Страхът на мъдреца (Част I)

10. Да бъдеш ценен

Таксата за обучение, която ми бе определена, беше девет таланта и пет йота. По-добре от десетте таланта, предсказани от Манет, но повече, отколкото носех в кесията си. Имах време до утре на обяд да уредя сметката си с касиера или щях да бъда принуден да пропусна цял семестър.

Отлагането на обучението ми не би било чак такава трагедия. Но само студентите имаха достъп до ресурсите на Университета като оборудването в лабораторията за изобретения. Това означаваше, че ако не можех да платя таксата си за обучение, щяха да ми забранят да работя в работилницата на Килвин — единствената работа, където можех да се надявам да спечеля достатъчно пари за таксата ми за обучение.

Спрях в Ателието и Джаксим се усмихна, когато се приближих към отворения прозорец.

— Току-що продадох твоите фенери — похвали се той. — Успяхме да им вземем малко повече пари, защото бяха последните.

Той запрелиства регистъра, докато откри правилната страница.

— Твоите шейсет процента възлизат на четири таланта и осем йота. Като се извадят материалите и детайлите, които си използвал… — Той прокара пръста си по страницата. — Остават два таланта, три йота и осем драба.

Джаксим остави бележка в регистъра и ми написа разписка. Внимателно я сгънах и я пъхнах в кесията си. Нямаше приятното тегло на монетите, но докара общата сума, с която разполагах, до повече от шест таланта. Толкова много пари и все пак не стигаха.

Ако не си бях изпуснал нервите с Хеме, таксата ми за обучение щеше да се окаже достатъчно ниска. Можеше да уча повече или да спечеля повече пари, ако не бях принуден да се крия в стаята си в продължение на почти цели два дни и да плача и да изпадам в ярост от вкуса на сливи в устата ми.

Внезапно ми мина една мисъл.

— Предполагам, че трябва да захвана нещо ново — казах небрежно аз. — Ще ми трябва един малък тигел, три унции калай, две унции бронз, четири унции сребро, една макара тънка златна тел, мед…

— Чакай малко — прекъсна ме Джаксим и отново посочи с пръст срещу моето име в регистъра, — не виждам да си упълномощен за злато и сребро. — Погледна ме отново. — Да не е грешка?

Поколебах се, защото не исках да лъжа.

— Не знаех, че имам нужда от упълномощаване — оправдах се аз.

Джаксим ме изгледа многозначително.

— Не си първият, който се пробва — отбеляза той. — Висока такса за обучение, а?

Кимнах утвърдително.

— Съжалявам. — Той направи съчувствена физиономия. — Килвин знае, че ако не внимава, Ателието може да се превърне в лихварска къща. — Той затвори регистъра. — Ще трябва да посетиш заложната като всички останали.

Вдигнах ръце и му показах, че нямам никакви бижута по тях.

— Това не е добре — трепна Джаксим. — Познавам един добър лихвар в Сребърния двор. Взима само десет процента на месец. Пак е като да ти извадят зъбите, но е по-добре от останалите.

Кимнах и въздъхнах. Сребърният двор беше мястото, където се намираха дюкяните на сдружението на лихварите. Изобщо нямаше да искат да говорят с мен.

— Със сигурност е за предпочитане пред сделките, които са ми предлагали в миналото — отбелязах аз.

Премислих нещата, докато вървях към Имре, усещайки познатата тежест на лютнята върху рамото си.

Бях в затруднено положение, но то не беше чак толкова ужасно. Никой лихвар от сдружението нямаше да даде пари на сирак от рода Едема Рух без някаква допълнителна гаранция, но можех да взема на заем от Деви. Все пак предпочитах да не се стига дотам. Не само че лихвата при нея беше грабителска, но ме безпокоеше и какви услуги може да поиска от мен, ако някога просроча заема си. Съмнявах се, че щеше да е нещо дребно. Или лесно. Или пък напълно законно.

Такива мисли се въртяха в главата ми, докато минавах по Каменния мост. Отбих се в една аптека и след това отидох в „Прошареният мъж“.

Когато отворих вратата, разбрах, че „Прошареният мъж“ е пансион. Нямаше обща стая, в която хората да се съберат, за да пийнат. Вместо това имаше малък, богато обзаведен салон с добре облечен портиер, който ме изгледа неодобрително, да не кажа, с откровено отвращение.

— Мога ли да ви помогна, млади господине? — попита той, щом влязох през вратата.

— Търся една млада дама — отвърнах аз. — Казва се Динаел.

— Ще отида да проверя дали е тук — кимна той.

— Не си прави труда — рекох аз и тръгнах към стълбите. — Тя ме очаква.

Мъжът ми препречи пътя.

— Страхувам се, че не е възможно — каза той, — но за мен ще е удоволствие да проверя дали дамата е тук.

Той протегна ръка и аз я погледнах неразбиращо.

— Вашата визитна картичка? — попита той. — Трябва да я представя на младата дама.

— Как можеш да й дадеш картичката ми, ако не си сигурен дали е тук? — поинтересувах се аз на свой ред.

Портиерът отново се усмихна. Усмивката му беше любезна, блага и толкова неприятна, че й обърнах специално внимание и тя се запечата в съзнанието ми. Такава усмивка е като произведение на изкуството. Като човек, израснал на сцената, можех да я оценя на няколко нива. В някои среди такава усмивка е като забиване на нож и аз самият можех да имам нужда от нея някой ден.

— А, дамата е тук — призна портиерът, като натърти на последната дума, — но това не означава, че е тук за вас.

— Можеш да й кажеш, че я търси Квоте — по-скоро развеселено, отколкото обидено заявих аз. — Ще почакам.

Не се наложи да чакам дълго. Портиерът слезе по стълбите с раздразнено изражение, сякаш бе очаквал с нетърпение да ме изхвърли.

— Оттук — рече той.

Последвах го нагоре по стълбите. Той отвори една врата и аз минах покрай него с достатъчно, както се надявах, презрителна самоувереност.

Озовах се във всекидневна с широки прозорци, през които надничаше късното следобедно слънце. Стаята беше достатъчно голяма, за да изглежда просторна, въпреки че беше осеяна със столове и дивани. До отсрещната стена беше поставен цимбал, а единият ъгъл на стаята беше зает изцяло от масивна модеганска арфа.

Дена стоеше в средата на стаята, облечена в рокля от зелено кадифе. Прическата й бе така направена, че да подчертава елегантната й шия, и разкриваше изумрудените обици във формата на сълза и огърлицата, която беше в комплект с тях.

Тя разговаряше с млад мъж, който беше… най-добрата дума, за която се сещам, е „красив“. Лицето му беше приятно, гладко обръснато, с големи тъмни очи.

Имаше вид на млад благородник, когото късметът е напуснал толкова отдавна, че едва ли затрудненията му са временни. Дрехите му бяха хубави, но измачкани. Тъмната му коса беше подстригана подходящо за къдрици, но, изглежда, никой не бе полагал скоро грижи за нея. Очите му бяха хлътнали, сякаш не спеше добре.

Дена протегна ръце към мен.

— Квоте — каза тя, — ела да се запознаеш с Джефри.

— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — обърна се към мен Джефри. — Динаел ми е разказвала много за теб. Доколкото разбрах, си нещо като… как беше? Магьосник? — Усмивката му беше открита и напълно искрена.

— Всъщност съм арканист — отвърнах аз възможно най-учтиво. — „Магьосник“ придава прекалено приказен нюанс на действителността. Хората очакват от нас да носим тъмни мантии и да гадаем по вътрешностите на птици. А ти с какво се занимаваш?

— Джефри е поет — намеси се Дена, — и то добър, макар че ще го отрече.

— Така е — призна той и усмивката му посърна. — Трябва да тръгвам. Имам среща с хора, които не бива да бъдат карани да чакат. — Той целуна Дена по бузата, разтърси сърдечно ръката ми и си тръгна.

Дена наблюдаваше как вратата се затвори зад гърба му.

— Той е мило момче.

— Казваш го така, сякаш съжаляваш за това — отбелязах аз.

— Ако не беше толкова мил, в главата му можеха да се съберат поне две мисли едновременно. Навярно тогава щяха да се потъркат една в друга и от това да възникне искра. Дори и малко дим би свършил работа, така поне ще изглежда, че в главата му се случва нещо — въздъхна тя.

— Наистина ли е толкова глупав?

— Не — поклати глава тя. — Просто е твърде доверчив. Не притежава никаква пресметливост и откакто дойде тук преди месец, изборите, които прави, са само погрешни.

Бръкнах в плаща си и извадих две малки, обвити в плат пакетчета — едно синьо и едно бяло.

— Донесох ти подарък.

Дена протегна ръка и ги взе, леко объркана.

Онова, което ми се бе сторило добра идея преди няколко часа, сега изглеждаше по-скоро глупаво.

— Това е за белите ти дробове — обясних аз, внезапно смутен. — Знам, че понякога имаш проблеми с тях.

— И би ли ми обяснил как разбра това? — Тя наклони главата си на една страна.

— Спомена го, когато беше в Требон — отвърнах аз. — Направих някои проучвания. — Посочих едното пакетче. — Това можеш да го вариш като чай — съдържа хапниперо, мъртва коприва и лохатм… — После посочих другото. — А от това кипваш листата в малко вода и вдишваш парата, която се надига.

Дена местеше поглед от едното към другото пакетче.

— Вътре съм сложил указания, написани на листчета хартия — продължих аз. — Синьото е онова, което трябва да кипнеш и да му дишаш парата. Нали се сещаш, син цвят заради водата.

— Чаят не се ли прави също с вода? — вдигна поглед към мен тя.

Въпросът й ме накара да примигна, след което се изчервих и не успях да кажа нищо.

— Шегувам се с теб — нежно каза тя. — Благодаря ти. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен от много време.

Дена отиде до един скрин и напъха внимателно двете пакетчета в богато украсена дървена кутия.

— Изглежда се справяш доста добре — казах аз и посочих с жест хубаво обзаведената стая.

Дена сви рамене и огледа стаята с безразличие.

— Келин е този, който се справя добре — отвърна тя. — Аз просто светя с отразена от него светлина.

— Мислех си, че вероятно си намерила покровител — кимнах разбиращо аз.

— Не става въпрос за нещо толкова официално. Келин и аз се виждаме, както биха казали в Модег, и той ме уча да свиря на арфата. — Тя кимна към ъгъла, където се извисяваше огромният инструмент.

— Искаш ли да ми покажеш какво си научила? — попитах аз.

— Още не съм много добра — смутено поклати глава Дена и косата й се плъзна по раменете.

— Ще сдържа естественото си желание да ти се подигравам и да те освирквам — любезно я успокоих аз.

— Добре — засмя се Дена. — Ще ти покажа съвсем малко.

Тя отиде зад арфата и придърпа един висок стол, на който да се облегне. След това вдигна ръце към струните, застина за момент така и после засвири.

Мелодията беше разновидност на „Скопеният овен“. Усмихнах се.

Свиренето й беше бавно, почти тържествено. Твърде много хора смятат, че критерият за добрия музикант е бързината. Това е разбираемо. Онова, което Мари бе изсвирила в „Еолиан“, беше удивително. Но това колко бързо се движат пръстите ти е най-незначителната част от музиката. Ключовият елемент е определянето на подходящото темпо.

Прилича на разказването на анекдот. Всеки може да запомни думите. Всеки може да ги повтори. Но да накараш някой да се засмее, се изисква повече от това. Ако разказваш анекдота по-бързо, това няма да го направи по-смешен. Както и с много други неща, по-добре е да се поколебаеш, отколкото да избързаш.

Ето защо има толкова малко истински музиканти. Много хора могат да пеят или да изсвирят някоя мелодия на цигулка. И музикалната кутия може да изсвири безгрешно една песен отново и отново. Но да знаеш нотите не е достатъчно. Трябва да знаеш как да ги изсвириш. Бързината идва с времето и с практиката, но с усета за темпо човек се ражда. Или го имаш, или не.

Дена го притежаваше. Свиреше песента бавно, но не я правеше скучна. Превръщаше я в нещо като продължителна и страстна целувка. Не че в този момент от живота си разбирах нещо от целувки. Но като я гледах така, застанала с ръце около арфата, с полупритворени очи, за да се съсредоточи, и с леко стиснати устни, си казах, че много ми се иска някой ден да бъда целунат така внимателно, бавно и страстно.

Освен това тя беше красива. Навярно фактът, че особено ме привличат жените, в които музиката оживява, не е изненадващ. Но този ден, докато свиреше, сякаш я видях за първи път. Преди се разсейвах от различната й прическа или от роклята, в която е облечена. Сега обаче, когато свиреше, всичко това избледня.

Говоря несвързано. Достатъчно е да кажа, че тя беше впечатляваща, макар очевидно все още да се учеше. Изсвири няколко фалшиви ноти, но това не я накара да трепне или да се притесни. Както казват, бижутерът веднага разпознава необработения скъпоценен камък. Аз направих същото. Тя беше този скъпоценен камък. И така…

— Доста си напреднала от „Катеричка върху сламен покрив“ — тихо отбелязах аз, след като изсвири последните тонове.

Тя отвърна на комплимента ми със свиване на рамене.

— Нямам кой знае какво да правя, освен да се упражнявам — отвърна. — И Келин казва, че свиренето на арфа ми се удава.

— От колко време се занимаваш с това? — попитах аз.

— Три цикъла? — Тя се замисли и след това кимна. — Малко по-малко от три цикъла.

— В името на божията майка! — възкликнах аз и поклатих глава. — Недей да казваш на никого колко бързо си се научила. Другите музиканти ще те намразят за това.

— Пръстите ми още не са свикнали — призна тя и сведе поглед към ръцете си. — Не мога да се упражнявам толкова дълго, колкото ми се иска.

Протегнах се, хванах едната й ръка и я обърнах с дланта нагоре, за да видя върховете на пръстите й. По тях имаше заздравяващи мехури.

— Ти си… — Вдигнах поглед и видях колко близо стоеше тя до мен.

Усещах ръката й хладна в моята. Тя ме гледаше с огромните си тъмни очи. Едната й вежда беше леко повдигната нагоре. Не извита, нито дори закачлива, а просто в израз на леко любопитство. Внезапно усетих странна слабост в стомаха си.

— Аз съм какво? — попита тя.

Осъзнах, че нямам представа какво се канех да кажа. Мислех да си го призная, но си дадох сметка, че ще е глупаво. Затова не казах нищо.

Дена сведе поглед, хвана ръката ми и я обърна.

— Ръцете ти са меки — отбеляза тя и леко докосна върховете на пръстите ми. — Мислех, че мазолите ти ще са твърди, а те не са. Гладки са.

Когато премести погледа си и вече не ме гледаше в очите, успях да възвърна донякъде способността си да разсъждавам.

— Просто е нужно време — казах аз.

Дена вдигна поглед и ми се усмихна. Съзнанието ми се изпразни като бял лист хартия.

Малко след това тя пусна ръката ми, мина покрай мен и отиде в средата на стаята.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя и грациозно се отпусна върху един стол.

— Би било много любезно от твоя страна — отвърнах аз по-скоро по инерция.

Осъзнах, че ръката ми още виси глупаво във въздуха, и я спуснах настрани.

Тя махна към близкия стол и аз седнах на него.

— Гледай сега. — Дена взе едно малко сребърно звънче от близката маса и го разклати леко.

Сетне вдигна ръка и започна да отброява на пръсти. Сгъна палеца, после показалеца.

Преди да стигне до малкия пръст, на вратата се почука.

— Влез — обади се Дена и добре облеченият портиер отвори вратата.

— Мисля, че бих пийнала малко топъл шоколад, а Квоте… — Тя ме погледна въпросително.

— Топъл шоколад звучи чудесно — отвърнах аз.

Портиерът кимна и изчезна, затваряйки вратата след себе си.

— Понякога го правя само за да го накарам да дотича — смутено призна Дена и погледна надолу към звънчето. — Чудя се как успява да го чуе. Известно време бях убедена, че стои в коридора с ухо, долепено до вратата ми.

— Мога ли да видя звънчето? — попитах аз.

Тя ми го подаде. На пръв поглед изглеждаше обикновено, но когато го обърнах наопаки, видях малка, ситно изписана сигалдрия върху вътрешната му страна.

— Не подслушва — рекох аз и й подадох обратно звънчето. — Долу има още едно звънче, което звъни едновременно с това.

— Как? — попита тя и след това сама отговори на въпроса си. — С магия ли?

— И така можеш да го наречеш.

— С това ли се занимаваш там? — Тя кимна с глава по посока на реката и Университета зад нея. — Изглежда малко… безвкусно.

— Това е най-лекомислено използваната сигалдрия, която някога съм виждал — съгласих се аз.

Дена избухна в смях.

— Звучиш толкова обидено — отбеляза тя и добави: — Сигалдрия ли се нарича?

— Изработката на нещо такова се нарича „изобретяване“ — обясних аз. — Сигалдрията е писането или гравирането на руните, благодарение на които то проработва.

Очите на Дена светнаха при тези мои думи.

— Значи е магия, когато пишете неща? — попита тя и се приведе напред на стола си. — Как действа?

Поколебах се. Не само защото отговорът не беше прост, а и защото в Университета имаше много недвусмислени правила за споделянето на тайни, свързани с Арканум.

— Доста е сложно — отвърнах аз.

За щастие в този момент на вратата отново се почука и нашият шоколад пристигна в чаши, от които се надигаше пара. При миризмата му устата ми се напълни със слюнка. Мъжът остави подноса на близката маса и си тръгна, без да каже нито дума.

Отпих и се усмихнах при усещането за лепкава сладост.

— От години не съм пил топъл шоколад — признах.

Дена взе своята чаша и огледа стаята.

— Странно е, като си помислиш, че някои хора цял живот живеят по този начин — замислено отбеляза тя.

— Не ти ли харесва? — попитах изненадано аз.

— Харесвам и шоколада, и арфата — отвърна тя, — но мога да мина без звънчето и цяла стая, в която просто да седя. — Тя се намръщи и устните й леко се свиха. — А и мразя да ме пазят, като че ли съм някакво съкровище, което някой може да се опита да открадне.

— Не искаш да те ценят, така ли?

Тя присви очи над ръба на чашата си, сякаш не беше съвсем сигурна доколко сериозно е зададен въпросът ми.

— Не ми харесва да ме държат под ключ — поясни тя с мрачна нотка в гласа. — Нямам против да получавам стаи, но те всъщност не са мои, ако не съм свободна да идвам и да си отивам когато пожелая.

Повдигнах вежди при тези й думи, но преди да успея да кажа каквото и да е, Дена махна небрежно с ръка.

— Всъщност не е точно така — въздъхна тя, — но нямам никакво съмнение, че Келин е в течение какво правя. Знам, че портиерът му казва кой идва да ме търси. Това малко ме гложди. — Тя се усмихна криво. — Предполагам, че звучи ужасно неблагодарно, нали?

— Съвсем не — отвърнах аз. — Когато бях по-млад, трупата ми пътуваше навсякъде. Но всяка година прекарвахме няколко цикъла в имението на нашия покровител, като изнасяхме представления за неговото семейство и гостите му. — При спомена за това поклатих глава. — Барон Грейфелоу беше любезен домакин. Седяхме на собствена маса. Той ни даваше подаръци… — Не довърших, припомняйки си полка от мънички оловни войници, които ми беше подарил, и разтърсих глава, за да се отърся от тази мисъл. — Но баща ми ненавиждаше това. То го изнервяше. Не можеше да понася мисълта, че трябва да задоволява нечии прищевки.

— Да! — възкликна Дена. — Точно това е! Ако Келин ми каже, че може да ме посети в определена вечер, внезапно изпитвам усещането, че някой е заковал единия ми крак за пода. Ако си тръгна, това би било твърдоглаво и невъзпитано, но ако остана, се чувствам като куче, което чака край вратата.

За момент седяхме мълчаливо. Дена разсеяно въртеше пръстена на ръката си и светлосиният камък проблясваше от слънчевата светлина.

— И все пак — отбелязах аз, като се огледах наоколо — стаите са хубави.

— Хубави са, когато ти си тук — отвърна тя.

Няколко часа по-късно се изкачвах по тесните стълби зад един месарски магазин. Във въздуха се носеше всепроникващата миризма на гранясала мас от уличката долу, но въпреки това аз се усмихвах. Един следобед, прекаран насаме с Дена, беше рядко удоволствие и походката ми бе изненадващо лека за някой, който се готви да сключи сделка с демон.

Почуках на масивната дървена врата в края на стълбището и зачаках. Никой от лихварите на сдружението не би ми отпуснал и пукнато пени, но винаги имаше други хора, готови да заемат нари. Поетите и други романтици ги наричат „медните ястреби“ или „мошениците“, но по-подходящото название е „гаелети“. Те са опасни хора и умните люде стоят далеч от тях.

Вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и разкри млада жена с лице на фея и жълтеникавочервена коса.

— Квоте! — възкликна Деви. — Безпокоях се, че може и да не те видя този семестър.

Влязох вътре, а домакинята залости вратата зад мен. Широката стая без прозорци ухаеше на плодове синас и мед, което беше освежаващо след вонята на уличката.

Едната страна на стаята бе заета почти изцяло от огромно легло с балдахин и тъмните му завеси бяха дръпнати. В другата половина имаше камина, голямо дървено бюро и лавица, почти запълнена с книги. Хвърлих око на заглавията, докато Деви заключваше вратата.

— Този екземпляр на Малкаф нов ли е? — попитах аз.

— Нов е — потвърди тя и се приближи, за да застане до мен. — Един млад алхимик, който не можа да уреди дълга си, ми предложи да си избера нещо от библиотеката му, за да си уредим сметките.

Деви внимателно издърпа книгата от рафта и ми показа „Далновидност и проверка“ със златен лист на корицата. Тя вдигна поглед към мен и ми се ухили дяволито.

— Чел ли си я?

— Не съм — отвърнах аз, тъй като исках да уча от нея за приемните изпити, но не успях да намеря екземпляр в Книгохранилището. — Само съм чувал за нея.

Деви сякаш се замисли за момент и след това ми я подаде.

— Когато я прочетеш, ела пак и ще я обсъдим. Напоследък съм печално лишена от интересни разговори. Ако разговорът ни е интересен, може да ти заема и друга книга.

Щом като книгата се озова в ръцете ми, тя леко почука с пръст по корицата й.

— Тази книга струва повече от теб самия — предупреди ме тя и в гласа й не бе останал и помен от закачливия й тон. — Ако ми я върнеш повредена, ще ти потърся сметка.

— Ще бъда много внимателен — уверих я аз.

Деви кимна, сетне мина покрай мен и се отправи към бюрото.

— Добре тогава, да минем към работата. — Тя седна. — Май идваш в последния момент? — попита ме. — Таксата за обучение трябва да бъде платена до утре преди обяд.

— Живея опасно и вълнуващо — отвърнах аз, като прекосих стаята и седнах срещу нея. — И колкото и възхитителна да намирам компанията ти, надявах се да не се възползвам от услугите ти този семестър.

— Как е таксата ти за обучение като ре’лар? — попита тя многозначително. — Тежък ли беше ударът?

— Това е доста личен въпрос — отбелязах аз.

Деви ми хвърли прям поглед.

— Готвим се да влезем в доста лични взаимоотношения — изтъкна тя. — Не мисля, че с въпроса си прекрачвам допустимата граница.

— Девет и половина — казах аз.

— Мислех, че си по-умен — изсумтя подигравателно тя. — Никога не съм плащала повече от седем, когато бях ре’лар.

— Имала си достъп до Архива — подчертах аз.

— Имах достъп до изобилие от интелект — сухо заяви тя. — Освен това съм сладурана. — Тя се ухили и на бузите й се появиха трапчинки.

— Лъскава си като ново пени — признах аз. — Никой мъж не може да ти устои.

— На някои жени също им се подкосяват краката — похвали се тя и усмивката й се промени от очарователна на палава и даже почти порочна.

Тъй като нямах ни най-малка представа как да отговоря на това, реших да премина към по-безопасна тема.

— Опасявам се, че трябва да заема от теб четири таланта — рекох аз.

— А — отвърна Деви, внезапно станала делова, и подпря ръце върху бюрото. — Опасявам се, че напоследък направих някои промени в начина си на работа. Сега вече давам само заеми от шест таланта нагоре.

— Шест таланта! — Дори не се опитах да скрия смущението си. — Деви, този допълнителен дълг ще тежи на врата ми като воденичен камък.

Тя въздъхна и въздишката й прозвуча поне донякъде извинително.

— Ето какъв е проблемът. Когато давам заем, аз поемам известни рискове. Рискувам да загубя капиталовложението си, ако моят длъжник умре или се опита да избяга. Рискувам той да се опита да се оплаче от мен. Рискувам да ме съдят по закона за желязото или още по-лошо — по този на сдружението на лихварите.

— Знаеш, че аз никога няма да направя нищо такова, Деви.

— И все пак такива са фактите — продължи тя. — Моят риск е еднакъв, независимо дали заемът е малък или голям. Защо да го поемам за малки заеми?

— Малки? — попитах аз. — Мога да живея цяла година с четири таланта!

Тя почука по бюрото с пръст и сви уста.

— Гаранция?

— Обичайната — отвърнах аз и й се усмихнах с най-пленителната си усмивка, — безграничният ми чар.

— За безграничен чар и три капки кръв мога да ти заема шест таланта при стандартните ми условия — изсумтя нетактично Деви. — Петдесет процента лихва за срок от два месеца.

— Деви — опитах се да й се подмажа аз, — какво ще правя с допълнителните пари?

— Вдигни празненство — предложи тя. — Прекарай един ден в „Токата“. Участвай в някоя игра на фаро с високи залози.

— Фарото — отбелязах аз — е данък за хората, които не могат да изчисляват вероятностите.

— Тогава направи банка и събирай данъци — сви рамене тя. — Или си купи нещо хубаво и го облечи следващия път, когато дойдеш да ме видиш. — Тя ме огледа от горе до долу с опасен поглед. — Може би тогава ще съм по-склонна да се споразумеем.

— Какво ще кажеш за шест таланта за един месец при двайсет и пет процента лихва? — попитах аз.

Деви поклати глава, но в жеста й нямаше грубост.

— Квоте, уважавам желанието ти да се пазариш, но нямаш с какво. Тук си, защото си безпомощен. А аз съм тук, за да се възползвам от това. — Тя разтвори ръце. — Така си изкарвам прехраната. Това, че имаш сладко лице, всъщност не променя нищо. — Погледът й стана сериозен. — А и ако някой лихвар беше готов да ти обърне внимание, аз нямаше да очаквам ти да дойдеш тук само защото съм хубава и харесваш цвета на косата ми.

— Цветът е очарователен — поласках я аз. — Ние с огненочервените коси трябва да се подкрепяме.

— Така е — съгласи се тя. — Аз предлагам да се подкрепяме при петдесет процента лихва за срок от два месеца.

— Добре — склоних аз и се отпуснах на стола си, — ти печелиш.

Деви ме дари с очарователна усмивка, от която трапчинките й се появиха отново.

— Бих спечелила само ако и двамата играехме наистина. — Тя отвори едно чекмедже и извади малко стъклено шишенце и дълга игла.

Протегнах ръка, за да ги взема, но вместо да ги плъзне по масата, тя ме изгледа.

— Сега, като се замисля, може да има и още една възможност.

— И аз бих искал да има друга възможност — признах аз.

— Последният път, когато говорихме — бавно каза Деви, — ти намекна, че знаеш начин за влизане в Архива.

Поколебах се.

— Наистина го намекнах.

— Тази информация би била доста ценна за мен — добави тя с престорена небрежност.

Макар че се опитваше да го прикрие, видях в очите й пламенен копнеж.

Сведох поглед към ръцете си и не казах нищо.

— Ще ти дам десет таланта веднага — без заобикалки заяви Деви. — Няма да е заем. Направо ще купя информацията. Ако ме хванат в Книгохранилището, никога няма да кажа, че съм я получила от теб.

Замислих се за всичко онова, което можех да купя с десет таланта. Нови дрехи. Калъф за лютнята, който няма опасност да се разпадне всеки миг. Хартия. Ръкавици за наближаващата зима.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Двайсет таланта — предложи Деви — и същите условия като на сдружението за всички заеми, които можеш да поискаш в бъдеще.

Двайсет таланта означаваше, че половин година нямаше да се безпокоя за таксата си за обучение. Можех да се занимавам със свои проекти в Рибарника, вместо да се трепя с палубни фенери. Можех да си купя шити по поръчка дрехи. Можех да давам да ми перат дрехите, вместо сам да го правя.

— Аз… — колебливо си поех дъх.

— Четирийсет таланта — жадно настоя Деви, — условията на сдружението и ще те отведа в леглото си.

За четирийсет таланта можех да купя на Дена нейна собствена полуарфа. Можех…

Вдигнах поглед и видях Деви, която ме гледаше от отсрещната страна на бюрото. Устните й бяха влажни, а светлосините й очи — напрегнати. Тя размърда раменете си напред-назад с бавното, несъзнателно движение на котка, която се готви да нападне.

Помислих си за Аури, която беше в безопасност и щастлива в Онова долу. Какво щеше да направи тя, ако в малкото й царство нахлуеше непознат?

— Съжалявам — казах аз. — Не мога. Влизането вътре е… сложно. Трябва да участва и мой приятел, а не мисля, че той ще се съгласи. — Реших да не обръщам внимание на останалата част от предложението й, тъй като нямах и най-малката представа какво да отвърна на това.

Настъпи дълго и напрегнато мълчание.

— Проклет да си! — възкликна Деви накрая. — Звучиш така, сякаш казваш истината.

— Така е — потвърдих аз. — Знам, че е неприятно.

— Пусто да остане! — Тя се намръщи и плъзна към мен по бюрото шишенцето и иглата.

Убодох ръката си и наблюдавах как кръвта бликна, отърколи се по дланта ми и падна в шишето. След като се събраха три капки, мушнах вътре и иглата.

Деви намаза запушалката с малко лепило и ядно затвори шишенцето. След това бръкна в чекмеджето и извади диамантено острие.

— Вярваш ли ми? — попита ме тя, докато издълбаваше номер върху стъклото. — Или искаш това да бъде запечатано?

— Вярвам ти — отвърнах аз, — но въпреки това искам да е запечатано.

Тя изсипа разтопен восък върху гърлото на шишенцето. Притиснах сребърните си свирки върху него и оставих ясно забележим отпечатък.

Деви бръкна в друго чекмедже, извади шест таланта и ги тропна върху бюрото. Жестът й щеше да изглежда просто раздразнителен, ако очите й не бяха толкова непоколебими и гневни.

— Ще вляза там по един или друг начин — увери ме тя с ледена нотка в гласа. — Говори с приятеля си. Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя.