Свят на смъртта III

10.

— Мога ли да запитам къде отиваме? — обади се Джейсън, докато отрядът бавно се придвижваше в бойна готовност надолу по тревистия склон. Бяха се разгънали във формата на широк полумесец с Темукин и Джейсън в центъра, а отзад моропите влачеха трупа на мъртвия си другар.

— Не — отсече Темукин и с това приключи въпроса.

Наклонът беше плавен, сякаш равнините отдолу се издигаха постепенно, за да се съединят с отвесната крепост, която вече не се виждаше от дъжда. Трева и ниски храсталаци застилаха възвишението, тук-там лъкатушеха потоци и ручеи. Моропите ги прекосяваха с плясък и пръхтяха от удоволствие при вида на това удивително изобилие от вода. И температурата се покачи. Джейсън и останалите развързаха вървите, с които стягаха облеклото си, а той с удоволствие килна и шлема назад, тъй че ситният дъждец да пада върху прегрятото му лице. Изтри мазния слой, който покриваше кожата му, и се замисли дали няма да може отново да се окъпе.

Възвишението свърши внезапно до една назъбена урва, в дъното на която течеше пенеста река. Темукин заповяда да извлекат трупа на омотаното с въже мъртво животно до ръба на скалата, където група войници го повдигнаха и бутнаха долу. То плесна във водата, вдигна фонтан от пръски, почти насмешливо махна за последен път с ноктестата си лапа и водовъртежът го отнесе от погледите им. Без никакво колебание Темукин обърна курса на югозапад покрай речния бряг — личеше си, че е бил предупреден за това препятствие предварително. Походът продължи устремно напред.

Късно следобед дъждът спря и местността стана съвсем друга. Равнината се изпъстри с храсталаци и дървета, а под надвисналото небе недалеч пред тях се показа и една голяма гора. Темукин прекрати похода веднага щом я съзря.

— Поспете! — заповяда той. — Ще продължим на мръкване.

Джейсън само това и чакаше. Докато останалите още спираха, той се смъкна от моропа, сви се на тревата и затвори очи. Юздите на животното бяха завързани за глезена му. След удара по черепа, пашата, водопоя и препускането то също се радваше на почивката. Изпъна се на земята в целия си ръст, протегна глава в сочната трева и си отскубна едно снопче, за да си го държи в устата, докато спи.

Небето беше тъмно, но когато стоманените пръсти се забиха в краката му и го разтърсиха да се събуди, на Джейсън му се струваше, че току-що е затворил очи.

— Тръгваме — рече Аханк.

Джейсън приседна, усети как при това усилие изтръпналите му мускули изскърцаха и разтърка очи, за да пропъди съня. Още през деня бе излял остатъците от ачадх от меха си и го бе напълнил с прясна речна вода. Затова сега се напи до насита, и наплиска на воля лицето и главата си. В тази земя нямаше недостиг на вода.

Тръгнаха в колона по един, начело с Темукин. Джейсън беше предпоследен. Аханк яздеше ариергард и от огнения му поглед и извадената сабя личеше, че охранява не друг, а Джейсън. Изследователският отряд се бе превърнал във военен и номадите не се нуждаеха от помощ, а от един скитащ се жонгльор очакваха само пречки. На опашката поне се намираше на сигурно място и там не можеше да създава никакви неприятности. В противен случай щеше да бъде ликвидиран. Джейсън яздеше спокойно и се стараеше стойката му да излъчва невинно подчинение.

Напредваха безшумно, дори когато навлязоха в горите. Меките лапи на всеки следващ мороп стъпваха ритмично в следите, оставени от предното животно. Нямаше ни скърцане на ремъци, ни дрънчене на метал. Те приличаха на призрачни сенки, които се движеха в просмуканата от дъжда тишина. Дърветата се разредиха и Джейсън разбра, че са излезли на поляна. Недалеч мъждукаше светлина и той различи с крайчеца на окото си тъмния силует на някаква сграда.

Все още мълчаливо, войниците завиха плавно надясно и се отправиха към сградата. Когато се приближиха на не повече от няколко метра, пред тях изневиделица изникна осветен правоъгълник, тъй като се отвори врата. В светлината на входа застана ясно очертана фигура на мъж.

— Този го оставете… убийте останалите! — извика Темукин и нападателите се хвърлиха напред, без да го дочакат да довърши.

Джейсън по случайност се намираше до човека на входа, обаче сякаш всички останали го изпревариха. Мъжът отскочи назад с дрезгав вик и се опита да затвори вратата, но трима войници мигновено връхлетяха върху нея, разтвориха я и го запратиха вътре. След това се проснаха по лице на пода. Джейсън разбра причината още щом се смъкна от гърба на моропа. На отворената врата бяха спрели нови петима номади с опънати лъкове, двамата коленичили, а другите трима — прави. Те стреляха два пъти, три пъти и въздухът се изпълни със свистенето и звъна на стрелите им. Джейсън стигна до тях в мига, в който прекратиха огъня и нахлуха в сградата. Точно зад тях беше, но битката бе приключила.

Голямата като хамбар стая, осветена от една-единствена пукаща свещ, преливаше от смърт. Мъртъвците и умиращите лежаха сред безпорядъка от преобърнати маси и столове. Сивокос човек със стрела в гърдите се гърчеше и стенеше; един войник се наведе над него и с бърз замах на секирата му преряза гърлото. Отново се раздаде трясък, тъй като останалите номади бяха заобиколили сградата и я щурмуваха отзад. И въпрос не можеше да става за бягство.

Само един човек беше все още жив и все още оказваше съпротива — човекът, който ги бе пресрещнал на входа. Той беше висок, разчорлен, облечен в груби, домашнотъкани дрехи и удряше където му падне с огромна и дебела бойна тояга. Колко му беше да го убият — една стрела щеше да свърши работа, — но номадите искаха да го вземат в плен, а никога досега не се бяха натъквали на такова простичко оръжие. Един от тях вече седеше на земята и се държеше за крака, а друг бе обезоръжен пред очите на Джейсън, сабята му издрънча и полетя в ъгъла. Човекът от низините беше застанал с гръб към стената и отпред бе непристъпен.

На Джейсън му хрумна нещо. Той се огледа набързо и погледът му попадна върху една стойка с най-обикновени земеделски сечива, облегната на стената. Там имаше и лопата с дълга дръжка, стори му се, че тя ще свърши работа. Сграбчи я за двата края и я стовари с все сила върху коляното си. Тя се огъна, но не се счупи. Добре изсушено дърво.

— Оставете го на мен! — извика Джейсън и се хвърли в боя, но закъсня — в този миг тоягата уцели ръката на фехтовача, разтроши му кокалите и изби сабята. Джейсън застана на негово място и замахна с лопатата към глезените на човека от низините.

Онзи бързо свали тоягата, за да посрещне удара, и когато оръжията се треснаха едно в друго, Джейсън успя да извърти дръжката на лопатата и да я насочи към врата на противника. Той отби навреме и тази атака, но се принуди да отстъпи встрани и да се отдели от стената. А тъкмо това се искаше.

Аханк, който бе влязъл заедно с Джейсън, замахна с опакото на секирата към черепа му и го повали в безсъзнание на пода.

Джейсън захвърли лопатата и вдигна бойната тояга. Тя беше към два метра дълга, от здраво и жилаво дърво, обковано с железни пръстени.

— Какво е това? — попита Темукин. Той беше наблюдавал края на кратката схватка.

— Бойна тояга. Простичко оръжие, но върши работа.

— И ти можеш да си служиш с него? Нали ми каза, че не знаеш нищо за низините.

Лицето му си оставаше безизразно, но докато говореше, очите му горяха с някакъв вътрешен пламък. Джейсън усети, че трябва да му отговори нещо убедително, иначе ще се намери сред труповете.

— Аз пак не знам нищо за низините. Обаче се научих да боравя с това оръжие като дете. Всички в моето… племе си служат с него. — Той не си направи труда да добави, че не става дума за племето на пирийците, а за земеделската общност на Поргорсторсаанд от другия край на галактиката, където бе израснал. При строгите класови и социални разграничения единствено на войниците и аристокрацията бе позволено да носят истински оръжия. Но не можеш да забраниш на човек, който живее в гората, да притежава по някой и друг прът, тъй че бойните тояги бяха широко разпространени и по едно време Джейсън си служеше доста умело с това несложно, но ефикасно оръжие.

Удовлетворен за момента, Темукин му обърна гръб, а Джейсън развъртя тоягата да я пробва. Тежестта и бе добре разпределена.

Номадите успешно плячкосваха сградата, която се оказа нещо като чифлик. Добитъкът се държеше под същия покрив и когато войниците нахлуха вътре, изклаха всички животни. Щом Темукин заповядаше да се убива, той не се шегуваше. Джейсън гледаше тази касапница, без да трепне, дори изражението на лицето му не се промени, когато един от търсещите плячка войници преобърна дървен сандък и намери зад него бебе, може би запряно там в последната минута от някоя от вече проснатите на пода жени — войникът безчувствено го прободе с един бърз замах на сабята си.

— Онзи го завържете и ми го доведете — заповяда Темукин, като изчисти от мръсотията парче сготвено месо, захвърлено на пода по време на атаката, и си отхапа от него.

Китките на пленника бяха незабавно стегнати с кожени ремъци на гърба, а самият той — опрян до стената. След като и трите кофи вода, които му плиснаха в лицето, не успяха да го свестят, Темукин нагря върха на острието на камата си и я пъхна под мишницата му. Той изстена и се помъчи да се дръпне, после отвори очи и зарея нанякъде помътнелия си от удара поглед.

— Говориш ли междинния език? — попита Темукин.

Когато човекът отговори нещо неразбираемо, пълководецът го фрасна точно по посинялата и възпалена рана, причинена от предишния удар. Селянинът извика и се опита да се дръпне, но отново отговори на същия непознат език.

— Този глупак не може да говори — отсече Темукин.

— Да опитам аз — предложи един от офицерите му и излезе напред. — Езикът, на който говори, не се различава много от този на рода на планинските змии от далечния изток, край морето.

Най-сетне бе осъществен контакт. С мъчителни перифразирания и повторения на селянина бе дадено да разбере, че ще го убият, ако не им помогне. Но не му обещаха нищо, ако им се подчини, а и човекът от низините едва ли можеше да се пазари при това положение. Той бързо се съгласи.

— Кажи му, че искаме да отидем там, където са войниците! — нареди Темукин и пленникът бързо заклати глава в знак на съгласие. Нищо чудно. В едно примитивно стопанство селяните едва ли хранят добри чувства към войниците, които събират данъци и ги държат в подчинение. В бързината си да даде необходимите сведения той взе да бръщолеви нещо. Преводачът разясни думите му.

— Казва, че тук има много войници — колкото пръстите на две ръце, а може би и на пет. Въоръжени са и са добре укрепени. Имат и още нещо, някакво оръжие, но не мога да схвана какво точно приказва.

— Колкото пръстите на пет ръце — каза Темукин, усмихна се и погледна косо. — Уплаши ме.

Номадите край него избухнаха в гръмогласен смях, затупаха се по гърбовете и избързаха да съобщят това и на останалите. Джейсън не го смяташе за голямо остроумие, но пък оценяваше високия им дух.

Изведнъж всички млъкнаха, тъй като се приближиха двама войници, които подпираха и почти влачеха един от другарите си. Той подскачаше на един крак, като всячески се мъчеше да не стъпва с другия, и щом вдигна изкривеното си от болка лице към Темукин, Джейсън разпозна в него мъжа, който беше ранен от селянина с бойната тояга.

— Какво е станало? — попита Темукин, а в гласа му не бе останала и следа от смях.

— Кракът ми… — отвърна дрезгаво раненият, някакъв по-дребен вожд.

— Дай да видя! — заповяда пълководецът и войнишкият ботуш бе незабавно срязан.

Коляното му бе зверски натрошено, капачката му — толкова лошо счупена, че от кожата стърчаха парчета бели кости. От раната бавно се процеждаха струйки кръв. Войникът положително изпитваше невероятна болка, обаче не издаваше нито звук. Джейсън разбираше, че е необходима опитна хирургическа намеса и подмяна на кости, за да може човекът отново да ходи, и се питаше каква ли ще е участта му в този варварски свят. Съвсем скоро всичко му се изясни.

— Не можеш да вървиш, не можеш да яздиш, не можеш да бъдеш войник — отсече Темукин.

— Зная това — отвърна раненият, като се стегна и отблъсна ръцете на тези, които го придържаха. — Но ако трябва да умра, искам да умра в бой и да бъда погребан с палците си. Ако съм без палци, няма да мога да държа сабята си и да се боря с демоните в преизподнята.

— Така да бъде — съгласи се Темукин и извади сабята си. — Ти беше добър войник и добър приятел и аз ти пожелавам успех в предстоящите ти битки. Самият аз ще се бия с теб, тъй като е чест да бъдеш изпратен долу от един пълководец.

Битката нямаше ритуален характер и раненият се справяше добре, въпреки натрошеното си коляно. Но Темукин се биеше така, че противникът му не можеше да не стъпи на счупения крак, а това не беше по силите му и в този миг сабята се заби под ребрата му и той издъхна.

— Имаше още един ранен — рече Темукин все още с извадена окървавена сабя. Напред излезе войникът със счупената ръка, която беше привързана към рамото му.

— Ръката ще се оправи — възрази той. — Кожата не се е разкъсала. Мога да се бия и да яздя, но не мога да държа лък.

Темукин се поколеба за миг, преди да отговори.

— Всеки човек ни е крайно необходим. Ако можеш да вършиш тези неща, ще се върнеш с нас в лагера. Тръгваме веднага щом погребете този. — И той се извърна към Джейсън. — Ще яздиш отпред до мен, без да издаваш глупави звуци. — Той очевидно нямаше високо мнение за войнишките способности на Джейсън, а Джейсън от своя страна нямаше голямо желание да го опровергава. — Ще търсим войниците. Белките са нападали тази местност в миналото, но с не повече от двама-трима души наведнъж, тъй като е опасно да се спускат повече моропи долу. Те избягват войниците и се нахвърлят на тези чифлици. Били са се и с войниците и за барута научих именно от тях. Убили са един войник и му взели барута, но като го подпалих, той само изгоря. Обаче белките се кълнат, че той се взривявал, а и други са ми казвали същото, тъй че им вярвам. Ние ще им вземем барута и ти ще направиш така, че да се взриви.

— Само ме заведи при него — рече Джейсън — и аз ще ти покажа как става.

Те се лутаха из гората доста дълго след полунощ и най-сетне пленникът им сълзливо си призна, че е загубил пътя в тъмното. Темукин го би, докато онзи взе да вие от болка, а след това неохотно заповяда на хората си да почиват до сутринта. Дъждът бе завалял отново и те потърсиха подслон под дърветата, макар че и под тях капеше.

Джейсън имаше лош вкус в устата си. Този път причината не беше сготвената върху тор храна или отвратителният ачадх, а клането при чифлика — приближи ли се човек до дърветата, загубва гората от погледа си. От известно време той живееше с номадите като номад и се бе приобщил към нравите им. Интересен народ, а откакто се бе пренесъл в лагера на Темукин, те му се струваха дори мили и ако не бяха най-веселите хора в галактиката, то поне човек можеше да се разбира с тях. Бяха честни по свой начин — спазваха някакви свои закони. Но бяха и хладнокръвни убийци и главорези. Какво от това, че убиваха в съответствие със собствената си ценностна система. Положението не се променяше. Промушеното дете бе все пред очите му и Джейсън се размърда неспокойно върху подгизналите листа.

Беше навлязъл сред дърветата и забравил за гората — беше забравил, че тези хора бяха изтребили първата миньорска експедиция и с удоволствие биха сторили същото и с всеки пришълец, който им попаднеше. Сред тях той беше шпионин и работеше за пълния им провал.

Ами тъй де. Той можеше да се помири със себе си само ако никога не забравяше, че играе някаква роля, а не се забавлява, и че целият този маскарад си има цел. Трябваше да разруши обществената структура на тези номади и да се погрижи пирийците да отворят рудниците си на спокойствие.

Но на Джейсън, самотен в дъждовната нощ, премръзнал и налегнат от черни мисли, това му се струваше като една съвсем неясна перспектива. По дяволите. Той се въртеше и се опитваше да се настани удобно и да заспи, но картините от клането непрестанно му пречеха.

„По своему, Темукин, ти си голям човек, мислеше си той. Но ще се наложи да те унищожа.“ Дъждът се изливаше безпощадно.

Щом се развидели, те тръгнаха отново в безмълвна колона сред потъналата в мъгла гора. Плененият селянин тракаше със зъби от страх и най-сетне разпозна една поляна и пътека. Вече усмихнат и доволен, той им посочи правилния път. Устата му беше затъкната с парцали от облеклото му, за да не може да вдигне тревога.

Пред тях изпукаха счупени клонки и се чуха гласове.

Колоната спря, внезапно притихнала, и в гърлото на пленника опряха сабя. Нищо не помръдваше. Гласовете пред тях се усилиха и от завоя на пътеката излязоха двама мъже. Те направиха две-три крачки, преди да доловят неподвижните безмълвни силуети, толкова близо до тях в мъглата. Но преди да реагират по някакъв начин, половин дузина стрели им отнеха живота.

— Какви са тези пръчки, дето ги носят? — обърна се Темукин към Джейсън.

Джейсън се спусна на земята и с ботуша си преобърна най-близкия труп. Мъртвият носеше само лек стоманен нагръдник и стоманен шлем и беше облечен с дрехи от грубо платно и кожа. На колана имаше къса сабя и все още стискаше в ръката си не нещо друго, а примитивен мускет.

— На това му викат „пушка“ — каза Джейсън и я вдигна. — С помощта на барута изхвърля парчета метал, които могат да убиват. Барутът и металът се вкарват ей през тази тръба тук. Когато се дръпне лостчето в дъното, този камък хвърля искра в барута, той се взривява и изстрелва метала.

Джейсън вдигна поглед и видя, че всеки, който бе чул думите му, бе насочил лъка и стрелата си към гърлото му. Той внимателно остави оръжието, смъкна две кожени торби от колана на загиналия и погледна вътре в тях.

— Така си и мислех. Куршуми и парцали… а това е барут. — И той подаде на Темукин втората торба. Пълководецът погледна вътре и я помириса.

— Тук няма много.

— Не трябва много, поне за пушките. Но там, откъдето идват тези мъже, положително има по-големи количества.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Темукин и махна с ръка към щурмоваците. Те прибраха обратно стрелите, отсякоха палците на убитите и отстраниха труповете от пътя. Той взе и двата мускета за себе си.

След не повече от десет минути езда пътят ги изведе на края на една поляна, или обширна ливада, която се простираше по продължението на плавно носеща се река. На брега се издигаше масивна и здрава каменна постройка с висока кула в центъра. На върха на кулата се виждаха две фигури.

— Пленникът твърди, че това е сградата на войниците — каза офицерът, който превеждаше.

— Питай го дали знае колко входа има! — заповяда Темукин.

— Твърди, че не знае.

— Да се убие.

Светкавичен саблен удар ликвидира пленника и трупът му бе захвърлен в храсталака.

— Отпред има само една малка врата, онази там, и тесни дупки, през които може да се стреля с лъкове и пушки — отбеляза Темукин. — Тази работа не ми харесва. Искам двама души да огледат сградата от другите й страни и да ми кажат какво виждат. Какво е онова кръглото нещо над стената? — попита той Джейсън.

— Не зная… но се досещам. Би могло да е пушка, като тези, само че много по-голяма — изстрелва едро парче метал.

— И на мен така ми се струва — заяви Темукин и замислено присви очи. Той нареди нещо на двама души, те се обърнаха и препуснаха обратно по пътеката.

Разузнавачите слязоха от животните и безшумно изчезнаха в гъсталака. Научени да се крият из пустинния на пръв поглед терен на голите равнини, под прикритието на гората тези хора бяха направо невидими. Другите останаха върху моропите и зачакаха завръщането им с хищническо търпение.

— Така си и мислех — каза Темукин, когато те си дойдоха и му докладваха. — Тази сграда е солидна и строена само за военни цели. От другата страна откъм водата има още една врата, също толкова голяма. Ако изчакаме да мръкне, ще можем лесно да превземем укреплението, но нямам желание да чакам. Ти умееш ли да стреляш с пушката?

Джейсън кимна неохотно, защото вече му беше пределно ясно какво е намислил Темукин — още преди да види двамата разузнавачи, които се връщаха с един убит войник. В ордата на Темукин всички влизаха в бой, дори и свирещите на лютня специалисти по барута. Джейсън се помъчи да се измъкне от затрудненото положение, но не можа да измисли нищо и предложи услугите си доброволно, преди да го задължат да го направи. За Темукин това нямаше никакво значение. Искаше да се отвори вратата и Джейсън беше най-подходящият човек за тази задача.

Той понатъкми някак си войнишката униформа, успя да прикрие дупките от стрелите и повечето от кръвта, а видимите кървави петна натри с кал, за да ги заличи. Започваше да вали ситен дъжд и това беше на добре. Когато вече обличаше униформата, Джейсън повика преводача и го накара многократно да повтаря на местния език една съвсем простичка фраза: „Отворете… бързо!“, докато не почувства, че я е усвоил както трябва. Нищо сложно. Ако настояваха за по-дълъг разговор, преди да го пуснат да влезе, с него беше свършено.

— Разбираш какво трябва да правиш, нали? — попита Темукин.

— Проста работа. Приближавам се към онази порта откъм долната част на реката, а вие чакате на края на гората горе. Казвам им да отворят. Те отварят. Влизам и правя всичко възможно портата да остане отворена, докато ти пристигнеш с другите.

— Изобщо няма да се бавим.

— Знам това, но аз ще бъда съвсем сам. — Джейсън накара един от войниците да подържи шлема си над подсипа на мускета, докато издуха навън по всяка вероятност навлажнения барут. Не искаше да се получи засечка при единствения му изстрел. Напълни подсипа с пресен барут и го зави с парче кожа, за да го запази сух. После посочи към пушката.

— Това чудо ще гръмне само веднъж, тъй като няма да имам време да заредя отново. А и тази казионна къса сабя не ми вдъхва много доверие. Затова, ако нямаш особени възражения, бих желал да си взема назаем пирийския нож, само назаем.

Темукин кимна и му го подаде. Джейсън захвърли сабята и пъхна ножа на нейното място в колана си. Шлемът миришеше на гранива пот, но се спускаше ниско над челото му, което беше добре. Искаше лицето му да е колкото може по-скрито.

— Сега върви! — заповяда Темукин, раздразнен от забавянето, получило се при подготовката на маскировъчните принадлежности. Джейсън се усмихна студено, обърна се и се отдалечи сред дърветата.

Не бе изминал и петдесет метра и вече беше мокър до кръста от гъстите, подгизнали шубраци. Но това бе най-малката беда. Проправяйки си път сред гората, той се чудеше как се остави да го забъркат в тази най-последна проява на безумие. Барутът, ето кое беше причината. Той изруга високо и цветисто и след това отправи поглед към укрепената сграда, която вече едва се виждаше през пелената от дъжд. Май му оставаха още двайсетина метра, не повече. Той ги извървя, след това излезе от прикритието на дърветата и продължи напред, докато стигна до брега на реката. Примесена с кал, водата течеше буйно надолу, а дъждовните капки плискаха по повърхността й и образуваха безкрайни серии от преливащи един в друг кръгове. Искаше му се да провери барута в подсипа, но разбираше, че е по-разумно да се откаже от това. Давай напред и толкоз. Наведе глава и тръгна с тежки крачки към сградата, която едва се виждаше през дъжда.

Ако хората в наблюдателницата го гледаха, то те не даваха никакъв признак за това. Джейсън се приближи все така тежко, като надничаше изпод шлема и стискаше пушката пред себе си. Вече беше достатъчно близо и виждаше ронещия се между грубо издяланите камъни хоросан и масивните резета, с които беше осеяна дървената врата пред него. Много малко му оставаше до стената, когато един от войниците се наведе от кулата и му викна нещо неразбираемо. Джейсън махна с ръка и продължи.

Онзи се обади повторно. Джейсън пак махна с ръка и извика „Отворете!“ с правилно произношение, или поне така се надяваше. Беше преправил гласа си да звучи колкото може по-дрезгаво, за да не го познаят, ако изговаря неточно думите. След това се изправи пред стената, вече излязъл от полезрението на хората в кулата, които все още го викаха. Портата, масивна и неподвижна, се намираше пред него. Нищо не се случваше. От това напрежението му само нарасна. Долови някакво дращене и видя от един тесен прозорец вдясно от вратата да се подава цев на пушка.

— Отворете… бързо! — извика Джейсън и заблъска по портата. — Отворете! — Той се прилепи плътно до портата, за да излезе от обсега на пушката, и заблъска отново с приклада на мускета.

Вътре в укрепената сграда се раздадоха някакви звуци, чуха се гласове и настъпи раздвижване, но Джейсън чуваше единствено пулсирането на кръвта в ушите си — неравно и глухо като ударите на скрит барабан. Нима можеше да се измъкне? Ако се опиташе, щяха да го застрелят и от двете страни. Но той не можеше да остане тук така безпомощен и притиснат отвсякъде. Като вдигна мускета си, за да заблъска отново по вратата, чу отвътре дрънчене на тежки вериги и скърцане, досущ като при дърпане на желязно резе. Запъна затвора на пушката през покривалото и го разхлаби от едната страна, за да може бързо да го махне. В мига, в който портата взе да се открехва, Джейсън връхлетя върху нея с рамо, нахълта вътре и я блъсна да се разтвори колкото се може по-широко.

Продължи напред, премина през късия тунел и излезе на открития площад, около който бе построена сградата. Едва успя да зърне с крайчеца на окото си човека, който му бе отворил — портата го бе смазала и той се свличаше на земята. Нямаше време за повече подробности, тъй като видя, че е на прага на смъртта.

Удряй здраво и бързо, без да спираш — така постъпваха номадите, и с право. Един войник с извадена сабя стоеше встрани, а право пред него още няколко го държаха на прицел с готови за стрелба пушки. Преди изумените войници да открият огън, Джейсън извика и се хвърли сред тях. Но миг по-рано дръпна спусъка и остана приятно изненадан, когато мускетът изгърмя глухо и един от войниците се хвана за гърдите и падна. Това беше последното нещо, което Джейсън си спомняше ясно. След това полетя стремглаво напред, размахал цевта и приклада.

Настъпи голямо объркване. След първия сблъсък той запокити пушката към един войник и ритна втори, докато изваждаше тежкия нож, а след това го размаха обезумяло. Върху него падна някакъв човек, мъртъв или ранен, Джейсън използва тялото му за прикритие и продължи да ръга наляво и надясно с ножа.

Почувства остра болка най-напред в крака, след това в хълбока и ръката, в главата му се разнасяше силно звънтене. Той описа дъга с ножа и усети, че пада. Над него се появи офицерът, с обезумял поглед и побеснял, и замахна надолу със сабята си. Джейсън я пресрещна почти презрително с ножа и на свой ред замахна нагоре и заби острието малко над слабините му. Рукна кръв, офицерът изкрещя и падна. Джейсън трябваше да избута тялото му, за да вижда. Едва успя да се справи с това и изходът от светкавичната битка се оказа решен.

Пристигна първият от войниците на Темукин и връхлетя стремглаво през портата. Несъмнено яздил с все сили към входа, той се хвърли от седлото веднага щом животното влезе. Та това бе самият Темукин, Джейсън го видя, когато червеногривестият варварин изрева и размаха сабя, за да съсече двама нападатели. След това всичко свърши с изключение на операцията по почистване на терена.

Като се озова в безопасност, Джейсън се добра със залитане до стената и се свлече на земята с гръб към нея. Звънтенето в главата му намаля и се превърна в тъпо бръмчене, а когато свали шлема, видя, че в него има огромна вдлъбнатина. Но нали нямаше дупка на главата. Той докосна с пръсти удареното място върху черепа си и после ги разгледа внимателно. Никаква кръв. Но в замяна на това по хълбока му имаше достатъчно, та се стичаше чак по крака. От плиткото рязване на това място, точно под полубронята, бе изтекло огромно количество кръв, ала самата рана бе повърхностна, както и клъцването на ръката му. Раната на крака не кървеше много, въпреки че тя бе по-сериозна от другата — дълбока прободна рана в бедрените му мускули. Болеше го, обаче можеше да ходи — нямаше никакво намерение да се остави да го убият като недъгав, както войника в чифлика. В дисагите си имаше няколко стерилизирани кожени ивици за превръзка, но докато се добере до тях, кръвта щеше да си тече.

От мига, в който Темукин нахлу през входа, изчезна и най-малкото съмнение за изхода на битката. Войниците от гарнизона никога през живота си не бяха виждали такива врагове като варварите главорези, които ги връхлитаха от всички страни. Мускетите повече им пречеха, отколкото им помагаха, защото лъковете стреляха далеч по-бързо и по-точно от тромавите, невиждащи оръжия, които се пълнеха откъм дулото. Някои войници побягнаха, други останаха и влязоха в бой, но краят за всички беше един и същ. Те бяха изклани. Крясъците намаляваха и се отдалечаваха, тъй като оцелелите се опитваха да избягат вътре в сградата.

В подгизналия двор кръвта се смеси с дъжда и навред бе осеяно с трупове. Спрян от куршум, един номад се бе свлякъл при входа и очевидно бе единствената жертва, дадена от нападателите. Джейсън долови някакво движение и видя един войник да вдига глава от наблюдателницата, където се беше скрил. Разнесе се остър звън, в окото му се заби стрела и той изчезна — този път завинаги.

Нямаше повече ни стенания, ни зов за милост — крепостта бе превзета. Номадите се движеха мълчаливо сред труповете и се навеждаха, за да извършат зловещия си ритуал по ампутацията. Темукин се появи от един вход с червена, капеща кръв сабя и повика с ръка едного от хората си към колекцията от трупове, струпана близо до портата, която бяха щурмували.

— Трима от тях са на жонгльора. Останалите палци са мои. — Войникът се поклони и извади камата си. Темукин се обърна към Джейсън. — Тук има стаи с разни неща. Намери барута!

Джейсън се изправи много по-бързо, отколкото всъщност би желал, и видя, че все още държи окървавения нож. Изтри го в облеклото на най-близкия труп и го подаде на Темукин, който го взе, без да каже нито дума, обърна се и пак влезе в сградата. Джейсън го последва, като напразно се мъчеше да върви, без да накуцва.

Аханк и още един офицер пазеха вратата на един склад с нисък таван. Номадите плячкосваха труповете и останалата част на крепостта, но тук не ги допускаха. Джейсън си проправи път покрай стражите и спря на входа. Вътре имаше кошове с оловни куршуми, големи колкото юмрук топовни гюлета, резервни мускети и саби и няколко тантурести бурета, запечатани с дървени запушалки.

— Май че е това тук — посочи Джейсън и вдигна ръка да спре Темукин, който веднага тръгна към него. — Не влизай… Виждаш ли тези сиви зрънца на пода до отвореното буре? Много приличат на разсипан барут и могат да се запалят, ако ги настъпиш. Дай да ги измета, преди да влезе някой друг.

Джейсън се наведе и усети режеща болка в хълбока и крака си, но направи всичко възможно да не й обръща внимание… С помощта на свито на топка парче плат прочисти една пътека в стаята. Отвореното буре наистина съдържаше барут. Той сипа грапавите зрънца обратно в отвора и постави запушалката на мястото й. След това предпазливо вдигна бурето, пренесе го през стаята и го подаде на Аханк.

— Не го изпускай, нито го блъскай, запалвай или намокряй! И изпрати долу… — бързо броеше той — девет души за останалия барут. Предай им каквото ти казах току-що.

Аханк се отдалечи и отвън изведнъж се разнесе страхотен взрив, последван от далечен бумтеж. Джейсън се хвърли към процепа и видя, че от наблюдателницата липсваше огромен къс. В калта валяха камъни и над всичко това се издигаше напоен от дъжда облак прах. Стените още вибрираха от експлозията, когато в далечината се разнесе втори взрив. През портата влезе един номад, който силно викаше на собствения си език.

— Какво казва? — попита Джейсън.

— Идват много войници. Гърмят с голяма пушка, която издава този звук. Много дружини войници, повече, отколкото може да преброи.