Свят на смъртта III

13.

— Дръж се още малко! Отпред Пролуката се вижда вече — извика Кърк.

Джейсън кимна, ала се сети, че от лекия галоп главата му подскача постоянно и кимването му не може да се различи от общия ритъм. Помъчи се да отговори, но неочаквана кашлица задави пресъхналото му гърло, напластено с прахоляка, който се вдигаше от препускащите животни. Най-накрая успя да разтвори впитите си в седлото пръсти, само колкото да махне с ръка, и отново се вкопчи в него. Армията продължаваше пътя си.

Пътуването беше кошмарно. Беше започнало предната вечер, малко след мръкване, когато на запад незабелязано се заизмъкваха рота след рота ездачи. След първите няколко часа умората и болката се сляха у Джейсън и обвиха сякаш всичко в мъгла. Скоро безбройните редици от препускащи в мрака силуети му се сториха недействителни като в някакъв сън. Един особено отвратителен сън. Яздиха в галоп, без да спират, до зори, когато Темукин разреши кратка почивка, за да нахранят и напоят моропите за остатъка от прехода. Тази почивка навярно помогна на животните, но почти довърши Джейсън.

Той не слезе, а падна от моропа и когато се опита да стане, краката не го държаха. Кърк го изправи с мъка и взе да го разхожда в кръг. През това време един пириец се погрижи и за двете животни. Най-сетне скованите му крака си възвърнаха способността да усещат, но заедно с това се върна и непоносимата болка. От непрестанното търкане в седлото кожата му се бе ожулила и бедрата му кървяха. Той си позволи слаба доза болкоуспокояващи и стимулиращи лекарства и походът започна отново. Това, което съзнаваше и най-много ненавиждаше, беше, че не бива да прекалява с лекарствата. Истинската битка предстоеше тепърва и тогава той щеше да има нужда от цялата си съобразителност и сила. Тъй че най-силните лекарства трябваше да се запазят за този момент.

Погледнато от друг ъгъл, той би могъл да се гордее със себе си. Не един и не двама ездачи и моропи бяха пропаднали по време на това безумно препускане, а той, чужденецът, който допреди няколко месеца не бе и подозирал за съществуването на тези твари, все още се държеше. На предела на силите си. Някои от животните се препъваха и падаха. Други ездачи заспиваха или изгубваха съзнание, свличаха се от седлата и загиваха, смазани от препускащите ноктести копита на моропите.

Ако Пролуката наистина се виждаше отпред, значи най-сетне бе настъпил часът да си послужи с лекарствата, които бе заделил. Той присви очи към късното следобедно слънце и ослепителните облаци прахоляк и в сивата белота на планините отпред видя тъмен процеп. Пролуката. Долината, която се надяваха да завладеят и по този начин да си осигурят безспорна победа. В момента обаче лекарствата бяха по-важни от всичко. Той нагласи с непохватните си пръсти регулатора на апарата за първа помощ и го притисна към опакото на ръката си.

Когато лекарствата разнесоха мъглявината от умората и потиснаха болката, Джейсън си даде сметка, че Темукин не е с всичкия си.

— Та той заповядва атака! — извика Джейсън към Кърк, когато от всички страни затръбиха рогове. — След това безкрайно яздене…

— Разбира се — отвърна му Кърк. — Точно така трябва.

Така трябвало. Така се печелят войни и се убиват хора. Един разгневен мороп изрева от болка, когато шпорите безмилостно се забиха в туловището му, вдигна се на задните крака и хвърли ездача си под препускащите копита на останалите. Не че това беше единственият загинал… Атаката започна.

Армията се устреми към прохода в долината. Подбрани стрелци слязоха от моропите си и се изкатериха по стената на Пролуката, за да подсилят със стрелбата си настъплението на дългата колона, която се точеше под тях. Предните редици потънаха в долината, но подире им идваха нови и нови вълни. Входът на прохода се изгуби сред облаци прах. Пирийците напираха напред в атака заедно с останалите, а Джейсън направи завой и се устреми към знамето на Темукин, както му бе заповядано. Личните телохранители на пълководеца се отдръпнаха да му сторят път.

Темукин се обърна към Джейсън и заповяда:

— Давай бомбите!

— Защо? — попита Джейсън и бързо-бързо продължи да говори, като видя как в очите на събеседника му блесна гневно пламъче. — Какво искаш да направя с тях? Заповядай, велики Темукин, и аз ще се подчиня. Само, моля те, обясни ми какво искаш да направя!

Гневът на пълководеца изчезна тъй бързо, както и се бе появил.

— И тази битка ще е като предишните — започна той. — Изненадахме ги. Тук се намира само редовният гарнизон. Превзехме по-долните редути и сега напираме към по-високите. Те са защитени с каменни стени и са разположени в скалите. Стрелите не стигат догоре. Бранителите им трябва да се атакуват пеш, под прикритието на щитове, ако не искаме да загубим половината си армия. Не могат да бъдат щурмувани. При всичките предишни акции сме действали по следния начин. Превземахме редутите един по един и си проправяхме път нагоре из Пролуката. Преди да стигнем до отсрещния край, пристигаха подкрепленията и по-нататъшната битка ставаше безсмислена. Но този път ще е по-различно.

— Мога само да гадая. Мислиш ли, че по една барутна бомба във всяка позиция ще отнеме отбранителната им мощ и ще ускори атаката?

— Правилно разсъждаваш.

— Слушам тогава! Първи фелиситински гренадирски — в атака! Но ще ми трябват неколцина от моите хора да ми помагат. Те могат да хвърлят по-далеч и по-добре от мен.

— Ще издам заповед.

Джейсън намери моропите с бомбите и разтовари първата. Пирийците пристигнаха — Кърк заедно с още двама души, потни и прашни от битката, но изпълнени с мрачно задоволство, каквото изпитваха единствено по време на бой.

— Готови ли сте да хвърлите няколко бомби? — попита Джейсън.

— Разбира се — отговори Кърк. — Какъв е механизмът?

— Усъвършенстван. Стори ми се, че пред Темукин извиненията не минават много-много, и ми трябваха гранати, които да се възпламеняват безотказно. — Той вдигна една от глинените бомби и посочи към парцаления фитил. — Тук наистина има барут, но предимно за да пуши и да смърди. Фитилът е бутафория. Обаче ще трябва да го запалиш. За тази цел съм приготвил няколко гърнета от прахан и трева, но те са само заради ефекта. Остави фитила да попуши малко, после го дръпни рязко. Във всяко едно от тях има скрита микрограната и парцаленият фитил е завързан за предпазителя. След като го дръпнеш, имаш три секунди да хвърлиш гранатата и да залегнеш.

Джейсън извади от торбата си кремък и стомана, наведе се над нарязаната на ивици прахан и усърдно затърка. Когато искрите запушиха и угаснаха, той погледна крадешком встрани, за да се увери, че никой не го наблюдава, и бързо щракна запалката, която притискаше към дланта си. Пламъчето близна праханта и я запали.

— Готово — зарадва се той и подаде пушещото гърне на Кърк. — Предлагам ти да носиш това и да хвърляш гранатите, тъй като безспорно можеш да ги мяташ по-далеч от мен.

— По-далеч и много по-точно.

— Да, това също е вярно. Ние ще ти носим бомбите и ще охраняваме в случай на контраатака. Напред.

Те оставиха животните си и навлязоха в Пролуката. Войските на номадите продължаваха да напират нагоре и трябваше да си проправят път по полегатата стена на долината, за да не се озоват под копитата. Скоро се натъкнаха на първите следи от битката — ранени войници, изпълзели на склона встрани от пътя на все още атакуващата армия. Онези, които не бяха успели да се доберат дотук, просто се виждаха като червени петна в прахоляка долу. От време на време се срещаха и мъртви моропи, чиито туловища се извисяваха като окървавени канари. Пролуката взе да се стеснява и склоновете й станаха по-стръмни: Джейсън и другарите му продължиха по една козя пътека, като впиваха пръсти в скалите за опора. Така стигнаха до първия редут. Той представляваше безформена, но непреодолима стена от струпани камъни, които укрепяваха една тясна тераса. Джейсън се изкатери по грамадата, за да надникне отвъд. Все пак му трябваше някаква представа за строежа на тези укрепления, за да може да ги срине. Бранителите, яки мъже, облечени в прашни кожи и с черепи на невестулки над челата, лежаха там, където бяха покосени. От телата им стърчаха безброй стрели, палците им липсваха. От земята се бяха появили твърдобронести бръмбари лешояди и вече се залавяха за работа.

— Ако всички укрепления са като тези, няма да имаме никакви проблеми — съобщи Джейсън, когато отново се смъкна при останалите. — Камъните просто са струпани един върху друг без никакви следи от хоросан. Ако гранатата не ликвидира всички войници, би трябвало да пробие достатъчно голяма дупка в стената, през която да минат момчетата на Темукин.

— Голям оптимист си — отрезви го Кърк и отново ги поведе напред. — Това са просто най-предните постове. Основните отбранителни съоръжения положително се намират по-нататък.

— Ами по-хубаво е да съм оптимист, отколкото песимист. Опитвам се да убедя сам себе си, че ще се отърва жив и здрав от тази варварска война и един ден отново ще ми бъде истински топло.

Стана невъзможно да продължават по склона на долината и трябваше да се спуснат долу при войниците и да си проправят път сред тях. Скалите ставаха все по-отвесни. Пролуката се стесняваше и Джейсън ясно осъзнаваше колко трудно щяха да я завземат, при това беше и солидно укрепена. Всички моропи бяха изпратени в тила и номадите вече се придвижваха пеш. В скалата над Джейсън се удари една стрела и издрънча в краката им.

— Вече сме на огневата линия — предупреди той. — Изчакайте тук да хвърля един поглед. — После се метна нагоре по полегатата страна на една от огромните канари, които изпълваха клисурата, нахлупи ниско шлема и бавно надигна глава. Една стрела моментално издрънча в метала и той бързо се наведе и занаднича само от едва забележимата пролука между шлема му и скалата.

Настъплението беше спряно пред двата редута, разположени от двете страни на Пролуката, откъдето бранителите обсипваха цялата долина с точните попадения на стрелите си. Те стреляха от процепите между камъните и бяха почти недосегаеми за противниковите оръжия. Войските на Темукин търпяха загуба след загуба, защото се опитваха да превземат отбранителните позиции фронтално. Слабо защитени от щитовете си, пребягвайки от камък на камък, те напредваха едва-едва. И загиваха.

— Обсегът е около четирийсет метра — каза Джейсън, като се смъкна отново на земята. — Мислиш ли, че ще можеш да запратиш едно от тия неща чак дотам?

Кърк подхвърли върху широката си длан собственоръчно направената бомба, за да види теглото й.

— С лекота! Но дай и аз да погледна, за да преценя разстоянието. — Той се издигна на канарата, хвърли един поглед и отново се смъкна долу.

— Тази отбранителна позиция е по-голяма от останалите. Ще трябват поне две бомби. Аз ще запаля тази тук, ще ти подам димящото гърне, ще се отдръпна и ще я метна. В същото време ти ще запалиш фитила на втората — не дърпай предпазителя — и ще ми я подадеш веднага щом хвърля първата. Ясно ли е?

— Като бял ден. Давай!

Джейсън пусна връзката бомби на земята и задържа само една в ръката си. Застаналите наблизо войници (те бяха чули за опитите с барут) ги наблюдаваха внимателно. Кърк запали фалшивия фитил, духа върху него, докато запуши, и след това прекрачи извън прикритието на скалата. Джейсън бързо запали другата бомба и се приготви да я подаде.

С влудяващо спокойствие Кърк отдръпна ръката си, когато съвсем наблизо до него иззвънтя стрела, а втора издрънча по нагръдника му. След това свали ръката си с бомбата, наплюнчи пръст и го вдигна да провери посоката на вятъра. Джейсън подскачаше от крак на крак и здраво стискаше зъби, за да не викне на пириеца да хвърля.

Посипаха се още стрели. Кърк най-сетне спря да се занимава с вятъра и изтегли ръката си назад. Джейсън го видя как светкавично дръпна с палец и показалец пушещия фитил и едва тогава метна бомбата с едно-единствено свиване на мускулите. Беше хубаво класическо хвърляне на граната през рамо, с изпъната ръка, след което бомбата описа висока дъга по посока на противниковата позиция. Джейсън се пресегна и плесна втората бомба върху протегнатата в очакване ръка на Кърк. Тя толкова бързо последва предшественичката си, че двете се озоваха едновременно във въздуха.

Кърк не помръдваше от мястото си. За свое собствено учудване Джейсън надви инстинкта си за самосъхранение и също остана на прицела на стрелите, загледан в двете черни точки, които се издигнаха нависоко и после паднаха зад стената.

Последва изпълнен с очакване миг, Оградената с каменна стена позиция хвръкна във въздуха, Джейсън мерна набързо полетелите във въздуха тела и се сниши зад канарата, за да избегне дъжда от камъни.

— Твърде задоволително — отбеляза Кърк, той отново се беше притиснал в скалата до Джейсън, тъй като наоколо неспирно трещяха каменни отломки.

— Надявам се и с останалите да е толкова лесно.

Но не би. Наблюдателните бранители доста бързо бяха забелязали, че един-единствен човек е отговорен за разрухата, и следващия път, когато Кърк излезе на открито, се принуди веднага да се прибере, тъй като към него полетя рояк стрели.

— Май ще трябва да променим малко плана — каза Кърк и машинално духна пукащия фитил.

— Страх ли те е? Защо спираш? — раздаде се гневен глас. Кърк се извъртя кръгом и налетя на Темукин, който бе пристигнал на фронтовата линия под прикритието на щитовете на личната си охрана.

— Предпазливостта печели битките, а страхът ги губи. Аз ще спечеля тази битка за теб. — И гласът на Кърк, като неговия, бе изпълнен със същата студенина и гняв.

— А какво те кара да стоиш зад тази скала, след като съм ти заповядал да разрушиш редутите? Предпазливост или малодушие?

— Ами ти защо стоиш тук, до мен, вместо да поведеш воините си в бой, от предпазливост или от малодушие?

От гърлото на Темукин се разнесе дълбоко животинско ръмжене и той извади сабята. Кърк вдигна бомбата, очевидно изгаряше от желание да му затъкне устата с нея. Джейсън пое дълбоко дъх и застана между двамата обезумели мъже.

— Който и от двама ви да умре, със смъртта си само ще помогне на врага — извика той, застанал с лице към Темукин, тъй като беше относително сигурен, че Кърк няма да го нападне в гръб. — Слънцето вече е зад планините и ако редутите не бъдат превзети, преди да се стъмни, може да стане твърде късно. През нощта може да им пристигнат подкрепления и тогава — край на похода.

Темукин замахна назад да съсече Джейсън и да го отстрани от пътя си, а за да го отдръпне, Кърк го стисна за ръката и пръстите му се забиха като стоманени скоби чак до костта.

— Заповядай на останалите пирийци да дойдат тук — каза Джейсън, като едва се сдържаше да не извика от болка — и им нареди на тях и на другите войници да хвърлят камъни по отбранителните позиции. Едва ли ще постигнат нещо — но стрелците няма да могат да засекат хората с истинските бомби.

Сабята се поколеба, стоманените пръсти се отпуснаха едва-едва и Джейсън бързо продължи.

— Ако човек се изправи сам срещу масирания им огън, чака го сигурна смърт. Но ако успеем да разсеем огъня, ще можем да продължим да напредваме с нормален ход през долината и да ги обезвредим. Преди да се мръкне, ще сме загърбили отбранителните им позиции.

За миг вниманието на Темукин се насочи към армията му и вече смрачаващото се небе и напрежението спадна. Единственото важно нещо беше да се спечели битката, всички лични интриги трябваше да почакат. Той взе да издава заповеди, без да съзнава, че все още стиска сабята в ръка. Желязната хватка на Кърк най-сетне се разтвори и Джейсън поотпусна натъртените си мускули.

Настъплението стана неудържимо. От всички страни изскачаха силуети и мятаха камъни, та смаяният противник нямаше как да разпознае кой хвърля светкавиците. Номадите само запращаха камъните и се втурваха обратно към прикритията си, а пирийците, с техния дългогодишен опит в мятането на гранати, се прицелваха внимателно и камъните им попадаха точно зад стените, като същевременно разбиваха някой и друг череп при това. Нападателите се придвижваха неумолимо напред и разгромяваха едно по едно съпротивляващите се укрепления.

— Наближаваме края! — извика Джейсън, посочи напред и разтърси Кърк с удар по рамото, за да привлече вниманието му.

На това място Пролуката нямаше и стотина метра на ширина и бе прищипната между две високи скални кули, които стърчаха направо от дъното на долината. През тесния процеп се виждаха заревото на залеза и отвъдната равнина. При кулите свършваха и почти отвесните стени. Веднъж ордата да минеше оттам, и нищо повече нямаше да я спре. Джейсън и Кърк си запроправяха път с нова серия бомби и изведнъж видяха, че повечето от войниците тичат насреща им. Някъде от далечината пред тях прииждаше на вълни пронизителният вой на железните рогове.

— Какво става? — сграбчи Кърк едного от бягащите. — Какво значат роговете?

— Отстъпление! — викна човекът и посочи напред. — Виж онова нещо! — След това се изплъзна и изчезна.

Сред бягащите войници се стовари огромна канара и размаза един от тях като насекомо. Джейсън и Кърк вдигнаха поглед и видяха как там, високо горе, по хребета, се катереха някакви мъже. Фигурите им ясно личаха на небосклона, те вдигаха и бутаха нещо към една заоблена купчина.

— И на отсрещния хребет! — извика Джейсън. — От двете страни имат струпани канари, готови да се срутят върху главите ни. Оттегляй се! — Те заотстъпваха неохотно сред падащите камъни.

Спасиха се единствено поради обстоятелството, че това бойно средство бе предвидено само за краен случай и че никога досега не бе използвано. Поколение след поколение бяха трупали скалите и канарите все по-високо и по-високо и подпорните колони се бяха вклинили в ръба на урвата. Воините се опитваха да ги избутат с дълги прътове, но те не помръдваха. Най-сетне един безразсъден смелчак се провеси на въже и заудря с всички сили подпорите в основата, където се бяха врязали в скалата. Положително успя в начинанието си, защото изчезна светкавично, повлечен от срутващите се канари, които като че за миг увиснаха във въздуха и след това полетяха надолу. Малко след това поддадоха и подпорите на отсрещния хребет.

Джейсън и Кърк бягаха с всички останали.

Нямаше много загинали, тъй като повечето хора бяха предупредени навреме. Пък и на това място Пролуката толкова се стесняваше, че падащите камъни се трупаха все по-високо и по-високо и задръстваха изхода.

Когато и последният камък изтрещя, настъпи тишина. Пролуката бе затворена и изцяло преградена от каменната бариера.

Очевидно походът се беше провалил.