Свят на смъртта III

21.

Четиримата стражи нахълтаха в стаята, влачейки Джейсън, и го хвърлиха на пода. Той се претърколи и се изправи на колене.

— Излезте! — заповяда Темукин на хората си и с ритник по слепоочието просна Джейсън отново на земята. Когато се надигна, половината му лице бе посиняло.

— Предполагам, че има основания за това — промърмори той тихо.

Темукин размахваше огромните си юмруци, изпаднал в ярост, но не продумваше. Отправи се с тежки крачки към другия край на стаята, а острите му шпори се влачеха след него и оставяха дълбоки драскотини в цветните фигури на мраморния под. За миг се спря пред високите прозорци и погледна към града. След това изведнъж посегна нагоре, дръпна бродираните завеси и ги смъкна с един-единствен конвулсивен замах. Падна и желязната пръчка, на която бяха окачени, но той я прихвана, преди да удари пода, и я запрати през многоцветното стъкло на прозореца. Далеч отдолу се разнесе звън от натрошено стъкло.

— Загубих! — нададе той рев, който приличаше на изпълнен с болка животински вой.

— Спечели! — възрази му Джейсън. — Защо правиш това?

— Да не се преструваме повече — отговори Темукин и извърна към него лице, постепенно гневът му отстъпваше място на ледено спокойствие. — Ти си знаел какво ще се случи.

— Знаех, че ще спечелиш — и така и стана. Пред теб войските загиваха, народът бягаше. Ордите ти прегазиха тази земя и капитаните ти управляват във всеки град. А ти властваш тук, в Еоласаир, властелин си на целия свят.

— Не си играй с мен, демоне! Знаех си, че ще стане така. Само не знаех, че ще е толкова скоро. Повече време трябваше да ми оставиш.

— Защо? — попита Джейсън и се изправи. След като Темукин бе проумял истината, защо да се крие още. — Сам каза, че като приемаш — губиш.

— Така беше. Разбира се. — Темукин се изопна и погледна с невиждащи очи през прозореца. — Просто не съзнавах колко ще загубя. Постъпих като глупак. Мислех си, че залагам единствено собствения си живот. Не съзнавах, че ще загине народът ми, нашият начин на живот. — И той се обърна отново към Джейсън. — Върни им го. Вземи мен, но тях ги остави да се върнат.

— Не мога.

— Не искаш! — изрева варваринът, втурна се към Джейсън, сграбчи го за врата и го раздруса във въздуха като празен кози мях. — Промени всичко… заповядвам ти! — И той едва-едва разхлаби примката на пръстите си, за да може Джейсън да си поеме въздух и да му отговори.

— Не мога… и дори да можех, не бих го направил. Като спечели, ти загуби и точно това исках. Начинът на живот, който си познавал, свърши и аз никога няма да го върна.

— През цялото време си знаел — каза Темукин почти нежно и отпусна примката. — Че ще ме сполети такава участ… знаел си го. И не попречи. Защо?

— Поради няколко причини.

— Кажи ми поне една.

— Човечеството може да мине чудесно и без твоя начин на живот. В историята си имаме достатъчно смърт и кървави убийства. Изживей си живота, Темукин, и умри в мир. Ти си последният от твоя род и с края си ще допринесеш за доброто на галактиката.

— Това ли е единствената причина?

— Има и други. Искам пришълците да копаят рудниците си по вашите равнини. Сега вече имат такава възможност.

— Като спечелих, загубих. Сигурно за това си има точна дума.

— Има. „Пирова победа“. Ще ми се да мога да кажа, че ми е мъчно за тебе, но не ми е. Ти си тигър, паднал в яма, Темукин. Възхищавам се на мускулите и на характера ти и знам, че си бил господар на джунглата. Но сега се радвам, че си в капан. — Джейсън пристъпи към вратата, без да поглежда натам.

— Няма как да избягаш, демоне — каза му Темукин.

— Защо? Повече не мога нито да навредя… нито да ти помогна.

— Нито пък аз мога да те убия. Демон, който е мъртъв вече, не може да бъде убит. Но човешката плът, с която си обвит, може да се измъчва. Точно това ще направя. Мъченията ти ще траят, докато съм жив. Малка отплата за това, което губя… но повече не мога да предложа. Предстоят ни толкова много неща, демоне…

Джейсън не чу останалото, тъй като наведе глава и се устреми към вратата. Двамата стражи в дъното на коридора доловиха тежките му стъпки и се обърнаха, навели копия. Той нито забави ход, нито се опита да ги избегне, вместо това се хвърли на земята и се плъзна с краката напред под копията им, а самите тях събори. Те се строполиха един върху друг и нечии пръсти го докопаха за рамото, но това трая само миг. Със саблен удар Джейсън счупи китката на ръката, която го спираше, и се освободи. Изправи се със залитане и полетя надолу по стълбите, като прескачаше по осем-девет стъпала наведнъж и при всеки скок рискуваше да падне. Най-сетне стигна до приземния етаж, побягна към неохранявания главен вход и се озова на двора.

— Дръжте го! — крещеше Темукин отгоре. — Доведете ми го.

Джейсън тичаше презглава към най-близкия вход, ала внезапно смени посоката, като видя, че се появиха стражи. Навсякъде гъмжеше от въоръжени хора, на всеки изход. Той се устреми към стената. Тя беше висока и осеяна с позлатени шипове отгоре, но той трябваше да я прехвърли. Подскочи нагоре, вкопчи пръсти в ръба. Тропотът зад него се усили. Дотук добре! Той се издигна, за да прехвърли краката си, да пропълзи през шиповете, да се спусне от другата страна и да изчезне в града.

Около глезена му щракнаха пръсти и го задърпаха назад. Той ритна и усети как размаза нечие лице, но не можа да се освободи. След това го хванаха и за ритащия крак и направо го смъкнаха обратно долу на двора.

— Доведете ми го! — надвика глъчката Темукин. — Доведете ми го. Той е мой.