Свят на смъртта III

4.

Джейсън само се молеше да не изгуби съзнание. Поглъщаше го червена, повсеместна болка, мисълта му течеше едва-едва, но той имаше чувството, че ако може да се свести напълно, всичко ще се оправи. По някаква непонятна причина главата му се клатушкаше напред-назад и още повече усилваше агонията му, все му се искаше това да престане, но напразно.

Като че ли много време измина, преди да си даде сметка, че щом усеща болка, значи идва в съзнание или поне в състояние, много близко до съзнанието, и би трябвало да извлече възможно най-голяма полза от това. Ръцете му бяха вързани — разбираше го и без да ги вижда, но поне можеше в известна степен да ги движи. Усещаше, че автоматичният му кобур е притиснат между лакътя и тялото, ала пистолетът не се отзоваваше на сигнала. Най-сетне откри причината, тъй като пръстите му се натъкнаха на края на кабела, който свързваше пистолета към кобура — беше разкъсан.

Сковани и несигурни като пръстите му, разстроените му мисли се мъчеха да налучкат някакво обяснение. Беше му се случило нещо, някой, а не нещо, го бе ударил. Бе взел пистолета му. И какво още? Защо не виждаше нищо? Нищо освен една размита червенина, когато си отвореше очите. Какво още липсваше? Със сигурност бойният му колан. Пръстите му се местеха напред-назад по кръста, но не го откриваха.

Изведнъж напипа нещо. Апаратът за първа помощ все още си стоеше в калъфа отзад хълбока му. Като внимаваше да не докосне бутона за освобождаване — изплъзнеше ли се от ръката му, край, — той прилепи опакото на ръката си до него и усети върху кожата си задействащото го бутало. Анализаторът забръмча тихо и през всепоглъщащата болка в главата си Джейсън дори не почувства подкожното убождане на спринцовките. След това лекарството започна да действа и болката взе да се притъпява.

А без умопомрачаващото й присъствие той вече можеше да съсредоточи онази нищожна част от съзнанието си, която все още не го бе напуснала, върху проблема с очите. Те не можеха да се отворят — нещо ги беше слепнало здраво. Нещо, което би могло да бъде, но би могло и да не бъде кръв. Все пак вероятно беше кръв, като се имаше предвид състоянието на главата му, и той се усмихна, че бе успял да доведе докрай този сложен низ от мисли.

Съсредоточи се върху едното око! Върху дясното. Сега го стисни здраво, докато те заболи, после дърпай клепачите да го отвориш. Стисни го отново! Дърпането и стискането свършиха работа, сълзите действаха като разтворител и той усети как лепнещите му клепачи взеха да се разделят.

Нажеженото до бяло слънце блесна право в очите му и го накара да премигне и да погледне встрани. Движеше се по равнините заднишком върху гърба на някакво животно, което непрекъснато го подхвърляше и друсаше, а току пред лицето му имаше нещо като решетка. Слънцето докосна хоризонта. Беше важно, непрестанно си казваше той, да запомни, че слънцето е докоснало хоризонта право зад него, или може би малко вдясно.

Вдясно. Залез. Малко вдясно. Отново го унасяше — от лекарствата в апарата за първа помощ и травматичния шок. Но все още не напълно. Залез. Отзад. Вдясно.

Когато и последният бял отблясък се скри зад хоризонта, той затвори измъченото си око и този път с облекчение изпадна в безсъзнание.

— ………! — някакъв глас изръмжа неразбираем поток от звуци. Но острата болка в хълбока не му позволи да размишлява и Джейсън се изтърколи, като в същото време се мъчеше да се изправи на крака. Нещо твърдо го удари по гърба и той се стовари на четири крака. Време беше да отвори очи, реши той, докосна слепналите си клепачи и успя да ги отдели. Един поглед му беше достатъчен да се убеди, че е бил далеч по-щастлив със затворени очи, но вече беше твърде късно за това.

Гласът принадлежеше на едър, плещест мъж, стиснал двуметрова пика в ръце, с която ръгаше Джейсън в ребрата. Когато видя, че пленникът е седнал и отворил очи, той издърпа пиката, облегна се на нея и започна да го изучава. Джейсън се досети какви ще бъдат взаимоотношенията им, когато разбра, че се намира в подобна на камбана клетка от железни пръти, чийто връх почти се опираше в главата му при седнало положение. Той се облегна на решетката и взе да разглежда похитителя си.

Че беше воин, наперен и самоуверен, личеше по всичко: от озъбения животински череп, който украсяваше върха на подплатения му шлем, до островърхите, шиповидни шпори отзад на високите до коленете му ботуши. От кръста нагоре го покриваше отлят нагръдник — очевидно от същия материал като шлема, — който беше боядисан с ярки шарки, заобикалящи фигурата на незнайно животно в центъра. В допълнение към пиката той носеше и внушителна къса сабя, окачена без ножницата на един ремък на колана му. Загорялата му, обветрена кожа лъщеше от втрита в нея мазнина и вятърът носеше към Джейсън наситено нечистоплътен животински мирис.

— ……! — извика воинът и размаха пиката към Джейсън.

— И това ако е език! — подвикна му в отговор той.

— ……! — отвърна му събеседникът с още по-креслив тон този път, като цъкаше остро с език.

— Този едва ли може да се нарече по-хубав.

Човекът се изкашля и се изплю пред краката на Джейсън.

— Ти, боуаб, можеш ли да говориш на междинния език?

— Е, това вече е нещо. Стандартен английски, но развален и изопачен. Вероятно служи за един вид втори език. Едва ли някога ще разберем кои са били първоначалните заселници, но едно е безспорно — те са говорили английски. По време на Великото разпадане, когато междупланетната връзка била изцяло прекъсната, този свят е слязъл до най-долното стъпало на човешкото развитие и тогава са възникнали многобройни местни наречия. Но в тях, макар и в изроден вид, поне се е запазил някакъв спомен за английския, който все пак се използва като общ междуплеменен език. Просто трябва да го говориш достатъчно лошо, за да те разбират.

— Какво викаш? — изръмжа воинът и заклати глава пред неразбираемия словесен изблик на Джейсън.

— Разбира се — потупа се Джейсън по гърдите. — Аз говори междинен език хубаво като тебе.

Това очевидно удовлетвори воина, защото той се обърна и започна да си пробива път през тълпата. На Джейсън за първи път се удаваше възможност да разгледа минувачите, които допреди малко му се мержелееха пред погледа. Само мъже и само воини, облечени пъстро, но еднотипно. Високи ботуши, саби, полуризници и шлемове, копия и къси лъкове, украсени с чудати и многоцветни шарки. Навсякъде зад тях се издигаха заоблени постройки, боядисани в жълтеникаво-сивия цвят на оскъдната трева, която покриваше равнините. Сред тълпата настъпи някакво оживление и хората се отдръпнаха, за да сторят път на един ездач, яхнал поклащащ се звяр. Джейсън разпозна тази твар по описанието, което оцелелите в клането войници от експедицията бяха дали за ездитните животни на нападателите.

В много отношения звярът приличаше на кон, но бе двойно по-голям и обрасъл с рошава козина. Главата му имаше конски черти, но изглеждаше несъразмерно малка на края на средно дългата шия. Крайниците бяха дълги, особено предните, и тъй като те доста стърчаха над задните, гърбът се свличаше от рамената към задницата и завършваше с тъничка плющяща насам-натам опашчица. Силните и дебели пръсти на краката имаха остри нокти, които се забиваха в земята при всяка крачка на звяра. Ездачът го бе възседнал на най-високото място върху извития му гръб — зад предните крака.

Привлечен от дрезгавия вой на метален рог, Джейсън се обърна и видя как към клетката му с широка крачка приближава плътна редица от хора. Начело вървяха трима войници със сведени пики, следвани от четвърти, понесъл някакъв прът с провесено знаме на върха. Подир тях, около две централни фигури, устремено маршируваха воини с извадени саби. Единият от мъжете в центъра беше войнственият пиконосец, който бе ръгал Джейсън, докато се съвземе. А другият, с цяла глава по-висок от спътника си, носеше позлатен шлем и инкрустиран със скъпоценни камъни нагръдник; от двете страни на шлема му стърчаха вити рога.

Когато се приближи към клетката, Джейсън забеляза, че прилича на ястреб, на огромна котка от джунглата, уверена в надмощието си. Този човек беше водачът, той си го знаеше и никой не му го оспорваше. Сам воин и водач на воини. С дясната си ръка държеше дръжката на украсената със скъпоценни камъни сабя, а с покритите с белези кокалчета на лявата поглаждаше валмата на огромните си червени мустаци. Спря съвсем близо до решетките и впи властния си поглед в Джейсън, който напразно се опитваше да му отвърне със същата непоколебимост. Както беше свит в клетката и с окаян вид, нямаше откъде да почерпи самочувствие.

— Пълзи пред Темукин! — заповяда един от войниците и го ръгна под лъжичката с пиката си.

Сигурно щеше да му е по-лесно да пълзи, но Джейсън се сви на две от болка, като продължаваше да държи главата си изправена и да не отмества поглед от човека пред него.

— Откъде си? — попита Темукин с тъй привикнал към заповеди тон, че Джейсън не се усети как му отговори.

— От далечно място, от непознато място.

— Друга планета?

— Да. Чувал ли си за други планети?

— Само от песните на жонгльорите. Не им вярвах, докато не дойде първият кораб. Сега им вярвам.

Той щракна с пръсти и един от хората му подаде почерняла и изкривена пушка.

— Можеш ли да накараш това нещо отново да бълва огън?

— Не. — Сигурно беше от оръжията на първата експедиция.

— Ами това? — Темукин размаха собствения му пистолет, от който висеше откъснатият от автоматичния кобур кабел.

— Не знам — отвърна му Джейсън също така невъзмутимо като него. Само да сложи ръка на пистолета. — Ще трябва да го погледна по-отблизо.

— И това изгорете! — нареди Темукин и захвърли пистолета. — Оръжията им трябва да се унищожават в огъня. А сега ми кажи веднага, чужденецо, защо идеш тук?

„Добър покерджия ще излезе от него, помисли си Джейсън. Знае всичките ми карти, а аз не се сещам за нито една от неговите. Какво да му кажа тогава? Защо не истината?“

— Хората ми искат да взимат метал от земята — изрече той високо. — На никого не правим нищо лошо, дори ще платим.

— Не. — Категоричният му тон не търпеше възражение. Темукин се извърна.

— Почакай, не си чул всичко.

— Чух достатъчно — прекъсна го той през рамо и поспря за миг. — Ще копаете и ще има сгради. Сградите стават на град и ще има огради. Равнините не могат да се заграждат.

И след това добави със същия категоричен глас:

— Убийте го.

Спътниците му се обърнаха, за да го последват, и знаменосецът мина пред клетката. На върха на пръта имаше човешки череп и Джейсън видя, че самото знаме е направено от безброй мумифицирани и изсушени човешки палци, завързани един за друг с ремъци.

— Почакай! — викна Джейсън към отдалечаващите се гърбове. — Нека да обясня. Просто не можеш да постъпваш така…

Но, разбира се, че можеше. Отряд войници заобиколиха клетката, един от тях се наведе под нея и се раздаде дрънчене на вериги. Тя се разлюля цялата върху скърцащите панти, а Джейсън се сви в дъното и се хвана за решетките, когато посегнаха към него.

Той ги прехвърли със скок, ритна едного в лицето и се стовари върху застаналите по-назад войници. Изходът от реакцията му беше предрешен, но поне направи каквото можа. Един остана проснат на земята, а друг седеше и се държеше за главата, докато другарите им понесоха Джейсън нанякъде. Той ги ругаеше на шест различни езика, въпреки че подобно на ударите, и думите му едва ли имаха ефект върху яките мъже с безизразни лица.

— Колко път си изминал, докато стигнеш тази планета? — попита го някой.

— Екморту! — измърмори Джейсън и изплю кръв и парче от зъб.

— Как изглежда родният ти край? Почти като тук ли? По-горещ ли е или по-студен?

Тъй като носеха Джейсън с лицето надолу, той изви глава, за да погледне кой го разпитва — сивокос човек, облечен с кожени дрипи, които някога са били боядисани в жълто и зелено. Зад него се препъваше висок, отпуснат младеж, облечен със същия шутовски костюм, само че не толкова мръсен, че да не си личат цветовете.

— Знаеш толкова много неща — нареждаше старецът с умолителен тон, — трябва да ми разкажеш за тях.

Войниците избутаха двамата мъже встрани, преди Джейсън да успее да откликне на молбата му и да му каже няколкото наистина съдържателни неща, които му идваха наум. Държаха го толкова много хора, че той бе напълно безпомощен, когато го изправиха с гръб до един здраво забит в земята дебел железен прът и взеха да разкъсват облеклото му. Металната материя и закопчалките им се опряха, затова един от тях извади кама и започна да реже метала, без да обръща внимание на парчетата кожа, които смъкваше заедно с него. Когато го разголиха до кръста, Джейсън кървеше на десетина места, а мъчението бе отнело и последните му сили. Войниците го повалиха на земята и завързаха китките му с кожено въже. След това си тръгнаха.

Въпреки че беше рано следобед, температурата навярно беше паднала почти до нулата. Лишен от изолационното си облекло, той потрепери при съприкосновението със студения въздух и веднага се съвзе напълно.

Следващият ход беше очевиден. Ремъкът, който стягаше китките му, беше дълъг поне три метра и другият му край бе привързан към върха на железния прът. Останал сам в центъра на един прочистен от растителност терен, Джейсън долови суматохата наоколо, която настъпи при оседлаването и възсядането на гърбатите зверове. Най-пъргавият нададе тънък пронизителен вик и препусна към Джейсън с насочена пика. Звярът се носеше с ужасяваща скорост, забиваше нокти в земята и литваше напред като освободена мълния.

Джейсън направи единственото възможно нещо — отскочи към другата страна на пръта и го изправи между себе си и връхлитащия ездач. Нападателят замахна с пиката, но бързо я дръпна, защото мина покрай железния прът.

В този миг единствено интуицията спаси Джейсън, тъй като тропотът на втория нападател се заглушаваше още от първия. Той сграбчи с две ръце пръта и се метна от другата му страна. Пиката издрънча върху метала и ездачът го подмина.

Първият вече обръщаше животното си, а Джейсън видя, че се готви за нападение и трети. Тази смъртоносна игра на точен прицел можеше да има само един вероятен завършек — той едва ли щеше да смогне да се изплъзва всеки път.

— Време е шансът да се обърне на моя страна — Джейсън се наведе и затършува нещо в горната част на десния си ботуш. Бойният му нож беше все още на мястото си.

Когато и третият нападател се впусна напред, Джейсън подхвърли ножа във въздуха, улови го със зъби за дръжката и преряза на острието му кожените си белезници. Те се свлякоха и той се сви зад железния прът, за да избегне връхлитащата пика. После на свой ред нападна.

Той подскочи, държейки в лявата си ръка ножа, а с дясната се опита да докопа ездача за крака и да го смъкне от седлото. Но животното се движеше много бързо, затова само го блъсна по хълбока зад седлото и заби пръсти в сплъстената му козина.

После всичко се разви много бързо. Ездачът се извърна и заръга с пиката надолу и назад по посока на нападателя, а Джейсън заби камата си до дръжката в задницата на животното.

Острите като игли шипове на шпорите, които воините използваха вместо колелца, показваха, че ездитните им животни вероятно нямаха много чувствителна нервна система. Това положително важеше за косматата дебела кожа над ребрата, но мястото, което Джейсън улучи с камата, се намираше малко под опашката на животното и сякаш беше от по-друго естество. Туловището потръпна и се понесе напред, като че ли в червата му се беше освободила някаква огромна пружина.

Вече загубил равновесие, ездачът се катурна от седлото и изчезна. Хванал се с една ръка за козината на животното, Джейсън забиваше с другата ножа все по-дълбоко и така успя да се задържи върху него при първия му скок, а след това и при втория. Наоколо се носеха неясните образи на хора и животни, а той се мъчеше със сетни сили да не се изтърколи. Но това се оказа невъзможно и при третия скок, който разтърси земята, Джейсън бе изстрелян във въздуха.

Устремил се стремглаво напред, той видя, че лети право към празното пространство между две от куполовидните постройки. Несъмнено така беше по-добре, отколкото да се забие в някоя от тях, тъй че той се успокои, сви се на кълбо в момента на падането, претърколи се веднъж през рамо, след това втори път. Изправи се на крака и се втурна напред, почти без да спира.

Куполовидните постройки, очевидно някакви жилища, бяха разпръснати наоколо и помежду им имаше пътеки. Той се бе озовал на един широк и прав път и мисълта за някоя пика между плешките го накара да прелети като стрела напряко през следващата пресечка. Неистовите крясъци зад гърба му подсказваха, че преследвачите не одобряват особено бягството му. До този момент той успяваше да изпреварва глутницата и се чудеше докога ли ще има сили за това.

Някъде пред себе си забеляза, че един от куполите е със заметнат отвор, откъдето надничаше сивокос човек — същият, който се бе опитал да го разпитва. Той, изглежда, схвана положението само с един поглед, тъй като разшири отвора още малко и направи знак на Джейсън да влезе.

Нямаше време за бавене. Все още устремен напред, Джейсън се огледа и видя, че в момента наоколо не се вижда никой. Удавникът и за сламка се хваща. Той влетя през отвора и повлече стареца след себе си. Едва тогава си даде сметка, че бойният нож е все още в ръцете му — провря го през брадата на непознатия, опря острието в гърлото му и просъска:

— Само ме предай и си мъртъв.

— Защо да те предавам? — изломоти старецът. — Аз те доведох тук. За знания рискувам всичко. А сега се отдръпни да затворя. — И без да обръща внимание на ножа, той започна да завързва краищата на отвора.

Джейсън набързо се огледа в мрака вътре и видя сънливия младеж да дреме до слаб огън, над който висеше железен котел. Сбръчкана старица бъркаше нещо в котела, без изобщо да забелязва суматохата при входа.

— Отивай навътре, в другия край — буташе старецът Джейсън. — Те ще дойдат скоро. В никакъв случай не бива да те намерят.

Отвън виковете приближаваха и Джейсън не виждаше защо да не послуша стареца.

— Но ножът е тук — предупреди той за всеки случай и седна с гръб към стената, като се остави да му покрият раменете с няколко плесенясали кожи.

Покрай купола трополяха тежки стъпки, които разтърсваха земята, и вече от всички страни долитаха викове. Белобрадият метна кожен шал върху главата на Джейсън, за да не му се вижда лицето, изрови от една торбичка на колана си миризлива глинена лула и я пъхна в устата му. Нито старицата, нито младежът им обръщаха някакво внимание.

Не вдигнаха поглед дори и когато един воин с шлем дръпна завесата на входа и си подаде главата.

Джейсън стоеше неподвижно, гледаше изпод кожената качулка, скрил ножа в ръката си и готов всеки миг да се хвърли напред и да го забие в гърлото на натрапника.

Онзи се огледа набързо в тъмното и извика нещо, което несъмнено прозвуча като въпрос. Белобрадият му отвърна с отрицателно изсумтяване — и това беше всичко. Воинът изчезна тъй бързо, както се бе появил, и старицата се заклатушка към входа, за да стегне отново здраво вървите.

В годините, през които се бе скитал из галактиката, Джейсън много рядко бе попадал на безкористно милосърдие и с основание продължаваше да изпитва подозрения. Ножът му все още беше изваден.

— Защо пое риска да ми помогнеш? — попита той.

— Един жонгльор би рискувал всичко, само и само да научи нещо ново — отвърна му човекът и седна с кръстосани крака до огъня. — Аз съм се издигнал над дребнавите боричкания между племената. Казвам се Ораиел и като начало ти също можеш да ми кажеш името си.

— Сам Лодкарят — представи се Джейсън и остави ножа на пода, но само докато издърпа горната част на костюма от метална тъкан и напъха в него ръцете си. Излъга по рефлекс, все едно че стискаше до гърдите си карти за игра. Но не последваха никакви застрашаващи го ходове. Старицата си мърмореше нещо над огъня, а младежът клекна зад Ораиел и се настани в същото положение.

— От кой свят си?

— От небето.

— Има ли много светове, където живеят хора?

— Поне трийсет хиляди, въпреки че никой не може да е съвсем сигурен в точния им брой.

— Как изглежда твоят свят?

Джейсън плъзна поглед наоколо — за първи път, откакто бе отворил очи в клетката, му се удаваше възможност да поспре и да размисли. До този момент късметът му не го бе напускал, но какво ли го чакаше още, докато се измъкне от тази неразбория.

— Какво представлява светът ти? — повторно запита Ораиел.

— А твоят какво представлява, старче, разменям сведения срещу сведения.

Ораиел замълча за миг и в полупритворените му очи проблясна злобно пламъче. Но след това кимна:

— Дадено. Ще отговарям на въпросите ти, ако ти отговаряш на моите.

— Хубаво. Първо ти ще отговориш на моите, тъй като аз губя повече, ако ни прекъснат. Но преди това се налага да направя една малка инвентаризация. Досега все не ми оставаше време.

Въпреки че пистолетът липсваше, автоматичният кобур все още си стоеше окачен на мястото. Вече не ставаше за нищо, но батериите можеха да свършат работа. Бойния му колан го нямаше и джобовете му бяха претършувани. Апаратът за първа помощ бе останал незабелязан, само защото се бе извъртял отзад на гърба му. Докато са го претърсвали, положително е лежал скрит под тялото му. Липсваха и резервните боеприпаси, и чантата с гранатите.

Но радиото си беше на мястото! Сигурно не са го забелязали в плоския джоб почти под мишницата му. Имаше само линеен обсег на действие, но това вероятно би било достатъчно да го настрои на вълните на кораба и дори да повика помощ.

Той го измъкна и унило се загледа в смазаната кутия и разтрошените компоненти, от които течеше през една странична пукнатина. Очевидно нещо тежко го бе ударило в някакъв момент през бурните събития на изминалия ден. Джейсън го включи и резултатът беше тъкмо такъв, какъвто очакваше. Тоест никакъв звук.

Фактът, че скритият зад токата на колана му хронометър продължаваше да отмерва съвършено точно времето, не го развесели много. Беше 10 часът сутринта. Чудесно! Когато кацнаха на Фелисити, часовникът бе нагласен за двайсетчасов ден, като за пладне бе избран моментът, в който слънцето се намираше в зенита си над мястото, където се бяха приземили.

— Стига толкова — каза той, разположи се колкото можа по-удобно върху твърдата земя и се загърна по-плътно с кожите. — Да почваме, Ораиел. Кой командва тук, този, който заповяда да ме екзекутират ли?

— Това е Темукин. Воинът, Безстрашният, Стоманената ръка. Изтребителят…

— Ясно. Стои на върха значи. Това го виждам и без обяснения. Какво има против чужденците… и сградите?

— „Песента на свободните хора“ — ръгна Ораиел с лакът помощника си в ребрата. Младежът изсумтя, затършува из купчината кожи и измъкна подобен на лютня инструмент с дълъг гриф и две струни. След това задърпа струните за акомпанимент и запя с тънък глас:

И все нареждания от този род, които продължиха толкова безпаметно дълго, че Джейсън се улови в един момент как клати глава. Той прекъсна песента и зададе няколко смислени въпроса.

Пред очите му започна да изниква картината на живота в равнините на Фелисити.

Между океаните на изток и на запад и от Великата урва на юг до планините на север не се срещаше нито една постоянно обитавана сграда или селище. Свободни и диви, племената бродеха из морето от трева, като безкрайно воюваха, враждуваха или се караха помежду си.

В миналото са съществували градове, някои дори се споменаваха по име в Песните, но сега оставаше само споменът за тях и непримиримата омраза. Сигурно е имало дълга и люта битка между двата различни начина на живот, за да може след толкова поколения споменът все още да предизвиква такива силни чувства. При ограничените природни богатства на тези безплодни равнини селяните и номадите едва ли са могли да живеят редом в мир. Земеделците сигурно са строили селища около малобройните водоизточници и са ги заграждали срещу номадите и стадата им. За да се защитят, номадите е трябвало да се съюзяват и да се мъчат да разрушат селищата. И те бяха постигнали такъв успех в това изтребление на себеподобните си, че единствената останала следа от едновремешните им врагове бе споменът за омразата.

Недодялани, невежи и свирепи, варварите завоеватели се скитаха из тревистите степи на племена и родове, живееха в непрестанно движение, а опитомените им говеда и кози пасяха оскъдната трева, която покриваше равнините. Писмеността беше непозната; жонгльорите — единствените хора, които свободно можеха да преминават от племе в племе — бяха историци, певци и вестоносци. В този враждебен климат не растяха дървета, затова дървените съдове и изделия бяха непознати. Северните планини очевидно изобилстваха от желязна руда и въглища, така че почти всичко се правеше от желязо и обикновена стомана. Заедно с животинските кожи, рога и кости те представляваха почти единствените налични материали. Шлемовете и нагръдниците бяха забележително изключение. Някои бяха от желязо, но най-хубавите идваха от едно племе от далечните възвишения, където в рудник добиваха скала, подобна на азбест. Те я цепеха на ивици, смесваха я със смола от широколистно растение и получаваха най-накрая нещо като епоксидна стъклопластова материя. Тя беше лека като алуминий, здрава като стомана и по-еластична дори от най-качествената пружинна стомана. Тази технология, несъмнено наследена от първите заселници на планетата, дошли преди Разпадането, беше единственото нещо, което съществено отличаваше номадите от живелите през Желязната епоха варвари. Животинският тор се използваше като гориво за приготовляване на храната; животинската мас — за осветление. Животът обикновено беше противен, скотски и кратък.

Всеки род или племе си имаше традиционно пасище, из което бродеше, но границите бяха неясни и спорни, тъй че съществуваше непрестанна опасност от войни и вражди. Куполовидните шатри, или камачи, се правеха от парчета кожа, метнати върху железни пръти. Те се разпъваха и прибираха за минути и когато племето се понасяше на път, ги натоварваха заедно с цялото домакинство върху рамки на колела, наречени ескунги, които наподобяваха носилки и се теглеха от моропите.

За разлика от говедата и козите, потомци на земните животни, моропите произхождаха от високите степи на Фелисити. Векове наред тези ноктести тревопасни се опитомяваха и отглеждаха, а по-голямата част от дивите им събратя бяха изтребени. Дебелите им кожи ги предпазваха от вечния студ и те можеха да издържат до двайсет дни без вода. Като товарни животни — както и в кавалерията по време на война — те улесняваха съществуването из тези безплодни земи.

Нямаше почти нищо повече за разказване. Племената се скитаха и се биеха, като всяко едно от тях говореше на собствен език или диалект, а при общуване с чужденци се използваше неутралният междинен език. Те сключваха съюзи и предателски ги нарушаваха. Войната беше тяхната любов и занаятът, който упражняваха без грешка.

Джейсън поглъщаше тези сведения и в същото време се мъчеше да стори същото и с извънредно жилавите парчета месо от яхнията, която се бе насилил да изяде, но това му се удаваше доста по-трудно. За пиене имаше квасено моропско мляко, което беше приблизително еднакво отвратително и на вкус, и на мирис. Отказа се единствено от предназначеното за воини мляко, примесено с все още топла кръв, и не съжаляваше.

След като любопитството му бе задоволено, дойде и редът на Ораиел, който го засипа с въпроси. Дори и с пълна уста Джейсън не спираше да ломоти някакви отговори, а жонгльорът и чиракът му ги запаметяваха. Тъй като още не ги беше обезпокоил никой, Джейсън се смяташе в безопасност — поне за момента. Вече беше късно следобед и той трябваше да помисли по какъв начин да избяга и да се завърне на кораба. Изчака, докато Ораиел остана без дъх, и на свой ред зададе няколко целенасочени въпроса.

— Колко души има в този лагер?

Жонгльорът си посръбваше от ачадха — квасеното мляко, и вече започваше да се полюшва напред-назад. Изведнъж измънка нещо и широко разпери ръце:

— Това са синовете на лешояда — занарежда той. — Равнината почернява от редиците им, които всяват ужас със страховития си вид…

— Не те питах за историята на племето, ами само за една свястна кръгла цифра.

— Само боговете знаят. Може да са стотина, може и да са милион.

— Колко прави двайсет плюс двайсет? — прекъсна го Джейсън.

— Не си тормозя мислите с такива глупави символики.

— Аз и не допускам, че боравиш с висша математика… броене до сто и разни там други чуждоземски изчисления.

Джейсън се приближи до входа и надзърна през пролуките между вървите. Смразяващият вятър го блъсна право в лицето и очите му се насълзиха. Из бледата синева на небето се носеха високи, ледени облаци, сенките ставаха все по-дълги.

— Пий — подкани го Ораиел и размаха кожения мех с ачадх. — Ти си мой гост и трябва да пиеш.

Тишината се нарушаваше единствено от стърженето на пясъка, с който старицата търкаше готварския котел. Чиракът бе опрял брадичка на гърдите си и като че ли спеше.

— Никога не отказвам пиене — отговори му Джейсън, приближи се до него и пое меха.

Докато го поднасяше към устните си, забеляза как старата вещица бързо вдигна поглед и после отново се приведе ниско над работата си. В същия миг долови някакво размърдване зад гърба си.

Той се хвърли встрани, мехът полетя нанякъде, а някаква тояга го перна по ухото и се стовари върху рамото му.

Докато все още се претъркулваше, Джейсън ритна назад, без да гледа, и кракът му попадна право в стомаха на чирака, под лъжичката. Онзи се присви здравата и покритият с шипове железен прът се изплъзна от безжизнените му ръце.

Вече напълно изтрезнял, Ораиел издърпа изпод кожите до себе си дълъг меч и замахна към Джейсън. Шиповете не бяха успели да го улучат, но самият прът бе сковал дясното му рамо и ръката му висеше безчувствена до тялото. На лявата му ръка обаче й нямаше нищо, тъй че той пресече със скок пътя на меча, който се стоварваше отгоре му, и впи пръсти в шията на жонгльора, като с палец и показалец притисна главните артерии. Онзи ритна конвулсивно и се отпусна в безсъзнание.

Обезпокоен за фланговете си, Джейсън през цялото време се мъчеше да държи под око старицата, която в този момент извади бляскав, назъбен като трион нож — камачата беше арсенал за скрити оръжия — и заподскача в настъпление. Джейсън пусна жонгльора и я перна по китката, ножът падна в краката й.

Цялата акция приключи за около десет секунди. Ораиел и чиракът му лежаха един върху друг, в безсъзнание, преплели тела, а вещицата хлипаше до огъня и се държеше за китката.

— Благодаря за гостоприемството — рече Джейсън и се помъчи да втрие малко живот в скованите си ръце. Когато пръстите му се раздвижиха отново, той завърза жената и и запуши устата, след това направи същото и с другите двама, като ги подреди в спретната редица на пода. Очите на Ораиел бяха отворени и излъчваха кървави вълни от ненавист.

— Каквото посееш, това и ще пожънеш — каза му Джейсън и вдигна кожите. — Ето ти още нещо, което трябва да запомниш. Едва ли мога да те виня, че се помъчи едновременно да си получиш сведенията и парите за наградата. Но се оказа прекалено алчен. Зная, че сега съжаляваш и искаш да си взема от тези проядени от молци кожи, колкото ми трябват, за да скрия самоличността си, както и тази мазна кожена шапка, която е видяла и по-добри времена, а може би и едно-две оръжия.

Ораиел изръмжа и около устата му се появи пяна.

— Какъв език само! — измърмори Джейсън, нахлупи ниско шапката над очите си и вдигна пръта с шиповете, който бе завил в парче кожа. — Ти и това старо момиче едва ли имате зъби за тази работа, но на чирака ти са остри като тесли. Той може да прегризе кожената превръзка на устата си, а след това и ремъците на вашите ръце. А по това време аз ще се намирам далеч оттук. Да се благодариш, че не съм като вас, иначе вече да си мъртъв. — Той вдигна меха с ачадх и го метна през рамо. — А това ще взема за из път.

Не забеляза никого навън, когато подаде глава от камачата, тъй че се спря да завърже здраво отвора след себе си. После хвърли поглед към небето и потъна сред редиците от куполи.

Затътри се с наведена глава из варварския лагер.