Свят на смъртта III

6.

По навик Джейсън изпружи напред ръка с присвити и готови за пистолета пръсти — само колкото да си спомни, че е обезоръжен.

— Ами тогава ще действаме по старомодния начин! — извика той и развъртя в кръг свистящия железен прът. Нападателите му имаха значително превъзходство, но преди да го повалят, поне щяха да разберат какво значи битка.

Те се приближиха вкупом и тъй като всеки се мъчеше пръв да нанесе смъртоносния удар, се блъскаха помежду си, устремени напред с протегнати пики. Застанал широко разкрачен, Джейсън ги изчакваше да дойдат колкото може по-близо до него, преди да замахне. С крясъци ездачите стигнаха до очертанията на изгорената зона.

В миг се раздаде приглушен взрив и светкавично се издигна огромен, пълзящ облак пара, който скри нападателите от погледа му. Джейсън прибра пръта до себе си и отстъпи, когато пипалата на облака се насочиха към него. Понесен от собствената си инерция, през сивата пара успя да се провре само един мороп, но се подхлъзна, строполи се тежко на земята и я разтърси с туловището си. Ездачът му излетя към Джейсън и дори му се удаде да го приближи още малко с пълзене, без да престава с безмълвна ненавист да отваря и затваря уста, докато най-сетне се свлече неподвижен.

Джейсън смръкна, когато до него достигна вълна от разредения газ и бързо се отдръпна. Наркогаз. Той покосяваше мигновено и изцяло всяко дишащо кислород живо същество — предизвикваше парализа и безсъзнание за около пет часа, после жертвата се възстановяваше напълно, като единственият отвратителен страничен ефект беше такова главоболие, че ти причерняваше пред очите.

Какво се беше случило? Корабът несъмнено си бе отишъл, а и наоколо не се виждаше никой. Умората вече побеждаваше действието на стимулантите и мисълта му се губеше. От няколко секунди до него долиташе рев и боботене, но той едва сега разпозна източника. Това беше изстреляната от „Боец“ совалка. Джейсън вдигна поглед към кристалноясното утринно небе, премига няколко пъти и различи високата бяла диря, която пресичаше небето и се приближаваше към него, нараствайки с всяка изминала секунда. Отначало совалката се виждаше като черна точка, после очертанията й се уголемиха и най-накрая тя се превърна в бълващ огън цилиндър, който се приземи на по-малко от стотина метра. Люкът се отвори незабавно и Мета скочи на земята, без да изчака амортисьорите да омекотят удара от кацането.

— Добре ли си? — извика тя и се втурна към него, а любопитното дуло на пистолета й дебнеше наоколо за врагове.

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна й той и се облегна на пръта, за да не падне. — Защо се забави толкова? Мислех, че всички сте се измъкнали и сте ме забравили.

— Знаеш много добре, че няма да направим такова нещо. — Тя говореше и го опипваше по ръцете, по гърба, като че ли гледаше дали няма нещо счупено — или просто искаше да се увери, че това наистина е той. — Не можахме да им попречим, когато те отвлякоха, въпреки че се опитахме. Загинаха доста от техните. Но в същото време нападнаха и кораба.

Джейсън отлично можеше да си представи ужаса от разразилата се битка и последвалата упорита съпротива, който се криеше зад прозаичните й думи. Трябва да е било страшно.

— Ела на совалката — подкани го тя и преметна ръката му през раменете си, за да поеме част от тежестта му. Той не възрази. — Сигурно са се спотайвали някъде, пък и непрекъснато пристигаха подкрепления. Всички са много добри бойци и не молят за пощада. Кърк съвсем скоро разбра, че битката ще е нескончаема и че с нищо няма да ти помогнем, ако продължаваме да стоим там. Ако наистина успееше да избягаш — в което той беше сигурен, при положение че оцелееш, — щеше да ти е невъзможно да се добереш до кораба. Затова под прикритието на контраатаки ние поставихме навсякъде телескопи и микрофони, както и значителен запас от земни мини и дистанционно управляеми газови бомби. След това си тръгнахме. Корабът се установи на база в северните планини. Аз се спуснах със совалката в подножието им и оттогава чакам. Дойдох възможно най-бързо. Ето тук, в кабината.

— Много добре си го изчислила, благодаря ти. Това го мога и сам.

Той не можеше, но не си го признаваше и се преструваше, че се изкачва по стълбата сам, без помощта на дясната й ръка, която здраво го подпираше отзад.

Джейсън политна и се тръшна върху креслото за ускорение, предназначено за втория пилот, а Мета затвори люка. Веднага след това напрежението изчезна от тялото й и пистолетът й се прибра със скимтене в кобура. Бързо дойде при него и коленичи, за да може да го погледне по-добре в лицето.

— Махни тази дрипа от себе си — запокити тя на пода кожената шапка. После прокара пръсти през косата му и докосна с върховете им раните и следите от измръзване по лицето му. — Мислех те за умрял, Джейсън, наистина. Мислех, че няма да те видя повече.

— Толкова ли те разтревожи това?

Джейсън беше изтощен, на края на силите си и вълни от мрак заплашваха да замъглят зрението му. Той им се съпротивляваше. Струваше му се, че никога досега не са били по-близки с Мета.

— Да, разтревожи ме. Не знам защо. — Изведнъж тя го целуна силно, забравила за напуканите му и изранени устни. Той не се оплака.

— Може би си свикнала да съм около теб — подхвърли Джейсън по-равнодушно, отколкото повеляваха истинските му чувства.

— Не, не е това. Около мен и друг път е имало мъже.

„О, благодаря“ — помисли си той.

— Родила съм две деца. На двайсет и три години съм. Като пилот на нашия кораб съм ходила на много планети. По едно време си мислех, че знам всичко за света, но сега не мисля така. Ти ме научи на много нови неща. Когато онзи човек, Мика Самон, те отвлече, разбрах нещо за себе си, което не ми беше известно досега. Трябваше да те намеря. Тези чувства са много несвойствени за човек от Пиръс, тъй като нас ни учат винаги първо да мислим за града и никога за други хора. Сега съм много объркана. Да не би да греша?

— Не — отвърна Джейсън, като се бореше с мрака, който заплашваше да го погълне. — Напротив.

Той притисна напуканите си, потънали в мръсотия пръсти към гъвкавата й, топла ръка.

— Струва ми се, че си по-права от който и да било кожодер от твоето племе — те вечно налитат на бой.

— Трябва да ми кажеш. Какво чувствам?

Той се опита да се усмихне, но това му причини болка.

— Знаеш ли какво е това женитба, Мета?

— Чувала съм. Нещо като обществен обичай на някои планети. Но не знам точно.

От командния пулт долетя сърдито тревожно бръмчене и тя незабавно се обърна натам.

— Все още не знаеш и може би така е по-добре. Може би никога няма да ти кажа. — И той се усмихна, подпря брадичка върху гърдите си и мигновено заспа.

— Идват нови подкрепления — каза Мета, като изключи алармената инсталация и погледна към екрана. Но забележката й остана без отговор. Когато схвана положението, тя бързо му затегна коланите, за да го закрепи здраво върху креслото, и започна процедурата по излитането. Совалката се устреми нагоре. Мета нито забеляза, нито я интересуваше дали под реактивните двигатели не се намират някакви нападатели.

Когато започнаха да се спускат надолу, намаляващото ускорение премина в натиск, който събуди Джейсън.

— Жаден съм — млясна той с пресъхнали устни. — И толкова гладен, че мога да изям цял мороп, дори в сурово състояние.

— Тека идва насам — отвърна му тя и задейства бутоните за кацане.

— Ако е същият касапин като учителя си Бруко, ще ме подложи на такава възстановителна терапия, че цяла седмица ще съм в безсъзнание. Дума да не става. — И той бавно извърна глава към вътрешния люк, който се отваряше. През него влезе Тека, деен и нетърпящ възражение млад човек, чийто ентусиазъм към медицината далеч не отговаряше на знанията му.

— И дума да не става — повтори Джейсън. — Никаква възстановителна терапия. Системи с глюкоза, инжекции с витамини, изкуствен бъбрек, каквото искаш, само да съм в съзнание.

— Ето защо си падам по пирийците — избъбри Джейсън, докато го пренасяха от ракетата на носилка, а бутилката с глюкоза се полюшваше до главата му. — Пращат те по дяволите по предпочитания от тебе начин.

Мета се погрижи водачите на експедицията да се съберат колкото може по-бавно. Джейсън, затворил очи посред някакъв свой протест, прекара това време в дълбок, възстановителен сън. Събуди се, когато шумът от разговора взе да изпълва залата.

— Обявявам събранието за открито — каза той, като се надяваше, че гласът му звучи твърдо и повелително. Ала от устата му излезе само дрезгав шепот. И той се обърна към Тека. — Но преди това бих искал малко сироп за гърлото си и една инжекция да ме събуди. Можеш ли да се погрижиш за това?

— Разбира се, че мога — отвърна му Тека и отвори аптечката. — Но ми се струва малко неразумно след натоварването, на което вече е била подложена нервната ти система.

Тези разсъждения обаче не му попречиха незабавно да изпълни дълга си.

— Така е по-добре — заяви Джейсън, след като лекарствата отново преминаха бариерата на умората. Естествено, щеше да си плати за това — но по-късно. Сега имаше работа.

— Намерих отговор на някои от въпросите — обърна се той към тях. — Не на всички, но като за начало стигат. Сега вече знам, че ако не се направят коренни промени, ние няма да можем да основем миньорско селище. И като казвам „коренни“, имам съвсем сериозни основания за това. Ще се наложи да променим изцяло нравите, забраните и културната мотивация на тези хора, преди да пуснем нашия рудник в действие.

— Невъзможно — възрази Кърк.

— Може би. Но е за предпочитане пред единствената друга алтернатива — тя е равна на геноцид. При сегашното положение на нещата ще трябва да избием до крак тези варвари, за да основем на спокойствие селището.

Изявлението му бе последвано от мрачно мълчание. Пирийците знаеха какво означава това, тъй като те самите бяха неволни жертви на геноцид на собствената си планета.

— Изключваме геноцида като възможност — отсече Кърк и останалите несъзнателно закимаха в знак на одобрение. — Но другата ти алтернатива изглежда твърде несъстоятелна.

— Така ли? Няма да е зле да си припомниш, че всички ние се намираме сега тук именно защото нравите, забраните и културната мотивация на собствените ти хора неотдавна бяха обърнати с главата надолу. Щом при вас се получи, трябва да се получи и при тях. Ще пробием отвътре, като използваме двете прастари правила, познати като „Разделяй и владей“ и „Ако не можеш да ги биеш, съюзи се с тях!“.

— Ще ни е от полза — намеси се Рес, — ако ни обясниш какви са точно тези нрави, които ние би трябвало да разрушим.

— Още ли не съм ви казал? — зарови се Джейсън из паметта си и установи, че Рес е прав. Въпреки лекарството мисълта му не течеше толкова ясно, колкото би трябвало. — Нека ви обясня тогава. Съвсем наскоро неволно бях посветен в местния начин на живот. „Отвратителен“ е едно от определенията, което биха му подхождали. Те са раздробени на племена и родове и като че ли са в непрестанна война помежду си. От време на време две или повече племена се съюзяват, за да изтребят някое от останалите, което, по всеобщо съгласие, е излишно. Това винаги се прави под водачеството на върховен вожд, някой достатъчно хитър, за да образува съюз, и достатъчно силен, за да го запази. Вождът, който е организирал племената за унищожаването на експедицията на сдружението „Джон“, се казва Темукин. Толкова го бива в това отношение, че вместо да разруши съюза, когато опасността преминала, той продължил да го поддържа и дори го разширил. Изглежда, че градът е една от най-силните им забрани и затова не е било трудно да се намерят желаещи. От този миг насам той непрекъснато намира работа на армията си, като слага ръка на все нови и нови земи. Нашето пристигане го улесни още повече в набирането на доброволци. Главният ни проблем е Темукин. Докато той стои начело на племената, ние сме с вързани ръце. Първото нещо, което трябва да направим, е да му отнемем причината за тази свещена война. А това ще стане лесно, като си тръгнем.

— Сигурен ли си, че не бълнуваш? — попита Мета.

— Благодаря ти за вниманието, но ми няма нищо. Искам да кажа, че трябва да убедим племената, че сме си тръгнали, а после да се приземим още веднъж на същото място и да започнем един вид да се окопаваме. Неприятностите няма да закъснеят и ще се наложи да приемем боя, за да им докажем, че не се шегуваме. Същевременно ще се опитаме по високоговорителите да ги убедим в мирните си намерения. Ще им разкажем за всички прекрасни неща, които ще им предоставим, ако ни оставят на спокойствие. Това само ще ги накара да се бият още по-настървено. Тогава ще ги заплашим, че ще си отидем завинаги, ако не спрат. Те няма да спрат. Тъй че ние отлитаме право нагоре и се спускаме отново на някое закътано място в планините по балистична орбита, за да не ни открият.

Това е етап номер едно.

— Значи има и етап номер две — учуди се Кърк с подчертана липса на ентусиазъм, — защото дотук всичко ми прилича повече на отстъпление.

— Точно това е основната идея. При етап номер две ние намираме някакво изолирано място в планините, до което просто не може да се стигне пеш. Там построяваме образцово село, където заселваме, изцяло против волята им, хората на едно от най-малките племена. Те ще разполагат с всички съвременни санитарни съоръжения, с топла вода, с единствените тоалетни с вода на цялата планета, с качествена храна и медицинска помощ. Заради което те ще ни ненавиждат и ще правят всичко възможно да ни убият и да избягат. Ние ще ги освободим, когато свърши цялата работа. Но междувременно ще използваме техните моропи и камачите им, както и всичките им останали варварски изобретения.

— За какво са ни притрябвали? — попита Мета.

— За да си образуваме собствено племе, ето за какво. Войнстващите пирийци. По-издръжливи, по-отвратителни, по-верни на забраните от което и да е друго племе. Ще пробием отвътре. Ще играем на варварската игра толкова добре, че нашият вожд, Кърк Велики, ще може да избута Темукин от върха. Сигурен съм, че ще пуснеш акцията в ход още преди да се върна.

— Не знаех, че ще ходиш някъде — прекъсна го Кърк с изумление, което се предаде на всички останали. — Какво възнамеряваш да правиш?

Джейсън подръпна някаква невидима струна във въздуха.

— Аз — съобщи той — ще стана жонгльор. Странстващ трубадур и шпионин, който ще сее разкол и ще подготвя почвата за пристигането ти.