Свят на смъртта III

9.

Мета не се противеше. Джейсън й промиваше раните от мръсотията и ги пръскаше с дермапяна. Докато беше още в безсъзнание, й направи с апарата за първа помощ четиринайсет шева на черепа и превърза избръснатото място. Тя дойде на себе си веднага след това, но нито помръдна, нито се оплака, макар че Джейсън я ши на още две места по разцепената горна устна.

Гриф изхърка дрезгаво от купчината кожи, където го бе положил Джейсън. Раните на момчето бяха предимно повърхностни, апаратът бе предписал приспивателни и Джейсън бе изпълнил предписанието.

— Вече всичко свърши — успокои я Джейсън. — По-добре да си починеш малко.

— Бяха твърде много — рече Мета, — но ние направихме каквото можахме. Дай някакво огледало. Изненадаха ме, като се нахвърлиха първо върху момчето. Планът им успя, защото веднага го повалиха. После дойде моят ред и аз не можех повече да разговарям с теб. — Тя взе от Джейсън лъскавото стоманено огледало, надзърна в него и му го върна обратно. — Изглеждам ужасно. Схватката едва ли е била продължителна. Не си спомням много ясно. Някои бяха въоръжени с тояги, май жените, и се мъчеха да ме удрят по краката. Знам, че преди да падна, убих поне трима или четирима и една жена. Какво е станало после?

Джейсън взе меха с ачадх, разви скрития вентил на отвора, който херметически изолираше ферментиралото мляко, и отвори онази част, където се намираше предпочитаният от пирийците пикантен алкохол.

— Ще пийнеш ли? — попита той, но тя поклати глава. Той обаче не се отказа и си дръпна доста голяма глътка. — Като пропуснем за момента по-незначителните подробности, успях да ви изпратя няколко войници. Те ви доведоха и двамата, заедно с неколцина оцелели от племето на плъховете — те вече са мъртви. Единият от пленниците дори не беше ранен, ала аз го убих собственоръчно, чисто по пирийски, за отмъщение, от което не се срамувам особено. Но трябваше да подаря ножа си на Темукин, който незабавно забеляза високото техническо ниво на изработката му. Сега се радвам, че го ковах ръчно и че все още си личат следите от инструментите. Той веднага ме попита дали пирийците познават барута, от което ме разтресе. Изиграх го уклончиво, рекох, че аз не знам нищо — просто името, — но може би някои от племето знаят повече. Той се хвана за момента, струва ми се. С него просто никога не можеш да си сигурен. Но иска да се пренесем при него. Призори трябва да докараме нашата камача в лагера до неговата и да си вземем сбогом с Шанин и плъховете, за които няма какво да жалим. А при положение че се противопоставим, отвън чака цял отряд от момчетата на Темукин. Все още не мога да реша дали сме затворници, или не.

— Знам, че така изглеждам ужасно — клатеше тя глава.

— За мен винаги ще си хубава — каза й Джейсън, за да я успокои, но си даде сметка, че всъщност е искрен. После нагласи апарата на „пълна упойка“ и го притисна към рамото й. Тя не се възпротиви. С голямо чувство за вина и със съзнанието, че единствено той е отговорен за техните беди и болки, Джейсън я положи върху кожите до момчето и ги зави и двамата. Какъв беше този изблик на безумна тъпота, който му бе позволил да замеси една жена и едно дете в това убийствено начинание? После си спомни, че условията тук все пак бяха далеч по-добри, отколкото на Пиръс, и че вероятно им е спасил живота, като ги е измъкнал оттам. Погледна към раните им, потръпна и се зачуди дали ще му благодарят за това.

На сутринта двамата ранени пирийци едва намериха сили да излязат, залитайки, от камачата, за да може Джейсън да надзирава войниците, докато я разглобяват. Те роптаеха, че това било женска работа, но Джейсън не допусна никой от хората на Шанин да се доближи до вещите му. След всички пресни трупове той бе сигурен, че враждата е обхванала значителна част от племето. Джейсън оправи настроението на войниците с голям мех висококачествен ачадх и едва тогава те се заеха сериозно да довършат разглобяването на камачата и да натоварят ескунга. Той привърза Мета и Гриф под кожите отгоре почти по същия начин, по който бяха носили и самия него след попадането му в плен, и малкият фургон тръгна, пришпорен от множество мрачни погледи.

В лагера на Темукин имаше достатъчно жени, които можеха да се извикат за унизителна работа, тъй че мъжете да стоят и гледат, в което се състоеше помощта им при такива случаи. Джейсън не можа да остане и да ги надзирава. Повери това на Мета, тъй като пристигна вест незабавно да се яви пред Темукин.

Още щом се приближи, двамата стражи пред входа на камачата на пълководеца отстъпиха встрани. Значи поне сред по-низшия състав се ползваше с някакво име. Темукин бе сам и държеше потъналия в кръв нож на Джейсън. Джейсън спря, но се успокои, когато Темукин хвана острието и със светкавично свиване на китката го изпрати със свистене във въздуха, за да го забие в трупа на една коза, която му служеше за мишена.

— Този нож има хубава балансировка — каза той. — Добър е за хвърляне.

Джейсън кимна мълчаливо, тъй като знаеше, че не е повикан на аудиенция само за да чуе това.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за барута — заповяда Темукин и се наведе да прибере ножа.

— Има много малко за разказване.

Темукин се изправи и го погледна право в очите, като в същото време потупваше с дръжката на ножа по загрубялата си длан.

— Разкажи ми всичко, което знаеш. Незабавно. Ако имаш барут, можеш ли да направиш така, че да се взриви с голямата шумотевица, вместо да гори и да дими?

Ето от какво зависеше всичко. Ако Темукин решеше, че лъже, големият нож щеше да потъне в корема му също така безпрепятствено, както и в козата. Пълководецът имаше някои съвсем точни представи за физическото естество на барута, тъй че едва ли блъфираше. Време беше да поеме риска.

— Въпреки че никога не съм виждал барут, знам какво се говори за него. Чувал съм какво трябва да се направи, за да избухне.

— Така си и мислех. — Ножът иззвънтя тъпо и се заби дълбоко в козето месо. — Струва ми се, че са ти известни и други неща, които не ми казваш.

— Мъжете имат тайни, които се заклеват никога да не разкриват. Ала Темукин е моят господар и аз ще му помагам както мога.

— Добре. Но не го забравяй. А сега ми разкажи какво знаеш за хората в низините.

— Ами… нищо — измънка Джейсън изумен. Въпросът дойде изневиделица.

— И ти си като другите. Аз обаче зная някои неща за хората от низините и смятам още да науча. Ще нахлуя внезапно в низините. И ти идваш с мен. Този барут ще ми свърши работа. Приготви се. Тръгваме по обед. Ти си единственият, който знае, че това не е просто ловен поход, тъй че ако проговориш, си рискуваш живота.

— По-скоро бих умрял, отколкото да кажа нещо някому.

Потънал в мисли, Джейсън се върна в камачата и веднага разказа на Мета всичко.

— Звучи много странно — заяви Мета и закуцука към огъня, тъй като мускулите й бяха изтръпнали от нанесения побой. — Гладна съм, а не мога да разпаля този огън.

Джейсън раздуха огъня, закашля се и извърна глава, защото дробовете му се изпълниха с лютив дим.

— Струва ми се, че не си сложила доброкачествен моропски тор. За да гори равномерно, трябва да се изсуши добре… И на мен ми прозвуча странно. Как ще се смъкне по отвесната скала, висока е над десет километра! Обаче знае за барута и положително не го е научил тук, на платото. — Той отново се закашля и с крак засипа огъня с пясък. — Достатъчно. При всяко положение на двамата с Гриф ви трябва нещо по-хранително от тази козя яхния. Ще отворя няколко консерви с ядене.

Мета взе една бойна секира и застана на входа, за да пази някой да не изненада Джейсън при отварянето на контейнера. Той извади консервите с ядене, разпечата ги и посочи към радиото.

— Свържете се с Кърк към полунощ. Уведомете го за всичко. Тук би трябвало да сте в относителна безопасност, но ако усетите, че се задават неприятности, кажете му да ви изтегли.

— Не. Ще останем тук, докато се върнеш. — Тя загреба с лъжицата и се нахвърли лакомо върху храната. Гриф взе другата консерва, а Джейсън пое поста при входа.

— Празните кутии оставете в контейнера, докато намерим къде да ги заровим на по-сигурно място. Де да можех да ви помогна с още нещо.

— Не се безпокой за нас. Знаем как да се грижим за себе си — твърдо му отвърна Мета.

— Да — сериозно се съгласи Гриф. — След Пиръс тази планета е направо цвете. Само дето храната е лоша.

Джейсън ги изгледа и двамата — пребити, ала непобедими. Той отвори уста, но я затвори, тъй като наистина нямаше какво да каже. Напълни една кожена торба с нещата, които смяташе, че ще му потрябват за пътуването, допълнителни дрехи и микроминиатгарен приемо-предавател, който се събираше в кухата дръжка на бойната му секира. Тя и късата сабя бяха единствените му оръжия. Беше изпробвал и обшит с ламарина рогов лък, но той се оказа толкова непосилен за възможностите му, че най-добре беше да не използва не само него, но и никое от местните оръжия. Разлюлял щита в лявата си ръка, той махна за сбогом и тръгна.

Когато се приближи с моропа, видя, че за експедицията се бе събрал един малък отряд от не повече от петдесетина души. Те не носеха допълнителни съоръжения или провизии, тъй че очевидно не ставаше въпрос за продължително пътешествие. Студените погледи, които го пресрещнаха, дадоха на Джейсън да разбере, че е единственият външен човек. Всички останали бяха или висши офицери и близки сътрудници на Темукин, или членове на собственото му племе.

— И аз мога да пазя тайни — рече Джейсън на Аханк, който яздеше навъсен до него, но получи в отговор само изтънчено подбрани груби ругатни. Пълководецът се появи и ги поведе след себе си в двойна колона.

Ездата беше мъчителна и Джейсън с благодарност си мислеше за седмиците, прекарани преди това на седлото. Отначало запрепускаха към предпланините на изток, но щом се скриха от полезрението на лагера и се увериха, че са далеч от всякакви случайни погледи, те завиха и се отправиха стремглаво на юг. Оставяха след себе си дол след дол и от всички страни на пътя им се издигаха планини, които ставаха все по-високи и по-високи. Джейсън дишаше през кожения си шал и не му се вярваше, че въздухът, който щипеше гърлото му, може да бъде толкова студен, но това, изглежда, не безпокоеше никого другиго.

При залез слънце хапнаха набързо нещо студено и продължиха нататък. Джейсън виждаше известен смисъл в това — по време на краткия им престой бе измръзнал почти до кости. Сега се точеха един след друг. Пътеката беше толкова тясна, че Джейсън, като мнозина други, слезе и поведе моропа си, мъчейки се да се загрее чрез движение. Изпълненото със звезди небе осветяваше пътя им със студената си светлина.

На границата между два дола Джейсън погледна към сивото море вдясно от него, което се простираше в далечината зад почти отвесните скали. Море ли?! Той спря толкова ненадейно, че моропът се блъсна в гърба му и трябваше да отскочи встрани, за да не го стъпче.

Не, и дума не може да става за море. Те се намираха насред континента. И на твърде голяма височина. Прозрението дойде малко по-късно — пред очите му наистина се разкриваше море, повърхността на море от облаци. Джейсън не ги изпусна от погледа си, докато не се скриха при един завой на пътеката. Сега вече тя се свличаше надолу точно според очакванията му. Той спря моропа и го яхна отново. Някъде напред се намираше краят на света.

Владенията на номадите свършваха тук, при урвата, която се простираше от единия до другия край на континента — здрава каменна стена, издигаща се долу от равнините. Тук също свършваше и планинският климат. Топлите южни ветрове, които духаха на север, се блъскаха в канарата, издигаха се нагоре и кондензираха в облаци, а след това връщаха водния си товар обратно в долната земя във вид на дъжд. Джейсън се чудеше дали изобщо виждат слънце толкова близо до стръмния склон. От искрящия снежен прах в падините личеше, че силните бури проникват дори над тази естествена бариера.

Пътеката взе да се спуска през тесен проход надолу и във вътрешността му Джейсън съзря под един скален навес каменна колиба, а до нея — стражи, които стоически бдяха над преминаването им. Каквато и да беше крайната цел, тя положително беше близо. Малко по-късно всички спряха и на Джейсън бе предадено да се яви при Темукин. Той се затътри към началото на шествието колкото можеше по-бързо въпреки вдървените си мускули.

Темукин усърдно предъвкваше жилаво парче сушено месо и Джейсън трябваше да го изчака да си прокара залъка с малко от полузамръзналия ачадх. На изток небето просветляваше и според традиционните представи на номадите настъпваше зората, моментът, в който можеше да се различи черната козина на козата от бялата.

— Доведи ми моропа! — заповяда Темукин и се отдалечи с широка крачка.

Джейсън сграбчи умореното, тракащо със зъби животно за поводите и го повлече след пълководеца. Последваха го и трима офицери. Пътеката направи още два остри завоя и излезе на просторна тераса, която в отсрещния си край свършваше с отсечения ръб на урвата. Темукин застана там и зарея поглед в белотата на облаците под него. Но това, пред което се прехласна Джейсън, бе една ръждясала желязна конструкция.

Най-внушителната й част представляваше масивна рамка във формата на буквата А, която бе дълбоко вградена в ръба на скалата и стърчеше навън, над пропастта. Тя бе кована на ръка по цялата си осемметрова дължина и положително бе погълнала колосален труд. Закрепена беше с напречни подпорни лостове и облегната върху скалния хребет на самия ръб на склона под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Цялата рамка бе надупчена и проядена от ръждата, въпреки че личаха някакви следи от смазка. През макарата на върха на А-то минаваше лента от черна, еластична материя и се връщаше обратно през една дупка в подпорната канара отзад. Подтикван от любопитство, Джейсън заобиколи скалата, за да разгледа съоръжението зад нея.

Макар и по-малко, това изобретение бе по своему по-внушително и от подпорната рамка на ръба на урвата. Черната въжеподобна лента минаваше през дупката и се намотаваше на барабан, чийто вал беше дебел колкото човешка ръка. Четири яки подпори го прикрепяха към обратната страна на вертикалната скална плоча. Очевидно можеше да поема огромно натоварване, тъй като нямаше как да се изскубне — цялата тежест се предаваше пряко на скалната плоча, като по този начин подпорите се забиваха още по-здраво в нея. На края на барабана имаше зъбчато колело с диаметър един метър, а то от своя страна бе свързано с друго по-малко, което се завърташе с помощта на дълга манивела. Тя май беше дървена, но Джейсън не обърна много внимание на този факт. Имаше и няколко обезопасяващи предпазители и спирачки.

Едва ли трябваше да си технически гений, за да разбереш предназначението на това съоръжение. Джейсън се обърна към Темукин, като едва се сдържаше да не повдигне иронично вежди, и попита:

— Това ли е механизмът, с който трябва да се спуснем в низините?

Пълководецът изглеждаше не по-малко удивен от конструкцията.

— Да. Едва ли вдъхва доверие да си рискува човек живота с него, но нямаме избор. Хората от племето, което го е построило и използвало, издънка от рода на белките, се заклеха, че често са си служили с него да плячкосват из низините. Разказаха безброй небивалици и ни показаха дърво и барут за доказателство. Сега ще пуснат това чудо в действие. В случай на засечка ще бъдат избити. Първи тръгваме ние.

— Това едва ли ще ни е от голяма полза, ако нещо се развали.

— Човек се ражда, за да умре. Животът представлява само едно ежедневно отлагане на неизбежното.

Джейсън не намери какво да му отговори. Вдигна поглед и видя как надолу по хълма водеха към лебедката няколко мъже и тантурести жени, които надаваха обидени крясъци.

— Дръпнете се, оставете ги да си вършат работата! — заповяда Темукин и войниците незабавно се оттеглиха. — Не ги изпускайте от очи и в случай на предателство или грешка веднага ги избийте!

Насърчени по този начин, хората от рода на белките се заловиха за работа. Очевидно знаеха какво вършат. Едни въртяха манивелата, а други нагласяха дрънчащите предпазители. Един от мъжете дори се изкачи чак върху рамката и се надвеси от ръба на скалата, за да смаже макарата в края й.

— Аз тръгвам пръв — обяви Темукин и нахлузи под мишниците си тежък кожен хамут.

— Дано туй въже да е достатъчно дълго — изпусна се Джейсън и веднага съжали за казаното, защото Темукин се извърна и го стрелна с гневния си поглед.

— След това ми спускаш моропа и след него си ти. Погрижи се да са му завързани очите, за да не изпадне в паника. След теб — още един мороп и така нататък. Моропите да се водят до урвата само един по един, за да не разберат какво ги чака. — Той се обърна към офицерите. — Чухте заповедите ми.

Припявайки задружно, белките завъртяха манивелата, за да намотаят въжето на барабана, и предпазителите бавно задрънкаха. Хамутът се обтегна и въжето изтъня, преди Темукин да се вдигне от земята. Последни се отлепиха пръстите на краката му, той сграбчи въжето и увисна над пропастта, като бавно се полюшваше нагоре-надолу. Когато полюшването затихна, белките обърнаха посоката на движение и тялото му бавно се изгуби от погледите. Джейсън отиде до ръба и видя как силуетът на пълководеца се смалява все повече и повече, докато накрая потъна в кълбата от облаци долу. Изпод крака на Джейсън се отрони камък и той бързо отстъпи назад.

Приблизително на всеки сто метра, на местата, където се съединяваха отделните парчета от еластичното въже, мъжете забавяха ход и действаха по-предпазливо. Те внимателно въртяха манивелата, докато възелът минеше през макарата, и след това заработваха отново с обичайната си бързина. Хората на манивелата се редуваха непрекъснато, тъй че въжето се развиваше и спускаше равномерно.

— Какво е това въже? — попита Джейсън едного от белките, който, изглежда, отговаряше за цялата работа — някакъв тип с мазна коса и по всяка вероятност с един-единствен пожълтял зъб, щръкнал над горната му устна.

— Растения някакви, треволяци… дълги, с листа. Как им викате там, ментри…

— Лози ли? — налучка Джейсън.

— Даа, лози. Големи, мъчно се намират. Растат надолу по урвата. Разтягат се и са много здрави.

— Дано да е така — усъмни се Джейсън, посочи нещо и сграбчи мъжа, тъй като въжето внезапно взе да подскача нагоре-надолу. Онзи се заизвива в желязната му хватка и побърза да обясни:

— Спокойно. Това означава, че човекът е долу, пуснал е лозата — тя подскача нагоре-надолу. Вдигай! — подвикна той на работниците при манивелата.

Джейсън го пусна и той бързо се отдалечи, като си разтриваше натъртеното място. В това имаше логика — Темукин бе пуснал въжето и внезапното отнемане на тежестта в другия край пораждаше тези немного резки вибрации. Тялото му положително беше само една малка част от общото тегло на внушително дългата въжена линия.

— А сега моропа — заповяда Джейсън, когато куката и клупът най-сетне отново се вдигнаха до върха на урвата. Доведоха животното, а то мигаше ли, мигаше боязливо с червените си очички, вторачени в ръба на пропастта пред него. Белките сръчно метнаха около туловището му един широк хамут и покриха очите му с кожен чувал, който нахлузиха здраво върху главата и го вързаха под челюстта. Закачиха и куката, а моропът все още си стоеше търпеливо, но изведнъж усети, че започва да се издига над земята. Тогава изпадна в паника, взе да се съпротивлява и задраска с нокти по земята, като образуваше бразди и ронеше парченца от скалата. Но работниците имаха опит и с такива случаи. Човекът, с когото бе разговарял Джейсън, притича с тежък ковашки чук с дълга дръжка и с отработен замах го стовари на едно точно определено място върху чувала, вероятно над очите на тази твар. Моропът в миг се отпусна. С много подвиквания и повдигания безжизненото туловище най-сетне увисна във въздуха и се озова над пропастта.

— Трябва удари с голяма точност — каза мъжът. — Много силно — убие. Недостатъчно силно — събуди скоро, заподскача, къса въже.

— Добър удар — съгласи се Джейсън, като се надяваше, че Темукин не се намира точно под въжето.

Изглежда, всичко беше наред — лозовото въже продължаваше да се размотава. Джейсън се улови, че задрямва, и се отдалечи от ръба. Внезапно се раздадоха викове, той отвори очи и видя как въжето се люшка напред-назад и отскача високо нагоре. Дори се изплъзна от макарата и един от мъжете трябваше да се изкатери до нея, за да го намести отново.

— Да не се е скъсало? — попита Джейсън работника, който стоеше до него.

— Не, няма нищо, всичко е наред. Просто отскача по-силно, когато моропът се откачи.

Това беше близко до ума. Огромното животно тежеше много повече от човека и беше естествено еластичната лоза да се разлюлее доста по-силно, когато го откачат от нея. Движението замря, после отново започнаха да вдигат въжето. Джейсън се сети, че следващият е той, и нещо го сви под лъжичката. Какво ли не би дал, само и само да се отърве от спускането с този асансьор от Желязната епоха.

Още от началото тръгна зле. Когато лозата се обтегна, той усети, че влачи крака по скалата и машинално драска с пръсти по нея, мъчейки се да се задържи на твърда земя. Безуспешно. Макарата направи още един оборот и той се озова във въздуха над покритата с облаци пропаст. Хвърли един поглед надолу между краката си, после прикова вниманието си право пред себе си. Върхът на урвата бавно се издигна над главата му и номадите с мрачните лица изчезнаха от полезрението му. Той се помъчи да измисли някакъв весел коментар, но както никога досега бе изгубил напълно чувството си за хумор. Докато се въртеше бавно при спускането, Джейсън можа за първи път да види разполовяващата континента урва, която и от двете страни чезнеше от погледа му, и да прецени невероятните й размери. Въздухът бе чист и сух, а утринното слънце осветяваше повърхността на скалата толкова силно, че и най-малките подробности си личаха съвсем ясно.

Отдолу се намираше бялото море от облаци, които се плискаха и разбиваха в основата на дългата урва. Назъбените сиви планини, които се виждаха отвъд, приличаха на джуджета в сравнение с нея. На фона на гигантските размери на тази урва Джейсън се чувстваше увиснал като паяк на нишката си, който се спуска по безкрайна стена и уж напредва, а всъщност през цялото време стои на едно и също място, тъй като мащабите бяха огромни. Той поглеждаше ту вдясно, ту вляво — и в двете посоки грапавият отвесен склон стигаше до хоризонта, където се размиваше и чезнеше, все тъй устремен към небето.

Сега Джейсън виждаше, че мястото, където бе разположена лебедката, е много по-ниско, отколкото останалата част на каменната бариера. Той реши, че отдолу трябва да има също такова възвишение, защото в противен случай лозовата въжена линия не би била в състояние да издържи и собственото си тегло, а за допълнителен товар да не говорим. Облаците все повече се приближаваха към него и дори му се стори, че само да протегне крак, и ще ги ритне. След това го докоснаха първите влажни пипала на мъглата, облаците го погълнаха и той остана сам сред сивото владение на небитието.

Последното нещо, което очакваше, че ще направи, докато висеше на края на километричната, подскачаща нагоре-надолу връв, бе да заспи. Но така и стана. Люлеенето, умората от денонощната езда и вездесъщото еднообразие наоколо си казаха думата. Той се успокои, отпусна глава и след няколко секунди вече хъркаше звучно.

Събуди се, когато усети, че капки дъжд се стичат във врата му и надолу по гърба. Въпреки че въздухът бе много по-топъл, той потрепери и здраво стегна яката си. Това беше един от онези дъждове, които ръмят и ръсят по цял ден без никакви изгледи за спиране. През него той все пак различаваше набраздената скална повърхност, покрай която се спускаше в момента, а когато се наведе да погледне през пръстите на краката си, забеляза нещо с неопределени очертания. Какво ли беше? Хора? Приятели или врагове? Ако местните жители знаеха за лебедката, скрита в облаците горе, защо да не ги причакат тук с отряд главорези. Той измъкна бойната секира от колана и нахлузи ремъка й на китката си. Отдолу стърчаха отделни каменни блокове, пръснати из безцветното поле, покрито с подгизнала от дъжда трева. Въздухът беше влажен и лепкав.

— Разкопчавай хамута и бъди готов да го пуснеш! — заповяда Темукин, който се появи изневиделица и наперено тръгна към него през полето. — А секирата защо ти е?

— В случай че ме чака някой друг освен теб — отвърна Джейсън, но я прибра отново на колана си и се зае с кожения хамут. Еластичното въже се изопна неочаквано и го доближи на сантиметри от земята.

— Пускай се! — извика Темукин и Джейсън го послуша, но за нещастие тъкмо тогава въжето тръгна отново нагоре. Той се издигна доста, за миг увисна във въздуха без никаква опора и след това се стовари тежко на земята. При удара се претърколи и дръжката на сабята му го ръгна в ребрата, заболя го, но му се размина само с това. Над тях се разнесе бързо свистене — освободеното от товара въже се сви и полетя нагоре.

— Насам — упъти го Темукин, обърна се и тръгна, а Джейсън все още се мъчеше да се изправи на крака. Тревата бе хлъзгава и мокра и той зашляпа с ботуши из калта. Темукин отиде зад един десетметров каменен стълб и посочи към върха му.

— Оттам можеш да гледаш кога ще пристигне моропът ти. Събуди ме тогава. Моето животно пасе отсам. Внимавай да не се загуби. — Без да дочака отговор, той легна на едно относително сухо и закътано от канарата място и покри лицето си с парче кожа.

„Естествено, каза си Джейсън, точно за такова нещо си мечтаех на този дъжд. Една хубава мокра скала и страхотен изглед към нищото.“ Той се изкатери по стръмния наклон на камъка и седна на заобления му връх.

Изпари му се всякакво желание за сън — немислимо беше дори да се седи удобно върху неравната и твърда повърхност, тъй че Джейсън през цялото време се измъчваше и страдаше. Тишината се нарушаваше единствено от нескончаемия шепот на дъжда, раздиран от време на време от възторженото тръбене на моропа, който се наслаждаваше на необичайния пир. Когато дъждовната пелена все пак се отдръпваше, по склона надолу се разкриваха тревни пасища, буйни поточета и потъмнели камъни, които се подаваха от зеленината. Измина цяла вечност, преди Джейсън да долови над главата си хриптене и да съзре неясния силует, който бавно се спускаше през мъглата. Тогава той слезе от канарата и Темукин се събуди и застана нащрек в мига, в който го докосна по рамото.

Имаше нещо страховито и внушително в огромното, безжизнено туловище на моропа, което се полюшваше привидно без никаква опора над главите им. Изведнъж краката му се размърдаха и дишането му се учести.

— Бързо! — заповяда Темукин. — Започва да се събужда.

Ненадейно моропът се спусна доста ниско и те посегнаха светкавично към него, но последвалото свиване на въжето го измъкна от ръцете им. Той започваше да извръща глава и правеше опити да я вдигне нагоре. Следващото спускане го приближи почти до земята и Темукин скочи към врата му, сграбчи го и увисна на него, успя да придърпа предните крайници на животното до влажната земя.

— Разкопчай го! — извика той.

Джейсън се хвърли към ремъците. Токите се разкопчаваха лесно, само трябваше да се дръпне една желязна ръчка. Когато Джейсън се справи и с последната, моропът вече започваше да буйства и се освободи с отскок. Еластичното въже се сви и издърпа хамута изпод тялото му, одра го, почти го преобърна и животното изрева от болка. Хамутът издрънча, изсвистя и мигновено изчезна нагоре в дъжда.

През останалата част от деня нещата поеха обичайния си ход. Джейсън вече знаеше как да действа и Темукин се прояви като опитен редови войник — възползва се от затишието, за да си навакса съня. На Джейсън му се искаше да постъпи по същия начин, но нали беше поел акцията в свои ръце… От дъждовното небе се спускаха на равни интервали войници и животни и Джейсън организираше всичко. Някои от войниците наглеждаха пасящите в полето моропи, други стояха на разположение, да помагат при приземяването на новопристигащите. Имаше и такива, които спяха, а Аханк, който според Джейсън притежаваше отлично зрение, беше застанал на пост. На земята вече имаше двайсет и пет моропа и двайсет и шест души, когато изведнъж настъпи краят.

Унесени от нескончаемия дъжд, посрещачите бяха полузадрямали, когато дрезгавият вик на Аханк ги стресна и мигновено изостри сетивата им. Джейсън вдигна поглед и зърна тъмно туловище, устремило се надолу и право към тях. Това се оказа просто една илюзия на мъглата, тъй като моропът попадна право в определеното за приземяване място, като откъртена канара се стовари на земята и се заби в нея с умопомрачителен трясък. Върху него падна и огромно парче от въжето, краят му се приземи недалеч от Джейсън и войниците.

Не се наложи да викат Темукин. Той се бе събудил от възгласите и от трясъка, които се раздадоха при удара. Хвърли само един поглед към окървавеното и обезобразено туловище на животното и се извърна.

— Завържете за хамута четири моропа. Да се изтегли оттук заедно с въжето. — Докато лейтенантите се надпреварваха да му се подчиняват, той погледна към Джейсън. — Ето защо първо пращах човек, а след това мороп. Ще се наложи двама да яздят заедно. Белките ме предупредиха, че въжето се къса след дълга употреба и че по никакъв начин не може да се предвиди кога ще се случи. Обикновено става при по-тежки товари.

— Но се е късало и при спускането на човек. Ясно ми е защо ти тръгна пръв. От теб ще излезе добър комарджия, пълководецо — рече му Джейсън.

— Аз съм си добър комарджия — отвърна му Темукин невъзмутимо, като търкаше с намазнено кожено парче ръждивата си сабя. — Има само едно резервно въже, тъй че преди да тръгна, наредих да прекратят спускането, ако се скъса това тук, Докато се върнем, ще поставят ново въже и ще спуснат страж, който да ни чака. А сега — на моропите!