Свят на смъртта III

3.

Механиците от междинната станция прикачваха сгъваемия ръкав към корпуса на кораба и в преддверието се чуваше глухо дрънчене. Отвън някой включи кабела и бордовият телефон зажужа.

— Междинна станция „70 Офиучи“ вика „Боец“. Ръкавът е скачен за корпуса и налягането в него вече е изравнено с корабното. Можете да отворите външния люк.

— Готови за отваряне! — изкомандва Джейсън и завъртя ключа на главния комутатор, с който външният люк се отваряше едновременно с вътрешния.

— Хубаво е да стъпиш отново на твърда земя — отбеляза един от екипажа на транспортьора, като влизаха в преддверието, и останалите се разсмяха гръмогласно, като че ли беше казал нещо извънредно смешно. Изключение правеше единствено пилотът, който гледаше навъсено към отварящия се люк, а гипсираната му ръка стърчеше неподвижно пред гърдите. Никой не я споменаваше, нито пък поглеждаше към него, но той знаеше защо се смеят.

На Джейсън не му беше особено мъчно за пилота — Мета никога не пропускаше да предупреди мъжете, които я закачаха. Може би в романтичната дрезгавина на командния пулт той не й бе повярвал. И тя му бе счупила ръката. Неприятно. Джейсън го изгледа безучастно, когато той мина покрай него и стъпи в ръкава. А ръкавът бе направен от прозрачна пластмаса и приличаше на виеща се пъпна връв, която свързваше кораба с междинната станция — масивно искрящо кълбо, увиснало над тях. Имаше още два такива ръкава за прикачване на кораби към тази крайпътна станция в космоса, настроена на нулева гравитационна орбита между слънцата, които образуваха система двойни звезди. По-малкият спътник, „70 Офиучи Б“, тъкмо се издигаше зад станцията — микроскопичен диск, отдалечен на милиарди километри.

— Тук има една пратка за „Боец“ — рече изникналият от отвора на ръкава човек от обслужващия персонал. — Чака пристигането ви. Бихте ли се подписали? — и той му поднесе кочана с квитанции.

Джейсън издраска името си и се отдръпна, докато двамата носачи ловко пренесоха по ръкава обемистия сандък и го вкараха през люка. Когато се появи Мета, той вече се опитваше да пъхне един лост под металния обков, който го запечатваше херметически.

— Какво е това? — попита тя, като с лекота издърпа лоста от ръката му и го заби дълбоко под обкова. Надигна го само веднъж и наоколо се разнесе острото хрущене на счупен метал.

— От теб ще излезе доста добър съпруг — каза й Джейсън, като изчистваше пръстите си от прахта. — Обзалагам се, че с останалите два не можеш да се справиш толкова лесно. — Тя се зае с поставената й задача. — Това е един уред, който ще ни трябва много, щом ще се занимаваме със завладяването на планети. Де да имах нещо такова, когато дойдох за първи път на Пиръс, щеше да спаси доста хора от смърт.

Мета отхвърли капака назад и се загледа в яйцевидния предмет на колела.

— Какво е това — бомба?

— Абсурд. Нещо много по-важно. — И той наклони сандъка, така че нещото се изтъркаля на пода.

То приличаше на бляскаво метално яйце почти без особени белези и обърнато с върха нагоре, стигаше цял метър на височина. Шест гумени колела, по три от всяка страна, го повдигаха над пода, а горната му част завършваше с покрито под прозрачен капак командно табло. Джейсън посегна към него, вдигна капака, след това натисна един бутон, обозначен с „вкл.“, и таблото светна.

— Какво си ти? — попита той.

— Това е библиотека — отвърна му кух, метален глас.

— За какво ли може да ни послужи? — подхвърли Мета и понечи да си върви.

— Ще ти кажа — протегна Джейсън ръка да я спре, но готов всеки миг да отстъпи, ако тя пробваше някой от номерата си за чупене на ръце. — Този уред е нашето военно разузнаване, а не интелектът ни. Нима си забравила през какви перипетии трябваше да преминем, докато намерим поне нещо за историята на вашата планета? Трябваха ни факти, от които да тръгнем, а такива изобщо липсваха. Хубаво, сега разполагаме с нещичко. — И той потупа гладката повърхност на библиотеката.

— Как е възможно тази малка играчка да знае нещо, което да ни е от полза?

— Тази малка играчка, както тъй очарователно я нарече, струва над деветстотин осемдесет и две хиляди кредита плюс транспортните разходи.

— Ами… — Мета беше потресена. — За толкова би могъл да екипираш цяла армия. Оръжия, боеприпаси…

— Не се и съмнявах, че това ще ти направи впечатление. Но, моля те, избий от изключително прекрасната си руса главица мисълта, че армиите са разрешение на всеки проблем. Много скоро ще се сблъскаме с непозната цивилизация на непозната планета. Нашата цел е да разположим рудника на най-подходящото място. Твоята армия няма да ни каже нищо по въпроса за минералогията, антропологията, екологията или пък екзобиологията…

— Тия думи си ги измисляш.

— Какво ли не бих дал, да си ги измислям! Струва ми се, че не си даваш съвсем ясна сметка какво количество знания е наблъскано в металното туловище на това същество. Библиотеко — продължи той и драматично размаха пръст към нея, — разкажи ни за себе си.

— Настоящата библиотека е модел 427–1587, „Марк IX“, подобрен, с фотодигитално, лазерно запаметяващо устройство и интегрална технология…

— Спри! — изкомандва Джейсън. — Библиотеко, ще трябва да се представиш по по-подходящ начин. Не можеш ли да се опишеш на прост, телеграфен език?

— Ами, здрасти! — избъбри жизнерадостно библиотеката. — Обзалагам се, че не сте виждали досега „Марк IX“, върха на библиотечния лукс…

— Улучихме рекламния бутон, но поне можем да разберем за какво става дума.

— … и най-новия образец за „интегрална технология“ според създателите на тази машина. Ами, приятели, едва ли ви трябва галактична диплома, за да разберете, че „Марк IX“ е новост във вселената. Този шаблонен език за „интегрална не знам какво си“ просто означава, че става въпрос за една мислеща машина, която няма равна на себе си. Но всички имаме нужда от нещо, за което да мислим, както и от нещо, с което да мислим; точно като паметта в главата ви, и „Марк IX“ си има собствена памет. Памет, която съдържа цялата библиотека на университета в Харибей — в нея има повече книги, отколкото сте в състояние да преброите за цял живот. Тези книги са записани като отделни символи, а символите — във вид на битове върху малки силициеви чипове вътре в мозъка на „Марк IX“. Тази част от мозъка, която принадлежи на паметта, е не по-голяма от свит човешки юмрук — при това на дребен човек, тъй като на всеки десет квадратни милиметра има над петстотин четирийсет и пет милиона бита. Едва ли ви се налага да знаете какво е „бит“, за да разберете величавостта на всичко това. В този мозък е събрана цялата история, наука и философия. Както и лингвистиката. Ако искате да научите думата „сирене“ на основните галактически езици, тя е…

Последва високоскоростен поток от срички и Джейсън се обърна към Мета… но нея я нямаше вече.

— И други неща може да върши, не само да превежда „сирене“ — каза той и натисна бутона за изключване. — Почакай и ще видиш.

По време на пътуването към Фелисити на пирийците им стигаше само да вегетират, да дремят и да се прозяват като тигри с пълни стомаси. Единствен Джейсън изпитваше някакъв порив за оползотворяване на времето. Той търсеше всевъзможни препратки в библиотеката, за да му дадат информация за планетата и за слънчевата система, към която принадлежеше, и от изследователската му работа го изтръгваха само страстните и все пак нетърпящи възражение прегръдки на Мета. Според нея дългите часове можеха да се прекарват далеч по-интересно и Джейсън, веднъж откъснат от работата си, с радост се съгласяваше с нея.

Когато според разписанието им оставаше един корабен ден до напускането на открития космос и навлизането в системата на Фелисити, Джейсън свика общо събрание в столовата.

— Ето къде отиваме — рече той и почука по окачената на стената голяма карта. Настъпи абсолютна тишина и стопроцентово съсредоточаване, тъй като по военному стегнатите инструктажи бяха като хляба и водата за пирийците.

— Планетата се нарича Фелисити, петата планета на безименна звезда от категория Ф-1. Това е бяла звезда с двойно по-силен блясък от Пирийското слънце с двойното притегляне и с много повече ултравиолетово излъчване. Тъй че имайте търпение и ще получите хубав загар. Девет десети от повърхността на планетата са покрити с вода, тук-там има няколко вулканични архипелага и само едно достатъчно голямо петно земя, което би могло да се нарече континент. Ето това. Както сами виждате, то прилича на насочен надолу, сплескан кинжал, разделен от предпазника приблизително по средата. Тази линия тук, предпазникът, представлява огромен геологичен разлом и пресича континента от край до край, това е една непрекъсната отвесна скала, която се издига на височина от три до десет километра по цялото продължение на сушата. Тази скала и планинската верига зад нея са оказали драстично влияние върху климата на континента. Въпросната планета е далеч по-гореща от повечето обитаеми планети — температурата на екватора се приближава до точката на кипене на водата — и единствено близостта на този континент до северния полюс прави живота поносим. Влагата и топлият въздух отиват на север и се сблъскват със скалната стена и планините, където кондензират в дъжд по южните склонове. На юг от планините текат няколко големи реки и тук са забелязани следи от земеделие и селища — но те не представляват интерес за хората на сдружението „Джон“. Стрелките на магнитометрите и гравиметрите не потрепнали. Но тук горе — и той почука по северната част на континента, „дръжката“ на кинжала, — тук горе детекторите обезумели. Планинското напластяване, което избутало северната половина толкова високо и образувало разполовяващата континента урва, раздвижило залежите от тежки метали. Ето къде ще трябва да се разположат рудниците, в сърцето на най-зловещия пейзаж, за който съм чувал. Водата е съвсем малко или изобщо липсва, тъй като планинската верига спира по-голямата част от валежите, а ако те все пак успеят да преминат през върховете, падат върху това гигантско плато във вид на сняг. Тук е леденостудено, високо, безводно и ужасяващо — без никакви промени, Фелисити почти няма осов наклон, който да си заслужава да се спомене, затова сезонните промени на нея са толкова незначителни, че почти не се забелязват. Климатът в която и да е точка остава един и същ през цялото време. И за да придадат завършен вид на тази изключително привлекателна картина на най-идеалното място за заселване, тук горе живеят хора, по-опасни от всички форми на живот, с които някога сте се сблъсквали на Пиръс. Нашата задача ще бъде да се намърдаме право сред тях, да си построим селище и да открием рудник. Има ли някакви предложения относно начина на действие?

— Аз знам как — обади се Клон и бавно се изправи. Той беше тромав плещест човек с дебела и издадена челна кост. Тежестта й вероятно се уравновесяваше отзад на тила от някоя още по-дебела кост и едва ли оставаше много място за мозъка — може би само за най-микроскопичните мозъчни кухини. Рефлексите му бяха отлични, несъмнено свързани накъсо към гръбначния стълб като при някой съвременен динозавър, но ако през закостенелия му череп трябваше да проникнат някакви мисли, то това ставаше с неимоверни усилия. Той беше последният човек, от когото Джейсън очакваше отговор.

— Знам как — повтори Клон. — Избиваме ги всичките. И няма да ни пречат.

— Благодаря за предложението — невъзмутимо му отвърна Джейсън. — Столът ти е право зад теб, сядай! Необоримо пирийско предложение, пирийско и в това, че искаш да го приложиш към втора планета, въпреки че се е провалило на първата. Колкото и да ни се струва привлекателно, ние няма да се отдадем на човекоубийство. Ще използваме мозъка си за решаване на проблема, а не зъбите. Опитваме се да открехнем този свят, а не завинаги да го затворим. Затова предлагам незаграден лагер, пълна противоположност на укреплението, построено от хората на сдружението „Джон“. Ако сме бдителни и внимателно наблюдаваме заобикалящата ни природа, не би трябвало да ни изненадат. Надеждата ми е, че ще можем да се свържем с коренното население и да разберем какво имат против миньорите или чужденците, и тогава да се опитаме да променим възгледите им. Моля да ме уведомите, ако някой има по-добро предложение или план за действие. Ако няма, приземяваме се възможно най-близко до първоначалното място и чакаме да се свържем. Отваряме си очите на четири, знаем какво се е случило с първата експедиция, тъй че ще внимаваме много да не ни сполети същото и нас.

Много лесно намериха предишния рудник. Оскъдната растителност, поникнала бавно през изминалата година, не успяваше да заличи раната от изгаряне върху повърхността на земята. Изоставената тежка техника ясно личеше на магнитометъра и „Боец“ се спусна съвсем наблизо. Отгоре хълмистата степ изглеждаше съвсем пуста, а когато кацнаха, тя им се стори още по-пуста. Джейсън се изправи на прага на отворения люк и потрепери при съприкосновението си с първия порив на сухия, леденостуден въздух, който шумолеше из тревата. По металния корпус съскаха песъчинки. Той беше предвидил да излезе пръв, но щом се приближи Кърк, Рес уж случайно се бутна в него, тъй че сивокосият пириец се промъкна и скочи на земята.

— Планета лека категория — каза той и бавно се обърна, а очите му не спираха да шарят. — Едва ли е над 1 g. След Пиръс все едно че се носиш из въздуха.

— Отива към 1,5 g — отвърна Джейсън, като го последва също толкова предпазливо. — Но все пак е по-добре от 2 g.

Първият десантен отряд наброяваше десет души, които излязоха от кораба и внимателно заоглеждаха местността. Не се отдалечаваха много един от друг, за да могат да се чуват, но и не се сгъстяваха много, за да не пречат на видимостта или на стрелбата. Пистолетите им си стояха в автоматичните кобури и те напредваха бавно, видимо равнодушни към ледения вятър и навявания от него пясък, от който кожата на Джейсън се зачервяваше, а очите му сълзяха. Те се забавляваха по своему, чисто по пирийски, след принудителния отдих по време на пътуването.

— Нещо се движи на двеста метра югоизточно — разнесе се гласът на Мета в слушалките им. Тя беше сред наблюдателите при скенерите горе на кораба.

Те се завъртяха кръгом и залегнаха, готови за всичко. Хълмистата равнина все още изглеждаше пуста, но изневиделица се раздаде свистене и една стрела се понесе към гърдите на Кърк. В ръката му светкавично се появи пистолетът и той я простреля във въздуха тъй невъзмутимо и умело, както би се справил и с нападащо летящо жило. Към тях проблесна още една стрела — Рес отстъпи встрани, за да не го улучи. Всички застанаха нащрек в очакване на следващия ход.

„Нападение, помисли си Джейсън, или просто отвличане на вниманието? Не е възможно… толкова скоро след пристигането ни… да предприемат организирана атака. И все пак, защо не?“

Пистолетът му изскочи и се озова в ръката му, той понечи да се извърне, но точно в този миг някаква тъпа болка го блъсна в главата. Не усети как пада, само потъна във внезапен и пълен мрак.