Свят на смъртта III

15.

Джейсън динАлт дръпна юздите, спря моропа си на върха на ширналия се пред погледа му склон и потърси пътека надолу из повалените канари. Влажният и студен вятър, който нахлуваше като във фуния през този единствен отвор във високите скали, го блъсна право в лицето. Далеч под него се простираше океанът — стоманеносив, осеян с пенливите гребени на вълните. Небето беше тъмно, от край до край покрито с облаци. В далечината се носеше силен тътен.

Виждаше се една едва забележима пътека, която се виеше надолу по каменистия склон. Джейсън пришпори животното си по нея. Чак тогава откри, че тя е добре утъпкана и отколешна. Навярно номадите редовно идваха насам, може би за сол. Въздушният оглед, извършен от борда на кораба, показваше, че това е единственото място, където дългата хиляди километри скалиста верига се прекъсваше. На брега пред него бяха струпани шатри от жълто платно. В залива се полюшваше на котва тантурест двумачтов кораб с прибрани платна и опушен комин на кърмата. Приближаването на Джейсън не остана незабелязано. От скупчените около лодките хора се отдели един висок човек и се запъти към него през пясъка. Джейсън спря моропа и слезе на земята, за да поздрави мъжа.

— Страхотно си се променил, Рес — каза той и му стисна ръката.

— Не по-малко от тебе — усмихна се пириецът и прокара пръсти по лилавите дантели на гърдите си. Високите му велурени ботуши стигаха чак до бедрата, а лъскавият му шлем завършваше с позлатен връх. Имаше много внушителен вид. Той добави:

— Така се облича изисканият господин търговец от Ам.

— От това, което чувам, доста ти е провървяло в низините.

— Никога не съм се забавлявал повече. Ам е предимно земеделско общество, което се мъчи с всички сили да навлезе във века на примитивната техника. Класите са изцяло обособени, на върха са търговците и военните, както и малобройното свещеническо съсловие, което да усмирява селяните. Аз разполагах с достатъчно капитали, за да стана част от търговската класа, и се възползвах от това по най-изгодния начин. Дейността ми се развива толкова добре, че вече се самофинансира. Имам склад в Камар, най-близкото пристанище до планините, и само чаках знак да потегля на север. Какво би казал за чаша вино?

— И нещо за хапване. За мен извади от най-доброто, което имаш.

Двамата вече бяха стигнали до навеса, под който беше опъната маса, отрупана с бутилки и парчета пушено месо. Рес вдигна една зелена бутилка с удължено гърло и я подаде на Джейсън.

— Опитай това. Шестгодишна реколта, много е хубаво. Ще ти дам нож да разчупиш печата.

— Не си прави труда — спря го Джейсън и строши гърлото на бутилката в ръба на масата. Отпи жадно от искрящото златисто вино и си избърса с ръкав устата. — Нали помниш, че съм варварин? Така и стражите ти ще се убедят колко съм груб. — И той кимна по посока на застаналите наоколо войници, които се намръщиха и се хванаха за оръжието.

— Усвоил си някои съвсем долнопробни навици — отбеляза Рес и изтри с кърпа счупеното гърло на бутилката, преди да си налее една чаша. — Какъв е планът?

Джейсън настървено дъвчеше тлъстичката пържола.

— Темукин идва насам с цяла армия. Не много голяма — повечето племена се прибраха по родните си места след изтреблението на невестулките. Но преди това му се заклеха във вярност и готовност да го подкрепят, щом им заповяда. Когато чу, че сте слезли на брега, той призова най-близките племена и тръгна на поход. Вече се намира на около един ден път оттук, но Кърк и пирийците са се установили на лагер точно на пътя му. Довечера би трябвало да се срещнем. Аз ги изпреварих, за да проверя обстановката преди срещата.

— А тук отговаря ли всичко на изискванията ти?

— Горе-долу. Дръж въоръжените главорези подръка, но нека не бие на очи. Остави двама-трима да се мотаят наоколо, а другите натикай в някоя шатра. Донесъл ли си стоките, за които говорихме?

— Всичко. Ножове, стоманени остриета и дървени пръчки за стрели, железни съдове и какво ли не още. Захар, сол, някои подправки. Все нещо ще им хареса от цялото това изобилие.

— Нали в това ни е надеждата. — Джейсън тъжно погледна към празната бутилка и я захвърли.

— Би ли желал още една? — попита Рес.

— Да, но не бива. Никакъв контакт с врага — поне засега. Ще се върна в лагера, за да съм там, когато се срещнем с Темукин. Той е важният. Трябва да привлечем племената на наша страна, да започнем да търгуваме мирно и да избутаме пълководеца на сухо. Дръж бутилката върху лед, докато се върна.

Джейсън отново се изкачи с моропа до високите равнини. Небето бе прихлупено и мрачно, а вятърът навяваше във врата му острите иглички на суграшицата. Той се сви на гърба на животното и го пришпори с всички сили. В пирийския лагер пристигна привечер, тъкмо когато се готвеха за тръгване.

— Точно навреме — рече Кърк и препусна към него. — Наредих корабната совалка да се движи високо по спътникова орбита и да следи Темукиновите войски. Рано следобеда той се отклони от прекия път към брега и се отправи към Портата на ада. Вероятно там ще спре да пренощува.

— Никога не съм го мислил за много религиозен човек.

— Сигурен съм, че не е такъв. Но е достатъчно добър като водач, за да поддържа настроението на хората си. Изглежда, тази дупка е едно от няколкото свети места, които имат. Предполага се, че води право в ада. Там Темукин ще извърши жертвоприношение.

— Какво пък, и това място става за срещата ни с него. Да вървим.

Небето се спускаше все по-ниско и мрачният следобед неусетно се сля с вечерта, а вятърът непрестанно ги засипваше с едър, зърнест сняг. Той се събираше в гънките на дрехите им и в козината на моропите, докато накрая всички побеляха. Беше настъпил почти пълен мрак, когато пристигнаха при привържениците на Темукин. Сред долитащите от вси страни приветствени възгласи се насочиха към камачата, където се съвещаваха вождовете. Кърк и Джейсън слязоха от моропите и се провряха през отвора покрай стражите. Насядалите в кръг мъже извърнаха глави към тях. Погледът на Темукин пламтеше от неподправена омраза.

— Кой е този, дето се осмелява да дойде неканен, когато Темукин се среща с капитаните си?

Кърк се наежи и не му остана длъжен:

— Кой е този Темукин, дето би попречил на Кърк от пирийците, завоевател на Пролуката, да участва в съвещание на вождовете от равнините?

Всички разбраха, че се завързва сражение. Настъпилата мъртва тишина се нарушаваше единствено от вятъра, който навяваше сняг по стените на камачата.

Темукин бе първият пълководец, който бе успял да обедини всички племена под едно знаме. Той обаче не взимаше никакво решение без съгласието на племенните вождове. А някои от тях вече недоволстваха от суровостта на заповедите му и биха предпочели нов пълководец — а защо не и премахването на всякакви пълководци. Те следяха разгорялото се съперничество с повишено внимание.

— Ти се сражава добре при Пролуката — каза Темукин. — Както и всички останали. Ние те поздравяваме и сега можеш да си вървиш. Това, с което се занимаваме тук, няма нищо общо с онова сражение, нито пък с теб.

— Защо? — попита Кърк с ледено спокойствие и седна. — Какво се опитваш да скриеш от мен?

— Ти ме обвиняваш… — Побелял от гняв, Темукин се хвана за сабята.

— Никого не обвинявам — прозя се широко Кърк. — Ти май сам се обвиняваш. Срещаш се тайно, отказваш прием на един вожд, хвърляш се да обиждаш, вместо да говориш истината. Отново те питам: какво криеш?

— Става въпрос за нещо много незначително. Няколко души от низините са пристигнали по нашите брегове, искат да нахлуят в земите ни, да строят градове. Ще ги унищожим.

— Защо? Те са безобидни търговци — възрази Кърк.

— Защо ли? — Темукин вече изгаряше от ярост и не го сдържаше на едно място, та крачеше напред-назад. — Никога ли не си слушал „Песента на свободните хора“?

— Слушал съм я, и то по-внимателно от теб. В песента се казва да се разрушават сградите на онези, които ще ни хванат в капан. А нима има сгради за разрушаване?

— Няма, но ще се появят. Хората от низините вече са разпънали шатри…

Един от вождовете го прекъсна, като изпя един ред от „Песента на свободните хора“:

Темукин овладя гнева си и не обърна внимание на прекъсването. Думите от песента бяха срещу него, но той знаеше къде е истината.

— Тези търговци са като острието на сабята, което оставя само драскотини. Днес те са в шатри и търгуват — но скоро ще дойдат на брега с по-големи шатри, а после ще вдигнат и сгради, за да търгуват по-добре. Първо върхът на сабята, после ще ни я забият до дръжката и ще ни унищожат. Трябва сега да ги изтребим.

Това, което говореше Темукин, си беше самата истина. Затова беше много важно да не го проумеят и останалите вождове. Кърк замълча за миг и Джейсън се опита да запълни паузата.

— По този въпрос трябва да се ръководим от „Песента на свободните хора“. Ето какво ни казва тя…

— И ти защо си тук, жонгльоре? — попита Темукин с нетърпящ възражение глас. — Наоколо не виждам други жонгльори или прости войници. Можеш да си вървиш.

Джейсън отвори уста, но не можа да се сети какво да му отвърне. Темукин бе безспорно прав. „Джейсън, каза си той, трябваше да си затваряш голямата уста.“ После се поклони към пълководеца и едновременно с това прошепна на Кърк:

— Ще стоя наблизо и ще слушам по дентифона. Ако мога да измисля нещо, което да ти е от помощ, ще ти го кажа.

Кърк не се извърна, но промърмори нещо в знак на съгласие и гласът му отекна съвсем ясно по микроскопичното радио в устата на Джейсън. След това на Джейсън не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне.

Късметът му измени. Надяваше се да присъства при разкриването на картите. Измъкна се през отвора и единият от стражите се наведе да го завърже зад гърба му. А другият му препречи пътя с пиката.

Джейсън я гледаше с учудено изражение на лицето, което не го напусна дори и когато войникът се пресегна и с две ръце го хвана за китките. Това пък какво беше? Той изви нагоре лакти, за да противодейства на палците на нападателя си и да разчупи простата хватка, а същевременно се прицели с коляно в слабините му. Но преди да успее да се освободи или да се свърже по радиото, стражът зад него му нахлузи кожен ремък през главата и здраво го стегна около шията му.

Джейсън не можеше нито да се съпротивлява, нито да извика. Докато се гърчеше и бореше безуспешно, той бързо изгуби съзнание.