извадих пръстена от джоба си, но не й го подадох.

— Минах през много неприятности заради него — обясних аз. — Това е пръстенът, който Амброуз взе от една моя приятелка. Просто още не съм успял да й го върна.

Деви седеше мълчаливо с протегната напред ръка. След миг на колебание сложих пръстена върху дланта й.

Тя го вдигна по-близо до лампата, наведе се напред, присви едното си око и притвори другото със съсредоточено изражение върху лицето си на малка фея.

— Камъкът е хубав — одобрително отбеляза тя.

— Обковката е нова — добавих аз с нещастен вид.

Деви внимателно постави пръстена върху книгата, до свирките и ръчната ми лампа.

— Ето каква сделка ти предлагам — рече тя. — Ще задържа тези неща като допълнителна гаранция срещу сегашния ти заем от девет таланта. Ще те чакам една година.

— Година и един ден — отвърнах аз.

— Колко типично за теб. — Устните й се извиха в усмивка. — Много добре. Това ще забави изплащането на дълга ти с година и един ден. Ако до края на този срок не си ми платил, ще загубиш тези вещи и дългът ни ще бъде уреден. — Усмивката й стана хищна. — Макар че можеш да ме убедиш да ти ги върна срещу определена информация.

Чух звъна на камбаната в далечината и въздъхнах. Нямах много време за пазарлъци, тъй като вече закъснявах за срещата си с Трепе.

— Добре — раздразнено се съгласих аз, — но трябва да държиш пръстена някъде на безопасно място. И не можеш да го носиш, докато не закъснея с плащането.

— Не можеш… — намръщи се Деви.

— По този въпрос съм непреклонен — прекъснах я аз със сериозен тон. — Пръстенът принадлежи на моя приятелка. Той й е скъп. Не мога да позволя да го види на нечия друга ръка. Не и след всичко, което сторих, за да го взема от Амброуз.

Деви не каза нищо, а на лицето й на фея се появи мрачно изражение. Аз също направих мрачна физиономия и я погледнах право в очите. Когато е необходимо, мога да докарам доста сносно мрачно изражение.

Мълчанието ни се проточи.

— Добре! — най-сетне се съгласи тя.

Стиснахме си ръцете.

— Една година и един ден — напомних й аз.