Страхът на мъдреца (Част I)

15. Интересен факт

Елодин влезе в залата за лекции с почти час закъснение. Дрехите му бяха покрити с петна от трева, а в косата му се бяха оплели изсъхнали листа. Той се усмихваше.

В този ден го чакахме само шестима. Джарет не се беше появявал за последните две занятия. Като се имат предвид язвителните коментари, които бе направил, преди да изчезне, малко се съмнявах, че изобщо ще се върне.

— Сега — извика Елодин без всякакво предисловие — казвайте!

Това беше най-новият му начин да ни губи времето. В началото на всяка лекция искаше да му кажем някой интересен факт, който никога преди това не беше чувал. Разбира се, самият Елодин беше единственият арбитър за това кое е интересно и ако първият факт, който му кажехме, не отговореше на изискванията му или ако вече го знаеше, той искаше да му казваме нови и нови неща, докато накрая не научеше нещо, което да му се стори забавно.

— Давай! — посочи той Брийн.

— Паяците могат да дишат под вода — бързо отвърна тя.

— Добре — кимна Елодин и погледна към Фентон.

— На юг от Винтас има река, която тече в погрешната посока — рече Фентон. — Тя е соленоводна и тече от морето Сентхе към вътрешността.

— Това вече го знам — поклати глава Елодин.

Фентон погледна към листа пред себе си.

— Император Венторан някога приел закон…

— Скучно — прекъсна го Елодин.

— Ако изпиеш повече от два литра и половина солена вода, ще повърнеш? — пробва пак Фентон.

Елодин изкриви уста замислено, сякаш се опитваше да извади жилка измежду зъбите си. След това кимна доволно.

— Това е добро.

Посочи към Уреш.

— Можем да разделим безкрайността на безкраен брой пъти и получените части пак ще бъдат безкрайно големи — каза Уреш със странния си ленати акцент, — но ако разделим число, което не е безкрайно, на безкраен брой пъти, получените части няма да са безкрайно малки. Тъй като те не са безкрайно малки, но са безкрайно много, ако отново ги съберем, тяхната сума ще е безкрайност. От това следва, че всяко число е всъщност безкрайно.

— Еха! — възкликна Елодин след дълга пауза и размаха сериозно пръст към мъжа ленати. — Уреш, следващата ти задача ще бъде да правиш любов. Ако не знаеш как да се справиш, остани да се видим след часа.

Той се обърна към Иниса.

— Илишците никога не са развивали писмен език — отвърна тя.

— Не е вярно — възпротиви се Елодин. — Използвали са система от плетени възли. — Той направи движение с ръце, сякаш плетеше нещо. — И са го правили дълго преди ние да започнем да драскаме пиктограми върху овча кожа.

— Не съм казала, че не са имали език, с който да правят записи — промърмори Иниса, — казах „писмен език“.

Елодин успя да изрази огромната досада, която изпитваше, с едно просто свиване на рамене.

— Добре — намръщи му се Иниса и добави: — В Сцерия има куче, което ражда през атрофирал пенис.

— Еха — възхити се Елодин. — Добре, да.

Той посочи Фела.

— Преди осемдесет години в Медика открили как да махат пердета от очите — рече тя.

— Това вече го знам. — Магистърът махна презрително с ръка.

— Нека да довърша — настоя Фела. — Когато разбрали как да го правят, това означавало, че могат да върнат зрението на хора, които никога преди това не са виждали. Тези хора не били ослепели, а били родени слепи.

Елодин изправи глава с любопитство.

Фела продължи:

— След като проглеждали, им показвали различни предмети. Кълбо, куб и пирамида — всички поставени върху една маса. — Обрисува с ръце формите, докато говореше. — После медиците ги питали кой от трите предмета е кръгъл. — Тя направи пауза за по-голям ефект и огледа всички ни. — Хората, които били слепи преди, не можели да отговорят на този въпрос само като гледали предметите. Едва след като ги опипали, осъзнали, че кълбото било кръглият предмет.

Елодин отметна глава назад и възхитено се засмя.

— Наистина ли? — попита я той.

Тя кимна.

— Фела печели наградата! — извика Елодин и вдигна ръце във въздуха.

Бръкна в джоба си, извади нещо кафяво и продълговато и го мушна в ръцете й.

Тя го погледна с любопитство. Беше шушулка от млечка.

— Квоте още не е участвал — обади се Брийн.

— Няма значение — безцеремонно отвърна Елодин. — Квоте хич не го бива с интересните факти.

Намръщих се възможно най-демонстративно.

— Добре де — въздъхна той. — Кажи ми какво си приготвил.

— Наемниците от Адем имат тайно изкуство, наречено летхани — обясних аз. — То е ключът към онова, което ги прави такива свирепи воини.

Елодин наклони главата си на една страна.

— Така ли? — попита той. — И какво е то?

— Не знам — отговорих лекомислено аз, като се надявах да го подразня. — Както вече казах, то е тайно.

Елодин, изглежда, обмисля думите ми известно време и накрая поклати глава.

— Не. Интересно е, но не е факт. Това е като да кажеш, че сийлдишките лихвари имат тайно изкуство, наречено „финансия“, което ги прави такива свирепи банкери. Това няма реална стойност. — Той отново ме изгледа очаквателно.

Опитах се да се сетя за нещо друго, но не успях. Главата ми беше пълна с приказни истории и неуспешното проучване на чандрианите.

— Виждаш ли? — обърна се Елодин към Брийн. — Не го бива.

— Просто не знам защо си губим времето с това — сопнах се аз.

— Имаш ли по-подходящи неща за правене? — попита ме Елодин.

— Да! — гневно избухнах аз. — Има стотици по-важни неща за правене! Като например да науча името на вятъра!

Елодин вдигна пръст в опит да заеме мъдра поза, но така и не успя заради листата в косата си.

— Дребните факти водят до голямото познание — напевно изрече той. — Точно както и малките имена водят до големите.

Елодин плесна с ръце и ги потри една о друга нетърпеливо.

— Добре! Фела! Отвори наградата си и можем да дадем на Квоте урока, който той толкова силно желае.

Фела пукна сухата шушулка от млечка. Белият пух от летящи семена се изсипа върху ръцете й.

Магистърът на имената й махна да ги хвърли във въздуха. Фела ги подхвърли и всички наблюдавахме как купчината бял пух се издигна към високия таван на залата за лекции и след това тежко се спусна на пода.

— Пусто да остане! — възкликна Елодин.

Той ядосано отиде до купчината семена, вдигна я и я размаха енергично насам-натам, докато въздухът не се изпълни с реещите се пухчета на семената на млечката.

След това магистърът на имената започна да гони лудешки семената из цялата стая, като се опитваше да ги сграбчи във въздуха с ръце. Катереше се по столовете, тичаше по лекторския подиум и дори скочи върху масата в предната част на стаята.

През цялото време се опитваше да улови семената. В началото го правеше с една ръка, както когато искаш да хванеш топка. Но като не постигна успех, запляска с ръце, все едно гонеше мухи. Когато и това не свърши работа, той се опита да ги хване с двете си ръце като дете, което иска да улови светулка във въздуха.

Но не хвана нито една. Колкото повече ги гонеше, толкова по-неистови бяха движенията му, толкова по-бързо тичаше и се опитваше да ги сграбчи лудешки. Това продължи цяла минута. После две минути. Пет. Десет.

Можеше да продължи и през целия учебен час, но накрая той се спъна в един стол и се строполи болезнено на каменния под, като скъса крачола на панталона си и си разкървави коляното.

Хвана се за крака на стола, седна на пода и избълва поредица от ругатни, каквито не бях чувал никога в живота си. Крещеше, ръмжеше и плюеше. Ругаеше на поне осем езика и дори когато не разбирах думите, които използваше, от самото им звучене стомахът ми се присвиваше, а космите по ръцете ми настръхваха. Каза неща, които ме накараха да се изпотя. Каза неща, от които ми се догади. Каза неща, които не знаех, че е възможно да бъдат изречени.

Предполагам, че това можеше да продължи дълго, но докато ядно си поемаше дъх, Елодин лапна едно от летящите семена на млечка, закашля се и се задави.

Накрая изплю семето, успя да си поеме дъх, изправи се на крака и излезе с куцукане от залата за лекции, без да каже нито дума повече.

Това далеч не беше най-странният ден от заниманията при магистър Елодин.

След часа му обядвах набързо в „При Анкер“, а после отидох за смяната си в Медика да наблюдавам как по-опитните ел’тхе поставят диагнози и лекуват идващите пациенти. Сетне минах от другата страна на реката с надеждата да открия Дена. Това беше третото ми пътешествие за последните три дни, но денят беше ясен и слънчев и след цялото това време, прекарано в Архива, усещах, че имам нужда малко да се поразходя.

Първо се отбих в „Еолиан“, макар че беше твърде рано, за да открия Дена там. Побъбрих си със Станчион и Деох, преди да тръгна към няколкото странноприемници, за които знаех, че тя ги посещава от време на време — „Канелката“, „Буре и бала“, „Кучето в стената“. Нямаше я в нито една от тях.

Помотах се из обществените градинки, където дърветата бяха останали почти изцяло без листа. След това посетих всички магазини за инструменти, които успях да открия, разгледах лютните и разпитах дали не бяха виждали красива тъмнокоса жена, която да се интересува от арфите. Не бяха.

Дотогава вече бе станало съвсем тъмно. Така че отново отидох в „Еолиан“ и бавно се разходих сред тълпата. Дена все още не се виждаше никъде, но срещнах граф Трепе. Пийнахме по едно питие и аз изслушах няколко песни, преди да си тръгна.

Придърпах плаща си по-плътно върху раменете и се отправих обратно към Университета. Улиците на Имре сега бяха по-оживени, отколкото през деня, и въпреки студа, който се усещаше във въздуха, в града се долавяше празнично настроение. Десетина различни вида музика се разнасяха от вратите на странноприемници и театри. Хората излизаха и влизаха на тълпи в ресторантите и изложбените зали.

Изведнъж чух над тихата глъчка на тълпата да се надига силен и ведър смях. Бих го разпознал, където и да го чуя. Беше смехът на Дена. Познавах го като собствената си длан.

Огледах се наоколо и усетих как на лицето ми се появява усмивка. Винаги ставаше така. Изглежда, че успявах да я открия само когато изгубех всякаква надежда да го направя.

Огледах лицата на множеството около мен и лесно я намерих. Дена стоеше до вратата на едно малко кафене, облечена в дълга рокля от тъмносиньо кадифе.

Пристъпих към нея, после спрях. Наблюдавах я как разговаряше с някой, който стои зад отворената врата на карета. Единственото, което виждах от нейния събеседник, бе темето му. Той носеше шапка с високо бяло перо.

Миг по-късно Амброуз затвори вратата на каретата. Усмихна се на Дена с широка очарователна усмивка и каза нещо, което я накара да се засмее. Златният брокат на жакета му отразяваше светлината на лампите, а ръкавиците му бяха в същия кралски тъмнопурпурен цвят, както и ботушите му. Този цвят би трябвало да изглежда твърде крещящ, но вместо това му стоеше добре.

Докато стоях и зяпах, една каруца с два коня за малко не ме събори и прегази, което щеше да е справедливо, защото бях застанал насред пътя. Коларят изпсува и замахна с камшика си, докато минаваше покрай мен. Ударът ме уцели по врата, но аз дори не го усетих.

Възвърнах равновесието си и вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Амброуз целува ръката на Дена. След това с елегантно движение той й предложи ръката си и двамата влязоха заедно в кафенето.