Страхът на мъдреца (Част I)

25. Незаконно разбиране

Въпреки мнението на Уил и Сим не можех да повярвам, че Деви е отговорна за „злонамерената постъпка“ срещу мен. Макар да ми бе болезнено ясно, че не знам почти нищо за жените, тя винаги се бе държала приятелски с мен. Понякога дори беше мила.

Вярно е, че имаше зловеща репутация, но аз самият знаех много добре как няколко слуха могат да се превърнат в напълно приказни истории.

Мислех, че е много по-вероятно моят непознат нападател да е някой озлобен студент, който се възмущава от бързия ми напредък в Арканум. Повечето студенти учеха години, преди да станат ре’лари, а аз бях успял за по-малко от три семестъра. Можеше дори да е просто някой, който мрази Едема Рух. Нямаше да е първият път, в който страдам заради рода си.

Всъщност нямаше особено значение кой е отговорен за нападенията. Онова, от което се нуждаех, бе да намеря начин да ги спра. Не можех да очаквам Уил и Сим да ме пазят през остатъка от живота ми.

Имах нужда от по-дългосрочно решение. Трябваше ми грам.

Грамът е хитроумно изобретение, създадено за решаването на точно такъв проблем. Той е своеобразна симпатична броня, която възпира обвързването срещу тялото ти. Нямах представа как работи, но знаех, че съществува. И знаех откъде да разбера как да го направя.

Килвин вдигна поглед, докато приближавах кабинета му. С облекчение забелязах, че стъкларската му пещ е студена и тъмна.

— Надявам се, че си добре, ре’лар Квоте? — попита той, без да става от работната си маса.

В едната си ръка държеше голяма стъклена полусфера, а в другата — диамантено острие.

— Добре съм, магистър Килвин — излъгах аз.

— Обмисли ли следващия си проект? — попита той. — Дойде ли ти наум някоя хитроумна фантазия?

— Всъщност търсих схема на грам, магистър Килвин, но не успях да намеря никъде в хранилищата или в справочниците.

— И защо ти трябва грам, ре’лар Квоте? — изгледа ме любопитно Килвин. — Това желание показва, че нямаш особена вяра в събратята си арканисти.

Не бях сигурен дали се шегува, или не, затова реших да пристъпя направо към въпроса:

— В „симпатия за експерти“ учихме за подхлъзването. Чудех се дали, щом като грамът действа срещу външното привличане…

Килвин се засмя тихо.

— Дал е решил да ви поуплаши. Това е добре. И да, прав си — един грам би те защитил срещу подхлъзване… — тъмните му, сийлдишки очи ме изгледаха сериозно — до известна степен. Все пак ми се струва, че умният студент просто ще си учи уроците и ще избегне подхлъзването, като е внимателен и предпазлив.

— Това и възнамерявам да направя, магистър Килвин — съгласих се аз. — Но все пак ми се вижда полезно да имаш грам.

— Вярно е — призна Килвин и кимна с косматата си глава. — Но заради ремонтите и изпълнението на есенните поръчки не ни достигат хора. — Той махна с ръка към прозореца, гледащ към работилницата. — Не мога да заделя никакви работници за направата на нещо такова. А дори и да можех, остава въпросът с разходите. Работата е деликатна, а за инкрустацията е нужно злато.

— Бих предпочел да го направя сам, магистър Килвин.

— Има причина схемата да не фигурира в справочниците — поклати глава Килвин. — Не си напреднал достатъчно, за да направиш сам грам. Човек трябва много да внимава, когато си играе със сигалдрия и собствената си кръв.

Отворих уста да отвърна, но той ме прекъсна:

— И което е по-важно, сигалдрията, необходима за такова пособие, се поверява само на онези, които са станали ел’тхе. Възможността за злоупотреба с руните за кръв и кости е твърде голяма.

Тонът му ми даде да разбера, че няма да спечеля нищо, ако започна да споря с него, затова свих рамене, сякаш не ме е грижа особено.

— Няма значение, магистър Килвин. Имам други проекти, които да ми запълнят времето.

— Сигурен съм, че е така, ре’лар Квоте — широко се усмихна Килвин. — Очаквам с нетърпение да видя какво ще направиш за мен.

Внезапно ми хрумна една мисъл.

— Мога ли да ползвам за тази цел една от уединените стаи, магистър Килвин? Бих предпочел да не ми надничат през рамото, докато работя.

При тези думи Килвин повдигна вежди.

— Сега вече съм двойно по-любопитен. — Той остави стъклената полусфера, изправи се и отвори едно чекмедже на бюрото си. — Някоя от стаите на първия етаж ще ти свърши ли работа? Или има вероятност нещо да експлодира? Ако е така, ще ти дам една на третия етаж. Там е по-студено, но покривът е подходящ за такива случаи.

Погледнах го за момент, опитвайки се да реша дали се шегува.

— Стая на първия етаж ще свърши работа, магистър Килвин. Но ще имам нужда от топилня и малко повечко пространство, за да мога да дишам.

Килвин промърмори нещо на себе си и извади един ключ.

— Колко ще дишаш? Стая двадесет и седем е петдесет квадратни метра.

— Би трябвало да е предостатъчно — уверих го аз. — Вероятно ще имам нужда и от разрешително да взема благородни метали от Ателието.

При тези думи Килвин се ухили и ми подаде ключа.

— Ще се погрижа за това, ре’лар Квоте. Очаквам с нетърпение да видя какво ще направиш за мен.

Разкритието, че схемата, която ми трябваше, е за ограничено ползване, беше много неприятно. Но винаги има други начини да намериш определена информация и са налице хора, които знаят повече, отколкото би трябвало.

Например не се съмнявах, че Манет е наясно как се прави грам. Всеки знаеше, че той само формално се води още е’лир. Но нямаше начин да го накарам да сподели тази информация с мен против волята на Килвин. Университетът беше дом на Манет от трийсет години и той вероятно бе единственият студент, който се страхуваше повече от изключване от мен самия.

Това означаваше, че възможностите ми са ограничени. Като изключим дългото ровене в Архива, не можех да се сетя за какъвто и да е друг начин сам да открия схема. И така, след като няколко минути си блъсках главата за някаква по-добра възможност, накрая се отправих към „Бала и ечемик“.

„Бала и ечемик“ беше една от кръчмите с по-лоша слава от тази страна на реката. Ако трябва да сме точни, „При Анкер“ не беше долнопробно заведение, а просто непретенциозно. Беше чисто, макар и да не миришеше на цветя, и храната беше евтина, без да е безвкусна. Хората посещаваха „При Анкер“, за да ядат, да пият, да слушат музика и понякога да се посбият.

„Балата“ беше няколко стъпала по-надолу в класацията. Беше мърлява, музиката не беше на особено високо ниво и някои от посетителите често се забавляваха, като участваха в сбивания.

Имайте предвид, че „Балата“ не беше толкова лоша, колкото голяма част от местата в Тарбеан. Но беше най-лошата кръчма, която човек можеше да намери толкова близо до Университета. И макар да беше долнопробна, подът й беше дървен, а прозорците бяха със стъкла. Ако човек се напиеше и се събудеше без кесия, можеше да е доволен, че не са му прерязали гърлото и не са му откраднали и ботушите.

Тъй като още беше рано, имаше едва шепа хора, разпръснати тук-там из общата стая. Видях със задоволство, че Слийт седеше отзад. В действителност не се бях срещал с него, но знаех кой е. Бях чувал някои истории.

Слийт беше един от онези редки и незаменими хора, които имат дарбата да уреждат разни неща. Според слуховете той е бил студент през последните десет години с известни прекъсвания.

В момента разговаряше с един мъж, който изглеждаше нервен, и май беше по-добре да не го прекъсвам. Затова купих две малки бири и се престорих, че пия от едната, докато чаках.

Слийт беше хубав тъмнокос и тъмноок мъж. Макар да нямаше типичната брада, предположих, че е поне наполовина сийлдиш. Езикът на тялото му издаваше властна натура. Движеше се така, сякаш контролира всичко около себе си.

Което всъщност не би ме изненадало. Нищо чудно „Балата“ да беше негова собственост. Хора като него разполагаха с достатъчно пари.

Слийт и неспокойният млад мъж накрая стигнаха до някакво споразумение. Слийт му се усмихна сърдечно и го потупа по рамото, докато си тръгваше.

Изчаках малко и след това се отправих към масата му. Докато се приближавах, забелязах, че между неговата маса и останалите в общата стая има празно пространство. Не беше много, но бе достатъчно, за да затрудни всякакви опити за подслушване.

Когато се приближих, Слийт вдигна поглед.

— Чудех се дали можем да поговорим — подхванах аз.

Слийт посочи с ръка празния стол.

— Малко съм изненадан — призна той.

— Защо?

— Не ме посещават често умни хора. Идват отчаяни типове. — Той погледна към халбите. — И двете ли са за теб?

— Можеш да вземеш която искаш или и двете — рекох аз и кимнах към дясната, — но вече пих от тази.

За частица от секундата той хвърли предпазлив поглед към халбите, после се усмихна широко, показвайки белите си зъби, и взе чашата отляво.

— Ако съдя по онова, което съм чувал, не си човек, който би се опитал да отрови някого.

— Изглежда знаеш доста за мен — отбелязах аз.

Той сви рамене толкова равнодушно, сякаш се е упражнявал как да го прави.

— Знам много за всички — отвърна той. — Но за теб знам повече.

— И защо така?

Слийт се приведе напред и тихо рече:

— Имаш ли представа колко скучни са обикновените студенти? Половината от тях са богати туристи, които изобщо не ги е грижа за ученето. — Той вдигна очи към тавана и махна с ръка, все едно хвърля нещо през рамото си. — Другата половина са книжни плъхове, които са мечтали за това място толкова дълго, че сега, когато са тук, не могат да си поемат дъх от вълнение. Те много внимават и са кротки като свещеници. Страхуват се да не получат някой неодобрителен поглед от магистрите. — Изсумтя презрително и отново се облегна на стола си. — Достатъчно е да кажем, че ти си като глътка свеж въздух. Всички говорят… — Той млъкна и отново сви рамене със същото добре отработено движение. — Е, нали знаеш.

— Всъщност не знам — признах аз. — Какво говорят хората?

Слийт отново ми се усмихна с енергичната си, красива усмивка.

— А, това е проблемът, нали? Всички знаят за репутацията на даден човек, само той не е наясно. Повечето хора не се безпокоят за това. Но някои от нас полагат усилия да поддържат репутацията си. Аз съм изграждал своята тухла по тухла. Тя ми служи като полезен инструмент. — Той ми хвърли многозначителен поглед. — Предполагам, че разбираш какво имам предвид.

— Може би — позволих си да се усмихна аз.

— Какво казват за мен тогава? Кажи ми и аз ще ти върна услугата.

— Ами — започнах аз, — бива те да откриваш разни неща. Дискретен си, но вземаш скъпо.

— Подробности — раздразнено махна с ръка той. — Подробностите са скелетът на една история. Дай ми подробности.

Замислих се.

— Чух, че си успял да продадеш няколко шишенца „Режим Игнаул Нератум“ след пожара в работилницата на Килвин, при който всички те би трябвало да са унищожени.

Слийт кимна, но лицето му не издаваше нищо.

— Освен това чух, че си уредил да бъде предадено съобщение на бащата на Вейан в Емлин въпреки обсадата. — Последва ново кимване. — Уредил си на млада проститутка, работеща в „Копчетата“, набор от документи, доказващи, че тя е далечна братовчедка на баронет Гамре. Благодарение на тях е успяла да се омъжи без много шум за един млад благородник.

— Гордея се с това — усмихна се Слийт.

— Когато си бил е’лир — продължих аз, — са те отстранили за два семестъра заради обвинения в „незаконно разбиране“. Две години по-късно са те глобили и отново са те отстранили временно за „неправилна употреба на университетско оборудване“ в Пещта. Чувал съм, че Джеймисън знае с какво се занимаваш, но му е платено да си затваря очите. Между другото, това последното не го вярвам.

— Съгласен съм — непринудено отвърна той. — Аз също не го вярвам.

— Въпреки многобройните неща, с които се занимаваш, си бил съден само веднъж по закона за желязото — продължих аз. — Обвинението беше „транспортиране на контрабандни вещества“, нали?

Слийт вдигна очи към тавана.

— Знаеш ли кое е най-отвратителното? Точно по това обвинение бях невинен. Момчетата на Хефрон бяха платили на един пристав да фалшифицира доказателствата. Обвиненията бяха оттеглени само след два дни. — Той се намръщи. — Не че магистрите ги беше грижа за това. Интересуваше ги само, че съм опетнил доброто име на Университета. — В гласа му се долавяше горчивина. — След това утроиха таксата ми за обучение.

Реших малко да насиля нещата.

— Преди няколко месеца си отровил дъщерята на един млад граф с Венитасин и си й дал противоотрова едва след като е потвърдила с подписа си продажбата на по-голямата част от земите, които е щяла да наследи. След това си уредил да изглежда така, сякаш ги е загубила при игра на фаро с високи залози.

При тези думи той повдигна вежди.

— Казват ли защо?

— Не — отвърнах аз. — Предполагам, че не е изплатила дълга, който е имала към теб.

— В това има известна истина — призна той. — Макар че беше малко по-сложно. И не използвах Венитасин. Това би било изключително безразсъдно. — Той изглеждаше засегнат и изтупа ядосано ръкава си. — Нещо друго?

Не отвърнах веднага, опитвайки се да реша дали да получа потвърждение за нещо, което подозирах от известно време.

— Само това, че миналия семестър си свързал Амброуз Джакис с двама мъже, за които е известно, че убиват хора за пари.

Изражението на Слийт остана невъзмутимо, тялото му беше спокойно и отпуснато. Но забелязах лекото напрежение в раменете му. Малко неща ми убягват, когато наблюдавам внимателно.

— Те ти казаха това, нали? — попита.

Свих рамене така, че неговото свиване на рамене направо бледнееше. Моето беше толкова равнодушно, че би накрало и някоя котка да позеленее от завист.

— Аз съм музикант. Три нощи от всеки цикъл свиря в препълнена кръчма. Чувам всякакви неща. — Протегнах се към халбата си. — А ти какво си чувал за мен?

— Същите истории, които знае и всеки друг, разбира се. Убедил си магистрите да те приемат в Университета, макар че си само един нахакан младок, без да се обиждаш. Два дни по-късно си посрамил магистър Хеме в собствената му аудитория и си се измъкнал свободен като птица.

— Като изключим боя с камшик.

— Като изключим боя с камшик — потвърди той. — По време на който не са успели да те накарат нито да извикаш, нито да прокървиш, дори и малко. Не бих повярвал на това, ако нямаше неколкостотин свидетели.

— Събра се доста прилична тълпа — съгласих се аз, — а и времето беше подходящо за бой с камшик.

— Чух някои по-склонни към драматизиране хора да те наричат Квоте Безкръвния — продължи той, — макар да подозирам, че донякъде причината за това е, че си от рода Едема Рух, което означава, че нямаш нищо общо с чистокръвните благородници.

— По малко и от двете, предполагам — усмихнах се аз.

— Чух, че си водил битка с магистър Елодин в Убежището. — Той изглеждаше замислен. — Използвали сте могъщи и ужасни магии и накрая той е спечелил, като те е хвърлил през една стена и след това от покрива на сградата.

— Казват ли защо сме водили битка? — попитах аз.

— Заради какви ли не неща — презрително отвърна той. — Заради обида, недоразумение. Заради това, че си се опитал да откраднеш магията му или че той се е опитал да ти открадне жена. Типичните глупости. — Слийт потри лицето си. — Да видим. Свириш на лютня прилично добре и си горделив като изритана котка. Имаш лоши обноски и остър език и не показваш уважение към по-висшестоящите от теб, които на практика са всички останали, като се има предвид скромният ти и объркан произход.

Усетих как лицето ми пламна от гняв, който се разпространи по цялото ми тяло.

— Аз съм най-добрият музикант, който някога ще срещнеш или ще видиш отдалеч — заявих с пресилено спокойствие. — И съм Едема Рух до мозъка на костите си. Това означава, че кръвта ми е червена. Означава, че дишам свободно и отивам там, където ме отведат краката ми. Не раболепнича и не се умилквам като куче пред ничия титла. Това изглежда като горделивост само на хората, които цял живот са се навеждали пред останалите.

— Също така съм чувал, че имаш доста избухлив нрав. — Слийт ми се усмихна безгрижно и аз осъзнах, че нарочно ме е предизвикал. — За теб се носят и всякакви други, най-разнообразни глупави слухове — че спиш само един час на нощ, че имаш демонска кръв, че можеш да разговаряш с мъртвите…

Наведох се напред, изпълнен с любопитство. Това не беше някой от слуховете, които аз бях разпространил.

— Наистина ли? С духове ли говоря? Или твърдят, че изравям трупове?

— Предполагам, че става дума за духове — отвърна той. — Не съм чувал някой да споменава, че ровиш в гробове.

Кимнах.

— Нещо друго?

— Само това, че миналия семестър си бил сгащен в една уличка от двама мъже, които убиват хора за пари. И въпреки че имали ножове и са те хванали неподготвен, ти си ослепил единия и си пребил другия до безсъзнание, призовавайки огън и светкавици като Таборлин Великия.

Дълго се гледахме един друг. Настъпилото мълчание беше изпълнено с напрежение.

— Ти ли ги свърза с Амброуз? — попитах накрая аз.

— Това не е добър въпрос — прямо отвърна Слийт. — Той предполага да обсъждам частни сделки, след като са сключени. — Изгледа ме безизразно и в устните и в очите му липсваше и най-слабият намек за усмивка. — Освен това би ли повярвал, че ще ти отговоря честно?

Намръщих се.

— Мога да кажа обаче, че заради тези истории никой вече не проявява желание да поеме подобна работа — разговорливо продължи Слийт. — Не че често се случва някой да предложи такава задача. Нали всички тук сме ужасно цивилизовани.

— И не че ти щеше да знаеш нещо за това, дори и някой да го беше направил.

Усмивката му се върна отново.

— Точно така. — Той се наведе напред. — Стига сме си бъбрили. Давай по същество. Какво ти трябва?

— Нужна ми е схема за едно изобретение.

— И… — Той сложи лакти на масата.

— То съдържа сигалдрия. Килвин е ограничил достъпа до нея до онези, които са ел’тхе или с по-висок ранг.

— И колко бързо ти трябва? — делово кимна Слийт. — За часове? За дни?

Замислих се за Уил и Сим, които будуваха нощем, за да ме пазят.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — рекох.

Погледът на Слийт се замъгли и той се замисли.

— Ще струва скъпо и няма гаранция, че ще мога да го доставя навреме. — Той се втренчи в мен. — Освен това, ако те хванат, ще те обвинят най-малкото в „незаконно разбиране“.

Кимнах.

— А знаеш ли какви са наказанията?

— „За незаконно разбиране на информация от Арканум, което не е довело до нараняването на друг — цитирах аз, — студентът нарушител може да бъде глобен не повече от двайсет таланта, да бъде ударен с камшик не повече от десет пъти, да бъде отстранен от Арканум или изключен от Университета.“

— Те ме глобиха цели двайсет таланта и ме отстраниха за два месеца — мрачно отбеляза Слийт. — А ставаше дума само за алхимия на ниво ре’лар. За теб ще е по-зле, щом става въпрос за нещо от ниво ел’тхе.

— Колко ще ми струва? — попитах аз.

— За да получиш схемата за няколко дни… — Той вдигна поглед към тавана за момент. — Трийсет таланта.

Усетих как стомахът ми се преобърна, но успях да запазя спокойно изражение.

— Има ли възможност да се пазарим?

Слийт отново ми се усмихна широко и яркобелите му зъби проблеснаха.

— Можем да се спазарим и за услуга — отвърна той, — но услугата за трийсет таланта трябва да е много голяма. — Погледна ме замислено. — Вероятно бихме могли да измислим нещо такова. Но трябва да спомена, че когато поискам дължимата услуга, тя трябва да бъде извършена. Това не подлежи на никакво обсъждане.

Кимнах спокойно, за да покажа, че съм го разбрал, но усетих как стомахът ми се свива на студен възел. Това беше лоша идея. Усещах го до мозъка на костите си.

— Дължиш ли нещо на някой друг? — попита Слийт. — И не ме лъжи, защото ще разбера.

— Шест таланта — небрежно отвърнах аз, — дължими до края на семестъра.

Той кимна.

— Предполагам, че не си успял да ги вземеш от лихвар. При Хефрон ли отиде?

— При Деви — поклатих глава аз.

За пръв път по време на разговора ни Слийт загуби хладнокръвието си и очарователната му усмивка изчезна напълно.

— Деви? — Той се надигна от стола си и тялото му внезапно се напрегна. — Не, не мисля, че ще стигнем до споразумение. Ако имаше пари, щеше да е друго. — Поклати глава. — Но щом Деви вече притежава част от теб…

Реакцията му ме смрази, след това осъзнах, че той просто се стреми да изкара повече пари.

— Какво ще кажеш да заема пари от теб, за да уредя дълга си с нея?

Слийт поклати глава и възвърна част от спокойствието си, което преди малко се бе пропукало.

— Точно това се нарича отнемане на чужди права — обясни той. — Деви има интерес към теб като към своеобразна инвестиция. — Той отпи от бирата си и се прокашля многозначително. — Тя не гледа с добро око на хора, които се намесват там, където е заявила правата си.

Повдигнах вежди.

— Предполагам, че репутацията ти ме е подвела — казах аз. — Наистина глупаво от моя страна.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи лице той.

Размахах презрително ръце.

— Моля те, повярвай, че съм поне наполовина толкова умен, колкото си чувал — рекох аз. — Ако не можеш да осигуриш онова, което поисках, просто го признай. Не ми губи времето с непостижими за мен цени или с измислени и сложни оправдания.

Слийт, изглежда, не беше съвсем сигурен дали трябва да приеме думите ми за обидни.

— Кое ти се вижда толкова сложно?

— Хайде стига — отвърнах аз. — Готов си да се опълчиш срещу законите на Университета, рискуваш да си навлечеш гнева на магистрите, приставите и закона за желязото на Атур, а коленете ти се разтреперват заради някакво малко момиченце? — Изсумтях и повторих жеста, който преди малко бе направил, като се престорих, че смачквам нещо и го хвърлям през рамото си.

Слийт ме наблюдава известно време и накрая избухна в смях.

— Да, точно така — заяви той и избърса от очите си сълзите на искрено веселие. — Очевидно и аз съм бил заблуден от твоята репутация. Ако си мислиш, че Деви е някакво си момиченце, тогава изобщо не си толкова умен, за колкото те мислех.

Той погледна над рамото ми, кимна на някого, когото не виждах, и презрително махна с ръка.

— Хайде, върви си — подкани ме той. — Имам да върша работа с разумни хора, които знаят какъв е светът наистина. Ти само ми губиш времето.

Усетих как настръхвам от раздразнение, но се насилих това да не проличи на лицето ми.

— Нуждая се също и от арбалет — казах аз.

— Не, вече ти казах — поклати глава той, — никакви заеми или услуги.

— Мога да ти предложа стоки в замяна.

— Какъв арбалет? — скептично ме погледна той.

— Какъвто и да е. Не е нужно да е нещо кой знае какво. Просто трябва да работи.

— Осем таланта.

— Не ме обиждай. — Хвърлих му решителен поглед. — Това е обикновена контрабанда. Ще заложа десет срещу едно пени, че можеш да го намериш за два часа. Ако се опитваш да ме изнудваш, просто ще отида да взема един от Хефрон.

— Ако го вземеш от Хефрон, ще трябва да го донесеш дотук чак от Имре — отбеляза Слийт. — Приставът само това и чака.

Свих рамене и понечих да се изправя на крака.

— Три таланта и пет йота — обяви той — и имай предвид, че ще бъде използван. Освен това ще е със стреме, а не с манивела.

Направих изчисления наум.

— Ще приемеш ли една унция сребро и една макара фино изтеглена златна тел? — попитах аз и ги извадих от джобовете на плаща си.

Тъмните очи на Слийт се замъглиха леко, докато той самият правеше сметки наум.

— Добре се пазариш. — Той взе макарата с лъскава тел и малкото сребърно кюлче. — Зад работилницата за щавене на кожи на Гримсом има бъчва за дъждовна вода. Арбалетът ще е там след петнайсет минути. — Той ме погледна обидено. — Два часа? Май изобщо не знаеш нищо за мен.

Часове по-късно Фела се появи измежду лавиците с книги в Архива и ме завари с ръка върху вратата с четирите плочи. Не се опитвах точно да я отворя, а просто я натисках. Проверявах дали е здраво затворена. Беше.

— Предполагам, че не казват на писарите какво има зад нея? — попитах я аз, без да се надявам на отговор.

— Ако казват, то поне на мен още не са — отвърна Фела, като пристъпи по-близо и прокара пръсти по издълбаните в камъка букви — „ВАЛАРИТАС“. — Веднъж сънувах сън за вратата. В него „Валаритас“ беше името на отдавна мъртъв крал. Зад вратата беше неговият гроб.

— Еха — възкликнах аз, — това бие моите сънища за нея.

— Какви са твоите? — поинтересува се тя.

— Веднъж сънувах, че виждам светлина през ключалките, но обикновено просто стоя тук, гледам я и се опитвам да вляза вътре. — Намръщих се към вратата. — Сякаш това, че стоя пред нея наяве, не е достатъчно обезсърчаващо, та го правя и насън.

Фела тихо се засмя, след което се извърна встрани от вратата и ме погледна.

— Получих съобщението ти — рече тя. — Какъв е този изследователски проект, за който споменаваш толкова неопределено?

— Да отидем да поговорим на някое по-уединено място — предложих аз. — Историята е доста дълга.

Отидохме до едно от леговищата за четене и след като затворих вратата, й разказах цялата история с всички произтичащи от нея затруднения. Признах й, че някой практикува „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Както и че не мога да отида при магистрите от страх да не разкрият, че аз съм се вмъкнал в стаите на Амброуз. И че имам нужда от грам да се защитя, но не познавам достатъчно сигалдрията, за да си направя такъв.

— „Злонамерена постъпка“ — тихо повтори тя и смаяно поклати глава. — Сигурен ли си?

Разкопчах ризата си и я свалих от рамото си, за да й покажа тъмната синина от нападението, което успях да спра само частично.

Тя се наведе и я разгледа.

— И наистина не знаеш кой може да е виновникът?

— Всъщност не — отвърнах аз, като се опитах да не мисля за Деви, защото засега не исках да признавам за доста лошото решение, което бях взел. — Съжалявам, че те въвличам в това, но ти си единствената…

— Не се безпокой — размаха ръце Фела. — Казах ти да ме потърсиш, ако някога имаш нужда от услуга, и се радвам, че го направи.

— Радвам се, че се радваш — рекох аз. — Ако можеш да ми помогнеш с това, аз ще ти дължа услуга. Ставам все по-добър в търсенето на нещата, които ми трябват тук, но все още съм новак.

— Нужни са години, за да се научиш да се ориентираш в Книгохранилището — кимна Фела. — То е като истински град.

— И аз го приемам така — усмихнах се аз. — Не съм живял тук достатъчно дълго, за да науча преките пътеки.

— А предполагам, че ще имаш нужда от тях. — Фела направи лека гримаса. — Ако Килвин наистина смята сигалдрията за опасна, повечето от книгите, които търсиш, ще бъдат в неговата лична библиотека.

Усетих как стомахът ми се сви.

— Лична библиотека?

— Всички магистри имат лични библиотеки — делово обясни Фела. — Разбирам малко от алхимия, затова помагам за откриването на книги с формули, които Мандраг не би искал да попаднат в неподходящи ръце. Писарите, които имат познания по сигалдрия, правят същото за Килвин.

— Но тогава това е безсмислено — въздъхнах аз. — Ако Килвин е заключил всички тези книги, няма никакъв шанс да намеря онова, което търся.

— Системата не е съвършена — усмихна се Фела и поклати глава. — Едва една трета от Архива е картотекирана както трябва. Вероятно онова, което търсиш, все още се намира някъде в Книгохранилището. Просто трябва да бъде открито.

— Даже няма да ми трябва цялата схема — казах аз. — Ако знам само няколко правилни руни, навярно ще успея да измисля останалите.

— Дали това е наистина разумно? — погледна ме обезпокоено тя.

— Разумността е лукс, който не мога да си позволя — отвърнах аз. — Уил и Сим ме пазят вече две нощи. Не могат да спят на смени през следващите десет години.

Фела си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.

— Вярно е. Можем да започнем първо с картотекираните книги. Може би писарите са пропуснали онова, което ти трябва.

Събрахме десетина книги по сигалдрия и се затворихме в едно отдалечено леговище за четене на четвъртия етаж. Заехме се да ги преглеждаме една по една.

Започнахме с надеждата да намерим изчерпателна схема на грам, но колкото повече часове минаваха, толкова повече надеждата отслабваше. Ако не пълна схема, то навярно можехме поне да намерим описание на такава. Може би отпратка към използваната последователност от руни. Или името на поне една руна. Някакъв намек или следа. Някой откъс. Каквато и да е част от загадката.

Затворих последната от книгите, които бяхме донесли в леговището за четене. Кориците й прилепнаха с глухо тупване.

— Нищо ли няма? — уморено попита Фела.

— Нищо. — Разтърках лицето си с две ръце. — Дотук с надеждата да ни излезе късметът.

Фела сви рамене и направи гримаса, след което изкриви глава на една страна, за да опъне врата си.

— Беше логично да започнем да търсим на най-очевидните места — отбеляза тя. — Но това са същите места, които писарите са претърсвали и за Килвин. Просто ще трябва да ровим по-надълбоко.

Чух далечния звук от камбанарията и се изненадах колко много пъти удари камбаната. Бяхме търсили повече от четири часа.

— Пропусна занятията си — казах аз.

— Беше само геометрия.

— Ти си забележителен човек. Каква е най-добрата възможност, с която разполагаме сега? — попитах.

— Дълго и бавно претърсване на Книгохранилището. Но това ще е все едно да търсим злато в пясък. Ще са ни нужни десетки часове, и то ако двамата работим заедно, за да не търсим на едни и същи места.

— Мога да доведа Уил и Сим да помагат — предложих аз.

— Уилем работи тук, но Симон никога не е бил писар, той вероятно само ще ни пречи.

— Познаваш ли Сим достатъчно добре?

— Не особено — призна тя. — Виждала съм го наоколо.

— Подценяваш го — предупредих я аз. — Хората непрекъснато го правят. Сим е много умен.

— Всеки е умен — възпротиви се Фела. — Сим е мил, но…

— Точно в това е проблемът — прекъснах я аз. — Той е мил. Любезен е и хората приемат това за слабост. И е щастлив, а хората взимат това за глупост.

— Не исках да кажа това — възрази тя.

— Знам — отвърнах аз и потрих лицето си. — Съжалявам. Последните дни бяха тежки. Мислех си, че Университетът ще бъде различен от останалата част на света, но той е като всяко друго място — хората угаждат на надути и невъзпитани копелета като Амброуз, докато добрите души като Симон са смятани за глупаци.

— Ти какъв си? — с усмивка попита Фела, като започна да подрежда книгите. — Надуто копеле или добра душа?

— Това ще го разбера по-късно. В момента имам по-неотложни грижи.