Страхът на мъдреца (Част I)

44. Печалбата

Въпреки неприятностите с Амброуз, вманиачаването ми по Архива и безбройните безплодни ходения до Имре в търсене на Дена успях да завърша проекта си в Рибарника.

Искаше ми се да имам още един цикъл, за да направя няколко изпитания и да си поиграя с него. Но просто нямах повече време. Лотарията за приемните изпити наближаваше и скоро след това трябваше да платя таксата си за обучение. За да обявя проекта си за продажба, трябваше Килвин да го одобри.

Затова, когато почуках на вратата на кабинета му, бях доста неспокоен.

Магистърът на изобретенията се беше прегърбил над работната си маса и внимателно махаше винтовете от бронзовия корпус на компресорна помпа. Без да вдига поглед, той каза:

— Да, ре’лар Квоте?

— Приключих, магистър Килвин — просто отвърнах аз.

Той вдигна поглед към мен и примигна.

— Така ли?

— Да. Надявах се да уговорим час, в който да ви покажа проекта си.

— За това съм готов още сега — заяви Килвин, остави винтовете върху един поднос и потри ръце.

Кимнах и го поведох през оживената работилница, покрай Ателието, към работната стая, която магистърът ми беше отделил. Извадих ключа и отключих тежката дървена врата.

Стаята беше голяма, както обикновено са работните помещения, със собствена пещ, наковалня, димоотвод, кран за вода и различни други важни елементи от занаята на изобретателя. Бутнах работната маса настрани и така половината стая остана празна, с изключение на няколкото дебели бали със слама, наредени покрай стената.

Пред тях от тавана висеше грубо плашило. Бях го облякъл в изгорената си риза и панталони от зебло. За миг ми се прииска да бях направил още няколко опита за времето, което ми бе нужно, за да съшия панталоните и да натъпча чучелото със слама. Но в края на краищата преди всичко съм член на трупа, а после идва останалото. И като такъв не можех да не се възползвам от възможността да вкарам малко драматизъм в цялата работа.

Затворих вратата след нас, докато Килвин оглеждаше стаята с любопитство. Тъй като бях решил да оставя работата ми да говори сама за себе си, извадих арбалета и му го подадох.

Лицето на огромния магистър се помрачи.

— Ре’лар Квоте — каза той с глас, натежал от неодобрение, — кажи ми, че не си прахосал труда си за подобряването на това противно нещо.

— Доверете ми се, магистър Килвин — успокоих го аз и го подканих да вземе оръжието.

Той ме изгледа продължително, след което взе арбалета и се захвана да го изучава с щателната предпазливост на човек, който всеки ден работи със смъртоносно оборудване. Опипа силно опънатата тетива и огледа извитото метално рамо на лъка.

След няколко дълги минути кимна, сложи единия крак на стремето и го запъна без каквото и да е видимо усилие. Разсеяно се зачудих колко силен е Килвин. Раменете ме боляха и ръцете ми се бяха покрили с мазоли от битката с това тромаво нещо през последните няколко дни.

Подадох му една тежка стрела и той огледа и нея. Изглеждаше все по-озадачен. Знаех защо е така. По арбалета нямаше никакви явни промени или сигалдрия. Същото се отнасяше и за стрелата.

Килвин постави стрелата в арбалета и повдигна вежди към мен.

Направих жест към сламеното чучело, опитвайки се да изглеждам по-уверен, отколкото бях всъщност. Ръцете ми се потяха, а стомахът ми беше свит. Изпитанията бяха хубаво и полезно нещо. Изпитанията бяха важни. Изпитанията бяха като репетиция. Но онова, което действително има значение, е какво се случва, когато те наблюдава публиката. Това е истина, позната на всеки член на трупа.

Магистърът сви рамене и вдигна арбалета. Той изглеждаше малък, запънат на широкото му рамо. Килвин внимателно се прицели с мерника. С изненада наблюдавах как той спокойно си пое дъх, сетне бавно издиша и дръпна спусъка.

Арбалетът рязко отскочи нагоре, тетивата звънна и стрелата излетя със свистене.

Чу се остро метално дрънчене и стрелата спря във въздуха, сякаш се бе ударила в невидима стена. Тя изтрака върху каменния под насред стаята, на пет метра от сламеното чучело.

Неспособен да се сдържа, аз се разсмях и вдигнах триумфално ръце във въздуха.

Килвин сбърчи чело и ме погледна. В отговор му се ухилих лудешки.

Магистърът взе стрелата от пода и пак я разгледа. След това отново запъна арбалета, прицели се и дръпна спусъка.

Пак се чу дрънчене и стрелата падна на пода за втори път, като леко се плъзна встрани.

Този път Килвин забеляза източника на звука. В далечния ъгъл на стаята от тавана висеше метален предмет с размера на голям фенер. Люлееше се напред-назад и леко се въртеше, сякаш някой току-що го е ударил под ъгъл.

Свалих го от куката и го отнесох до работната маса, където ме чакаше магистърът.

— Какво е това нещо, ре’лар Квоте? — любопитно попита той.

Когато го поставих върху масата, предметът издаде глух звук.

— Най-общо казано, магистър Килвин, това е автоматично задействано устройство за кинетично противопоставяне — сияейки от щастие, отвърнах аз. — По-конкретно то спира стрелите.

Килвин се наведе, за да го разгледа, но нямаше нищо за гледане освен безинтересни плочи от тъмно желязо. Моето творение приличаше на голям фенер с осем страни, направен изцяло от метал.

— И как го наричаш?

Това беше частта от изобретението ми, която не бях успял да довърша. Сетих се за стотици имена, но като че ли нито едно от тях не пасваше. „Капан за стрели“ звучеше като нещо, свързано с краката. „Приятелят на пътника“ беше твърде прозаично. „Проклятието на бандита“ звучеше глупаво мелодраматично. Никога нямаше да посмея да погледна Килвин отново в очите, ако се бях опитал да нарека изобретението си така.

— Имам затруднения с измислянето на име — признах аз, — засега го наричам „уловител на стрели“.

— Хъммм — промърмори Килвин, — но то не улавя стрелата.

— Знам — раздразнено отвърнах аз, — но трябва да е или това, или „дрънкало“.

— Човек би очаквал от студент на Елодин да се справи с по-голяма лекота с даването на имена, ре’лар Квоте. — Килвин ме изгледа косо, но очите му се смееха.

— Делевари лесно се е справил с проблема — изтъкнах аз. — Той просто е направил по-добра ос и е написал името си върху нея. Спокойно мога да нарека това „Квоте“.

Килвин се засмя.

— Така е. — Той се обърна към „уловителя на стрели“ и го изгледа с любопитство. — Как работи това нещо?

Ухилих се и измъкнах един голям свитък с хартия, покрит с диаграми, сложна сигалдрия, металургични символи и старателно изписани формули за кинетично преобразуване.

— Има две основни съставни части. Първата е сигалдрията, която автоматично създава симпатична връзка с всяко тънко, бързо движещо се парче метал в рамките на шест метра. Трябва да призная, че ми бяха нужни няколко дълги дни, за да я измисля. — Почуках с пръст по съответните руни върху свитъка. — В началото смятах, че това ще е достатъчно. Надявах се, че ако обвържа приближаващото се острие на стрелата с неподвижно парче желязо, то ще погълне инерцията на стрелата и ще я направи безобидна.

— Това е опитвано и преди — поклати глава Килвин.

— Трябваше да се сетя още преди да го пробвам — отбелязах аз. — В най-добрия случай то поглъща една трета от инерцията на стрелата, а стрела, движеща се с две трети от първоначалния си импулс, е все още нещо опасно. — Посочих друга диаграма. — Онова, от което наистина имах нужда, бе нещо, което да противодейства на стрелата. И то трябваше да го прави много бързо и много силно. Накрая използвах пружинна стомана от капан за мечки, разбира се, модифицирана. — Взех един резервен връх за стрела от работна маса и замахнах с него към „уловителя на стрели“. — Първо стрелата се приближава достатъчно, за да се установи обвързването. После инерцията й задейства спусъка като стъпването в капан. — Щракнах рязко с пръсти. — След това натрупаната енергия на пружината отблъсква стрелата, като я спира или дори я блъска назад.

Килвин кимна в съгласие.

— Ако пружината трябва да се задейства отново след всяка употреба, как успя да спре втората ми стрела?

Посочих централната диаграма.

— Устройството не би свършило особена работа, ако можеше да спира само една стрела — отвърнах аз — или ако спираше само стрели, идващи от една посока. Проектирах го с осем пружини, разположени в кръг. Би трябвало да спре стрели, идващи едновременно от няколко посоки. — Свих рамене извинително. — Така е на теория. Още не съм успял да го изпробвам.

Килвин погледна отново към сламеното чучело.

— И двата ми изстрела дойдоха от една и съща посока — каза той. — Как вторият беше спрян, след като пружината вече е била задействана?

Вдигнах „уловителя на стрели“ за пръстена, който бях поставил отгоре му, и показах как той се върти свободно.

— Виси на въртящ се пръстен — обясних аз. — Ударът от първата стрела го завърта леко към нова пружина. Дори и да не го направи, енергията от стрелата го завърта към най-близката незадействана пружина така, както ветропоказателят указва посоката на вятъра.

Всъщност не бях планирал последното. То се бе оказало щастлива случайност, но не виждах никаква причина да споделям това с Килвин.

Докоснах червените точки, които се виждаха върху две от осемте страни на „уловителя на стрели“.

— Тези точки показват кои пружини са били задействани.

Килвин взе „уловителя“ и го завъртя в ръцете си.

— Как активираш пружините отново?

Измъкнах изпод работната маса едно метално устройство, което не бе нищо повече от парче желязо с дълго рамо. След това показах на Килвин осмоъгълния отвор на дъното на „уловителя на стрели“. Поставих изобретението си върху устройството и натиснах с крак рамото, докато не се чу остро изщракване. След това завъртях „уловителя“ и повторих процеса.

Килвин се наведе, вдигна устройството и го завъртя в огромните си ръце.

— Тежко е — отбеляза той.

— Трябваше да е здраво — обясних аз. — Стрелата от арбалета може да пробие дъбова дъска с дебелина от пет-шест сантиметра. Имах нужда от пружина, която да й се противопостави с поне три пъти по-голяма сила, за да може да я спре.

Килвин поднесе „уловителя на стрели“ до главата си и го раздруса леко. Отвътре не се чу никакъв шум.

— А ако върховете на стрелите не са направени от метал? — попита той. — Говори се, че нашествениците от Ви Семби използват стрели от кремък или обсидиан.

Сведох поглед към ръцете си и въздъхнах.

— Ами… — бавно подзех аз. — Ако върховете на стрелите не са от желязо, „уловителят на стрели“ няма да се задейства, когато се доближат на шест метра.

Килвин изсумтя неопределено и сложи на масата „уловителя“, който отекна глухо.

— Но — бодро продължих аз — когато стигнат на по-малко от пет метра, всяко парче остър камък или стъкло ще задейства друга поредица от обвързвания. — Почуках с пръст върху схемата си.

Гордеех се с идеята си, тъй като предвидливо бях надписал вградените парчета обсидиан със сигалдрия за двойно подсилено стъкло. Така те нямаше да се строшат на парчета при удар.

Килвин хвърли поглед на схемата, гордо се ухили и се засмя гърлено.

— Добре. Добре. А ако стрелата е с връх от кост?

— Руните за кост не са достъпни за ре’лар като мен — отговорих аз.

— А ако бяха? — попита Килвин.

— Тогава пак нямаше да ги използвам — уверих го аз. — За да не се задейства „уловителят“ от черепа на някое дете, което бързо се премята в циганско колело.

Килвин кимна одобрително.

— Мислех си за галопиращ кон — рече той, — но с думите си ти показваш мъдрост. Демонстрираш предпазливия ум на изобретател.

Отново се обърнах да посоча схемата.

— След като изяснихме това, магистър Килвин, на три метра бързо движещо се цилиндрично парче дърво би задействало „уловителя на стрели“ — въздъхнах аз. — Връзката не е добра, но е достатъчна, за да спре стрела или поне да я отклони.

Килвин се наведе да види схемата по-отблизо, очите му дълго разглеждаха гъсто изписания лист.

— Всичко ли е от желязо? — попита той.

— По-близо е до стоманата, магистър Килвин. Безпокоях се, че желязото ще е твърде крехко за продължителна употреба.

— И всички тези осемнайсет обвързвания са изписани върху пружините? — попита той и посочи с ръка.

Кимнах в отговор.

— Това е голямо дублиране на усилията — отбеляза магистърът по-скоро разговорливо, отколкото обвинително. — Някои биха казали, че устройството е направено прекалено сложно.

— Не ме интересува особено какво мислят другите хора, магистър Килвин — натъртих аз, — а само какво смятате вие.

Той изсумтя, вдигна поглед от свитъка и се обърна към мен:

— Имам четири въпроса.

Кимнах очаквателно.

— Преди всичко, защо си избрал да направиш точно това? — попита той.

— За да не умира никой от засада на пътя — категорично отвърнах аз.

Килвин чакаше, но аз нямах какво повече да кажа по въпроса. След известно време той сви рамене и махна с ръка към другия край на стаята.

— Вторият ми въпрос е откъде взе… — Той леко смръщи вежди. — Теветбем — арбалета?

Стомахът ми се сви при този въпрос. Таях напразната надежда, че тъй като Килвин е сийлдиш, няма да знае, че оръжието е незаконно във Федерацията. А и просто се надявах, че няма да попита.

— Аз… Набавих си го, магистър Килвин — отговорих уклончиво. — Трябваше ми, за да изпитам „уловителя на стрели“.

— Защо просто не използва ловен лък? — строго попита Килвин. — Така нямаше да се налага да вършиш нещо незаконно.

— Щеше да е твърде слаб, магистър Килвин. Трябваше да съм сигурен, че изобретението ми ще спре всяка стрела, а арбалетът изстрелва стрелите с много по-голяма сила от всеки лък.

— Модеганският голям лък е с мощността на арбалета — възпротиви се Килвин.

— Но аз не умея да стрелям с него — отвърнах, — а и покупката на модегански лък е далеч отвъд възможностите ми.

Магистърът въздъхна дълбоко.

— Преди, когато изработи онази твоя лампа за крадци, направи нещо лошо по хубав начин. Това не ми хареса. — Той сведе поглед към схемата. — Този път си направил нещо хубаво, но по лош начин. Това е по-добре, но не съвсем. Най-добре е да се правят хубави неща по хубав начин. Съгласен ли си?

Кимнах.

— Някой видя ли те с него? — Той сложи масивната си ръка върху арбалета.

Поклатих глава.

— Тогава ще кажем, че е мой и че си го набавил по мой съвет. Ще го приберем при другото оборудване в Ателието. — Той ме изгледа строго. — И за в бъдеще ще идваш при мен, ако ти трябва нещо такова.

Стана ми малко неприятно, защото възнамерявах да продам оръжието обратно на Слийт, но можеше да е и по-зле. Последното нещо, което исках, бе да се сблъскам със закона на желязото.

— Трето — не виждам в схемата ти да се споменава за златна или сребърна тел — отбеляза той. — Нито пък мога да си представя какво приложение могат да имат те в устройство като твоето. Обясни ми защо си изписал тези материали от Ателието.

Усетих с внезапна острота докосването на хладния метал на грама от вътрешната страна на ръката ми. Той беше инкрустиран със злато, но не можех да кажа това на Килвин.

— Не ми достигаха пари, магистър Килвин. А имах нужда от материали, които не можех да взема от Ателието.

— Като арбалета например.

Кимнах.

— И сламата, и мечите капани.

— Една погрешна постъпка води до друга — неодобрително промърмори магистърът. — Ателието не е лихварски дюкян и не трябва да бъде използван като такъв. Отменям правото ти да изписваш ценни метали.

Сведох глава, като се надявах, че изглеждам достатъчно разкаян.

— Освен това за наказание ще отработиш двайсет часа в Ателието. Ако някой пита, ще му кажеш какво си сторил. И ще обясниш, че за наказание си бил принуден да възстановиш стойността на металите, плюс двайсет процента отгоре. Щом използваш Ателието като лихварница, ще плащаш лихва като при лихвар.

При тези думи трепнах.

— Да, магистър Килвин.

— И накрая — продължи Килвин, като сложи огромната си ръка върху „уловителя на стрели“, — за колко пари мислиш, че ще се продаде нещо такова, ре’лар Квоте?

— Това означава ли, че го одобрявате за продажба, магистър Килвин? — Сърцето ми подскочи от радост.

Едрият, подобен на мечка изобретател ме погледна озадачено.

— Разбира се, че го одобрявам, ре’лар Квоте. Това е чудесно изобретение. Всеки път, когато човек вижда нещо такова, той разбира как изобретателството се грижи за безопасността на хората. Така всички ще мислят хубави неща за изобретателите, защото са създали такива устройства. Но ако ще продавам изобретението ти, то трябва да си има цена. — Той сведе поглед към „уловителя на стрели“ и замислено се намръщи. — Какво предлагаш?

Задавах си този въпрос от шест цикъла. Простата истина бе, че се надявах „уловителят“ да ми донесе достатъчно пари, за да мога да платя таксата си за обучение и лихвата по заема от Деви. Достатъчно, за да мога да остана в Университета още един семестър.

— Честно казано, не знам, магистър Килвин — признах аз. — Колко бихте платили, за да не стърчи от белия ви дроб еднометрова стрела от ясен?

Той се засмя.

— Белият ми дроб е доста ценен — отвърна. — Но нека подходим другояче. Материалите възлизат на… — Хвърли поглед на схемата. — Приблизително девет йота, прав ли съм?

Беше обезпокоително прав. Кимнах.

— Колко часа ти отне, за да го направиш?

— Около стотина — рекох аз. — Може би сто и двайсет. Но голяма част от тях бе посветена на опити и изпитания. Мога да изработя нова бройка за петдесет или шейсет часа. Дори по-малко, ако се направят леярски форми.

Килвин кимна.

— Предлагам двайсет и пет таланта. Вижда ли ти се приемливо?

Останах без ума и дума, като чух сумата. Дори след като върнех парите на Ателието за материалите и работилницата заделеше своите четирийсет процента комисионна, сумата пак беше шест пъти по-голяма от онова, което щях да спечеля от изработката на палубни фенери. Парите бяха абсурдно много.

Готвех се да се съглася възторжено, когато внезапно ми мина една мисъл. Макар да ми беше болезнено трудно да откажа, поклатих глава.

— Да си призная, магистър Килвин, бих предпочел да ги продавам по-евтино.

Той повдигна вежди.

— Хората ще платят толкова — увери ме. — Виждал съм ги да дават повече пари за не толкова полезни неща.

Свих рамене.

— Двайсет и пет таланта са много пари — отбелязах аз. — Безопасността и спокойствието не трябва да са привилегия само на хората с тежки кесии. Мисля, че осем таланта ще са предостатъчно.

Килвин ме изгледа продължително и накрая кимна.

— Както кажеш. Осем таланта. — Той прокара ръка по „уловителя на стрели“, сякаш го галеше. — Ала тъй като този е първият и единственият съществуващ до момента, ще ти платя двайсет и пет таланта за него. Той ще отиде в личната ми колекция. — Наклони глава към мен. — Лхинсатва?

— Лхин — с благодарност отвърнах аз и усетих как огромната тежест на безпокойството се смъкна от раменете ми.

— Също така бих искал да разгледам схемата на спокойствие усмихна се магистърът и кимна към масата. — Би ли ми направил копие?

— За двайсет и пет таланта можете да получите оригинала — отговорих аз, усмихнах се и плъзнах листа по масата към него.

Килвин ми написа разписка и си тръгна, сграбчил под мишница „уловителя на стрели“ като дете, стискащо новата си любима играчка.

Побързах към Ателието с листчето хартия. Трябваше да уредя дълга си за материали, включително за златната тел и сребърните кюлчета. Но дори след като работилницата си взе комисионната, ми останаха почти единайсет таланта.

През останалата част от деня се хилех и си подсвирквах като някой идиот.

Както се казва — тежката кесия прави сърцето леко.