Свят на смъртта III

11.

Но варварите не изпаднаха в паника, дори не се развълнуваха. На война като на война… Нито непознатата обстановка, нито дъждът, нито новите оръжия можеха по някакъв начин да повлияят на хладнокръвието им или пък на тяхната боеспособност. Хора, които нападат космически кораби, са в състояние да гледат на някакъв си топ, дето се зарежда от дулото, само с презрение.

Аханк се натовари с пренасянето на барута, а лично Темукин отиде до разрушената наблюдателница да види каква войска ги напада. В стената попадна още едно гюле, куршумите свистяха наоколо като смъртоносни пчели, но той не помръдна от мястото си, докато не реши, че е видял достатъчно. След това се наведе и даде заповеди на хората си отгоре.

Джейсън се влачеше след номадите, които пренасяха барута, и когато излезе навън, видя, че освен него и пълководеца не е останал жив човек в крепостта.

— Оттук! — заповяда Темукин и посочи към портата, която излизаше на брега на реката. — Тези, които идват насам, още не виждат тази страна, а там, зад сградата, са всичките моропи. С барута се качвате на тях и когато подам сигнал, веднага препускате към дърветата. Ние тук ще задържим войниците и след това ще дойдем при вас.

— Колко са нападателите според теб? — попита Джейсън, докато носачите на барута бързо излизаха навън.

— Много. Десет пъти по толкова, колкото са пръстите на един човек, а може и повече. Заминавай с барута, атаката наближава.

Така си и беше. Върху стената зачаткаха куршуми и през отворите за стрелба взеха да проникват и вътре. Гласовете на нападателите ехтяха вече съвсем наблизо.

„Колкото може да преброи човек“ — мислеше си Джейсън, докато подскачаше и куцукаше към моропа, който го чакаше отвън. Пръстите на ръцете и краката на човек, двайсет. Десет пъти по толкова — двеста. А техният отряд наброяваше най-много двайсет и трима, в случай че през последната атака не бяха загинали още хора. За пренасянето на барута трябваха десет човека, по един за буре, и Джейсън като технически съветник. В крайна сметка за атаката оставаха тринайсет копиеносци. Тринайсет срещу двеста. Варварски късмет, няма що.

След това всичко стана много бързо. Джейсън едва успя да се покатери върху седлото си и носачите на барута тръгнаха, тъй че той поизостана. До задната част на сградата стигнаха точно когато се появиха първите нападатели. Останалите тринайсет ездачи връхлетяха върху тях и победоносният рев на пехотинците мигновено се превърна в смесица от ужас и болка. Джейсън погледна крадешком през рамо и видя катурнатия топ, както и разбягалите се на всички посоки войници, а моропите и кръвожадните ездачи сееха смърт сред редовете им. В следващия миг обаче пред него се възправиха дърветата и той отклони вниманието си към плющящите колони.

Веднъж скрили се в гората, те спряха и зачакаха. След минута се разнесе тупуркане на галопиращи копита и седем моропа връхлетяха в подгизналия храсталак. Един носеше на гърба си двама ездачи. След всяка схватка броят им намаляваше.

— Продължавайте — заповяда Темукин. — Движете се по обратния път. Ние ще останем тук и ще ги задържим, ако се опитат да ни следят.

Джейсън и носачите на барута тръгнаха, а другите слязоха на земята и заеха позиция на границата между гората и откритото поле. Доста решителна атака щеше да е нужна, за да се проникне през смъртоносните стрели, готови да полетят иззад прикритието на гората.

Джейсън не изпитваше никакво удоволствие от ездата. Не се бе осмелил да вземе със себе си апарата за първа помощ и сега съжаляваше, че не е поел този риск. Никога през живота си не се бе опитвал да превързва две хлъзгави рани с твърда като картон козя кожа и през същото време да препуска по лъкатушна пътека върху гърбат мороп. Тайничко се надяваше, че никога повече няма да му се наложи отново да го прави. Преди да се доберат до оплячкосания чифлик, ги застигнаха и останалите ездачи и всички заедно продължиха в галоп, изтощени и мълчаливи. Джейсън беше безвъзвратно изгубил посоката на потъналите в мъгла и скрити между дърветата пътеки и всички му се струваха еднакви. Но номадите имаха много по-добро чувство за ориентация и яздеха неотменно към целта. Моропите се препъваха и единствено острите шпори ги заставяха да продължават напред. По хълбоците им струеше кръв и попиваше във влажната козина.

Когато стигнаха до реката, Темукин даде знак да спрат.

— Слизайте — заповяда той — и вземете от дисагите си само най-необходимото. Животните оставяме тук. А сега давайте един по един по това възвишение и към реката. — И той тръгна пръв, повел собственото си животно.

Джейсън беше твърде замаян от изтощение и болка, за да вникне в това, което ставаше. Когато най-сетне се дотътри с животното си до речния бряг, с учудване забеляза, че там имаше само група хора и нито един мороп.

— У тебе ли е най-необходимото? — попита Темукин, като пое юздата от ръцете му и издърпа моропа близо до брега. Джейсън кимна и пълководецът замахна зловещо с опакото на ръката си, в която държеше двуострия нож, и преряза гърлото на животното, като почти му отсече главата. След това се дръпна бързо, за да избегне пулсиращата струя кръв, опря крак в поклащащото се туловище и го бутна в реката. Бързото течение го отнесе почти веднага от погледите им.

— Машината не може да качва моропи по урвата — заяви Темукин. — А телата им не бива да са до мястото, където се спускаме, защото така ще се издадем и войниците ще ни причакат. Ще вървим пеш. — И той отправи поглед към ранения крак на Джейсън. — Нали можеш да ходиш!

— И още как. Никога не съм се чувствал по-добре. След две безсънни нощи и хиляда километра препускане ми липсва само една малка разходчица. Давай! — Джейсън тръгна колкото се може по-бързо, като се опитваше да не накуцва. — Ще занесем у дома този барут и аз ще ти покажа как да си служиш с него — припомни му той, да не би пълководецът да е забравил.

Вървенето не беше много приятно. Не спираха, само си подаваха буретата в движение, за да се отменят в носенето. Джейсън и другите трима ранени бяха освободени поне от тази задача. Никак не им беше лесно да се катерят нагоре по хлъзгавата трева и Джейсън едва стъпваше от болка в крака си, по който непрекъснато се стичаше кръв и му влизаше в ботуша. Непрестанно изоставаше, походът му се струваше безкраен. Всички го бяха задминали и в един момент прехвърлиха някакъв хребет и изчезнаха от погледа му. Той изтри дъжда и потта от очите си и продължи да куцука напред, като се мъчеше да не се отклонява от неясните им следи във високата трева, която вече се изправяше и ги заличаваше. Темукин се появи горе на върха и го погледна, сложил ръка на дръжката на сабята, а Джейсън се забърза, напрегнал до краен предел остатъка от силите си. Само да се препънеше и отиваше при моропите.

След неизвестно колко време той се озова сред малката група хора, седнали на тревата с гръб към познатата каменна кула, и това му дойде като гръм от ясно небе.

— Темукин замина — рече Аханк. — Ти си следващият. Всеки от първите десет души на въжето ще качва по едно буре от този барут.

— Страхотна идея — промълви Джейсън и се свлече безжизнен върху мократа трева.

Когато отново с мъка се надигна в седнало положение, за да види как да нагласи грубите си превръзки, му се стори, че е изминала цяла вечност. Един номад му донесе буре с барут, здраво впримчено в хамут от кожени ремъци, и клуп, който трябваше да си нахлузи на врата. Скоро след това въжето слезе и той се остави да го привържат към него. Облегна глава на барута, заспа веднага щом започна изкачването и не се събуди, докато не го издърпаха към ръба на урвата, където трясна чело в скалата. Чакаха ги моропи с пресни сили и на него му бе разрешено да се завърне в лагера сам, без барута. За да направи ездата поносима, той остави животното да се движи колкото може по-бавно, но когато се добра до собствената си камача, усети, че няма сили да слезе от него.

— Мета! — разнесе се дрезгавият му глас. — Помогни на един ранен ветеран от войните. — Когато пирийката подаде глава от отвора на камачата, той се олюля и след това се отпусна. Тя го хвана, преди да се стовари на земята, и го внесе на ръце в шатрата. Беше му доста приятно.

— Би трябвало да хапнеш нещо — строго рече Мета. — Достатъчно пи.

— Глупости — отвърна й той, като отпиваше от желязната чаша и мляскаше с устни. — Не само съм загубил кръв… просто нямам никаква кръв. Апаратът за първа помощ показа, че съм частично обезкръвен, и ми вкара доста силна доза желязо, за да компенсира. Освен това съм твърде уморен, за да ям.

— Показанията сочеха, че имаш нужда и от кръвопреливане.

— Това е малко трудничко тук. Ще пия големи количества вода и всяка вечер ще вечерям кози дроб.

— Отвори! — извика някой и задърпа нанизания и завързан вход на камачата. — Говоря с гласа на Темукин.

Мета прибра апарата под една кожа и се приближи към входа. Гриф, който раздухваше огъня, вдигна пиката и я намести в ръката си. Един войник пъхна глава през отвора.

— Трябва да се явиш при Темукин.

— Веднага идвам, така му кажи.

Войникът взе да спори, но Мета му изви носа и го изблъска от отвора. След това го завърза отново.

— Не можеш да отидеш — отсече тя.

— Нямам избор. Раните зашихме на ръка с конец от черво, това е приемливо, а антибиотиците не могат да се забележат. Желязото вече се просмуква в костния ми мозък.

— Нямах предвид това — разсърди се Мета.

— Знам какво си имала предвид, но едва ли можем да направим нещо. — Той извади апарата и завъртя регулатора. — Болкоуспокоител в крака, за да мога да ходя с него, и една хубава доза стимуланти. Това пристрастяване към лекарствата ми отнема цели години от живота и се надявам, че има кой да го оцени.

Той се изправи, но Мета го сграбчи за раменете.

— Не, в никакъв случай!

Джейсън използва по-нежна бойна тактика, като обгърна лицето й с ръце и я целуна. Гриф изсумтя презрително и се зае отново с огъня. Ръцете й се отпуснаха.

— Джейсън — каза тя със запъване, — това не ми харесва. И няма с какво да ти помогна.

— Напротив, има, но не в този момент. Просто удръж крепостта още малко. А аз ще покажа на Темукин как да прави голямото си бум, измъкваме се оттук и се връщаме на кораба. Ще му кажа, че отивам да доведа Пирийското племе, и точно това възнамерявам да направя. Както и още някои неща. Колелото се върти, плановете се осъществяват и на Фелисити скоро ще настъпи нов ден.

Лекарствата го замайваха и изпълваха с въодушевление и той си вярваше на всяка дума. Мета, която бе прекарала твърде дълго приведена над огъня от говежди тор в този замръзнал лагер, не споделяше ентусиазма му. Но го пусна да върви. Дългът преди всичко — това беше урокът, който пирийците научаваха още в детската градина.

Темукин го очакваше пред буретата с барут на пода на камачата си.

— Направи така, че да се взриви! — заповяда той.

— Не тук вътре и не всички наведнъж, освен ако не си си наумил да извършиш масово самоубийство. Трябва ми нещо като контейнер, но да мога да го запечатам, и при това да не е твърде голям.

— Кажи си желанията. Всичко, от което имаш нужда, ще бъде донесено тук.

Пълководецът очевидно държеше да запази в пълна тайна опитите си с експлозивите и Джейсън нямаше нищо против. В камачата беше топло и относително удобно, тъй като имаше на разположение ядене и пиене. Той се отпусна върху кожите и се съсредоточи над един печен кози крак, докато му съберат каквото трябва, а после изтри ръце в жилетката си и се залови за работа.

От няколкото глинени гърнета, които му бяха предоставени, Джейсън избра най-малкото, малко по-голямо от чаша. След това извади запушалката на едно от буретата и внимателно изтръска барут върху кожен парцал. Зрънцата не бяха съвсем еднородни, но той смяташе, че това не влияе особено на скоростта на горене. Нали в мускетите не пречеше. Взе един черпак от твърда кожа и внимателно напълни гърнето до половината. След това нагласи изрязано парче кожа отгоре и лекичко го прилепи плътно върху зърната със закръгления край на оглозгана бедрена кост. Темукин стоеше зад него и наблюдаваше отблизо действията му. Джейсън взе да обяснява.

— За да горят равномерно, зърната трябва да са плътно едно до друго, защото най-хубав гърмеж се получава от гладко горене. Поне така са ми казвали хората от племето, които знаят как става тази работа. Всичко това е съвсем ново не само за теб, но и за самия мен. След това се напъхва кожата, за да притисне барута и да служи като непромокаем капак. — Джейсън беше приготвил смес от вода, пръст от пода на камачата и натрошен тор. Всичко заедно образуваше влажно, глинесто вещество, което той напъха в гърнето, за да го запечата херметически. След това го заглади и заобли отгоре.

— Казват, че за да избухне, барутът трябва да бъде напълно изолиран. Ако има някакви пролуки, огънят излиза през тях и веществото просто изгаря.

— А сега огънят как ще стигне до него? — попита Темукин, свъсил съсредоточено вежди в старанието си да не пропусне нищо от необичайните технически обяснения. За един невежа, който не можеше да брои много добре и не притежаваше и помен от някакви технически познания, той се справяше доста прилично.

Джейсън взе една от тежките железни игли, с които номадите съшиваха кожите на камачите.

— Въпросът ти е съвсем уместен. Сега запушалката е вече изсъхнала и аз мога с ей това нещо да пробия дупка в нея през калта и кожата, чак долу до барута. После с другия край на иглата ще напъхам в дупката този парцал. Смъкнах го от един от хората ти, който на свой ред го беше смъкнал от гърба на някого от низините. Напоил съм го с мазнина, тъй че ще гори лесно. — И той вдигна в ръка глинестата граната. — Според мен сме готови, да вървим.

Темукин излезе с широка крачка навън, а Джейсън, с бомбата в една ръка и мъждукащата газена лампа в другата, го последва на почетно разстояние. Пред камачата на вожда бе прочистено обширно пространство и войниците държаха любопитните на прилично разстояние. Мълвата, че ще става нещо необикновено и опасно, се бе разнесла бързо и от всички страни на пръснатия лагер бяха надошли хора. Те запълваха плътно празното място между околните камачи. Джейсън внимателно постави бомбата на земята и каза високо:

— Ако стане, ще има силен гръм, пушек и пламъци. Някои от вас тук знаят какво искам да кажа. И така — на работа.

Той се наведе, поднесе лампата към фитила и изчака, докато парцалът запуши и се запали. Гореше бавно, тъй че Джейсън постоя няколко секунди, за да се увери, че всичко върви както трябва. Засечки нямаше. Чак тогава той се обърна и отиде бавно до камачата при Темукин.

Но дори и стимулираната от лекарствата увереност на Джейсън не издържа при последвалия провал, фитилът погоря, попуши, хвърли няколко искри и след това очевидно изгасна. Джейсън си наложи да изчака доста дълго въпреки нетърпението и недоволството на околните. Нямаше никакво желание да се наведе над бомбата и тя да се възпламени в лицето му. Едва когато Темукин взе да се хваща красноречиво за ножа, той тръгна да погледне овъгления фитил с надеждата, че изглежда по-спокоен, отколкото се чувстваше всъщност. Наведе се над него, кимна веднъж дълбокомислено и после се отправи обратно към камачата.

— Фитилът е изгаснал, преди да стигне до барута. Трябва дупката да е по-голяма или фитилът по-хубав. Току-що си спомних още една строфа от „Песента на бомбата“, в която се говори за това. Ей сега ще го направя. Не давай на никого да се приближава, докато не се върна. — И той се вмъкна в камачата, преди да успеят да му възразят.

Най-хубавите фитили имат и барут вътре, за да могат да горят дори без приток на въздух. Трябваше му фитил с барут, но в какво можеше да го загъне? Най-добре в хартия, но тя липсваше в момента. Липсваше ли всъщност? Той се увери, че входът е здраво затворен и че е сам в палатката. След това бръкна в дъното на привързаната на пояса му торба и изрови оттам апарата си за бърза помощ. Беше си го взел въпреки риска, защото нямаше никаква представа колко ще трае цялата акция и не желаеше да припадне, преди да е настъпил краят й.

Само за секунда натисна, завъртя и отвори презареждащата камера. Върху ампулите беше сгънат листът за проверките и презареждането, точно толкова голям, колкото му беше необходимо. После отново прибра апарата.

Направата на фитила се оказа проста работа, въпреки че трябваше да сипва барута в хартията зрънце по зрънце, за да не се струпа на едно място и преждевременно да изгори. Когато привърши, Джейсън намаза хартията с мас и сажди от лампата и така прикри първичната й белота.

— Това би трябвало да свърши работа — реши той, взе фитила и иглата и се върна на мястото за изпробване.

Номадите вече му се присмиваха открито и издаваха неприлични звуци, а Темукин бе побелял от ярост. Бомбата си стоеше невъзмутимо там, където я бе оставил. Като се правеше, че не чува обидните им забележки, Джейсън се наведе над нея и проби нова дупка в херметическия глинен капак. Този път той не рискува да напъха долу при барута димящ парцал. Работата беше на косъм и потта, която изби по челото му, докато втъкваше новия фитил, естествено не се дължеше на мразовития утринен въздух.

— Този път непременно ще стане — каза той и поднесе пламъка.

Хартията запуши обилно и запука, разхвърчаха се рояци искри. За миг Джейсън погледна с ужас към пламъка, който се спускаше надолу по напоения с мас барутен фитил, след това се извърна и се втурна да се спасява.

Резултатът беше направо поразителен. Бомбата се възпламени с очаквания силен грохот и на всички страни засвистяха натрошени глинени парчета, които надупчиха десетки камачи и причиниха незначителни наранявания у някои от зрителите. Джейсън се намираше толкова близо до мястото на взрива, че се претърколи няколко пъти на земята.

Темукин все още стоеше неподвижно до отвора на камачата, но вече изглеждаше доста по-доволен. Тук-там из публиката се раздадоха викове на болка, ала бързо потънаха сред възторжените възгласи и радостните потупвания. Джейсън с мъка приседна и се заопипва, но не откри някакви нови наранявания — и без това не му беше останало здраво място.

— По-големи можеш ли да правиш? — попита Темукин и в очите му проблесна пламъкът на разрушението.

— Колкото искаш! Но аз бих могъл да ти отговоря много по-точно, ако благоволиш да ми кажеш за какво си намислил да ги използваш.

Някакво разбъркване в другия край на полето разсея Темукин, преди да успее да отговори. Няколко души с моропи се мъчеха да си пробият път през тълпата, което не се нравеше на зяпачите. Разнесоха се гневни подвиквания и нечий задавен писък.

— Кой приближава без позволение? — попита Темукин и посегна към сабята си. Личните му телохранители извадиха оръжието си и се подредиха плътно до него. Хората от първата редица зяпачи се разскачаха встрани, за да не бъдат прегазени от моропа и ездача му, които изникнаха на опразненото място.

— Какъв е този шум? — попита ездачът с нетърпящ възражение глас, който много напомняше за Темукин.

Глас, който беше много познат на Джейсън.

Кърк.

Едва сдържайки гнева си, Темукин се отправи с решителна крачка напред, заобиколен от хората си, а през това време Кърк се спусна на земята, вече заедно с Рес и останалите пирийци. Оформяше се една наистина забележителна битка.

— Чакайте! — извика Джейсън и се втурна между двете групи, които очевидно вървяха към сблъсък. — Та това са пирийците! Моето племе. Воини, дошли да се присъединят към войската на Темукин. — А през зъби изсъска към Кърк: — Спокойно! Прегъни малко коляно, преди да ни изколят всичките.

Кърк не направи нищо подобно, ами застина на място, видимо раздразнен не по-малко от Темукин, и заопипва дръжката на сабята си по същия застрашителен начин. Темукин връхлетя като лавина и Джейсън трябваше да отстъпи, за да не го смачкат помежду си. Темукин спря едва когато пръстите на краката му се опряха в краката на Кърк и двамата се загледаха яростно очи в очи.

Толкова си приличаха. Вождът бе по-висок, но широкоплещестият пириец също нямаше вид на дебелак. И по облекло не си отстъпваха, тъй като Кърк беше изпълнил предадените по радиото указания на Джейсън. На нагръдника му се мъдреше шарен и застрашителен двуизмерен образ на орел, а черепът на птицата украсяваше шлема му.

— Аз съм Кърк, вожд на пирийците — заяви той, като ту вадеше, ту прибираше сабята си и стърженето й изопваше нервите.

— Аз съм Темукин, пълководец на племената. Трябва да ми се поклониш.

— Пирийците не се покланят на никого.

Темукин издаде дълбоко гърлено ръмжене като разярен хищник и се хвана за сабята. Джейсън едва потисна желанието си да затвори очи и да побегне. Това щеше да си бъде чисто убийство.

Кърк си знаеше работата. Не беше дошъл тук да сваля Темукин… поне не веднага… тъй че не посегна към сабята. Вместо това ръката му се стрелна със светкавичната скорост, присъща единствено на пирийците, и го сграбчи за китката.

— Не съм дошъл да се бием — каза той спокойно. — А като равен да те подкрепя в делото ти. Ще разговаряме.

Гласът му не трепна, но и сабята на Темукин не се подаде нито на сантиметър повече от кожените ремъци. Пълководецът притежаваше огромна сила и устойчивост, ала Кърк беше непоклатим като канара. Пириецът не помръдваше, не проявяваше никакви признаци на напрежение, а на челото на Темукин вените се издуха. Безмълвното противоборство продължи десет-петнайсет секунди, докато тъмната кожа на Темукин доби червен оттенък и всеки мускул на тялото му се изопна от напрежение.

Това беше пределът на човешката издръжливост. Кърк се усмихна. Просто едва доловимо повдигна ъгълчетата на устата си — забелязаха го единствено стоящите наблизо Темукин и Джейсън. След това бавно и неумолимо натисна ръката на пълководеца надолу и сабята се върна обратно в калъфа.

— Не съм дошъл да се бием — повтори Кърк едва чуто. — Нека оставим борбата за младите. Ние сме вождове, ще разговаряме.

И той отпусна хватката си толкова ненадейно, че Темукин се олюля от реакцията, тъй като изопнатите му мускули нямаха повече срещу какво да се напрягат. Той отново беше човекът, който трябваше да решава, и разумът в тялото му воюваше срещу животинските наклонности на варварската му природа.

Мълчанието продължи доста дълго, но изведнъж Темукин се закиска и смехът му бързо прерасна в дълбоко гърлено буботене. Той отхвърли глава назад, продължи да се залива от смях напук на цялата вселена, после замахна и потупа Кърк по рамото с такава сила, че можеше да зашемети мороп или да умъртви някой по-дребен човек. Но Кърк само се олюля леко и му се усмихна в отговор.

— Току-виж си ми допаднал! — извика Темукин. — Ако преди това не те убия! Ела с мен в моята камача. — Пълководецът тръгна и Кърк го последва. Двамата подминаха Джейсън, без да го удостоят с поглед. Той вдигна очи, със задоволство установи, че нито небето се бе продънило, нито пък се бе появило ново слънце, и се запъти след тях.

— Ти оставаш тук — заповяда Темукин, когато стигнаха до камачата, и го прикова на място с такъв яростен поглед, сякаш само той бе отговорен за всичките злощастия. После махна на стражите да застанат на пост и влезе след Кърк. Джейсън не възрази. Предпочиташе да чака тук, на вятъра, колкото и да беше студено, само и само да не присъства на противоборството в шатрата. Как ли щяха да се отърват, ако с Темукин се случеше най-лошото? Умората и болката отново започваха да го завладяват и той се олюляваше на вятъра и се чудеше дали да не рискува една бърза инжекция с апарата за първа помощ. Отговорът очевидно можеше да бъде само отрицателен и той продължи да се олюлява и да чака.

Отвътре долитаха високи, гневни гласове. Джейсън се сви и зачака края. Но не се случи нищо особено. Той отново се олюля, реши, че ще му стане по-леко, ако седне, и се отпусна на земята. Тя се оказа ледена. Вътре повишиха тон още веднъж и след това настъпи зловеща тишина. Джейсън забеляза, че дори и стражите си размениха загрижени погледи.

Раздаде се остро „хряяяс“ от раздрана материя и те скочиха и се обърнаха с вдигнати пики. Кърк беше отпрал отвора, без да благоволи да го развърже. Дебелите кожени ремъци се скъсаха и излетяха от тежките си халки, а желязната подпора се изкриви. Кърк очевидно не забелязваше нищо. Той премина уверено покрай стражата, кимна към Джейсън и продължи нататък. Джейсън мярна с поглед подутото от гняв лице на Темукин, което се подаваше на входа. Това му стигаше. Обърна се и се втурна към Кърк.

— Какво се случи вътре?

— Нищо. Просто разговаряхме и се изучавахме, и нито един от двамата не отстъпи. Той не ми отговори на въпросите, тъй че и аз не си направих труда да отговоря на неговите. Наравно сме — поне за момента.

— Трябваше да изчакате да се върна — тревожеше се Джейсън. — Защо дойдохте така? — Какво ли питаше, като знаеше отговора, и Кърк го потвърди.

— Защо не? Пирийците не обичат да седят в планината и да се правят на тъмничари. Дойдохме да проверим лично. По пътя имаше малко бой, колкото да ни се повдигне духът.

— Не се и съмнявам — разпалено заключи Джейсън и ужасно му се прииска да си полегне в камачата.