Свят на смъртта III

5.

Никой не му обръщаше ни най-малко внимание.

Както бяха навлечени, за да се предпазят от вечния студ, повечето от хората, мъже и жени, млади и стари, изглеждаха почти толкова дрипави и безлични, колкото и той самият. Единствено воините се отличаваха по облеклото си, но Джейсън можеше с лекота да ги отбягва, като се шмугваше сред камачите, щом видеше насреща си някой от тях. Отбягваха ги и останалите жители, тъй че действията му не будеха подозрение.

Лагерът не бе разположен по някакъв предварителен план. Камачите се виеха в нестройни редици, очевидно разпънати там, където бяха спрели собствениците им. Постепенно започнаха да се разреждат и Джейсън се натъкна на стадо от малки, рунтави и зли крави. Тук-там имаше въоръжени пазачи със завързани за колове моропи, тъй че той ги подмина колкото забързано, толкова и предпазливо. След това чу… и подуши… стадо кози наблизо и отново избягна срещата. Изведнъж изневиделица се озова при последната камача и пред него се ширна еднообразната равнина, която стигаше чак до хоризонта. Слънцето почти залязваше и той доволно присви очи към него.

— Залязва точно зад гърба ми или съвсем малко надясно. Поне дотолкова си спомням от пътуването насам. Сега ако тръгна в обратна посока и вървя към залеза, би трябвало да стигна до кораба.

„Ама, разбира се, продължи да разсъждава той, но само ако се движа със същата бързина, с която ония изверги ме доведоха дотук. И ако съм избрал вярната посока и те не са се отклонили от пътя. И ако не ме открие никой от тези кръвожадни типове. Ако…“

Стига толкова „ако“. Той тръсна глава, изправи рамене и отпи глътка от отвратителния ачадх. Огледа се наоколо, докато поднасяше меха към устата си, и се убеди, че никой не го следи. След това се изтри с ръкава и се понесе из безлюдната степ.

Но не вървя много. За да се измъкне от полезрението на лагера, се спусна в първия дол, който му се изпречи на пътя. Озовал се поне малко на завет, Джейсън притисна колене към гърдите си, за да задържи топлината, и в това положение изчака да настъпи пълен мрак. Едва ли този начин за прекарване на времето можеше да му повдигне духа, тъй като шумолящият над главата му вятър смразяваше още повече и без това изстиналото му тяло, но друг нямаше. Той сложи един камък на отсрещната страна на дола, готов да отбележи съвсем точно мястото на залеза, и след това се сгуши отново на завет. Замисли се унило за радиото и дори го отвори, за да види дали не може да се направи нещо, но то категорично не подлежеше на ремонт. След това просто седна и зачака слънцето да слезе зад хоризонта на запад и да изгреят звездите.

Джейсън съжаляваше, че не е извършил повече наблюдения на звездите, преди да се приземи корабът, но сега беше малко късно за това. Съзвездията щяха да са му непознати и той нямаше представа дали съществува полярна звезда или дори някакво съзвездие, разположено в близост до полюса, по което би могъл да си определя посоката. Единственото нещо, което със сигурност си спомняше от постоянното проучване на карти и схеми при подготовката им за кацане, беше, че се бяха спуснали почти право върху седемдесетия паралел, на седемдесет градуса северна ширина.

Да видим какво значи това? Ако има северна полярна звезда, то тя ще се намира точно на седемдесет градуса над северния край на хоризонта. Лесно ще се открие с помощта на ъгломер и в продължение на няколко нощи. Но сегашното му положение не му предоставяше много време за рутинно наблюдение. Нито пък температурите — и той затропа с крака, за да провери дали още ги усеща.

Северната полярна ос трябва да е на седемдесет градуса над северния хоризонт, което означава, че по обед слънцето ще се намира точно на двайсет градуса над южния хоризонт. Това трябваше да важи за всеки ден от годината, тъй като оста на въртене на планетата заемаше право вертикално положение по отношение на плоскостта на еклиптиката. Тук липсваха такива приумици като дълги и къси дни — дори и сезони липсваха. Във всяка една точка на повърхността на планетата слънцето винаги изгряваше от едно и също място на хоризонта. Ден след ден, година след година то пресичаше небето по една и съща дъга от изток и след това залязваше на същото място на запад, както и предната вечер. Денят и нощта из цялата планета винаги имаха една и съща продължителност. Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, също така беше все един и същ, а това означаваше, че количеството слънчеви лъчи за всяка една точка оставаше неизменно през цялата година.

При дни и нощи с еднаква продължителност и при един и същ приток на енергия времето никога не се променяше и нямаше как човек да не се примири с тези обстоятелства. Тропиците бяха вечно горещи, а полюсите завинаги притиснати в смразяваща прегръдка.

Слънцето вече се бе превърнало в мъгляв жълт диск, който сякаш едва пазеше равновесие върху тънката линия на хоризонта. При тази голяма ширина то се плъзгаше настрани по нея, вместо директно да изчезне от погледа. Когато дискът се скри наполовина, Джейсън отбеляза местоположението му на отсрещния бряг, а след това отиде и постави в тази точка изострения камък. После се върна отново на мястото, където бе седял, и присви очи по посока на ориентира.

— Много добре — каза той на глас. — Сега знам къде залязва слънцето… но как да следвам тази посока в тъмното? Помисли, Джейсън, помисли, защото в момента от това зависи животът ти. — И той потрепери, положително от студ.

— Де да знаех точно къде на хоризонта залезе слънцето, на колко градуса западно от северния полюс, би ми свършило голяма работа. При липсата на осов наклон не би трябвало да представлява трудност. — Той взе да драска дъги и ъгли по пясъка и да си мърмори. — Ако оста е вертикална, трябва да има равноденствие всеки ден, което значи, че денят е равен на нощта всеки ден, което значи… хо-хо! — Опита се да щракне с пръсти, но те бяха твърде измръзнали, за да му се подчинят.

— Ето отговора! Ако денят е равен на нощта, тогава има само едно място, където може да залязва и да изгрява слънцето, при която и да е ширина северно и южно от екватора. Слънцето ще трябва да опише на небето дъга от сто и осемдесет градуса, следователно трябва да изгрява на изток и да залязва на запад. Еврика!

Джейсън изпъна дясната си ръка на височината на рамото и се заобръща бавно, докато пръстът му се насочи точно срещу ориентира.

— Съвсем проста работа. Соча на запад и съм обърнат с лице на юг. Сега ако внимателно вдигна лявата си ръка, ще соча на изток. Не ми остава нищо друго освен да стоя в това неудобно положение, докато изгреят звездите.

В разредения полярен въздух на изток се появиха първите звезди, въпреки че противоположният край на хоризонта все още се осветяваше от заревото на залеза. Джейсън се замисли за миг и реши, че може да подобри точността на техниката с пръстите. Постави камък на източния бряг на дола, точно над мястото, където беше седял. След това се изкачи по отсрещната стена и го погледна от точката на първия си ориентировъчен камък. Точно където трябваше, близо до хоризонта, се намираше ярка синя звезда и около нея започваше да се вижда ясно съзвездие във формата на буквата Z.

— Пътеводната ми звезда, ще те следвам отдалеч — каза Джейсън и отвори с щракване катарамата на колана си, за да погледне осветения циферблат на часовника. — Разкрита си. При двайсетчасово денонощие мога да определя десет часа мрак и десет светлина. Тъй че в този момент тръгвам право в противоположна посока от моята звезда. След пет часа тя ще стигне до зенита си на юг, на линията на лявото ми рамо. След това ще се извърти и ще се спусне да залезе пред мен призори. Съвсем проста работа, само дето трябва да нанасям корекции в съответствие с новото положение на всеки един или половин час, за да съобразя промяната с напредването на времето. Хм!

След като приключи тирадата си с това изсумтяване, той се увери, че съзвездието във формата на буквата Z се намира право зад гърба му, нарами пръта си и се запъти в нужната посока. Всичко изглеждаше съвсем убедително, но той си мечтаеше, за кой ли път вече, да има един жирокомпас.

С настъпването на нощта температурата падна бързо и в ясния, сух въздух звездите светеха като далечни, трепкащи, точици. Над главата му съзвездията кръжаха безмълвно и високо, а малката буква Z бързаше по ниската си дъга, докато в полунощ застана в зенита си. Джейсън свери всичко по часовника и се отпусна върху една могила, където тревата изпука под него. Беше вървял около пет часа с една-единствена почивка. Придвижването се оказа трудно, въпреки че вече имаше опит от двойното притегляне на Пиръс. Той отпи от меха, като се чудеше каква ли е температурата. Въпреки слабото си алкохолно съдържание ачадхът приличаше на полузамръзнала помия.

На Фелисити нямаше луни, но звездната светлина осигуряваше отлична видимост. На всички страни се простираше ледената сивота на равнината, безмълвна и неподвижна, ако не се смяташе движението на тъмното обемисто петно, което го наближаваше в гръб.

Джейсън бавно се свлече на земята и остана да лежи, без да мърда. Моропите и ездачите им се носеха към него и с тропота си разтърсваха земята. Те го подминаха на не повече от двеста метра, а той се притискаше към пръстта и наблюдаваше тъмните, безмълвни силуети, докато изчезнаха от погледа му на юг.

— Дали мен търсят? — запита се той, като се изправи и изтупа кожите. — Или пък са се запътили към кораба?

Като че ли второто предположение изглеждаше по-вероятно. Компактността на групата и стремителното й темпо навеждаха на мисълта за някаква определена цел. И защо не? Щом той беше довлечен от кораба по този път, значи беше напълно в реда на нещата по него да минават и други. Подвоуми се дали да не опита да върви по дирите им, но бързо се отказа от хрумването си. Възможно беше да има голямо движение по посока към кораба и обратно, а на него не му се искаше да го заловят денем по главния път на варварите.

Когато се изправи, вятърът успя да го връхлети и да го разтърси с гигантската си ръка. Едва ли щеше да се почувства по-отпочинал, ами по-добре да продължава нататък, преди да е умрял от студ. Той метна меха на рамо, вдигна пръта и отново тръгна в набелязаната посока, успоредно на дирите на ездачите.

Още на два пъти през тази сякаш безкрайна нощ покрай него преминаха ездачи, устремени в същата посока, а той се криеше да не би да го забележат по някаква случайност. Всеки път му ставаше все по-трудно да се изправи и да продължи, но допирът с ледената земя му стигаше да го убеди. Когато на изток небето взе да просветлява, голямото притегляне вече си бе оказало въздействието. Едва местеше краката си — с усилие на волята. Пътеводното му съзвездие беше още на хоризонта, но постепенно избледняваше в дрезгавината на зората.

Време беше да спре. Беше си обещал да не върви повече след изгрев слънце и това беше единствената мисъл, която го бе държала досега на крака. Денем той можеше доста лесно да се води по слънцето, но беше прекалено опасно. Из тези равнини не беше трудно да се забележи всяка движеща се фигура. А и корабът още не се виждаше, значи имаше доста да се върви. Ако изобщо искаше да продължи, трябваше да си почива по малко, а това беше възможно само денем.

Джейсън с последни сили допълзя до поредния дол и почти се строполи в него. Северният му бряг, където слънцето щеше да бие цял ден, беше малко издаден напред и образуваше точно такъв навес, какъвто му трябваше. Той щеше да спира вятъра и да го предпазва от чужди погледи отгоре. Джейсън прибра крака до гърдите си и се опита да не обръща внимание на студа, който идваше от земята и го пронизваше през кожите и изолационното му облекло. Докато се чудеше дали ще може да заспи, свит в такова неудобно положение, премръзнал, изтощен и смазан, сънят го обори.

Разбуди го някакъв звук, нечие присъствие наоколо, той отвори едното си око и занаднича изпод периферията на шапката. От другата страна на дола с ококорени очи го изучаваха две животни със сива козина, проскубани опашки и дълги зъби.

— Къш! — подвикна им той и те изчезнаха. Май слънцето вече излъчваше някаква топлина и земята се беше затоплила, или пък хълбокът му беше толкова изтръпнал, че вече не усещаше нищо. Заспа отново.

Като се събуди повторно, слънцето се беше спуснало отвъд дола и той лежеше на сянка. Вече знаеше как се чувства парче месо в камерата за дълбоко замразяване. За да се раздвижи, трябваше да положи повече усилия, отколкото му се искаше, пък и се боеше, че ръцете и краката му ще се отчупят, ако ги удари в нещо. В меха все още се намираше малко ачадх и той го изля в гърлото си, но така се закашля, че едва спря. Когато кашлицата му премина, той се почувства още по-слаб, но малко живна.

Отново определи посоката си по залязващото слънце и тръгна, когато изгряха звездите. Сега вървенето беше много по-тежко от предната нощ. Напрягането, раните, липсата на храна и повишеното притегляне си взимаха своето. Само след час той вече се клатушкаше като някой осемдесетгодишен старец и разбра, че не може да продължава повече така. Строполи се на земята, останал без дъх от изтощение, и натисна освобождаващото устройство, което пусна апарата за първа помощ в ръката му.

— Пазех те за последния рунд. И ако не греша, гонгът току-що удари.

Като хихикаше немощно на блудкавото си остроумие, Джейсън нагласи регулатора на „стимуланти, нормална доза“. Натисна включващото устройство към вътрешната част на китката си и усети как острото убождане на иглите попадна право в целта.

Резултатът не закъсня. Само за шейсет секунди той почувства, че умората му започва да се стопява в пелената от лекарства. Когато се изправи, долови известна скованост в крайниците си, но никаква умора.

— Напред! — извика Джейсън и определи посоката по пътеводното си съзвездие, докато прибираше апарата за първа помощ обратно в калъфа.

Нощта не му се видя нито дълга, нито къса — просто премина в приятен унес. Под въздействието на лекарствата мозъкът му работеше добре и той се опита да не мисли за физическия данък, който им плащаше. Подминаха го няколко бойни групи, всички идваха откъм кораба и той се криеше всеки път, въпреки че някои от тях бяха съвсем далеч. Чудеше се дали не е имало битка и дали не са ги разгромили. Всеки път променяше леко посоката си и се приближаваше все повече към техния маршрут, за да изключи всяка вероятност от загубване.

Малко след три сутринта Джейсън усети, че в един момент се препъва и че всъщност се мъчи да ходи на колене. С пълно завъртане на регулатора нагласи апарата за първа помощ на „стимуланти, извънредна доза“. Инжекциите подействаха и той отново продължи със същата равномерна крачка.

На разсъмване започна да усеща миризма на изгоряло — с всяка измината крачка миризмата се засилваше. Когато на изток небето взе да посивява, тя вече дразнеше ноздрите му. Джейсън се зачуди какво ли може да означава това. За разлика от предната сутрин той не спря, а продължи напред. Това беше последният ден, с който разполагаше — непременно трябваше да стигне до кораба, преди да е преминало действието на стимулантите. Едва ли беше чак толкова далеч от него. Просто ще се наложи да стои непрекъснато нащрек и да рискува да се придвижва денем. Беше много по-малък от моропите и ездачите им и ако имаше късмет, би трябвало да може да ги забележи пръв.

Когато стъпи върху почернялата трева, просто не повярва на очите си. Най-вероятно пожар, избухнал случайно… Опустошената от огъня зона образуваше съвсем правилен кръг.

Не след дълго той разпозна ръждясалите и разбити скелети на минната техника и едва тогава се осмели да си признае истината.

— Пристигнах. Отново в същата точка. Където кацнахме.

И се залута като луд в кръг, зареял поглед в необятната пустош, която се простираше от всички страни.

— Точно така! — извика той. — Тук беше корабът. Ние спуснахме „Боец“ точно тук, до първоначалния полигон за приземяване. Само че сега го няма. Те са си заминали — тръгнали са без мен…

Вцепенен от отчаяние, той отпусна безпомощно ръце и продължи да се поклаща на едно място, останал съвсем без сили. Корабът, приятелите му — бяха си отишли.

Съвсем наблизо се чуваше тропотът от тежки, препускащи копита.

Пет моропа светкавично превалиха хълма, а ездачите им, навели смъртоносно пиките си, надаваха хищнически, изпълнени със злорадство крясъци.