Свят на смъртта III

8.

— Аз говоря с гласа на Темукин, защото съм Аханк, неговият капитан — заяви воинът, който разтвори входа на камачата на Шанин.

Джейсън престана с неговата „Балада за летящите чужденци“ и бавно се извърна да види кой беше причинил това съвсем навременно прекъсване. Започваше да го боли гърлото и му беше омръзнало да повтаря една и съща песен до безкрай. Преданието му за победата над кораба се оказа най-харесваното парче в лагера.

Личеше си, че новодошлият е висш офицер. Нагръдникът и шлемът му бяха здрави, бляскави и дори украсени с няколко нешлифовани скъпоценни камъка. Той отиде наперено до Шанин и застана като скала пред него, с ръка върху дръжката на сабята си.

— Какво желае Темукин? — попита студено Шанин и се хвана за собствената си сабя, тъй като държанието на новодошлия очевидно не му се понрави.

— Желае да чуе жонгльора на име Джейсън. Да се яви веднага.

Очите на Шанин се присвиха и се превърнаха в студени цепки.

— Сега пее за мен. Когато свърши, ще дойде при Темукин. Свършвай песента! — обърна се той към Джейсън.

Всеки номадски вожд смята останалите вождове за равнопоставени нему и е трудно да бъде придуман в противното. Темукин и офицерите му имаха доста опит и познаваха начините на убеждаване. Аханк изсвири остро и в камачата нахлу отряд тежковъоръжени войници с извадени лъкове. Това придума Шанин.

— Граченето ти ме отегчава — прозя се той и се извърна. — Сега ще пийна ачадх с една от жените ми. Всички да си вървят.

Джейсън излезе с почетната си стража и се насочи към собствената си камача. Офицерът му препречи пътя с широката си ръка.

— Сега ще те слуша Темукин. Тръгвай нататък.

— Сваляй си ръката от мен — отвърна му Джейсън тихо, така че да не го чуят войниците около тях. — Отивам да си облека най-хубавия костюм и да сложа на този инструмент нова струна, защото едната му е вече почти скъсана.

— Тръгвай сега — каза високо Аханк и ръгна Джейсън, без да си отмества ръката.

— Най-напред ще посетим моята камача. Ей я, ей там — отвърна Джейсън също толкова високо и в същия миг посегна и стисна мъжа за палеца. Тази хватка винаги върши добра работа, но калените от двойното пирийско притегляне мускули на Джейсън накараха офицера да си помисли, че палецът му ще се откъсне. Той се гърчеше и противеше, като непохватно се мъчеше да изтегли сабята с другата си ръка.

— Ако извадиш сабята, ще те убия с ножа, опрял съм го в кръста ти — предупреди го Джейсън, стиснал лютнята под мишница, и го ръгна с грифа й в стомаха. — Темукин каза да ме заведеш при него, а не да ме убиваш. Ще се разгневи, ако се сбием. Сега — какво избираш?

Офицерът се противи още малко, присвил яростно устни, и след това пусна сабята.

— Най-напред ще отидем в твоята камача, за да си облечеш нещо по-подходящо от тези дрипи — разпореди той на висок глас.

Джейсън пусна палеца му и тръгна, леко извърнат встрани, за да може да го наблюдава. Онзи вървеше до него привидно спокоен и разтриваше ранения си палец, ала погледът, с който го стрелкаше, бе изпълнен с нескрита омраза. Джейсън сви рамене и продължи. Беше си спечелил враг, в това нямаше никакво съмнение, но той непременно трябваше да отиде в палатката.

Походът с Шанин и племето се бе оказал изтощителен, затова пък без особени произшествия. Роднините на заклания не им бяха създавали повече неприятности. Джейсън беше използвал времето да усъвършенства жонгльорското изкуство и да наблюдава обичаите и нравите на номадите. До лагера на Темукин стигнаха преди повече от седмица и ето къде се бяха настанили.

Едва ли думата „лагер“ бе най-подходящото определение, защото номадските шатри се простираха с километри по продължението на замърсения, гъмжащ от мръсотии поток, който наричаха река — той очевидно беше най-голямата река из цялата им земя. За да не се боричкат животните за оскъдната трева, всяко племе се нуждаеше от доста голяма територия. Посред всички тези селища имаше и истински военен лагер, но Джейсън все още не се беше приближавал до него. Нито пък бързаше да го стори. За да проникне в сърцето на врага, първо трябваше да се почувства напълно уверен в себе си, а дотогава имаше достатъчно материал за наблюдения и по периферията. При това Темукин вече го беше виждал веднъж лице в лице, а имаше вид на човек с добра памет. Сега Джейсън беше с по-тъмна кожа и с помощта на подхранващ химикал бе ускорил растежа на гъсти и застрашителни мустаци, които се провесваха до брадичката му. Надяваше се, че е достатъчно. Въпреки това се питаше как ли пълководецът беше чул… и какво ли беше чул за него.

— Ставайте, събуждайте се! — извика той и заметна входа на камачата. — Ще се явявам пред великия Темукин и трябва да се облека както подобава.

Мета и Гриф погледнаха студено към Джейсън и влезлия по петите му офицер, без да помръднат.

— Действайте! — каза им Джейсън на пирийски. — Поразтичайте се и давайте вид, че се прехласвате, предложете на елегантния дръвник тук нещо за пиене и карайте все в този дух. Отвличайте му вниманието от мен.

Аханк прие да пийне, но не откъсваше дебнещия си поглед от Джейсън.

— Ето — протегна Джейсън лютнята към Гриф, — сложи й нова струна или поне се преструвай, че я сменяш, ако не можеш да намериш друга. И само не избухвай, като те побутвам. Това влиза в номера.

Гриф се мръщеше и мърмореше, но не се изложи много-много, докато Джейсън го тормозеше с работата над лютнята. Джейсън свали жилетката, намаза наново лицето си с мас, без да забравя и косата, и отвори контейнера. Бръкна вътре и извади по-хубавата си жилетка, като същевременно скри нещо в ръка.

— Сега слушайте! — извика той на пирийски. — Темукин напира да ме види и няма как. Взех един дентифон, а другите два оставих отгоре. Включете ги веднага щом тръгна. Стойте тук и бъдете нащрек. Не ми е ясно как ще протече срещата, но в случай на неприятности искам непрекъснато да сме във връзка. Може да ни се наложи да действаме бързо. Дръжте се, приятелчета, и не се отчайвайте. Тепърва ще ги трепем.

И докато си нахлузваше жилетката, той им извика на междинния език:

— Подай ми лютнята… и побързайте! Само да объркате нещо или пък да направите някаква беля, докато ме няма, и двама ви ще напердаша. — И той излезе наперено.

Яздеха без някакъв определен ред и може би само по една случайност Джейсън бе заобиколен от всички страни от войници. Може би. Какво бе чул Темукин и защо искаше да го види? Безполезно беше да продължава да търси някакво обяснение. Той се помъчи да подтисне тези въпроси и само да наблюдава това, което ставаше наоколо, но те непрекъснато се промъкваха в съзнанието му.

Когато наближиха военния лагер, следобедното слънце се бе спуснало ниско зад камачите. Стадата ги нямаше и шатрите бяха подредени в стройни редици. Навсякъде гъмжеше от войници. Пред тях се разкри широка алея, в дъното на която се издигаше огромна черна камача, охранявана отвън от ред копиеносци. Джейсън нямаше нужда да гледа в картата, за да разбере на кого е тази шатра. Пъхнал лютнята под мишница, той се смъкна от моропа и последва водача си с горда, но не високомерна крачка, или поне така му се искаше да изглежда. Аханк мина напред, за да оповести за пристигането му, и веднага щом се озова зад гърба му, Джейсън пъхна дентифона в устата си и го намести с език. Съоръжението лепна идеално върху един горен заден кътник и захранването щеше да се включи автоматично при допира със слюнката.

— Проба, проба, чувате ли ме? — прошепна той едва доловимо. Микроминиатюрното съоръжение имаше автоматично усилване на звука и можеше да предава от шепот до вик.

— Високо и ясно — прошумоля в ухото му гласът на Мета, доловим само за него. Сигналът се преобразуваше в механична вибрация и се подаваше на зъба му, след това към черепа и ухото му чрез проводимостта на костите.

— Излез напред! — извика Аханк и грубо изтръгна Джейсън от радиофонното му общуване, като го сграбчи за ръката. Без да му обръща внимание, Джейсън се отскубна и сам се запъти към човека на стола с висока облегалка. Темукин беше с извърната глава, защото разговаряше с двама офицери, и толкова по-добре, тъй като Джейсън не успя да овладее изумлението си, щом разбра от какво е направен тронът. Той представляваше седалка от трактор, с крака и облегалка от прикачени една към друга пушки. Пушките бяха привързани с кожени нанизи от изсушени палци, някои от които се бяха превърнали просто в кокали с чернеещи тук-там парчета месо. Темукин, убиецът на нашествениците — какво по-голямо доказателство от това.

Темукин се обърна към приближаващия се Джейсън и втренчи в него студения си, безизразен поглед. Джейсън се поклони — по-скоро за да избяга от тези очи, отколкото от някакъв изблик на раболепие. Ами ако Темукин го познае? Изведнъж тапите в носа и провисналите мустаци му се сториха съвсем несериозно прикритие. Трябваше да се постарае повече. Веднъж Темукин го бе виждал съвсем отблизо. Непременно ще го познае. Джейсън се изправи бавно и видя, че вождът не сваля ледения си поглед от него. Темукин не казваше нито дума.

Джейсън знаеше, че трябва да си мълчи и да го остави да заговори пръв. Дали обаче беше прав? Ако питаха него, би постъпил по следния начин — би се помъчил да смути и да притисне човека отсреща. Да го накара да сведе поглед и на свой ред да овладее положението. Но такова поведение едва ли би подобавало на един странстващ жонгльор. Май непременно трябваше да покаже някакво притеснение, колкото и да се прави на отвеян.

— Викал си ме, велики Темукин. Това е голяма чест за мен — поклони се той отново. — Искаш да пея за теб.

— Не — студено отвърна Темукин. Джейсън нарочно повдигна вежди в израз на леко изумление.

— Не искаш песните ми? Какво тогава желае вождът от един беден скитник?

Темукин го изгледа с непроницаемия си поглед. Джейсън се запита кое в поведението му беше истинско и кое — предназначено да направи впечатление на околните.

— Информация — отсече Темукин и в този миг в устата на Джейсън забръмча дентифонът и се раздаде гласът на Мета.

— Джейсън… беда. Въоръжени мъже отвън ни заповядват да излезем или ще ни убият.

— Нали това е работата на жонгльора, да разказва и да поучава. Какво би желал да узнаеш? — И същевременно прошепна: — Никаква стрелба! Отблъснете ги, ще доведа помощ.

— Какво беше това? — попита Темукин и се наведе застрашително напред. — Какво си шепнеш?

— Нищо, беше… — По дяволите, на междинния език не можеше да каже „нервен тик“. — Жонгльорски навик. Да се казват думите на песента тихо, за да не се забравят.

Темукин отново се облегна назад, а на челото му се образуваха дълбоки бръчки на недоволство. На него очевидно не му допадаше хрумването на Джейсън да репетира по време на аудиенция. Нито пък на самия Джейсън. Но как можеше да помогне на Мета и Гриф?

— Хора… нахлуват! — прошепна беззвучно Мета.

— Разкажи ми за пирийското племе — нареди Темукин.

Джейсън взе да се изпотява. Или Темукин имаше шпионин в племето, или Шанин се бе раздрънкал, без да го питат. А и роднините на убития може да бяха тръгнали да си отмъщават, научавайки, че го няма в лагера.

— Пирийците? Просто едно от многото племена. Защо питаш?

— Какво? — скочи Темукин на крака и издърпа сабята си. — Как смееш да ми задаваш въпроси?

— Джейсън!

— Почакай, не. — Джейсън чувстваше как под мазния слой на лицето му се образуват капчици пот. — Изразих се неправилно. По дяволите този междинен език! Исках да кажа, какво по-точно питаш? Ще ти кажа всичко, каквото мога.

— Много са. Саби и щитове. Всички заедно нападат Гриф.

— Никога не съм чувал за това племе. Къде си държат стадата?

— В планините… на север, в долините, нали знаеш…

— Гриф е повален, не мога да се бия с всички.

— Какво значи това? Какво криеш? Може би не разбираш закона на Темукин? За тези, които са с мен — възнаграждение. За тези, които са против мен — смърт. За онези, които се опитат да ме предадат — бавната смърт.

— Бавната смърт? — повтори Джейсън, като се ослушваше за друга вест, но напразно.

За миг Темукин остана безмълвен.

— Май не си много вещ, жонгльоре, и не си съвсем наред. Ще ти покажа нещо, което ще те насърчи да говориш по-свободно. — Той плесна с ръце и един от застаналите мирно офицери пристъпи напред. — Доведи Даей!

Да не би това да беше задавено дишане? Джейсън не можеше да прецени със сигурност. И той отново съсредоточи вниманието си върху вътрешността на камачата и загледа изумен човека върху поставената пред тях носилка. Беше привързан към нея с помощта на стегната примка около шията. Не се опитваше да разхлаби въжето и да избяга, тъй като на мястото на пръстите си имаше кървящи рани. Краката му, боси и без пръсти, бяха обработени по същия начин.

— Бавната смърт — заяви Темукин, вперил втренчен поглед в Джейсън. — Даей ме изостави, за да се бие на страната на племената на невестулките. Всеки ден му режем по един пръст от крайник. Вече дни наред… А сега днешното наказание. — И той вдигна ръка.

Войниците хванаха вързания човек, въпреки че той не направи и опит за съпротива. В китките и глезените му дълбоко се врязваха тънки, здраво стегнати кожени върви. Прилепиха дясната му ръка към земята и един войник мигновено стовари секирата си. Ръката подскочи и от нея бликна кръв. След това войниците методично се заеха с другата му ръка и после с краката.

— Както виждаш, остават му още два дни — каза Темукин. — Ако е достатъчно силен да оживее дотогава, на третия ден може и да се покажа милостив. А може и да не се покажа. Зная, че един човек живял цяла година, преди да настъпи последният му час.

— Много интересно — каза Джейсън. — Чувал съм за този случай, но ми беше излязъл от ума. — Трябваше бързо да направи нещо. Отвън чуваше тропот на моропи и човешки викове. — Чу ли това? Май някой подсвирна.

— Да не си полудял? — попита отегчено Темукин. Той махна сърдито с ръка и войниците изнесоха загубилия вече съзнание човек, а отсечените пръсти изритаха встрани.

— Някой подсвирна — повтори Джейсън и тръгна към входа. — Трябва да изляза. Веднага ще се върна.

Офицерите в шатрата, и най-вече Темукин, останаха втрещени. Никой не си позволяваше да си тръгне оттук по този начин.

— Достатъчен ми е и един миг.

— Стой! — изрева Темукин, но Джейсън вече беше на входа. Стражът му препречи пътя със сабята си. Джейсън го блъсна с рамо, разлюля го и излезе навън. Външните стражи не му обърнаха внимание, тъй като не бяха разбрали какво става вътре. С безгрижна, но бърза крачка Джейсън свърна надясно и стигна до ъгъла на просторната камача, преди преследвачите му да се изсипят след него. Вдигна се невъобразима шумотевица и гонитбата започна. Джейсън сви зад ъгъла и се впусна стремително покрай стената.

За разлика от по-малките, кръгли камачи, тази тук беше правоъгълна и стигнал до следващия ъгъл, Джейсън светкавично зави, преди разгневената тълпа да го е видяла накъде отива. Докато заобикаляше стремглаво постройката, зад гърба му се разнасяха крясъци и дрезгави викове. Той забави крачка едва когато се скри зад последния ъгъл и отново се озова отпред.

Потокът от преследвачи се беше отклонил в противоположната посока и отдалече виковете им приличаха на вой на хрътки. Двамата стражи на входа отпреди малко ги нямаше, а всички останали гледаха на другата страна. Джейсън се приближи с равна крачка и влезе. Темукин, който кръстосваше сърдито насам-натам, веднага разбра, че е влязъл някой.

— Е! — извика той. — Хванахте ли… а, ти ли си? — Той отстъпи и извади сабята със светкавичен размах.

— Аз съм твой верен слуга, Темукин — каза Джейсън решително и скръсти ръце, без да се отдръпне. — Дойдох да те известя за бунт сред племената ти.

Темукин не нанасяше удара, но и не сваляше сабята си.

— Казвай бързо. Краят ти наближава.

— Зная, че си забранил личните вражди сред тези, които ти служат. Но някои от тях искат да заколят прислужницата ми само защото уби един мъж, който я нападна. Не съм се отделял от нея, откакто се случи всичко това — до днес поне. Ето защо помолих един доверен човек да бди и да ме известява. Чух свиркането му, тъй като той не се е осмелил да влезе в камачата на Темукин. Току-що приказвах с него. Въоръжени хора са нападнали моята камача по време на отсъствието ми и са отвели прислугата ми. Все пак съм чувал, че за всички, които следват Темукин, има само един закон. Обръщам се към теб с молба да се произнесеш за станалото.

Зад Джейсън се разнесе трополене — преследвачите му го бяха настигнали и нахлуха през входа. Но се заковаха на място и се струпаха един върху друг, като видяха застаналите лице в лице двама мъже — Темукин все още с вдигната сабя.

Той пронизваше Джейсън с поглед, а сабята му трепереше от напрежението в мускулите му. В настъпилата тишина всички чуха ясно как изскърца със зъби, докато сваляше сабята си с острието надолу към пръстения под.

— Аханк! — извика той и офицерът изтича напред и се плесна по гърдите. — Вземи четири дружини и отидете до племето на Шанин от рода на плъховете…

— Мога да ти покажа… — прекъсна го Джейсън.

Темукин се извъртя светкавично към него и завря лицето си толкова наблизо, че Джейсън усети дъха му върху бузата си.

— Само още веднъж да проговориш без мое разрешение, и си мъртъв.

Джейсън кимна и толкова. Разбра, че е почти на косъм. След малко Темукин се извърна отново към офицера си:

— Яхайте моропите и незабавно идете при Шанин! Заповядайте му да ви заведе при тези, които са отвели пирийските прислужници. Доведете тук всички, които намерите, и да има колкото се може повече живи.

Аханк отдаде чест и се втурна навън — в ордата на Темукин много повече се ценеше подчинението, отколкото възпитанието.

Темукин крачеше напред-назад в отвратително настроение и хората му се оттеглиха безмълвно, като едни излязоха от камачата, а други прилепиха гърбове към стените й. Единствено Джейсън не помръдваше от мястото си — дори и когато разгневеният вожд спря и размаха големия си юмрук точно под носа му.

— Защо ли ти позволявам всичко това? — избълва той с ледена ярост в гласа. — Защо?

— Може ли да отговоря? — попита тихо Джейсън.

— Казвай! — изрева Темукин, надвесен над него като скала, която всеки миг ще се срути отгоре му.

— Напуснах присъствието на Темукин, тъй като единствено така можех да бъда сигурен, че справедливостта ще възтържествува. А ме накара да го сторя нещо, което скрих от теб.

Темукин замълча, въпреки че очите му святкаха от гняв.

— Жонгльорите не принадлежат към никое племе и не носят никакъв тотем. И така би трябвало да бъде, тъй като те ходят от племе на племе и не бива да се обвързват с вярност. Но трябва да ти кажа, че съм роден в Пирийското племе. Те ме пропъдиха и затова станах жонгльор.

Темукин не задаваше очевидния въпрос, ала Джейсън не ги остави дълго да чакат.

— Трябваше да си отида, защото… това е много мъчително за казване… в сравнение с останалите пирийци… аз бях твърде слаб и страхлив.

Темукин политна леко и лицето му се наля с кръв. Той се наведе, разтвори уста и… се разтресе от смях. Отиде до трона си, без да спира да се смее, и се тръшна върху него. Никой от присъстващите не знаеше как да реагира и затова всички си мълчаха… Джейсън си позволи да се усмихне едва забележимо, но не каза нищо. Темукин махна с ръка на един прислужник да донесе кожената кана с ачадх и я изпразни на един дъх. Смехът премина в хихикане и заглъхна. Той отново стана студеният и хладнокръвен вожд.

— Това ми хареса. Почти нищо не може да ме разсмее. Мисля, че си умен, дори по-умен, отколкото трябва, и един ден може да умреш заради това. А сега ми разкажи за твоите пирийци.

— Ние живеем в планинските долини на север и рядко слизаме в равнините. — Джейсън беше обмислял тази версия от момента, в който се присъедини към номадите, и сега беше времето да я изпробва. — Ние вярваме в господството на силата, но също така и в господството на закона. Ето защо рядко напускаме долините си и убиваме нарушителите на границите. Ние сме пирийците с орловия тотем, който е нашата сила, тъй че дори една жена може да убие воин от равнините с голи ръце. Чухме, че Темукин установява законността из равнините и аз бях изпратен да разбера дали това е истина. Ако е истина, пирийците ще се присъединят към Темукин…

И двамата вдигнаха поглед поради внезапното прекъсване на разказа: Темукин, защото отвън пред камачата заковаха група моропи и се раздадоха викове и команди, а Джейсън, защото в главата му един слаб глас го бе повикал много отчетливо по име. Не можеше да каже дали това бе Мета или Гриф.

Аханк и воините му влязоха през входа, като полувнесоха, полунабутаха пленниците. Джейсън разпозна в обления в кръв ранен мъж и останалия му невредим другар двама номади от племето на Шанин. Окървавени, пребити и неподвижни. Мета и Гриф бяха внесени и хвърлени на земята. Гриф отвори здравото си око, промълви: „Джейсън…“ и отново изпадна в безсъзнание. Джейсън тръгна към тях, но се овладя, спря и стисна здраво юмруци, забил нокти дълбоко в дланите си.

— Докладвай! — заповяда Темукин. Аханк пристъпи напред.

— Постъпихме както ни нареди, Темукин. Препуснахме към това племе и някакъв си Шанин ни заведе в една камача. Влязохме и се завърза бой. Никой не избяга, но се наложи да убием неколцина, за да ги подчиним. Двама взехме в плен. Тези робски твари дишат, тъй че мисля, че са живи.

Темукин потърка замислено челюстта си. Джейсън рискува отчаяно и попита:

— Ще ми разрешиш ли, Темукин, да задам един въпрос?

Вождът го изгледа продължително и сурово и кимна.

— Какво е наказанието за бунт и лично отмъщение в ордата ти?

— Смърт. Нима има друго наказание?

— В такъв случай бих желал да ти отговоря на един въпрос, зададен ми от теб по-рано. Искаше да знаеш какво представляват пирийците. Аз съм най-слабият от всички пирийци. Бих желал да убия здравия пленник с една ръка, само с кама, с един удар — с каквото и да е въоръжен той. Дори със сабя. Има вид на добър воин.

— Така е — отвърна Темукин, отправил поглед към едрия, плещест мъж, почти с цяла глава по-висок от Джейсън. — Според мен хрумването ти е много хубаво.

— Завържи ми ръката — заповяда Джейсън на войника до него и постави лявата си ръка на гърба. И бездруго пленникът щеше да умре, но ако от смъртта му можеше да се извлече някаква полза, то тя вероятно щеше да надмине всичките му добрини приживе, ако изобщо беше вършил такива. „Лицемерничиш, а, Джейсън?“ — попита някакъв тъничък гласец в него, но той не отговори, тъй като в обвинението имаше голяма доза истина. По едно време Джейсън не обичаше смъртта и насилието и се стараеше да ги избягва. А сега като че ли нарочно ги търсеше.

Погледна към Мета, безжизнена, свила се на земята от болка, и ножът му излезе с шумолене от калъфа. Една демонстрация на необикновеното му бойно изкуство щеше да заинтригува Темукин. А този неук варварин с едва доловимата самодоволна усмивка просто си търсеше смъртта.

Или пък смъртта щеше да сполети самия него, ако се окажеше, че не е направил необходимото впечатление. Ако дадяха на този звяр копие или тояга, той щеше с лекота да съсече Джейсън за няколко минути.

Джейсън не промени изражението си, когато войниците освободиха пленника и Аханк му подаде собствения си офицерски меч. Милият стар Аханк! Понякога беше от полза да си спечелиш врагове. Той все още помнеше извиването на палеца и сега си го връщаше. Джейсън се плесна с широкия нож по хълбока и го насочи право надолу с острието. Това беше необикновен нож, изкован и кален от самия него по един древен модел с двуостър край. Беше широк колкото ръката му, единият му ръб беше наострен от горе до долу, а другият — почти до половината. Можеше да реже и да промушва и в двете посоки и тежеше над две кила. Беше направен от легирана стомана.

Човекът с меча изрева, вдигна го високо и се втурна напред. Един удар и край, само да замахне с всички сили, и никакъв нож не ще го спре. Джейсън стоеше колкото се може по-невъзмутимо и чакаше.

Раздвижи се едва когато мечът се стоварваше надолу. Направи крачка с десния крак и стъпи здраво на земята. Издигна ножа с изправена, стегната в лакътя ръка и пое силата на удара изцяло с ръба на острието. Мощният замах почти му изби ножа от ръката и го повали на колене. Но в мига, в който обикновената стомана се стовари върху острието от специална стомана, се раздаде звън от счупване и мечът се разполови, тъй като изведнъж целият удар се бе съсредоточил върху една много малка площ.

Джейсън едва успя да зърне потресеното лице на противника си, който отпусна ръце, все още здраво стиснал дръжката с остатъка от острието. Силата на удара бе свалила ръката на Джейсън, той се възползва от тласъка, извъртя ножа и го устреми право нагоре.

Острието разкъса коженото облекло и се заби до дръжката ниско в стомаха на мъжа. Джейсън се стегна, хвърли се напред с всички сили и му разпори корема чак до гръдния кош. Задържа ножа там, докато онзи обърна очи и Джейсън разбра, че е умрял.

Едва тогава извади ножа и отстъпи. Трупът се свлече в краката му на пода.

— Искам да видя този нож — каза Темукин.

— В нашата долина имаме много хубаво желязо — отвърна Джейсън и се наведе да изтрие ножа си в дрехите на убития. — От него става хубава стомана.

Той подхвърли ножа във въздуха, хвана го за върха и го подаде с дръжката на Темукин, който го разгледа за миг и извика войниците.

— Я ми подложете врата на ранения — заповяда той.

За миг човекът се възпротиви, но бързо-бързо изпадна във вече мъртвешка апатия. Хванаха го двама войници, трети го сграбчи с две ръце за дългата коса и го повлече напред по корем, а набразденият му с мръсотия врат се оголи и изпъна. Темукин се приближи до него, нагласи ножа в ръката си и го издигна право над главата му.

С едно-единствено нечовешко свиване на мускулите той замахна надолу към шията и тишината на камачата се изпълни със сочно „хряс“.

Напрежението се разсея, войникът отстъпи една крачка, а от пръстите му се полюшваше отсечената глава. Тялото, от което струеше кръв, бе най-безцеремонно захвърлено на земята.

— Този нож ми харесва — заяви Темукин. — Ще го задържа.

— Тъкмо смятах да ти го подаря — отвърна му Джейсън, като се поклони, за да прикрие смръщеното си изражение. Би трябвало да предвиди, че ще стане така. Какво пък, някакъв си нож.

— Твоите хора знаят ли много неща от старата наука? — попита Темукин и пусна ножа на земята, та някой прислужник да го прибере и почисти. Джейсън незабавно застана нащрек.

— Ни повече, ни по-малко от другите племена.

— Никой от тях не може да прави такова желязо.

— Това е стара тайна, предавана от баща на син.

— Може да има и други стари тайни. — Гласът на Темукин бе твърд и студен като самата стомана.

— Може би.

— Има една изгубена тайна, за която може и да си чувал. Някои я наричат „огнен прах“, а други „барут“. Какво знаеш за това?

„Наистина, какво ли трябва да знам за това?“ — питаше се Джейсън и се мъчеше да прочете по застиналото изражение на събеседника си какво можеше да знае за тези неща един жонгльор?

И ако това беше клопка, какво би трябвало да му отговори Джейсън?