Свят на смъртта III

14.

— Това не ми харесва — възрази Кърк. — Струва ми се, че изобщо не може да стане.

— Бъди така любезен да запазиш съмненията за себе си — процеди през зъби Джейсън, когато се приближиха до Темукин. — И бездруго доста ще трябва да се потрудя, докато му пробутам новата си идея. Ако не можеш да ми помогнеш, поне стой мирно и от време на време кимай с глава, все едно че си съгласен с мен.

— Това е безумие — промърмори Кърк.

— Привет, о, пълководецо! — подхвана Джейсън. — Дошъл съм да ти предложа помощ, която ще превърне този момент на разгром в победа.

Темукин с нищо не показа, че го е чул. Седнал на една канара с кръстосани ръце върху дръжката на сабята, която беше забил в земята пред него, той гледаше право напред — към преградения проход, сложил край на мечтата му за победа. Последните лъчи на залязващото слънце огряваха стръмните, отвесни стени на скалните грамади около Пролуката.

— Сега вече проходът се е превърнал в капан — продължи Джейсън. — Ако тръгнем да се катерим по камъните, които го запушват, или започнем да ги разчистваме, скритите зад тях хора ще ни надупчат със стрелите си. Подкрепленията им ще пристигнат много преди да сме успели да си проправим път. Обаче има един изход. Ако се изкачим на върха на по-високия зъбер, ей там вляво, бихме могли от него да хвърляме барутни бомби по враговете и да ги държим на почетно разстояние, докато войниците ти изкачат каменния сипей.

Темукин бавно плъзна поглед по каменната грамада, чак до върха й, и отсече, без да се обръща:

— Невъзможно е да се изкачи тази скала.

Кърк кимна и отвори уста да изрази съгласието си, но вместо това само изпъшка, тъй като Джейсън го ръгна с лакът под лъжичката.

— Имаш право. За повечето хора това е невъзможно. Но ние, пирийците, сме планински народ и с лекота можем да изкачим тази кула. Ще ни разрешиш ли?

Пълководецът бавно се извърна и заразглежда Джейсън — стори му се съвсем обезумял:

— Ами започвайте! Аз ще гледам.

— Това трябва да стане на светло. Трябва да виждаме къде хвърляме бомбите. Пък и в дисагите си имаме някои специални принадлежности, които се налага да подготвим. Така че катеренето ще започне призори и до следобеда Пролуката е твоя.

Те се запътиха към другарите си и усетиха как Темукин ги изгаря с поглед в гръб. Кърк беше втрещен.

— За какви принадлежности говориш? Нищо не разбирам.

— Само защото никога не ти се е налагало да се занимаваш с алпинизъм. И съоръжението, от което се нуждая най-напред, е твоето радио, защото трябва да се свържа с кораба — да ми изработят останалите неща от екипировката. Ако се потрудят здравата, могат да ги свършат и да ми ги доставят преди съмване. Погрижи се нашите хора да се разположат на лагер колкото може по-далеч от другите. Трябва да се измъкнем, без да ни забележат.

Докато другарите му разгъваха кожените спални чували и копаеха дупки за огъня, Джейсън работеше с радиото. Беше приклекнал в центъра на нестройния кръг, образуван от моропите, и използваше прикритието на туловищата им. Дежурният офицер на борда на „Боец“ изпрати някого да събуди и да извика останалите и след това прие всички нареждания на Джейсън. Не последваха никакви възражения или извинения, тъй като военновременното извънредно положение бе неделима част от Пирийското всекидневие. Обещаха да му доставят екипировката много преди зазоряване. Джейсън изслуша повторението на собствените си наставления и прекъсна връзката. Хапна малко от горещата яхния и заповяда да го събудят, когато пристигне съобщение от кораба, че задачата е изпълнена. Днешният ден се бе проточил твърде много и той се намираше на границата на изтощението, а утрешният не обещаваше нищо по-добро. Настани се в спалния чувал с дрехите и ботушите, придърпа кожения му край над лицето си, за да не се образуват ледени висулки в ноздрите му, и моментално заспа.

— Махай се! — промърмори Джейсън и се опита да се откачи от стоманените пръсти, които го стискаха за и без това вече натъртената му ръка.

— Ставай! — сбута го Кърк. — Съобщението пристигна преди десет минути. Совалката тръгва с товара, трябва да идем да я посрещнем. Моропите са вече оседлани.

При последните думи Джейсън изстена и се надигна. Топлината мигновено напусна тялото му и той взе да зъзне.

— Апаратът — изтракаха зъбите му. — Дайте ми една хубава доза стимуланти и болкоуспокояващи, тъй като имам чувството, че днешният ден няма да има край.

— Чакай тук — предложи Кърк, — Аз ще посрещна совалката сам.

— И на мен ми се иска, но не може. Наложително е да проверя съоръженията, преди совалката да се върне на кораба. Всичко трябва да бъде безупречно.

Занесоха го на ръце до моропа и го сложиха на седлото. Кърк пое юздите и поведе животното, а през това време Джейсън се унасяше и стискаше здраво лъка на седлото, за да не падне. Те препуснаха в мрака преди зазоряване и когато стигнаха до уреченото място, лекарствата вече бяха започнали да действат. Постепенно Джейсън се почувства отново човек.

— Совалката кацна — съобщи Кърк, прилепил радиото до ухото си. От хоризонта на изток долиташе едва доловимо бръмчене, един звук, който там, в лагера, никога нямаше да се чуе.

— Имаш ли батерия? — попита Джейсън.

— Разбира се, нали това беше част от нарежданията? — Джейсън можеше да си представи как исполинът смръщва вежди в тъмното. За един пириец беше немислимо да забрави някакво нареждане. — Има фотонен запас от осемнайсет хиляди светлинни часа и най-високата й мощност е хиляда и двеста светлинни фотона.

— Отнеми й силата, ще ни стигне и по-малко от една десета от това. Вертокапсулата е фототропна и е нагласена на двойно по-силен и от най-ярката звезда светлинен източник…

— Капсулата е кацнала, координати спрямо радиото, разстояние приблизително десет километра.

— Точно така. Тя спокойно вдига около сто и двайсет на час, тъй че вече можеш да включиш батерията на същите координати.

— Почакай, пилотът казва нещо. Дръж я.

Джейсън пое голямата колкото пръст тръбичка, включи я и завъртя регулатора. Тесният светлинен лъч проряза мрака наоколо. Насочи го по посока на совалката.

— Пилотът казва, че са имали неприятности с отстраняването на петната по найлоновото въже. Включили са го в пратката, но не могат да гарантират, че ще е водоустойчиво, а освен това е и много зацапано.

— Колкото по-зацапано, толкова по-добре. Само отдалеч да прилича на кожа. И дъжд не очаквам. Чу ли това?

От небето долиташе непрестанно усилващо се бръмчене. Скоро започнаха да различават и трудно забележимата червена светлина, която се спускаше към тях. Миг по-късно светлинният лъч се отрази от сребристия корпус на вертокапсулата и Джейсън намали силата му. Еднометровият силует над тях доби по-ясни очертания и с едва доловим шепот от реактивния двигател се спусна право надолу, като намали скоростта си, щом усети земята с радарния си алтиметър. Когато се приближи достатъчно, Кърк се пресегна, дръпна ръчката за кацане, капсулата се установи на земята и бръмченето заглъхна. Джейсън отвори люка на товарното отделение и измъкна навън навитото кафяво въже.

— Отлично! — каза той и го подаде на Кърк. Бръкна по-дълбоко и изрови стоманен чук, изкован ръчно от цяло парче метал. Отпусна го върху дланта си и остана доволен — ремъците на дръжката му бяха много удобни. Тук-там беше прояден от киселина и изтъркан с пръст, за да изглежда стар.

— Това какво е? — попита Кърк, като измъкна едно метално острие и го заразглежда на светлината.

— Клин. Половината трябва да са такива, а останалите — със скоби, като този. — И той вдигна едно подобно острие, с дупка в широкия си край, през която бе промушена пръстеновидна скоба.

— Тези неща не ми говорят нищо — заяви Кърк.

— Това няма значение — продължи Джейсън, като същевременно разтоварваше. — Аз съм този, който ще се качва по зъбера, и зная как да си служа с тях. Де да можех да взема със себе си и от по-съвременните съоръжения за алпинизъм, но те ще ме издадат веднага. И без това на кораба нямаме от тях. Има клинове с експлозив, които се забиват за по-малко от секунда и спойката е по-здрава от самата скала наоколо. Но аз няма да използвам нищо подобно. Само наредих във въжето да прекарат от онези едножични керамични влакна, които се употребяват вместо тел. Издържат повече от две хиляди кила. Това тук ще ме издигне нагоре по зъбера. Ще се катеря, докато има за какво да се хващам, после ще спра, ще забия един клин и ще се изкача върху него. За издатините или местата, където ще ми трябва въже, ще използвам клиновете със скобите. А тези са за близко до земята — вдигна той грубоват клин, издраскан от многобройни удари с чук и надупчен от старост. — Всички са направени от бетонно желязо, което не се среща много-много насам. Тъй че Темукин и хората му ще видят единствено имитациите на антики. Нищо не липсва. Можеш да кажеш на совалката да си прибира вертокапсулата.

Реактивните двигатели хвърлиха пясък в лицата им, капсулата се издигна и изчезна. Джейсън свети на Кърк с батерията, докато той привърза сплетеното кожено въже към найлоновото и го сложи в багажа отзад заедно с останалите принадлежности, от които Джейсън щеше да има нужда по време на изкачването. Поеха обратно към лагера. Зад тях първите лъчи на зората вече докосваха хоризонта.

Пирийците се върнаха при Пролуката и видяха, че през нощта се е водила отчаяна битка. Бентът от едри и дребни камъни все още запушваше отвора на долината, но вече беше гъсто осеян с трупове. Войниците спяха по земята, извън обсега на вражеските стрели, мнозина от тях бяха ранени. Оплискан с кръв номад, с тотема на гущеровия род върху шлема си, седеше безучастно, докато другарят му режеше края на забитата в ръката му стрела.

— Какво е ставало тук? — попита го Джейсън.

— През нощта атакувахме — отвърна раненият. — Не можехме да не вдигаме шум, тъй като при изкачването камъните се плъзгаха и търкаляха под краката ни, много хора раниха. Когато наближихме върха, невестулките започнаха да хвърлят отгоре ни снопове горяща трева и в мрака се озоваха над нас на урвата. Не можахме да се преборим с тях и само онези, които не бяха стигнали много високо по скалата, доживяха да слязат отново тук. Беше много лошо.

— Но много хубаво за нас — измърмори Кърк. когато се отдалечиха. — С този провал Темукин ще загуби престижа си, който пък ние ще спечелим, когато се изкачим по тази скала. Ако успеем…

— Не започвай отново със съмненията си — прекъсна го Джейсън. — Само стой тук долу и се преструвай, че ти е пределно ясно какво става.

Джейсън свали тежките си връхни дрехи и потрепери. Спокойно, ще се стопли набързо, щом започне изкачването. Отдолу зъберът изглеждаше непристъпен като стените на космически кораб. Той тъкмо завързваше ремъка на чука за клиновете на кръста си, когато се приближи Аханк, изкривил лице от съмнение, примесено с подигравка.

— Казаха ми, жонгльоре, колко си тъп, смятал си, че можеш да се изкачиш отвесно по скалата.

— Едва ли само това са ти казали — пресече го Джейсън, пъхна ръце през ремъците на багажа си и го нагласи на гръб. — Господарят Темукин ти е рекъл да дойдеш и да видиш какво става. Тъй че се настани удобно и остави краката си да се отморяват за мига, когато ще се наложи да хукнеш към повелителя си с радостната вест за моя успех!

Кърк изгледа със съмнение първо отвесната каменна стена, а после и Джейсън.

— Дай аз да се кача. По-силен съм от теб и в много по-добра форма.

— Това е самата истина — съгласи се Джейсън. — Като стигна върха, ще хвърля въжето обратно долу и ти ще се изкачиш с всички бомби. Но не може пръв да тръгнеш. Алпинизмът е спорт, който изисква майсторство, едва ли ще го усвоиш за няколко минути. Благодаря ти за предложението, но аз съм единственият подходящ човек за тази работа. Тъй че давай да започваме. Ще съм ти признателен, ако ме повдигнеш, за да се хвана за ей онази издатина над главата ти.

Не беше чак толкова лесно да се качи на раменете на пириеца, но Кърк просто се наведе, хвана го за глезените и го повдигна право нагоре. Джейсън започна да мести ръцете си сантиметър по сантиметър по каменната повърхност и да се издига, докато най-сетне успя да се добере до тясната издатина, а през това време Кърк го държеше здраво за петите. Пръстите на краката му се размърдаха, намериха опора в една стърчаща гърбица и катеренето започна.

Беше се издигнал почти на десет метра от земята, когато се наложи да забие първия клин. Над него, но твърде далеч от протегнатите му пръсти, се намираше една доста голяма издатина, на която дори можеше да се легне. Тук скалната повърхност бе осеяна с пукнатини и той подбра една от тях, разположена напречно пред него. Първият клин бе от замаскираните и той го натика в пукнатината. След това го удари силно четири пъти с чука и го наби здравата навътре. Бавно и внимателно — май от десет години вече не се бе занимавал истински с алпинизъм — Джейсън протегна крак и пренесе теглото си върху клина. Той издържа. Сега Джейсън се изпъна нагоре, плъзгайки се по грапавата повърхност на скалата, и най-сетне се добра до издатината. След това се издигна, седна върху нея и задъхано сведе поглед надолу към обърнатите към него лица. Вече всички войници го наблюдаваха, дори Темукин се бе появил сред тях и не го изпускаше от очи. Неприятелите положително също се интересуваха от това, което ставаше, но скалната грамада го закриваше както от погледите им, така и от стрелите. Можеха да се доближат до ръба на дефилето, но за да го стигнат, трябваше да се изкатерят като него по зъбера.

Скалата беше студена, затова по-добре беше да продължава нагоре.

Нямаше как да прецени съвсем точно местоположението си, но му се струваше, че вече се е издигнал поне до ръба на дефилето. Забил здраво пръстите на краката си в една широка пукнатина, той тъкмо се опитваше да вкара клин на доста неудобно място встрани от себе си, когато отдолу се разнесоха викове.

Наведе се колкото можа и на свой ред извика:

— Какво? Не ви чувам! — В този миг една стрела издрънча в скалата, точно там, където преди малко се намираше главата му, завъртя се и падна долу.

Джейсън едва не полетя след нея, но се задържа, вкопчи се почти конвулсивно в грапавините по скалната повърхност. Извърна глава и видя един воин от племето на невестулките, увиснал на здраво омотан около тялото му кожен ремък. Вече беше заредил втора стрела и се готвеше да я изстреля. Хората, които държаха другия край на ремъка, бяха на ръба на Пролуката и не се виждаха, но стрелецът се бе спуснал под стърчащата скала и Джейсън му беше на прицел.

Воинът внимателно опъна назад стрелата до линията на челюстта си и се прицели. Чукът бе пристегнат с ремък за китката му, за да не го изгуби, но в лявата си ръка Джейсън все още стискаше клина и машинално го запрати към стрелеца. Тъпият край го удари по рамото. Не го нарани, но поне го отклони от целта му, тъй че и втората стрела не улучи. Той издърпа трета от колана си и я зареди на тетивата.

Войниците отдолу също стреляха с лъковете си, но мишената над главите им почти не влизаше в техния обсег и ги затрудняваше. Една почти изнемощяла стрела се заби в бедрото на Джейсън, но той не й обърна внимание.

Пусна чука и извади друг клин. От калена стомана, доста тежък и остър като игла. След първия опит вече можеше да прецени по-добре разстоянието. Впи пръсти в острието на клина, замахна високо над главата си и го хвърли с всички сили.

Острието улучи стрелеца отстрани във врата и се заби дълбоко. Онзи изпусна лъка, потрепери и умря. Тялото му изчезна, тъй като другарите му го издърпаха нагоре.

Някой бе накарал хората долу да млъкнат и Кърк проряза с вика си внезапно настъпилата тишина.

— Дръж се и се стегни!

Джейсън бавно погледна надолу и видя, че пириецът се е отдръпнал от подножието на зъбера с бомба в ръка и я пали, приведен над нея. Обезумял, Джейсън натика пръстите на краката си още по-навътре и заби свитите си в юмруци ръце дълбоко в отвесната пукнатина върху скалната повърхност.

Войниците се оттеглиха от подножието на урвата. Смалената фигура на Кърк замахваше все по-назад и по-назад, докато кокалчетата му сякаш опряха в земята. После изведнъж напрегна всичките си мускули и с едно-единствено конвулсивно движение запрати бомбата почти отвесно нагоре.

За миг сърцето му престана да бие. Джейсън помисли, че тя идва право към него, но после видя, че се отклонява встрани. Стори му се, че се задържа в най-високата точка на дъгата си и едва тогава изчезна зад очертанията на скалата.

Грохотът на експлозията се предаде от камъка на тялото му — смразяващо разтърсване. Зад гърба му заваляха каменни отломки и разкъсани човешки тела и той разбра, че флангът му е осигурен. Притеснението обаче все още не го напускаше.

— Кърк! — извика той. — Клинът. — Говореше на пирийски. — Какво стана с клина, който изпуснах? Ако Темукин го види…

Беше достатъчно само да зърнат клина и щяха да ги разкрият, че са пришълци от друг свят. Номадите бяха доста добре запознати с творенията на чужденците.

Сърцето му изтуптя силно веднъж, втори път и едва тогава отговорът на Кърк стигна до него.

— Всичко е… наред… видях го да пада… вдигнах го, докато всички гледаха към тебе. Ранен ли си?

— Отлично — каза Джейсън на себе си и въздъхна дълбоко. — Отлично! — повтори той високо. — Сега продължавам.

След всичко това просто му оставаше да се потруди здравата. На два пъти се наложи да прокара въжена примка през клина и да седне в нея да си отдъхне. Силите му изневеряваха. Вече бе използвал и най-мощните стимуланти от апарата за първа помощ, когато се озова в подножието на един комин, където си плю на ръцете, но слюнката му замръзна. Той махна леда от дланите си и смъкна багажа от гърба си. Колкото по-малко товар, толкова по-добре — трябваше да се раздели и с чука. Струпа излишните неща при подножието на комина и метна навитото въже около врата си.

След това прилепи гръб към едната стена и започна да мести крака по отсрещната — тялото му увисна успоредно на земята, прикрепяно единствено от раменете и петите. Първо се издигаше с помощта на лактите, а после местеше краката. Сантиметър по сантиметър той пълзеше все по-нагоре по комина.

Малко преди да стигне върха, разбра, че няма да успее. Но в същото време знаеше, че трябва. Да се върне назад щеше да му е точно толкова трудно, колкото и да продължи нагоре. А ако паднеше в подножието на комина, щеше да си счупи я крак, я ръка. И просто трябваше да си остане там и да умре от жажда. Едва ли някой друг щеше да се качи тук и да му помогне. Май беше най-добре да продължи нагоре.

Над главата му безкрайно бавно се появи небето и започна да се приближава все повече и повече, но и все по-мъчително към него, тъй като крайниците му отмаляваха. Когато най-сетне се добра до края на комина и пръстите на краката му се опряха в самия ръб на скалата, той не намери сили да се вдигне отгоре. Почина си няколко секунди, пое дълбоко дъх и изпъна крака. Същевременно се извъртя и се вкопчи в ронещия се скален ръб. За миг увисна в това положение, като нито падаше, нито имаше сили да се издигне и да се измъкне от комина. След това съвсем, съвсем бавно напрегна мускули и задраска с окървавените си пръсти по скалата, докато най-сетне се изтегли отгоре и се просна изтощен върху наклонената плоскост на зъбера.

Върхът беше изумително тесен — Джейсън видя това, докато лежеше и се бореше за глътка въздух. Не по-голям от едно легло. Когато му се възвърнаха силите, той пропълзя до ръба и махна с ръка към изпълнените с очакване хора долу. Те го видяха и към него се издигна нестройно и спонтанно ликуване.

Дали имаше за какво да се ликува? Той отиде до отсрещната страна и погледна оттам, но се отдръпна, тъй като група стрелци го дебнеха от върха на по-ниския зъбер и веднага го обсипаха със стрели. Само две от тях излетяха достатъчно високо, но пък се оказаха встрани от целта. Той погледна отново и видя под себе си вражеската позиция като на длан. Всичко беше на показ — както воините по края на Пролуката, така и редиците на стрелците, които бранеха върха на скалното свлачище. Беше постигнал целта си.

— Браво, Джейсън! — поздрави се той високо. — Ти си чест за всяка планета.

Седна с кръстосани крака, направи широка примка на края на въжето, нахлузи я на самия скален връх и я затегна. След това метна кожения край отвъд ръба и започна бавно да го спуска, докато едно сигнално подръпване не го извести, че въжето е стигнало до земята. Набързо го скъси с един морски възел и подаде уговорения сигнал — три подръпвания, — за да покаже, че го е завързал здраво. После пак седна и зачака.

Изправи се едва когато въжето се разлюля бясно и взе да се отдалечава от скалата. Незадъхан и свеж, Кърк се намираше непосредствено под него с огромен товар от бомби на гърба. Хванал въжето с две ръце, той се изкачваше право нагоре по зъбера.

— Можеш ли да се пресегнеш и да ми помогнеш да се прехвърля горе? — попита той.

— Разбира се. Само гледай да не счупиш нещо.

Джейсън легна по корем, опря здраво мишниците си върху един камък и протегна длан. Кърк освободи едната си ръка и двамата се уловиха за китките като акробати. Джейсън не се и опита да го издърпа — едва ли щеше да му се удаде да повдигне тялото на Кърк. — а вместо това разпери крайници и се вкопчи за камъка колкото се може по-здраво. Кърк се изтегли нагоре, преметна ръка през ръба на скалата и прехвърли тялото си.

— Много добре — зарадва се той, като погледна надолу към праговете. — Нямат никакъв шанс. Взел съм допълнително микрогранати, можем да ги използваме. Да започваме ли?

— Ах, ти ми разрешаваш да хвърля първата бомба за сезона?! Колко мило!

Грохотът от взривовете се превърна в една безкрайна канонада и войските на Темукин с победоносен рев се заизкачваха по скалния склон. Изходът от битката бе ясен — щяха скоро да я спечелят, а след нея и самата война.

Джейсън приседна и взе да наблюдава с какво удоволствие Кърк бомбардира туземците отдолу.

Тази част от плана бе изпълнена. Ако и следващият етап се развиеше толкова добре, пирийците щяха да се сдобият с рудници и със собствена планета. Щяха да спечелят последната си битка.

Джейсън искрено се надяваше на това. Беше започнал твърде много да се уморява.