Свят на смъртта III

12.

Въпреки че вятърът свистеше около камачата и от време на време навяваше през димния отвор кълба от ситни снежинки, вътре беше топло и уютно. Атомният нагревател излъчваше достатъчно калории, за да противодейства на течението от процепите, а силната напитка, която Кърк бе донесъл, му действаше на стомаха далеч по-добре от отвратителния ачадх. Рес бе извадил сандък с хранителни консерви и Мета ги отваряше. Останалите пирийци разпъваха камачите си наблизо или пазеха, без да се набиват на очи, около входа. Това беше един рядък миг, в който, макар и в сърцето на варварския лагер, те се почувстваха извън всякакво наблюдение и защитени от неочаквани нападения.

— Прасе такова — спря го Мета, когато Джейсън посегна към консервата, от която излизаше пара и ухаеше, — вече изяде една.

— Първата беше за мен. Тази е за смазаните ми тъкани и изтеклата ми кръв. — Докато дъвчеше топлата и сочна храна, той посочи към шлема на Кърк. — Че сте се присъединили към рода на орлите, ми е ясно, но откъде толкова много черепи? Те явно направиха силно впечатление на номадите. Не ми беше известно, че на тази планета има толкова много орли.

— И вероятно няма — отвърна Кърк и прокара пръст по безокия череп с извит клюн. — Този го застреляхме и направихме отливка. Всичките останали са чиста пластмаса. А сега ни кажи какви планове си сътворил, защото колкото и да е забавен този детински маскарад, ние искаме да му сложим точка. И да се заемем с рудодобива.

— Търпение! — упорстваше Джейсън. — Акцията ще отнеме малко повече време, но гарантирам, че ще има изобилие от битки, значи няма да липсват и приятни изживявания. Нека да ви разкажа какво съм открил от последния ни разговор досега. Темукин има зад гърба си повечето племена от равнините, поне всички онези, които са от някакво значение. Той е един дяволски умен човек и проницателен водач. Интуитивно е научил повечето правила на военното изкуство. Не оставяй войските да бездействат, това е основното. Веднага щом прогонили първата експедиция, той поразпитал тук-там из родовете и подразбрал с кое племе или племена враждуват всички останали. Изтребили въпросното племе или племената и поделили плячката. От този миг нататък механизмът действа безотказно. Или си с него, или против него, само не и неутрален. И всичко това напук на естествената склонност на номадите да сключват най-различни съюзи помежду си и да действат самостоятелно. Малкото вождове, които се опитали да се измъкнат от новия режим, били умъртвени по толкова жесток начин, че послужили за урок на всички останали.

— Ако той е обединил всичките тези хора — поклати глава Кърк, — нищо не можем да направим.

— Да го убием! — предложи Мета.

— Виждате ли какво става с едно момиче, прекарало няколко седмици сред варварите? — отвърна Джейсън. — Не мога да не кажа, че и аз не се чувствам изкушен от такова разрешение. Съюзът ще се разпадне — но това ще ни върне в изходното положение. Само да се опитаме да задействаме мините и ще се появи някой нов вожд, нападенията ще започнат отново. Не, трябва да излезем с по-добър вариант. Ако е възможно, бих искал да превзема организацията му отвътре и да я обърна в наша полза. А ти, Кърк, не си съвсем прав. Той не е обединил всичките племена — само най-силните от равнините. По периферията се срещат няколко по-незначителни групи, но за тях не го е грижа, те не представляват опасност. На север обаче има голям брой племена от рошави планинци, които се гордеят с независимостта си и повечето са от рода на невестулките. Те се бият помежду си, но биха се сработили срещу заплаха отвън. Тази заплаха е Темукин — и в това се състои големият ни шанс за надмощие.

— Но как? — попита Рес.

— Като го бием на собствената му игра. Като се покрием със слава и се проявим по-добре от него по време на планинския поход. И така да подредим нещата, че той да направи някоя и друга грешка. Ако изработим всичко както трябва, би трябвало като се завърнем от похода, Кърк или да е в най-висшите съвети, или равноправен с Темукин. Това е едно сурово общество и на никой не му пука колко велик си бил миналата година, ами какво си направил за тях напоследък. Тук са в ход правилата на селския двор и ние ще направим така, че Кърк да се окаже пръв сред петлите. Всички ние, разбира се, без Рес.

— Защо без мен? — попита Рес.

— Ти ще се заемеш с втората част от плана. Досега не сме обръщали достатъчно внимание на низините под урвата, защото там няма залежи на тежки метали. Обаче там, изглежда, съществува едно доста развито аграрно общество. За да се сдобие с малко барут, Темукин намери начин да изпрати долу цял отряд щурмоваци — една експедиция, която не желая да повтарям. Сигурен съм, че иска да го използва като скрит коз срещу планинските племена, за да си осигури победата. Вероятно е трудно да се атакуват планинските проходи. Помогнах на Темукин да донесе барута дотук и същевременно си отварях очите на четири. Освен барута забелязах и кремъклийки, оръдия, военни униформи и чували с брашно. Все неоспорими доказателства.

— Доказателства за какво? — раздразнено го прекъсна Кърк. Той предпочиташе да работи с по-проста, по-позната логическа последователност.

— Не е ли очевидно? Доказателства за наличието на доста развита цивилизация. Химия, едногодишни реколти, централизирано управление, данъци, коване и леене на метал, тъкане, боядисване…

— Откъде знаеш всичко това — учудено го попита Мета.

— Довечера ще ти кажа, скъпа, когато останем насаме. Сега ще ви се стори като самохвалство. Но знам, че изводите ми са правилни. Долу в низините се забелязва възход на средната класа и аз съм готов да се обзаложа, че най-бързо се издигат банкерите и търговците. С помощта на парите Рес ще се вмъкне сред тях. Като земеделец той притежава необходимата за тази работа подготовка. Погледнете, това е ключът за успеха му. — Той извади малък метален диск от торбичката си, подхвърли го във въздуха и го подаде на Рес.

— Какво е това? — попита го пириецът.

— Пари. Монета от царството на низините. Взех я от един загинал войник. Това е оста, около която се върти търговският свят, или пък смазката за тази ос — наречи го с каквато си искаш метафора. Можем да анализираме монетата и да изфалшифицираме цяла серия, която не само да прилича на оригинала, но и да го превишава по стойност и качества. Ти ще вземеш парите, ще се установиш с тяхна помощ долу, ще отвориш магазин като търговец и ще се подготвиш за следващия етап.

Рес погледна към монетата с отвращение.

— А сега се очаква и аз да се включа в общия хор тук и жадно да те попитам какъв ще бъде следващият етап?

— Точно така. Бързо схващаш. Когато Джейсън говори, всички слушат.

— Говориш прекалено много — отсече Мета.

— Съгласен съм, но това е единственият ми порок. Следващият етап ще бъде да се обединят племената тук, като Кърк застане изцяло или почти изцяло начело, за да посрещнем Рес, когато доплава на север със стоките си. Този континент може и да е разцепен на две от урвата, която е естествена пречка за установяването на контакт между номадите и хората от низините, но няма начин да ме убедите, че не бих намерил тук на север някое местенце, където да пристигне кораб или пристанат малки лодки. Трябва ни само една малка брегова ивица. Сигурен съм, че в миналото контактите по море са били изключени, тъй като за да се направят мореплавателни съдове от желязо, е необходима високоразвита техника. И лодките от животински кожи и кости биха могли да свършат работа, но се съмнявам, че на номадите изобщо някога им е хрумвало да пътуват по вода. Хората от низините положително имат кораби, но тук горе няма нищо, което да ги подтикне към пътешествия с изследователска цел. Тъкмо напротив. Ала ние ще променим всичко това. Под водачеството на Кърк племената ще посрещнат с мир търговците на юг. На сцената ще се появят търговските отношения и ще сложат началото на нова ера. За някакви си там кожи туземците ще могат да се възползват от плодовете на цивилизацията и няма да устоят на съблазънта им. Може и да ги изкусим с тютюн, пиене или стъклени мъниста. Все нещо от стоките на хората от низините ще им се понрави. И това ще бъде само острието на клина. Първо — пристигането на брега със стоки, после няколко шатри, за подслон от снега. След това постоянно селище. Търговско средище и пазар — точно над мястото, където ще бъде нашият рудник. Следващият етап би трябвало да ви е ясен.

Последва оживено обсъждане, но само на подробностите. Никой не оспорваше плана на Джейсън — те всъщност дори го одобряваха. Струваше им се прост и осъществим, при това им отреждаше роли, които им бяха приятни. Мета, разбира се, беше изключение. Опитът, който вече имаше с огньовете от животински тор и неблагодарния ръчен труд, й стигаше до края на живота. Но тя беше пирийка до мозъка на костите си, затова не се оплакваше от задачите си, а си мълчеше.

Когато събранието свърши, беше вече много късно — Гриф отдавна спеше. Атомният нагревател бе изключен и прибран, но сиянието от топлината му оставаше. Джейсън се строполи в кожения спален чувал и въздъхна изтощено. Мета се дотъркаля до него и сложи брадичка върху гърдите му.

— Какво ще стане, след като спечелим? — попита тя.

— Не знам — уморено й отвърна Джейсън и прекара пръсти през късо подстриганата й коса. — За това не съм мислил. Първо да свършим работата.

— Аз пък съм мислила. Това би означавало край на войната за нас, искам да кажа — завинаги. Ако останем тук и си построим нов град… Ти какво ще правиш тогава?

— Не съм мислил — измърмори той неопределено и я притисна, като се наслаждаваше на близостта й.

— Струва ми се, че бих искала да престана да воювам. Мисля, че положително има други неща, с които човек може да запълни живота си. Забелязал ли си, че всички жени тук се грижат сами за децата си, вместо да ги изпращат в ясли и никога повече да не ги виждат, както на Пиръс? Струва ми се доста хубаво.

Джейсън отдръпна ръка от косата й като от разтопен метал и се ококори. Някъде отдалеч до него долетя неясният, неумолим звън на сватбени камбани, от който се бе спасявал толкова пъти в живота си и който светкавично го подтикваше към бягство.

— Е — рече той, като се надяваше, че е придал на гласа си необходимата тежест, — подобно нещо може да е хубаво за жените на варварите, но едва ли може да се пожелае на едно умно и цивилизовано момиче.

И зачака напрегнато отговора и, но по равномерното й дишане разбра, че е заспала. Това го спасяваше поне за момента.

След това притисна към себе си твърдото й топло тяло и се зачуди от какво точно бяга, и докато се чудеше, лекарствата и изтощението си казаха своето и той заспа.

На сутринта започна новият поход. Темукин бе издал заповедите си и хората потеглиха призори срещу ледения, пронизваш до кости вятър, който връхлиташе от планините на север. Камачи, ескунги, дори товарните моропи — всичко това бе изоставено. Всеки воин бе донесъл собствено оръжие и провизии и трябваше сам да се грижи за себе си и за животното си. Отначало движението им беше нестройно — войниците безразборно си проправяха път сред камачи, кряскащи жени и дрипави деца, втурнали се на всички посоки из прахоляка. Но ето че двама застанаха един до друг, до тях се нареди трети и така нататък, докато най-накрая вече целият ескадрон яздеше заедно и ездачите подскачаха на гърбовете на моропите, понесени от вълнообразния им ритъм.

Джейсън яздеше до Кърк. Деветдесет и четиримата пирийски воини ги следваха в колона по двама. Той се обърна на седлото си и ги изгледа. На жените не позволиха да дойдат с тях, осем мъже бяха отишли в низините с Рес, а останалите пазеха при кораба. Значи за изпълнение на задачата оставаха всичко на всичко деветдесет и шестима — те трябваше да завладеят войската на варварите и вече завзетата част на планетата. На пръв поглед — непосилна задача, но поведението на малобройните пирийци изобщо не даваше повод за подобни съмнения. Сериозните им лица показваха, че са готови да разгромят всичко, що се изпречи на пътя им. Тяхното присъствие изпълваше Джейсън с неизмеримо чувство за сигурност.

Щом се озоваха извън чертите на лагера, те забелязаха и други колони, които яздеха успоредно с тях из хълмистата необятност на степта. До всички разположени покрай реката племена бяха стигнали пратеници с вестта, че трябва да потеглят днес. Ордата се събираше. Прииждаха от вси страни, устремяваха се към ядрото на похода и наоколо вече гъмжеше от ездачи, които стигаха чак до хоризонта. Вече се забелязваше и известен порядък, тъй като различните родове се строяваха зад капитаните си и образуваха ескадрони. Джейсън зърна в далечината черните знамена на личната охрана на Темукин и ги показа на Кърк.

— Темукин има два моропа, натоварени с нашите барутни бомби, и иска да яздя с него, за да ръководя акцията. Той преднамерено не спомена останалите пирийци, но ние всички ще идем при него, независимо от желанията му. Има нужда от мен заради барута, а аз яздя с племето си. Това е неоспорим довод, който, според мен, той не може да отхвърли.

— Да го изпробваме тогава — рече Кърк и пришпори животното си в галоп. Пирийската колона се вряза сред галопиращата орда и се устреми към нейния водач.

Те препускаха стремглаво откъм десния фланг, докато се изравниха с хората на Темукин и тогава отново забавиха ход. Джейсън тръгна напред, готов с необходимите си аргументи, но видя, че са излишни. След като изгледа продължително и студено пирийците, Темукин отново обърна поглед напред. Той приличаше на шахматен майстор, който вижда мат дванайсет хода напред и се отдръпва, без да ги разиграе. Аргументите на Джейсън му се струваха очевидни, затова не си направи труда да ги изслуша.

— Провери вървите на барутните бомби! — заповяда му той. — Ти отговаряш за тях.

От изгодната си позиция до пълководеца Джейсън можеше да огледа със собствените си очи безупречната организация на варварската армия и започваше да си дава сметка, че Темукин трябва да е военен гений. Неграмотен и неук, непритежаващ авторитетни източници, на които да се позове, той беше преоткрил всички основни положения на военните маневри и широкомащабните военни действия. Капитаните му не бяха обикновени предводители на самостоятелни поделения. Те действаха като щаб, който приемаше съобщения и издаваше заповеди по собствена инициатива. Войските се ръководеха чрез проста система от рогови сигнали и жестове, така умело, че многохилядната армия се превръщаше в гъвкаво и опасно оръжие.

При това изключително боеспособно. Когато се събраха всички войски, Темукин ги разгъна в редица, широка един километър, която едновременно настъпваше по целия фронт. Без да спира. Настъплението, започнало преди изгрев слънце, продължи и през ранния следобед без каквото и да било прекъсване. Продължителният преход не се нравеше на отпочиналите и охранени моропи, но поне им беше по силите и те се подчиняваха на пришпорването. Почти от рождение на седлата, номадите като че ли не обръщаха внимание на безкрайното подхвърляне и тръскане, ала Джейсън съвсем скоро се почувства разнебитен и измъчен — въпреки неотдавнашната си тренировка. Всичко това не личеше да се отразява на пирийците.

Далеч пред основното ядро на войската яздеха разузнавачески ескадрони и късно следобед нашественическата армия се натъкна на следите им. Съсечени номади, първо самотен ездач, чиято кръв се смесваше с кръвта от заклания му мороп, после цяло семейство, което бе имало нещастието да пресече пътя на армията. Ескунгите и сгънатите камачи все още димяха сред зловещия безпорядък от трупове наоколо. Безмилостно съсечени мъже, жени и деца, дори моропи и стада. Темукин водеше тотална война и не оставяше нищо живо по пътя си. Беше брутално пресметлив в мисленето си. Водеше войните, за да ги печели. За него имаше смисъл всичко, което му осигуряваше победа. Имаше смисъл тридневен преход да се измине за един-единствен ден, ако това означаваше изненада за врага. Имаше смисъл да се убива всеки срещнат, за да не даде тревога, както и да се унищожават вещите му, за да не се обременят войните с плячка.

Правилността на тактиката на Темукин бе доказана малко преди мръкване, когато препускащата армия връхлетя върху едно голямо село на невестулките, разположено в подножието на планините.

Щом многобройните ездачи стигнаха до последния хребет, в лагера бе дадена тревога, но време за бягство нямаше. Фланговете свиха навътре и се срещнаха зад лагера, въпреки че, изглежда, няколко здраво пришпорвани моропа бяха успели да се измъкнат, преди да се затвори кръгът. „Небрежно“ — помисли си Джейсън, изненадан, че Темукин бе допуснал такъв пропуск.

След това всичко се превърна в една касапница. Отначало чрез вездесъщите облаци стрели, които отблъсваха и покосяваха защитниците, после с вълна от пики при пълен галоп. Джейсън се отпусна на гърба на животното не от страх, а просто от ненавист към кръвопролитието. Пирийците атакуваха заедно с останалите. Благодарение на постоянните упражнения те вече всички си служеха изкусно с късия лък, въпреки че още не можеха да стрелят толкова бързо като номадите, но показваха на какво са способни чрез тактиката на светкавичната изненада. Нападаха мигновено, врязваха се в защитниците и ги прегазваха. Те не отбиваха удара и не се опитваха да се отбраняват. Вместо това се нахвърляха като тарани, съсичаха, убиваха, без да забавят ход. Тази работа не беше за Джейсън. Той остана при двамата роптаещи мъже, които бяха натоварени с охраната на барутните бомби, прокара пръсти по струните на лютнята си и взе да съчинява нова песен, с която да възпее това величаво събитие. Когато плячкосването привърши, вече се бе стъмнило и Джейсън бавно тръгна с моропа си из разграбения лагер. По пътя срещна ездач, който го търсеше.

— Да се явиш при Темукин! Веднага! — заповяда му той.

Джейсън беше твърде уморен и отвратен, за да измисли някакво необоримо възражение.

Преминаха през опустошеното селище, моропите предпазливо си подбираха пътя по осеяната с трупове земя. Джейсън гледаше право пред себе си, но носа си не можеше да предпази от смрадта на кланица. За учудване, много малко камачи бяха повредени или изгорени и в най-голямата от тях Темукин провеждаше офицерски съвет. Тя несъмнено бе принадлежала на предишния старейшина — всъщност самият той лежеше мъртъв и изкормен в ъгъла, незабелязван от никого. Когато Джейсън влезе, всички офицери вече бяха там, само Кърк го нямаше.

— Започваме — каза Темукин и седна с кръстосани крака върху едно кожено наметало. Останалите изчакаха да се настани и го последваха. — Ето какъв е планът. Това, което свършихме днес, е нищо, но поне е началото. На изток оттук се намира много голямо селище на невестулките и утре ще поемем към него, за да го нападнем. Искам хората ви да мислят, че отиваме към този лагер, а също и онези, които ни дебнат от хълмовете, искам да мислят така. На някои им бе позволено да избягат, за да следят движенията ни.

„Толкова за моята теория относно небрежното воюване“ — помисли си Джейсън. „Трябваше да се досетя — Темукин положително е планирал този поход до последната стрела.“

— Днес вашите хора яздиха здравата и се биха както трябва. Тази вечер войниците, които не са на пост, ще пият от ачадха и ще ядат от храната тук, а утре сутринта ще станат много късно. Ще вземем здравите камачи, останалите ще унищожим. Утре денят ще бъде къс за нас — ще се разположим рано на лагер. Ще разпънем камачите, ще запалим много готварски огньове и ще ги поддържаме, а през това време патрулите ни ще стигнат чак до подножията, тъй че съгледвачите им да не могат да ни приближат твърде много.

— И всичко това е номер — каза Аханк и прикри с ръка усмивката си. — Най-накрая изобщо няма да нападнем на изток.

— Имаш право. — Пълководецът изцяло бе приковал вниманието на офицерите и те несъзнателно се наведоха напред, да не би да пропуснат някоя дума. — Щом се стъмни, ордата ще поеме на запад, за едно денонощие трябва да стигнем до Пролуката, долината, която води към сърцето на земята на невестулките. Ще атакуваме бранителите на крепостите с барутни бомби и ще ги превземем, преди да пристигнат подкрепленията.

— Лошо е за бой там — измърмори един от офицерите и заопипва някаква стара рана. — Няма за какво да се биеш.

— Нямало ли, безмозъчен глупак такъв — процеди Темукин с такъв леден и гневен тон, че човекът се сви. — Та това е вратата към земите им. Неколкостотин души могат да спрат цяла армия в Пролуката, но веднъж да минем, и те са загубени. Ще унищожим племената им до едно, докато родът на невестулките се превърне само в спомен, за който да пеят жонгльорите. Сега си дайте заповедите и заспивайте. Утре вечер започват дългият поход и настъплението.

Офицерите се измъкнаха един по един и Темукин хвана Джейсън под ръка.

— Барутните бомби. Дали ще гърмят всеки път?

— Разбира се — отвърна Джейсън май с повече ентусиазъм, отколкото изпитваше. — Давам ти думата си.

Безпокояха го не бомбите — вече се беше погрижил да осигури задоволителни взривове, — а мисълта за още едно яздене без почивки, дори по-дълго от сегашното. Номадите щяха да издържат, в това нямаше никакво съмнение, и пирийците щяха да се справят. Ами той?

Джейсън излезе от топлата камача на леденостудения нощен въздух. Преди да се стопи, дъхът му неочаквано образува сребриста мъгла на фона на звездите. Равнините тънеха в мълчание, което от време на време се прорязваше от пръхтенето на някой уморен мороп или пък от пиянските викове на войниците.

Да, и той щеше да издържи на ездата. Дори да се наложи за седлото да го завържат и с лекарства да го натъпчат… той щеше да издържи. Безпокоеше се най-много в какво състояние щеше да пристигне до крайната цел. Самата мисъл за това му се струваше непоносима.