Свят на смъртта III

7.

— Само да се засмееш… или дори да се усмихнеш… и ще ти счупя ръката — процеди Мета през здраво стиснатите си зъби.

Джейсън трябваше да употреби цялото си комарджийско хладнокръвие, за да запази приветливото си и леко отегчено изражение на лицето. Знаеше, че тя не се шегува по въпроса за счупването на ръката.

— Никога не се смея на новите дрехи на една жена. В противен случай сигурно щях да съм умрял от смях много преди да дойда на тази планета. Струва ми се, че изглеждаш доста добре.

— Сигурно — изсъска тя. — Струва ми се, че изглеждам като някое космато животно, прегазено от кола.

— Гледай, дойде и Гриф — каза той и посочи с пръст към вратата. Мета машинално се обърна. Появата му бе съвсем навременна, защото, както сама каза, тя наистина приличаше на…

— Хайде, Гриф, влез, момчето ми! — И Джейсън се престори, че широката усмивка и сърдечният смях са предназначени за деветгодишния намръщен хлапак.

— Това не ми харесва — заяви Гриф, почервенял от яд. — Не обичам да съм смешен. Кой носи такива дрехи?

— Ами ние тримата — успокои го Джейсън и продължи да му говори, като се надяваше, че думите му ще достигнат и до съзнанието на Мета. — Там, където отиваме, това е обичайното облекло. Мета например е издокарана по последната мода на племената от равнините. — Тя беше загърната със зацапани кожи, а ядосаното й лице го стрелна навъсено изпод безформената качулка. Той бързо отмести поглед. — А ние двамата с тебе сме облечени в неутралните костюми на жонгльор и неговия чирак. Скоро ще разбереш колко сме си добре с тях.

Време беше да промени темата за абсурдните им одежди. Отблизо разгледа лицето и ръцете на Гриф, а после и на Мета.

— Ултравиолетовите лъчи и маслата, предизвикващи загар, добре са си свършили работата — отбеляза той и извади един кожен плик от торбата. — Цветът на кожата ви се доближава до този на местните хора, но ви липсва едно нещо. За да се предпазят от студа и вятъра, те мажат лицата си с дебел слой мас. Чакайте, спрете! — извика той, тъй като и двамата пирийци свиха юмруци и наоколо замириса на смърт. — Не ви карам да се мажете с гранясалата моропска мас, която те използват. Това тук е чисто, неутрално, силиконово желе — не мирише на нищо и добре изолира. Честна дума, ще имате нужда от него!

Джейсън бързо бръкна в плика, гребна с пръст от желето и нанесе доста дебел слой на лицето си. Двамата му спътници неохотно сториха същото. Но изведнъж се намръщиха още повече, което изненада Джейсън. Искаше му се да се отпуснат — иначе тази игра щеше да свърши, още преди да е започнала. През изминалата седмица, след като си осигури съгласието на останалите, всичко тръгна като по вода. Най-напред заплануваното „отстъпление“ от планетата, после установяването на база в тази откъсната отвсякъде долина. Тя бе заобиколена от всички страни с отвесни върхове и изцяло непристъпна, освен по въздуха. Вторият им лагер се намираше наблизо в планините, на нещо като плато, което всъщност беше само една просторна площадка, вдълбана в гигантска отвесна канара, естествен затвор, от който не може да се избяга. Вече се населяваше от група чистокръвни и озлобени номади, петима мъже и шест жени, които бяха отвлечени от племето си и укротени с наркогаз. Всички техни вещи и дрехи, надлежно почистени и обезпаразитени, бяха предадени на Джейсън заедно с моропите им. Сега всичко беше готово за проникване в армията на Темукин, стига Джейсън да можеше да накара тези праволинейни пирийци да бъдат по-отзивчиви.

— Да вървим — подкани ги Джейсън. — Би трябвало да е дошъл и нашият ред.

С просторните си зали и кабини „Боец“ все още се използваше за база, въпреки че някои от сглобяемите постройки вече бяха почти готови. В коридора към изхода те се натъкнаха на Тека, който идваше насреща им.

— Изпраща ме Кърк — каза той. — Вече привършват.

Джейсън просто кимна и понечи да го подмине заедно със спътниците си. Едва след като предаде съобщението, Тека забеляза екзотичните им одежди и покритите с мас лица. Както и свирепия гняв в погледите на пирийците. Всичко изглеждаше толкова неуместно на фона на коридора от метал и пластмаса, че Тека се взря във всеки поотделно и после посочи към Мета:

— Знаеш ли на какво приличаш? — запита той и направи огромна грешка, като се усмихна.

Мета изръмжа и се обърна, но Гриф беше съвсем близо до него. Устреми се напред с цялата си тежест и заби юмрук дълбоко в диафрагмата на Тека.

Гриф беше само на девет години, но пирийско момче. Тека не очакваше нападението, беше съвсем неподготвен за него. Той само изпухтя, като му изкараха въздуха изневиделица, и седна на пода.

Джейсън очакваше да последва страхотен пердах. Да се бият трима разгневени пирийци! Но Тека просто зяпна, без да сваля широко отворените си очи от косматата тройка, която го заобикаляше.

Първа се разсмя Мета, миг по-късно я последва и Гриф. Джейсън се присъедини към тях с истинско облекчение. Пирийците се смеят рядко, и то само на нещо съвсем просташко и очевидно, като например мъж, повален изневиделица по гръб. Това разсея напрежението и те продължиха да се заливат от смях, докато от очите им взеха да се стичат сълзи и дори се разсмяха още по-силно, когато почервенелият Тека се вдигна на крака и се отдалечи сърдито и наперено.

— Какво става тук? — попита Кърк, когато излязоха на леденостудения нощен въздух.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — отвърна му Джейсън. — Този последният ли е?

Той посочи към безжизнения мороп, когото тъкмо претъркулваха върху една тежка мрежеста платформа. Над главите им виеха реактивните двигатели на совалката, която кръжеше над тях, а от нея висеше въже с огромна кука на края.

— Да, другите два вече заминаха заедно с козите. Вие сте за следващия курс.

Те мълчаливо наблюдаваха как товарачите промушват куката в пръстените на мрежата и след това дават знак на совалката да тръгва. Тя се издигна бързо, разлюляла отпуснатите крайници на моропа, и изчезна в мрака.

— Ами екипировката? — поинтересува се Джейсън.

— Всичко е отнесено. Разпънахме ви камачата и в нея сложихме всичко. С тези облекла и тримата изглеждате много внушително. За първи път имам чувството, че номерът ви с маскарада може и да мине.

В думите на Кърк нямаше никакъв скрит подтекст. Тук навън, в студената нощ и на режещия вятър, костюмите им не изглеждаха неуместни. И положително не отстъпваха на изолационния и отопляван с електричество скафандър на Кърк. Може би дори бяха за предпочитане. Неговото лице бе изложено на студа, докато техните бяха защитени от маста. Джейсън се взря в кожата му.

— Би трябвало да се прибереш или да се намажеш с тази мас. Май си премръзнал.

— И аз имам такова чувство. Ако не ви трябвам повече тук, ще отида да се стопля.

— Благодаря за помощта. Отсега нататък ние поемаме всичко.

— Тогава успех — пожела им Кърк и стисна ръката на всеки един от тях, включително и на момчето. — Ще поддържаме непрекъснато дежурство по радиото, тъй че ще имате връзка с нас.

Те изчакаха мълчаливо завръщането на совалката и бързо се качиха на борда й. Пътешествието до равнините не продължи много — и толкова по-добре, тъй като след студения нощен въздух вътре в кабината им се стори задушно и влажно като в тропиците.

Совалката ги остави и си замина. Джейсън посочи към заобления силует на камачата:

— Влизайте и се разполагайте като у дома си. Аз отивам да проверя как са вързани моропите за коловете, да не би да се разбягат, като се свестят. Вътре ще намерите атомен генератор, както и лампа и котлон, които да включите в него. Защо да не се възползваме за последна вечер от придобивките на цивилизацията.

Докато се разправяше със зверовете, камачата се беше затоплила и през процепите около входа жизнерадостно струеше светлина. Джейсън стегна отново вървите, след като влезе и свали от себе си тежките си връхни кожи, както бяха направили и другите двама. После изрови от една кожена кутия железен съд и го напълни с вода от кожен мех. Той, както и всички останали мехове, беше подплатен отвътре с пластмаса, която не само ги правеше непропускливи, но и значително подобряваше качеството на водата. Джейсън сложи водата да заври върху котлона. Мета и момчето седяха мълчаливо и наблюдаваха всяко негово движение.

— Това е чар — каза им той и отчупи ронлива бучка от по-голямо блокче. — Прави се от един храст, листата се навлажняват и сбиват във формата на блокчета. Има поносим вкус и най-добре е да свикваме с него.

И той пусна парченцата във водата, която незабавно доби отвратително морав оттенък.

— Не ми харесва видът му — рече Гриф, докато го оглеждаше подозрително. — Май не искам от това.

— Обаче е по-добре да го опиташ. Ще ни се наложи да живеем съвсем като тези номади, ако искаме да не ни разпознаят. А това ме навежда на една друга много важна мисъл.

Докато говореше, Джейсън дръпна нагоре ръкава си и започна да откачва автоматичния си пистолет пред изумените погледи на двамата си другари.

— Какво има? Какво правиш? — попита Мета, когато той свали пистолета и го прибра в металния контейнер. Пириецът не се разделяше с личното си оръжие ни денем, ни нощем. Без него животът му изглеждаше немислим.

— Свалям си пистолета — обясни Джейсън търпеливо. — Ако си послужа с него или пък го съзре някой от местните диваци, веднага ще бъдем разкрити. Възнамерявам да ви помоля да сложите тук и вашите…

Още не се бе доизрекъл и пистолетите на двамата раздраха с остро свистене кожените им одежди и се лепнаха за дланите на притежателите си. Джейсън погледна спокойно към неотстъпчивите дула:

— Точно това имам предвид. Само да се развълнувате и бръм — веднага се появяват пистолетите. Не че не може да ви се има доверие; просто рефлексите ви са объркани. Ще ни се наложи да заключим пистолетите на такова място, че при опасност да можем да се доберем до тях, но и където присъствието им няма да ни издаде. Просто ще трябва да се разправяме с местните хора със собствените им оръжия. Вижте.

Пистолетите изсвистяха отново и се прибраха в кобурите си, а пирийците насочиха вниманието си към експонатите на Джейсън. Той разгъна някакъв кожен вързоп, от който се разнасяше силно дрънчене. Беше пълен със зловещ асортимент от ножове, саби, прътове и боздугани.

— Не са лоши, а? — попита Джейсън и двамата кимнаха в знак на съгласие. Деца и бонбони. Пирийци и оръжие. — Така ще сме не по-малко въоръжени от останалите — всъщност дори повече, тъй като един пириец струва повече от трима диваци. Или поне така се надявам. Но тези оръжия увеличават шансовете ни. С едно-две изключения всичките са копия на местни изделия, само че направени от много по-качествена стомана, по-здрави и по-остри. А сега ми дайте пистолетите.

Този път само пистолетът на Гриф се появи в ръката му и той има благоразумието единствено да се понатъжи, докато го връщаше обратно в кобура. Мета трябваше да бъде придумвана и увещавана цели петнайсет минути, докато най-сетне и тя неохотно се съгласи да се раздели с оръжието си, а след това отиде още един час, докато двамата с Джейсън обезоръжат момчето. Най-сетне успяха и Джейсън наля по чаша чар на нещастните си другари, които стискаха саби за утешение.

— Знам, че това е гадост — каза той, като видя потресените им лица, когато отпиха от него. — Не е необходимо да се научите да го харесвате, но поне си наложете да го пиете, без да имате вид на отровени.

От време на време пирийците поглеждаха ужасени към десните си ръце, където вече нямаше нищо, но, общо взето, позабравиха за загубата на пистолетите, защото бяха заети с подготовката на камачата за нощта. Джейсън разгъна кожените спални чували и изключи котлона, а през това време другите двама прибраха излишните оръжия.

— Време за лягане — обяви той. — Утре трябва да станем призори И да се придвижим до ей това място на картата. Една малка група номади отива по посока на предполагаемия от нас главен лагер на Темукин и желанието ни е да ги пресрещнем тук. Да се присъединим към тях, да поупражним варварските си умения и да се оставим да ни въведат в лагера, без да ни обръщат много-много внимание.

Джейсън стана призори и преди да събуди другите двама, прибра в запечатания контейнер всички несвойствени за тази планета принадлежности. Остави навън три самоподгряващи се консерви с храна, но не разреши да се отварят, преди да натоварят ескунга. Като за първи път тази работа се оказа доста трудоемка и мудна и той беше доволен, че неговите разгневени пирийци бяха разоръжени. Коженото покривало бе смъкнато от камачата, железните подпори — свалени. Завързаха ги върху рамките на носилката на колела, за да нагласят върху тях останалия багаж. Слънцето се издигна високо над хоризонта, а те, потънали в пот въпреки ледения въздух, който прерязваше дробовете, все още не бяха свършили с товаренето на ескунга. Моропите пасяха и издаваха дълбок гърлен звук, а козите, разпръснали се на всички страни, хрупаха оскъдната трева. Мета ги погледна многозначително и Джейсън разбра намека.

— Елате и си вземете и вие. Можем да впрегнем, след като се нахраним. — Той дръпна халката на консервата си и от съдържанието й незабавно се издигна пара. Отчупиха прикрепените към кутиите пластмасови лъжици и започнаха да ядат — изгладнели и мълчаливи.

— Дългът ни зове — обяви Джейсън и изстърга и последното парченце месо. — Мета, изкопай с ножа си една дълбока дупчица, та да заровим тези консерви. Аз ще оседлая моропите и ще впрегна един, който ще дърпа ескунга. Гриф, вземи онази кошница, ей там отгоре, и събери всичкия тор от моропите. Няма защо да прахосваме природните богатства.

— Нима искаш да…?

— Ей този тор — усмихна се изкуствено Джейсън и посочи към земята близо до огромните тревопасни. — Запазваме го, изсушаваме го и отсега нататък използваме единствено него за отопляване и готвене.

Той метна най-близкото седло на гръб и се направи, че не чува забележката, която момчето избъбри в отговор.

Бяха наблюдавали какво правят номадите с огромните животни и самите те се бяха поупражнили малко, но все още им беше трудно. Моропите бяха податливи, но невероятно тъпи и реагираха единствено на груба сила. Когато най-сетне тръгнаха, всички бяха полуизтощени — Джейсън ги водеше, възседнал първия мороп, следваше го Мета на втория. Последен се носеше Гриф, кацнал високо на натоварения ескунг и седнал заднишком, за да може да държи козите под око. Тези животни се влачеха отзад, като захапваха цели снопове трева по пътя, защото бяха научени да не се отделят от собствениците си, които им осигуряваха жизненонеобходимите вода и сол.

По пладне, изранени от седлата и отпаднали, те изведнъж зърнаха облак прах, който се движеше диагонално към тях.

Джейсън се разпореди:

— Просто си седете мирно и оръжията да са ви под ръка, докато аз разговарям с тях. Слушайте ги как говорят на този опростен език, за да можете и вие да се оправяте по-нататък.

Облакът приближаваше и вече се очертаваха тъмните силуети на моропите, както и разпръснатите петънца на стадата кози зад тях. От компактната група се отделиха три моропа и запрепускаха стремглаво напред. Джейсън вдигна ръка, за да спре хората си, след това се стовари с цялата си тежест върху юздите, за да прикове и тромавото животно под себе си, и изруга здравата. Сигналът успя да проникне до малкото му мозъче и то потрепери, спря и веднага взе да пасе. Джейсън поиздърпа ножа от ножницата и забеляза как Мета свива несъзнателно дясната си ръка и посяга за липсващия пистолет. Ездачите се приближиха с гръм и трясък и се заковаха точно пред тях.

Водачът им беше с мръсна черна брада и само с едно око. Червената, незараснала кухина на другото навеждаше на мисълта, че е било извадено. На главата си носеше нащърбен метален шлем, който завършваше на върха с череп на някакъв дългозъб гризач.

— Кой си ти, жонгльоре? — попита той, като си подхвърляше шипест боздуган из ръцете. — Къде отиваш?

— Аз съм Джейсън, певец на песни и разказвач на предания, на път за лагера на Темукин. Ти кой си?

Човекът изсумтя и зачисти зъбите си с почернял нокът.

— Шанин от племето на плъховете. Какво казваш обикновено на плъховете?

Джейсън нямаше ни най-малка представа какво се казва на плъховете, въпреки че се сещаше за някоя и друга вероятно съвсем неподходяща забележка. Сега забеляза, че и останалите носят върху шлемовете си същия вид черепи, несъмнено черепи на плъхове. Навярно символът на племето им; различни племена — различни черепи. Но си спомни, че Ораиел не притежаваше подобен отличителен белег и че жонгльорите трябваше да стоят настрана от племенните конфликти.

— Ами поздравявам плъховете — импровизира той. — Някои от най-добрите ми приятели са плъхове.

— Воювал ли си с плъховете?

— Никога! — отвърна Джейсън, обиден от намека.

Май Шанин остана удовлетворен, защото отново се зае да си чисти зъбите.

— И ние отиваме при Темукин — каза той неопределено, все едно говореше на пръста си. — Дочувам, че Темукин ще удари по планинските невестулки, тъй че се присъединяваме към него. Вие ще яздите с нас. Довечера пей за мен.

— И аз мразя планинските невестулки. Ще пея довечера.

Шанин изсумтя някаква команда, тримата направиха завой на място и се отдалечиха в галоп. Това беше всичко. Хората на Джейсън ги последваха, бавно настигнаха движещата се колона от моропи и се закачиха на опашката, тъй че тяхното стадо кози да не се смесва с останалите.

— Затова трябват козари — каза Джейсън и се закашля от гъстия облак прахоляк, който се носеше из въздуха. — Веднага щом спрем, искам вие двамата да се погрижите за всички наши животни, да не би да се изгубят из другото стадо.

— Нима няма да ни помогнеш? — запита го студено Мета.

— Колкото и да ми се иска, това общество тук е примитивно, управлява се от мъжете и такива неща просто не се правят. Моята работа ще си я върша далеч от чужди погледи в палатката, но не пред всички.

За щастие на преоблечените пришълци не пътуваха дълго, тъй като номадите стигнаха до целта си — един кладенец в пустинята, рано следобед. Изранен от седлото и скован, Джейсън се спусна на земята и закуцука в кръг, за да възстанови кръвообращението в изтръпналите си крака. Мета и Гриф прибираха и връзваха противящите се кози, което накара Джейсън да се поразходи из лагера, за да избяга от режещия й като кама поглед. Заинтригува го кладенецът — той се приближи да погледа и остана да помогне. Около него имаше само мъже и момчета — изглежда, съществуваше някаква сексуална забрана, свързана с водата. Това беше разбираемо, тъй като в тази полубезводна пустош водата беше толкова необходима за живота, колкото и умението да се ловува.

Местонахождението на кладенеца бе белязано с каменна пирамида и след като мъжете я отстраниха, пред тях се разкри капак от ковано желязо. Той беше покрит с дебел слой мас, за да не ръждясва, но на места камъните отгоре му бяха остъргали смазочния пласт и там започваха да се образуват окислени ивици. Когато махнаха капака, един от мъжете отново го намаза обилно и от двете страни.

Самият кладенец беше около метър широк, главозамайващо дълбок и облицован с толкова идеално издялани и подредени камъни, че се бяха слепили и без хоросан. Прастари, те бяха доста изтрити около гърлото и издълбани от многовековна употреба. На Джейсън му се прииска да узнае кои са били първоначалните строители на кладенеца.

Водата се вадеше по възможно най-примитивния начин — в шахтата му се спускаше желязно ведро, което след това се издърпваше отново с помощта на плетено кожено въже. Това можеше да се върши само от един човек, който заставаше разкрачен над кладенеца и дърпаше въжето ту с едната, ту с другата ръка. Работата беше уморителна и мъжете често се сменяха, като свободните в момента стояха настрани и разговаряха или носеха пълните мехове към камачите си. Джейсън изкара реда си и си тръгна бавно да види как върви работата.

Всички кози бяха завързани, а Мета и Гриф бяха издигнали желязното скеле на камачата и с всички сили се мъчеха да издърпат покривалото отгоре. Помощта на Джейсън се състоеше единствено в това, че измъкна заключения сандък изпод купчината съоръжения и седна отгоре му. Дрипавият кожен калъф прикриваше металния контейнер в него, чиято ключалка можеше да се отвори само с отпечатъците от пръстите на тримата. Джейсън подръпна двете струни на лютнята, която бе направил по подобие на видяния у жонгльора инструмент, и си затананика някаква песничка. Минаващият наблизо мъж спря да погледа как издигат камачата. В негово лице Джейсън разпозна един от ездачите, които ги бяха пресрещнали в началото, и реши да не му обръща внимание. Задрънка някакво подобие на пиянска космонавтска песен.

— Хубава, здрава жена, ама тъпа. Една камача не може да вдигне както трябва — неочаквано рече мъжът.

Джейсън нямаше никаква представа какво би трябвало да отговори, затова се задоволи с едно изсумтяване. Онзи не се отказваше, почесваше се по брадата и открито се възхищаваше от Мета.

— Трябва ми силна жена. Ще ти дам шест кози за нея.

Джейсън го виждаше, че не се възхищава само от силата й. Разработила се здравата, Мета бе свалила тежките си връхни кожи и със стройната си фигура изглеждаше много по-привлекателна от тантурестите и набити номадки. Косата й бе сресана, зъбите — здрави, а лицето — гладко, без никакви белези.

— Хич и не ти трябва — каза му Джейсън. — Спи до късно, яде много. Струва прекалено скъпо. Дванайсет кози съм платил за нея.

— Ще ти дам десет — заяви воинът, приближи се, сграбчи Мета за ръката и я дръпна с лице към себе си, за да я разгледа.

Джейсън изтръпна. Вероятно жените от племето бяха свикнали да се отнасят с тях като с робини, но не и Мета. Той очакваше тя да изригне, но за негова изненада само си дръпна ръката и отново се зае с работата си.

— Ела тук — извика Джейсън мъжа. — Ела да пийнем. Имам хубав ачадх.

Край. Воинът се разкрещя от гняв, защото му се съпротивляваше една нищо и никаква жена, и я удари по ухото с юмрук, а след това отново посегна да я дръпне към себе си.

От силата на неочаквания удар Мета се препъна и поклати глава. Но когато я дръпна повторно, тя не се възпротиви, ами се извърна светкавично и едновременно с това вдигна ръка. Коравият външен ръб на дланта й го улучи право в ларинкса, като почти го счупи и му отне гласа. Тя застана, сега вече готова за бой, а мъжът се преви на две, като кашляше дрезгаво и плюеше кръв.

Джейсън направи опит да се хвърли напред, но всичко свърши, преди да е направил и крачка.

Воинът имаше добри бойни рефлекси, но Мета — още по-добри. Той се изправи със струяща по брадичката му кръв, в ръката му се появи нож и той замахна коварно отдолу.

Мета го сграбчи с две ръце за китката и започна да я извива, като само внимаваше ножът да не я засегне. Спря едва когато ръката му се озова на гърба. Под съкрушителната й хватка ножът изпадна от безчувствените му пръсти. Можеше да мине и с това, но нали си беше пирийка…

Тя хвана ножа, преди да е докоснал земята, изправи се и го заби до дръжката в гърба му, острието потъна в гръдния му кош, премина през белия дроб и сърцето и моментално го умъртви. Като го пусна, той се строполи на земята и не мръдна повече.

Джейсън пак седна върху сандъка, като че ли неволно докосна с показалец кодовата пластинка и до ушите му долетя щракването на отварящата се ключалка. Няколко зяпачи бяха наблюдавали схватката и въздухът се изпълни с недоумяващи възгласи. Една жена се приближи с поклащаща се походка, вдигна ръката на мъжа и щом я пусна, тя падна безжизнено на земята.

— Мъртъв е! — рече тя недоумяващо и погледна Мета с удивление.

— Вие двамата, ей там! — извика Джейсън на собствения им „племенен“ език, който тълпата не разбираше. — Дръжте си оръжията под ръка и стойте наблизо. Ако наистина стане неудържимо, вътре има газови гранати, а и пистолетите ви са тук. Но ако ги използваме, ще ни се наложи или да изтребим цялото племе, или да ги вземем всичките в плен. Тъй че дайте да оставим това за краен случай.

Следван от двайсетина воини, Шанин си проби път през тълпата и погледна към мъртвеца с невярващи очи.

— Твоята ли уби този мъж със собствения му нож?

— Точно така, но той си е виновен. Заблъска я, започна кавгата и след това я нападна. Беше си чиста самоотбрана. Попитай когото искаш. — В потвърждение от тълпата се разнесе неясно мърморене.

Вождът изглеждаше по-скоро удивен, отколкото ядосан. Той извърна поглед от трупа към Мета, приближи се наперено към нея, хвана я за брадичката и започна да върти главата й ту наляво, ту надясно, докато я изучаваше. Джейсън видя как кокалчетата на пръстите й побеляват, но тя не изгуби самообладание.

— От кое племе е? — попита Шанин.

— Отдалеч, в планините, чак на север. Племе, наречено… пирийци. Много яки бойци.

— Никога не съм ги чувал — изсумтя Шанин. Като че ли енциклопедичните му познания изключваха тяхното съществуване. — Какъв тотем имат?

Какъв ли, наистина, зачуди се Джейсън. Само не плъх или невестулка. Какви животни бяха видели в планините?

— Орел — обяви той с по-голяма решителност, отколкото всъщност изпитваше. Веднъж беше видял птица, която приличаше на орел и кръжеше над високите планински върхове.

— Много силен тотем — рече Шанин, очевидно изпълнен с уважение. Той погледна към мъртвия и го подритна с крак. — Има мороп, няколко кожи. Не може да ги вземе жената…

И той лукаво погледна към Джейсън в очакване на отговор.

Този път отговорът беше лесен. Считани за собственост, жените не можеха да притежават нищо. А плячката се падаше на победителя. Само някой да каже, че динАлт не е щедър — особено що се отнася до моропи и употребявани кожи.

— Всичките му неща са твои, Шанин, разбира се. Така е най-правилно. И през ум не би ми минало да ги взема, никога! А довечера ще натупам тази жена за постъпката й.

Това беше верният отговор и Шанин прие плячката, все едно че му се полагаше. Тръгна си, но извика през рамо:

— Не ще да е бил добър боец, щом го е убила една жена. Но има двама братя.

Тези думи едва ли бяха казани току-така и Джейсън се замисли над значението им, докато тълпата се разпръсваше, отнасяйки убития. Мета и Гриф най-сетне качиха покривалото върху камачата и внесоха вътре всичките си вещи. Джейсън сам изтегли контейнера и после изпрати Гриф да завърже козите по-наблизо, до моропите. Убийството можеше да им навлече неприятности.

Така и стана, и то много по-бързо, отколкото Джейсън очакваше. Отвън се разнесе тупурдия и остър, пронизителен крясък и той се втурна към входа. Но схватката почти беше привършила, още преди да пристигне.

Шест момчета, навярно близки на загиналия, бяха решили да си отмъстят поне малко, като нападнат Гриф. Повечето бяха по-големи и по-едри от него и вероятно разчитаха на светкавична атака, побой и бързо оттегляне. Но сметките им излязоха доста криви.

Върху него се бяха нахвърлили трима, за да го държат здраво, докато останалите го пердашат. Двамата вече лежаха в безсъзнание на земята, тъй като Пирийското момче бе блъснало главите им една в друга и им бе спукало черепите, а третият се търкаляше от болка след ритник в слабините. Гриф бе затиснал с коляно врата на четвъртото момче и същевременно се мъчеше да счупи крака на петото, като го извиваше зад гърба му. Шестото се опитваше да се отскубне, ала Гриф посягаше към ножа си, за да му попречи да избяга.

— Недей с ножа! — извика Джейсън и услужливо даде начален тласък на оцелялото момче с един ритник под опашката. — И без това си имаме достатъчно неприятности, само ново убийство ни липсва.

Лишен от това удоволствие, Гриф се навъси и с още едно извиване на глезена изтръгна нов пронизителен писък, както и един задавен стон изпод тежкото си коляно. След това се изправи и загледа как оцелелите момчета се измъкват от бойното поле с накуцване и пълзене. С изключение на бързо посиняващото му око и раздрания ръкав, самият той бе невредим. Със спокоен глас Джейсън успя да го вкара в камачата, където Мета му направи студен компрес на окото.

Джейсън завърза вървите на входа и се загледа в двамата си пирийски другари, които крачеха напред-назад, все още изпълнени с гняв.

— Няма що — каза той и сви рамене, — никой не може да каже, че първото впечатление от вас не е поразително.