Страхът на мъдреца (Част I)

8. Въпроси

Следващите няколко дни не бяха нито приятни, нито продуктивни.

Датата на Фела за приемните изпити беше в самия край на цикъла, така че се постарах да се възползвам от допълнителното време. Опитах се да поработя на парче в Рибарника, но бързо се върнах в стаята си по средата на регистрирането на един комин и заплаках. Не само че не можех да поддържам подходящия Алар, но и последното нещо, което ми трябваше, бе хората да си помислят, че съм се побъркал заради напрежението покрай изпитите.

По-късно същата нощ, когато се опитах да пропълзя през тесния тунел към Архива, вкусът на сливи изпълни устата ми и бях обзет от безсмислен страх от тъмни и затворени пространства. За щастие бях изминал само три-четири метра, но въпреки това почти щях да си докарам мозъчно сътресение, мъчейки се да изляза заднишком от тунела, а дланите ми бяха издрани от паническото дращене по камъка.

И така прекарах следващите два дни, като се преструвах на болен и стоях в малката си стая. Свирех на лютнята си, спях на пресекулки и кроях злокобни планове за Амброуз.

Анкер чистеше, когато слязох долу.

— По-добре ли се чувстваш? — поинтересува се той.

— Малко — отвърнах аз. — Вчера имах само две „сливови“ кризи и те бяха много кратки. А най-хубавото е, че спах през цялата нощ. Изглежда съм преминал през най-страшната част.

— Гладен ли си?

Поклатих глава.

— Днес са приемните изпити.

Анкер се намръщи.

— Тогава трябва да хапнеш нещо. Ябълка например. — Той се засуети зад бара и извади глинена халба и една тежка кана.

— Пийни и малко мляко. Трябва да го използвам, преди да прокисне. Проклетият безледов изстудител започна да сдава багажа още преди няколко дни. Струва ми цели три таланта. Знаех си, че не трябва да хвърлям пари за него, след като ледът тук е толкова евтин.

Наведох се през плота и хвърлих поглед към дългата дървена кутия, скрита между халбите и бутилките.

— Ще го погледна, ако искаш — предложих аз.

— Можеш ли да го поправиш? — повдигна вежди Анкер.

— Ще го погледна — повторих аз. — Може да е нещо просто, което да поправя лесно.

Анкер сви рамене.

— Едва ли можеш да го повредиш повече, отколкото вече е повреден. — Той избърса ръце в покривката си и ми махна да мина зад бара. — Ще ти приготвя няколко яйца, докато му хвърлиш едно око. И тях трябва да използвам, преди да са се развалили. — Отвори дългата кутия, взе няколко яйца и отиде отзад в кухнята.

Заобиколих ъгъла на плота, коленичих и погледнах изстудителя. Той представляваше облицована с камък кутия с размера на малък пътен сандък. На всяко друго място, освен в Университета, това щеше да е чудо на изобретенията и луксозен предмет. Тук, където такива неща се намираха лесно, това беше поредното небогоугодно и безполезно нещо, което не работи както трябва.

Беше съвсем просто изобретение. Нямаше никакви подвижни части, само две плоски ленти от калай, покрити със сигалдрия, която пренасяше топлината от единия край на металната лента към другия. Всъщност не беше нищо повече от бавен и неефективен топлинен сифон.

Приклекнах и сложих пръсти върху калаените ленти. Тази отдясно беше топла, което означаваше, че половината от вътрешната страна би трябвало да е съответно студена. Но лентата отляво имаше стайна температура. Протегнах врат, за да погледна сигалдрията, и забелязах дълбока драскотина в калая, която минаваше през две от руните.

Това обясняваше нещата. Сигалдрията донякъде прилича на изречение. Ако махнеш няколко думи, то просто загубва своя смисъл. Или по-скоро обикновено загубва своя смисъл. Понякога повредената сигалдрия може да направи нещо наистина неприятно. Намръщих се при вида на калаената лента. Това беше немарлива изобретателска работа. Руните трябваше да са от вътрешната страна на лентата, където не биха могли да бъдат повредени.

Потършувах наоколо, докато не намерих чукче за лед, забутано в задната част на едно чекмедже, след което внимателно заличих двете руни от меката повърхност на калая. После се съсредоточих и с върха на малък нож за белене ги гравирах отново в дебелата метална лента.

Анкер се появи от кухнята с чиния с яйца и домати.

— Сега би трябвало да работи — казах аз.

В началото започнах да ям от учтивост, но после осъзнах, че действително съм гладен.

Анкер погледна кутията и повдигна капака й.

— Толкова лесно? — учуди се.

— Като с всяко друго нещо — отвърнах аз с пълна уста, — лесно е, ако знаеш какво правиш. Сега трябва да работи. Остави го един ден и виж дали наистина ще изстудява.

Довърших яйцата и изпих млякото толкова бързо, колкото беше възможно, без това да изглежда невъзпитано.

— Днес трябва да получа парите, които ми дължиш от бара — казах аз. — Този семестър таксата за обучение ще ме затрудни.

Анкер кимна, провери в малката счетоводна книга, която държеше под плота, и пресметна всички медовини от Грейсдейл, които се бях престорил, че пия през последните два месеца. След това извади кесията си и отброи на масата десет йота. Цял талант — два пъти повече, отколкото бях очаквал. Вдигнах изненадан поглед към него.

— Някое от момчетата на Килвин щеше да ми вземе поне половин талант, за да поправи това нещо — обясни Анкер и подритна изстудителя.

— Не съм сигурен…

Той ми махна да замълча.

— Ако не работи, ще го удържа от заплатата ти следващия месец — рече той. — Или ще го използвам като начин да те накарам да свириш и в нощта на рийвинг — ухили се той. — Считам го за своеобразно капиталовложение.

Събрах парите в кесията си — четири таланта.

Бях тръгнал към Рибарника, за да видя дали лампите ми най-после не са се продали, когато забелязах познатото лице на човек, който прекосяваше двора, облечен в тъмната си магистърска мантия.

— Магистър Елодин! — повиках го аз, като го видях да доближава страничната врата на Залата на магистрите.

Това беше сграда, в която не бях прекарал много време, защото в нея бяха само жилищата на магистрите, местните гилери и стаите за гостуващите арканисти.

Когато чу името си, той се обърна. Като ме видя, че бързам към него, вдигна отегчено очи към небето и се обърна отново към вратата.

— Магистър Елодин — леко задъхано казах аз. — Мога ли да ви задам един бърз въпрос?

— Статистически погледнато, вероятността това да се случи е твърде голяма — отвърна той и отключи вратата с лъскав месингов ключ.

— Тогава мога ли да ви задам въпроса?

— Съмнявам се, че има сила, позната на човека, която би могла да те спре. — Той отвори вратата и влезе вътре.

Не бях поканен, но въпреки това се вмъкнах след него. Елодин беше труден за откриване и се безпокоях, че ако не се възползвах от тази възможност, можеше да не го видя отново дни наред.

Последвах го по тесния каменен коридор.

— Чух, че събирате група студенти, които да изучават даването на имена — предпазливо подхванах аз.

— Това не е въпрос — каза Елодин, докато се качваше по едно тясно стълбище.

Потиснах внезапното желание да отвърна рязко и вместо това си поех дълбоко дъх.

— Вярно ли е, че ще водите такива занимания?

— Да.

— Възнамерявахте ли да включите и мен?

Елодин спря и се обърна с лице към мен на стълбището. Изглеждаше доста неуместно, облечен в тъмната си мантия на магистър. Косата му беше разрошена, а лицето му беше твърде младо, почти момчешко.

Той ме изгледа продължително от горе до долу, сякаш бях някакъв кон, на който се чуди дали да заложи, или говежди бут, който смята да продава на парче.

Но това беше нищо в сравнение с мига, в който погледът му срещна очите ми. За момент единственото, което изпитах, бе леко безпокойство. После сякаш светлината на стълбището отслабна. Като че ли внезапно бях завлечен дълбоко под водата и налягането й ми пречеше да си поема въздух докрай.

— Проклет да си, идиот такъв! — чух познат глас, който сякаш идваше много отдалеч. — Ако пак ще изпадаш в кататония, поне имай благоприличието да го направиш в Убежището и ни спести неудобството ние да те мъкнем дотам, когато ти избие пяна на устата. Я се дръпни встрани!

Елодин отмести погледа си от мен и внезапно всичко отново стана ясно и светло. С мъка се сдържах да не отворя широко уста, за да напълня дробовете си с въздух.

Магистър Хеме слизаше с тежки стъпки по стълбището и блъсна грубо с рамо Елодин встрани. Когато ме видя, той изсумтя:

— Разбира се, ето че и дважди по-големият идиот е тук. Мога ли да ви препоръчам една книга, която да прочетете внимателно? Това е пленителна творба, озаглавена „Коридори, тяхната форма и функция — учебник за бавноразвиващи“.

Той ме изгледа намръщено и когато не се дръпнах веднага встрани, ми се усмихна противно.

— А, вярно, на теб все още ти е забранено да ходиш в Архива, нали? Да уредя ли тази забележителна информация да ти бъде представена по подходящ за теб начин? Може би чрез пантомима или куклено представление?

Отстъпих встрани и Хеме мина като хала покрай мен, като мърмореше под нос. Елодин заби кръвнишки поглед в широкия му гръб. Едва след като Хеме зави зад ъгъла, вниманието на Елодин се насочи обратно към мен.

— Вероятно ще е по-добре, ако продължиш с другите си учебни занятия, ре’лар Квоте. Дал те харесва, както и Килвин. Изглежда напредваш добре при тях.

— Но, господине — възпротивих се аз, като се постарах гласът ми да не издаде колко разтревожен бях, — вие бяхте мой настойник за повишаването ми в ре’лар.

— Тогава трябва да оцениш мъдрия ми съвет, нали? — Той се обърна и отново се заизкачва по стълбите.

— Но ако обучавате други студенти, защо да не обучавате и мен?

— Защото желанието ти е толкова силно, че няма да имаш нужното търпение — насмешливо отвърна той. — Твърде горд си, за да слушаш по правилния начин. Освен това си твърде умен, а това е най-лошото от всичко.

— Някои магистри предпочитат умните студенти — промърморих аз, докато излизахме в по-широк коридор.

— Да — съгласи се Елодин. — Дал, Килвин и Аруил харесват умни студенти. Отиди да учиш при някой от тях. Тогава животът и на двама ни ще бъде значително по-лесен.

— Но…

Елодин внезапно спря по средата на коридора.

— Добре — рече той, — докажи, че заслужаваш да бъдеш обучаван. Промени из основи моите предположения за теб. — Той потупа с драматичен жест мантията си. — За мой ужас се оказва, че няма как да премина от другата страна на тази врата. — Почука върху дървото с кокалчетата на ръката си. — Какво се прави в такъв случай, ре’лар Квоте?

Усмихнах се въпреки раздразнението си. Едва ли можеше да избере изпитание, което да подхожда по-добре на моите таланти. Извадих от джоба на плаща си дълго, тънко парче тел от пружина, след което коленичих пред вратата и огледах ключалката. Бравата беше масивна, направена така, че да издържи дълго време. Но макар големите, тежки брави да изглеждат впечатляващо, те всъщност са по-лесни за отваряне, ако са добре поддържани.

Тази беше. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да я накарам да превърти с приятно щракане. Изправих се, изтупах коленете си и отворих вратата с театрален жест.

Що се отнася до Елодин, той наистина изглеждаше донякъде впечатлен. Веждите му се повдигнаха изненадано, когато вратата се отвори.

— Хитро — отбеляза той, докато влизаше вътре.

Последвах го. Никога не съм се чудил какви са стаите на Елодин. Но дори и да бях, надали щях да предположа, че ще изглеждат по този начин.

Бяха огромни и пищни, с високи тавани и дебели килими. Стените бяха облицовани със старо дърво, а през високите прозорци се процеждаше светлината на ранното утро. Имаше картини с маслени бои и масивни старинни мебели от дърво. Мястото изглеждаше странно обикновено.

Елодин бързо премина през преддверието, през обзаведената с вкус всекидневна и влезе в спалнята. Беше огромна, с легло с балдахин, голямо като лодка. Елодин отвори един гардероб и взе да вади дълги черни мантии, подобни на онази, която носеше.

— Вземи. — Елодин започна да слага мантии върху ръката ми, докато накрая вече не можех да държа повече.

Някои бяха памучни, за ежедневна употреба, но други бяха от фин лен или скъпо, меко кадифе. Той сложи върху собствената си ръка още шест роби и ги отнесе във всекидневната.

Подминахме стари лавици, върху които бяха наредени стотици книги, както и огромно полирано бюро. Едната стена беше заета от каменна камина, достатъчно голяма да се изпече цяла свиня, макар в момента в нея да тлееше само слаб огън, който прогонваше ранния есенен хлад.

Елодин взе една кристална гарафа от масата и застана пред камината. Той стовари мантиите, които носеше, върху ръцете ми, така че едва виждах нещо над купчината. После изтънчено повдигна капака на гарафата, отпи от съдържанието й и одобрително повдигна вежди, докато го оглеждаше на светлината.

Реших да опитам отново:

— Магистър Елодин, защо не искате да ме учите на даването на имена?

— Това е погрешен въпрос — отбеляза той и изсипа гарафата върху тлеещите въглени в камината.

Когато пламъците лакомо се издигнаха нагоре, той взе отново купчината мантии и бавно пусна кадифената в огъня. Тя бързо се запали и щом пламна, Елодин нахвърля и останалите в огъня. Получи се голяма тлееща грамада плат, от която нагоре към комина се издигна гъст дим на талази.

— Опитай отново — предложи той.

Не можах да се сдържа и зададох въпроса, който беше очевиден:

— Защо изгаряте дрехите си?

— Не. Дори не си близо до правилния въпрос — отсече той, като взе още мантии от ръцете ми и ги натрупа върху огъня.

След това Елодин сграбчи дръжката на димоотвода и го затвори с металическо дрънчене. В стаята започнаха да бълват големи облаци от дим. Магистърът леко се закашля, след което отстъпи и се огледа наоколо с известно задоволство.

Внезапно осъзнах какво се случваше.

— О, господи! — възкликнах аз. — Чии са тези стаи?

— Много добре — доволно кимна Елодин. — Бих приел също и „Защо нямате ключ за тази стая?“ или „Какво правите тук?“ — Той сведе поглед към мен и очите му бяха сериозни.

— Неслучайно вратите се заключват. Има си причина хората, които нямат ключове, да стоят настрана от тях. — Той побутна с крак купчината тлеещ плат, сякаш за да се убеди, че тя ще остане в камината. — Знаеш, че си умен. В това е слабостта ти. Предполагаш, че си наясно с какво се захващаш, но всъщност не е така. — Елодин се обърна да ме погледне, а очите му бяха сериозни. — Мислиш, че можеш да ми се довериш да те уча — продължи той. — Мислиш, че аз ще осигуря безопасността ти. Но това е глупост от най-опасния вид.

— Чии са тези стаи? — сковано повторих аз.

— На магистър Хеме. — Той внезапно се ухили широко и ми показа всичките си зъби.

— Защо изгаряте всичките дрехи на Хеме? — попитах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че стаята бързо се изпълва с лютив пушек.

Елодин ме изгледа така, сякаш съм идиот.

— Защото го мразя.

Той вдигна кристалната гарафа и я хвърли с всичка сила към задната част на камината, където тя се разби на парчета.

Огънят се засили от онова, което бе останало в нея.

— Този човек е пълен глупак. Никой не може да ми говори по този начин.

Димът продължаваше да извира в стаята. Ако не бяха високите тавани, вече щяхме да се задавим от него. Въпреки това ни беше трудно да дишаме, докато вървяхме към вратата. Елодин я отвори и димът започна да се стеле в коридора.

Застанахме пред вратата и се спогледахме, докато димът се носеше на талази край нас. Реших да сменя подхода си.

— Разбирам колебанието ви, магистър Елодин — казах. — Понякога не премислям нещата докрай.

— Очевидно.

— И ще призная, че имаше случаи, в които моите постъпки бяха… — Направих пауза, опитвайки се да измисля нещо, което да е по-смирено от „необмислени“.

— Връх на глупостта? — услужливо предложи Елодин.

Гневът ми избухна и сложи край на краткия ми опит да се държа смирено.

— Е, слава богу, че аз съм единственият тук, който е взимал лошо решение през живота си! — възкликнах аз, като едва се сдържах да не закрещя, и го погледнах право в очите. — Знаете ли, и аз съм чувал разни истории за вас. Казват, че и вие доста сте оплескали нещата, когато сте били студент тук.

Веселото изражение на Елодин малко посърна и той доби вид на човек, глътнал нещо, което е заседнало в гърлото му.

— Ако си мислите, че съм безразсъден, направете нещо по въпроса — продължих аз. — Покажете ми правия път! Оформете гъвкавия ми млад ум… — Вдишах от дима и се разкашлях, което ме принуди да съкратя тирадата си. — Направете нещо, проклет да сте! — задавих се аз. — Обучавайте ме!

Не крещях наистина, но въпреки това останах без дъх. Гневът ми утихна също толкова бързо, колкото беше и избухнал, и аз се разтревожих, че съм стигнал твърде далеч.

Но Елодин само ме погледна.

— Какво те кара да мислиш, че не те обучавам? — озадачено ме попита той. — Като изключим това, че отказваш да учиш.

Сетне се обърна и тръгна по коридора.

— Ако бях на твое място, щях да се махна от тук — каза той през рамо. — Хората ще искат да разберат кой е отговорен за това, а всички знаят, че с Хеме не се спогаждате.

— Какво? — Усетих, че ме облива пот, и изпаднах в паника.

— Освен това, ако бях на твое място, щях да се измия преди приемните изпити — посъветва ме Елодин. — Няма да е добре да отидеш там, вонящ на дим. Аз живея тук — добави той, извади ключ от джоба си и отключи една врата в далечния край на коридора. — А твоето извинение какво е?