Сянката на койота

10.Стената

За пореден път Сидни Блекпул проспа пиянския час. Знаеше, че не го заслужава след всичко онова, което бяха консумирали в ресторанта. Реши, че сигурно се дължи на пустинния въздух. Беше истинско чудо, че избегна пиянските ужаси — часовете, когато е по-трудно от обикновено да разбереш кое е действителност и кое фантазия. Вратата на съседната стая беше затворена, но хъркането на Ото се чуваше ясно. Сидни се изкъпа, избръсна се и реши да се разходи с колата, за да види как изглежда пустинята на зазоряване.

Взе туристическата карта и потегли към долината. След петнадесет минути се озова край единственото частно игрище за голф в пустинята, намиращо се до дома на Уолтър Аненбърг, известен издател, приятел на президенти и бивш посланик във Великобритания. В долина, чиято гордост бяха огромните игрища за голф, той бе сметнал за необходимост поне един местен милионер да има заден двор, достатъчно голям за собствено игрище.

После Сидни Блекпул видя нещо толкова изумително, че се наложи да спре на Бигелоу Хоуп Драйв, като внимаваше гумите да останат на асфалта и да не навлязат в ситния пясък. Слезе от колата и хукна към върха на една дюна. В шест и тридесет сутринта в този великолепен ноемврийски ден пустинята сякаш нарочно му показа прелестите си. Зад него беше планината Шадоу, чиито ниски върхове, обагрени в розово, медночервено и пурпурно, бяха нашарени от сянката на облак. Над Санта Роса имаше удивителна ивица от цветове, сякаш небесен художник бе потопил голяма четка в огън и бе замахнал по сребристото платно. Огнената извивка имаше начало и край в различни нюанси. Но онова, което го удиви още повече, беше, че слънцето изгряваше над Санта Роса, докато в същото време огромната, бледа и прозрачна луна залязваше зад планината Сан Хасинто.

Точно в шест и тридесет и две изгряващото слънце спря за няколко секунди над Санта Роса, а залязващата луна направи същото над върха на Сан Хасинто. Изгрев и залез, намиращи се в непосредствена близост. Сидни Блекпул стоеше на дюната. Обувките му бяха затънали в ситния бял пясък, сред стръковете върбинка, които осейваха с цветовете си пустинята през пролетта.

Той протегна ръце. Дълго гледа изгрева и залеза, макар че извисяващото се огнено кълбо заслепяваше очите му. Времето спря за миг. После луната се скри, а слънцето се издигна над върховете и Сидни осъзна, че сигурно изглежда странно на служителите, които минаваха с колите си по Бигелоу Хоуп Драйв.

И все пак, не му се искаше да тръгва. Свали обувките и чорапите си и тръгна бос по дюните. Хладният пясък полепваше по глезените му. Седна на една голяма дюна и се замисли как до утре този пясъчен хълм може да изчезне от вятъра. Но можеше да се появи десетина метра по-нататък. Или десет километра. А може би нямаше да изчезне. И сетне си помисли колко е близо до самоуспокояващите глупости, които съвсем не му помогнаха, след като Томи умря.

Виктор Уотсън бе казал, че е опитал с религия и с Дзен, но нито това, нито психотерапията му помогнали. Изчезнеше ли, пясъчната дюна никога не се връщаше. Може би щяха да я използват за хоросан. Сидни угаси цигарата и пусна фаса в джоба си. Пустинята можеше да погълне всичко, ако имаше достатъчно време, но той не искаше да оставя боклук на това красиво място. Не и днес. Не и след онзи безплатен спектакъл на слънцето, луната и светлината.

Докато Сидни стоеше, затънал до глезени в пясъка, Ото Стрингър закусваше в леглото. Трудно му беше да се съсредоточи върху телевизионния филмов критик, който изглеждаше и говореше по-тъпо от обикновено. Причината да не може да се съсредоточи беше, че изпитваше безпокойство, задето още не бяха играли голф и работеха по-усърдно и от състезателите на последните олимпийски игри за полицаи. Ото изпи кафето си и реши да се откаже от кроасаните. Вдигна слушалката и набра „Информация“ в Холивуд. Три минути по-късно разговаряше с представителя на „Ролс-Ройс“.

— Аз съм детектив Стрингър от полицията в Лос Анджелис. Обаждам се във връзка с убийството на сина на Виктор Уотсън. Приятели ли сте?

— Той е стар мой клиент. Да, приятели сме.

— Имаме проблеми с разследването. Казали сте на господин Уотсън, че колата се появила в магазина ви в деня, когато е бил убит синът му Джак.

— Да, точно така. Механикът разпозна снимката на Джак, която Виктор… господин Уотсън му показа.

— Искам да говоря с механика.

— Ами, той… Мисля, че днес отсъства. Има свободен ден. Ще проверя и ще ви се обадя.

— Вижте какво, разследването е много сериозно. Вложен е много труд, но все се оказваме в задънена улица. Искам да се уверя в нещо и помислете добре, преди да отговорите. Възможно ли е да… грешите? Тоест механикът ви да греши?

— Какво искате да кажете?

— Ами, ако в онзи ден е идвал някой друг ролс-ройс? Ако е шофирал друг младеж? Допускате ли механикът ви да се е объркал? Би било много сериозно, ако полицията… е тръгнала по грешна следа. Някой може да загази.

Последваха няколко минути мълчание, после представителят каза:

— Ами, всичко е възможно.

— Знам. Тогава има голяма вероятност механикът да греши.

— Възможно е… Ще поговоря с него.

— Благодаря. Ако имаме други въпроси, пак ще ви се обадим.

— Мислите ли, че ще имате други въпроси?

Представителят на „Ролс-Ройс“ говореше така, сякаш изведнъж му бе прилошало.

— Съмнявам се.

Когато Сидни се върна в апартамента, Ото се бе издокарал в най-хубавия си екип за голф. Седеше в хола и четеше вестник.

— Мислех, че още спиш — каза Сидни. — Разхождах се с колата. Забавих се.

— Днес ще играем ли голф, Сидни? Или ще застанем на шосето и ще претърсваме колите за оръжието на престъплението?

— Какво има?

— Ами, аз съм само едно бивше ченге от отдел „Наркотици“ и начинаещ детектив от отдел „Убийства“, но дори на старите ченгета от отдел „Наркотици“ им хрумват идеи.

— За какво говориш?

— Чудех се защо не искаш да отидеш при онзи представител на „Ролс-Ройс“, за да потвърдиш горещата нова следа, че Джак е ходил в Холивуд. Помислих си, ами, Черния Сид е специалист по убийствата. Аз съм още новобранец. Затова не казах нищо. Но продължих да разсъждавам.

— За какво?

— Мислех, че ще работиш върху случая, сякаш е изчезването на бебето Линдбърг14, а не убийство без улики, където се предполага, че само ще извършим съответните процедури.

— И какво реши?

— Реших да се обадя на представителя на „Ролс-Ройс“, който се оказа приятел на Виктор Уотсън. Беше искрен колкото изповедник в Лас Вегас.

— Е, и?

— И надежден като редакционна статия в „Правда“. Уотсън се е уговорил с него само за да включи в разследването ченгетата от полицията в Лос Анджелис. Прав ли съм?

— Аз не съм се обаждал на представителя. Ти си го направил.

— Виж какво, Сидни, не съм член на „Менса“, но не съм и толкова тъп.

— Съвсем не си тъп, Ото.

— През цялото време си знаел, че Уотсън е уредил нещата така, че да ни включи в разследването. Ти си искал да ни включат.

— Да кажем, че си прав.

— Хей, не ме интересува дали си го направил, защото си искал почивка в Палм Спрингс. Не ми пука, ако си се досетил, че той ще ни даде пари. Може би дори си знаел, че ще бъдат десет хиляди. Не ми е ясно какво се крие зад всичко това, но мисля, че след като участвам в разследването, имам право да знам дали противникът ще ми устрои засада.

Сидни Блекпул запали цигара и отмести поглед. После каза:

— Добре, Ото, имаш право. Наистина се досетих, че Уотсън е измислил холивудската връзка, но се направих на разсеян. И не само заради развлеченията в Палм Спрингс.

— Засега не се забавляваме. Работим.

Сидни всмукна силно от цигарата и издуха облак дим през носа си.

— Не знаех, че ще ни даде десет хиляди, но не това ме накара да поема случая. Уотсън ми предложи работа, ако му харесам.

— Каква работа?

— Шеф на охраната на „Уотсън Индъстрис“. Сто хиляди на година. Командировки. Привилегии в крайградски клубове. Елегантни дрехи. Няма да съм свръхбогат, но ще живея охолно.

— Надеждата и мечтата на всяко ченге. Как да превърне двадесетгодишни лайна в сияен ореол.

— Отдавна не съм се разпалвал така, Ото. Това е нещо… което си заслужава.

— Бих убил за такова нещо. Трябваше да ми кажеш.

— Съжалявам, партньоре.

— Е, сега, след като знам, нека да забравим за голфа. Ще работим през цялата седмица, щом ще спечелиш от това. Винаги мога да играя голф в Грифит Парк.

Сидни се ухили и рече:

— Благодаря, но познай какво ще правим днес.

— Какво?

— Ще играем голф.

— Добре! — веднага се съгласи Ото. — На кое игрище?

— Ти ще решиш. Можем да избираме от три възможни.

— Да отидем в крайградския клуб в Тамариск.

— Нямам нищо против. Хей, познай какво видях в пустинята?

— Какво?

— Птица, която съм виждал в географско списание. Наричат я живодерче. Нанизва мишки и гущери на тръните или на бодлива тел и после ги изяжда. Красива пойна птица. Гърбът й има шарките на дива патица. Сива глава, черно покрай очите и крила — сребристосиви като мерцедес. На бели ивици. Великолепна смъртоносна пойна птичка. Напомни ми за бившата ми съпруга.

— Моля те, Сидни! Обеща да не бъдеш черноглед.

Клубът в Тамариск беше чисто нов, но игрището за голф — старо. Заедно с Тъндърбърд това бяха най-старите луксозни клубове в пустинята. Детективите не бяха сигурни какво да правят, затова започнаха да изваждат стиковете. Едно момче ги видя, взе чантите им и ги насочи към съблекалнята, където смениха обувките си.

Новият клуб беше идеален за пустинята — много стъкло и пространство, декориран в пастелни тонове. На стената във фоайето имаше списък на членовете. Ото видя името на Грегъри Пек и леко се паникьоса. Едва ли не очакваше, че ще се сблъска с Йоко Оно.

Макар че от време на време бе играл голф, той всъщност не се интересуваше от играта, докато не започна да работи със Сидни Блекпул, много добър играч на голф. Двамата играха няколко пъти във второстепенни частни клубове в околностите на Лос Анджелис, които представляваха кози пътеки в сравнение със съвършените игрища на клубовете в пустинята.

— Боже мой, Сидни! — възкликна Ото, когато заедно с клубния отговорник застанаха пред моравата. — Не съм виждал такова нещо. Сякаш… Навремето се срещах с едно момиче. Оная й работа беше подобна.

— Зелена ли? — попита отговорникът.

— Кадифена — отговори Ото. — Тревата тук изглежда мека като кадифе. И окосените части между дупките са безупречни.

— Приятно развлечение, момчета — рече отговорникът. — Ще играете тримата с господин Розенкранц. Той загрява на първа площадка.

— Благодаря — каза Сидни.

Наложи се да хване Ото за лакътя, за да го заведе на игрището. Момчето вече беше натоварило стиковете им на електрическата количка, след като ги бе обърсало от праха.

— Да му дадем ли бакшиш? — прошепна Ото.

— След като свършим — отговори Сидни.

— Ще залагаме ли? Мястото е толкова прекрасно, че си заслужава.

— Спокойно. Виктор Уотсън се е погрижил за всичко. Представи си какво би било да работиш за човек като него.

— Представи си какво би било да живееш тук. На всяка цена трябва да си намеря богата мадама.

Мъжът, който чакаше на първа площадка, беше около шестдесет и пет годишен, по-дебел от Ото Стрингър, но висок само метър шестдесет и пет. Носеше шапка за голф с клепнала периферия, стигаща до ушите му, и очила с пластмасови рамки, които непрекъснато се смъкваха на носа му. Пушеше пура, по-голяма от тридесет и пет сантиметров клон.

— Вие трябва да сте господин Гилденщерн — каза Ото и протегна ръка.

— Не, Розенкранц — отговори човекът. — Приятно ми е да се запознаем, момчета.

— Той е Сидни Блекпул, а аз — Ото Стрингър. Благодаря, че ни разрешихте да поиграем.

— Радвам се да направя услуга на приятели на Виктор Уотсън. Наричайте ме Арчи. Колко игри ще изиграем?

— Ами, тридесет би трябвало да свършат работа — отговори Ото.

— Последният, който ми каза това, ме скъса от бой. Затова ви давам петнадесет. Искате ли да заложим по двадесет долара?

— Добре — съгласи се Сидни. — Да започваме, Арчи.

Докато Розенкранц се подготвяше за първия удар, Ото почувства засилваща се паника и прошепна на партньора си:

— Имаме ли пачка от онези с лика на президента Маккинли? В Грифит Парк никога не сме залагали повече от два долара.

— Имаме пари, не се притеснявай — успокои го Сидни.

В същия момент, с две електрически колички пристигна смесена четворка. Едната количка беше китайска червена. Мъжът, който шофираше, беше по-възрастен и от Джордж Бърнс15, а момичетата във велурено облекло — по-млади от Брук Шийлдс. Ото усети, че осем очи са вторачени в него. Неодобрителни погледи. Сякаш знаеха, че е бездарен играч от Грифит Парк.

После се чу звук, който му напомни за ръката на самоанеца, стоварваща се върху черепа му. Дъртият дебелак! Шибаната топка прелетя двеста и двадесет метра. Право в целта.

— Да ти платим ли сега и да уредим сметката? — попита Сидни и нагласи топката върху купчината пясък на земята.

— Прекрасен удар — отбеляза Арчи, пафкайки хаванската си пура.

Ото постоянно поглеждаше към клуба. Знаеше, че там сигурно има петдесет човека, които наблюдават през тъмните стъкла. Затаи дъх за двадесет секунди, после го изпусна. Раздвижи пръстите, ръцете и мускулите си и се отпусна. Не се притесняваше, когато играеше в Грифит Парк, но тук беше съвсем различно.

Сидни удари топката толкова силно, колкото Арчи Розенкранц и тъй като беше по-млад и подвижен, я изпрати на петнадесет метра повече. Топката спря от дясната страна на окосената част между дупките.

— Не си толкова зле, синко — каза Арчи, дъвчейки края на пурата си. — Виждам, че няма да ви се опра, момчета.

Изведнъж Ото започна да се чувства неудобно. Светлозелените бричове сякаш се бяха впили в слабините му. Мериносовият пуловер жулеше мишниците му. Обувките се търкаха в глезените му и му правеха мазоли, сякаш не бе изминал едва двадесетина крачки. Дори шапката го стягаше. Чувстваше се като пощръклял кон.

Той замахна и чимът прелетя двадесет метра. Изтича до него и го взе, а Арчи Розенкранц всмукна от хаванската си пура и рече:

— Тук има един осемдесетгодишен член на клуба с перука, която адски прилича на онзи чим, само че е оранжева. Не се плаши, синко. Просто удряй и О. Ш. Т. Л.

— Какво е О. Ш. Т. Л.? — попита Ото и усети, че челюстта му се схваща.

— Остави шибаната топка да лети — отговори Арчи.

Но изведнъж се появи лошото дяволчето на Ото! Дяволчето на страха му приличаше на Ренфийлд, онзи кикотещ се малък мухояд от стария филм. Отвежда те в стаята ти в западната кула и ти казва да не обръщаш внимание на пляскането на крила навън, защото това е само някой стар педераст в женски дрехи и ако му дадеш да види голия ти задник и малко мляко с бисквити, си отлита вкъщи. И още как!

— Остави шибаната топка да лети — смело повтори Ото.

И го направи.

— Разстоянието нямаше да е лошо, ако онова беше топката, а не стикът — отбеляза Арчи.

— Нищо не разбирам! — извика Ото и погледна през рамо смесената четворка, които истински се забавляваха с надарения атлет на първа площадка.

Сидни изтича да вземе графитовия стик, а Розенкранц каза:

— Виж какво, синко, хайде да отложим залаганията. Шибаната игра е достатъчно напрегната. Да се повеселим, да се посмеем и да пийнем нещо.

— Съгласен съм — рече Блекпул, връчвайки стика на Ото.

Стрингър се помъчи да се отпусне. Напрежението изчезна. Само дето дамите от смесената четворка си шушукаха нещо, а ушите на Ото бяха с цвета на розовите шарки на пуловера му. И все пак се постара да замахне със стика ниско и бавно. Чувстваше се скапан и му се спеше. Беше изключително муден! Отпусна се толкова много, че му се доспа. Но когато се прицели със стика, Ренфийлд му прошепна: „Няма от какво да се страхуваш, освен от самия страх. Хи! Хи! Хи!“. Ото знаеше, че кръжащият пред прозореца гризач има лицето на Горгона.

Той удари топката с всичка сила. И със същия успех. Главата му се завъртя като на какаду и очите погледнаха назад. Право към жените от четворката, които сияеха като стюардеси от авиолинии „Алоа“. „Добре дошъл в рая, страннико!“

„Излъгах“ — каза Ренфийлд и сви рамене. Зъбите му бяха пълни с мухи.

Пурата на Арчи Розенкранц едва не му падна от устата.

— На човек му трябва пълнолуние, за да нанесе такъв удар — рече той.

— Да забравим първа площадка — предложи Сидни. — Ото ще се успокои, когато се придвижим по-нататък.

— Палм Спрингс не е чувал по-силно свистене, откакто Либърис дойде в града — добави Арчи. — Добре, да отидем по-нататък. Разширените ми вени тръпнат.

Имаха по пет опита да вкарат топката в дупката и това не би трябвало да представлява особена трудност. Позволиха на Ото да сложи топката си на двеста метра от постиженията на партньорите му.

— Хайде, Ото — рече Розенкранц. — Сега вече никой не те гледа, затова виж планините, вдъхни уханието на цветята и си помисли колко си щастлив, че Господ ти е дарил ден като този. Повтаряй си: „Духай го! Ако не можеш, ще го намажа с шоколад!“.

Стрингър отпусна ръце и крака и си помисли: „Духай го! Ако не можеш, ще го намажа с шоколад!“. После удари топката и чу приглушено тупване.

— Къде отиде? — попита той и засенчи очи. — Падна ли на земята?

— Не беше съвсем зле — отговори Арчи. — До дупката има тридесет метра.

После Розенкранц замахна и топката му прелетя двеста метра.

Сидни запрати своята по-надалеч, но топката се приземи в неудобна за удар позиция.

Преди да свърши първата игра, Ото унищожи цял батальон червеи и рояк бръмбари. Всъщност, когато се приземи в трапа вдясно, той преживя най-лошия си миг. Сидни и Арчи изпратиха топките си в пясъка и накрая и тримата изпъшкаха.

Сетне Сидни вдигна облак пясък, но топката му пак се приземи на зелената трева, на тридесет крачки от флагчето. Ото усети, че сфинктерът му се стегна още повече.

— Браво — завистливо процеди той.

После пак дойде неговият ред. Той се прицели внимателно и се опита да не обръща внимание на ненормалния кикот на Ренфийлд. Тържествено се закле, че ще се отпусне, каквото и да става. И успя. Цялото му тяло се разхлаби и дори стана флегматично. Беше толкова бавен, толкова муден, че изпусна газ.

— Браво — завистливо каза този път Розенкранц.

Общо взето денят не мина зле. Ото започваше да влиза във форма.

Когато стигнаха до шестнадесета площадка, той сложи стиковете на електрическата количка, шофирана от Арчи. Розенкранц им каза, че е баща на двама психиатри и Ото си помисли, че може да му помогне да усъвършенства удара си.

— Мускулите ми все едно нямат памет. Четиридесетгодишни са и вече страдат от болестта на Алцхаймер — каза Стрингър.

— Мускулът в главата ти е проблемът — отвърна Арчи, запалвайки нова хаванска пура, тъй като предишната вече бе заприличала на спанак. — Най-трудните двадесет сантиметра в голфа са между ушите ти. Ти приемаш играта твърде сериозно. Искам наистина да се отпуснеш там, на осемнадесета площадка.

— Може би се дължи на централния ми нервен ганглий — предположи Ото. — Именно той ти позволява да караш велосипед и да замахваш със стика за голф, без да се замисляш.

— Остави шибаната топка да лети, Ото.

Осемнадесета площадка се намираше на много красиво място — точно срещу новия клуб, очертаващ се на фона на планината Сан Хасинто. От двете страни на окосената част на игрището имаше палми, борове, върби, маслинови дървета и евкалипти. Вдясно растеше цъфнал олеандър и Ото почувства напрежение. Не искаше да унищожава храстите.

— Ако разпердушиня храстите, по-добре да хапна малко от листата и да умра — каза той.

— Няма да ги разпердушиниш — успокои го Арчи. — Спокойно!

— Погледнете онзи евкалипт! — добави Ото. — Може да нахрани всичките коали в Австралия.

— Престани да разсъждаваш негативно — каза Розенкранц.

Сидни Блекпул седеше, вдигнал крака на празната седалка на количката за голф и съзерцаваше чезнещата в мараня слънчева светлина на отсамната страна на планината.

— Искам да завърша играта добре — рече Ото.

Сетне любопитно погледна към оградата на имението до игрището. На една от портите имаше надпис: „Не обръщайте внимание на кучето. Пазете се от собственика“. Американското знаме беше вдигнато като знак, че собственикът е в резиденцията.

Ото направи грешката да попита кой живее там, след което ударът му беше обречен.

Сидни се изненада, когато Ото изтича до количката и го разтърси за рамото.

— Сидни! Знаеш ли кой живее там? Той! Той!

— Кой? Кой?

— Кралят!

— Брус Спрингстийн?

— Кралят на кралете?

— Дон Корлеоне?

— Не ставай глупав, Сидни! Самите Сини очи!

— Нима? — Дори Сидни изглеждаше смаян. — Мислех, че къщата му е малко по-величествена.

— Какво искаш? Човекът е от Хобокън.

— Така или иначе няма да ни покани да влезем. Затова, хайде да се придвижим към деветнадесета площадка.

Преди да забие флагчето, Ото се обърна три пъти към къщата. Сякаш чуваше гласа, който пее: „Странници в нощта“.

— Никой не те гледа! — нервно каза Арчи.

— Сините очи не ме плашат! — смело заяви Ото и замахна със стика.

Топката се удари в количката за голф и рикошира в пищяла на Розенкранц, който не можа да отскочи толкова бързо колкото Сидни.

— О, боже! — изплака Ото. — Безполезен съм като дясното ухо на Роналд Рейгън!

Арчи закуцука към него и рече:

— Виж какво, синко. Я да отидем в бара и да се напием. Не си падам по кървавите спортове.

Смениха обувките си и Ото тръгна към фоайето, за да види отново списъка със знаменитостите, членове на клуба. После намери Сидни и Арчи, които бяха седнали на бара, и попита:

— Грегъри Пек идва ли тук?

— Не — отговори Розенкранц. — Може да е идвал, когато клубът беше нов, но вече не се появява.

— Видях името на председателя.

— Той не играе голф. От време на време се храни в ресторанта. Мисля, че се вбеси, защото някой му каза да не води повече Спиро Агню.

— И кой друг членува в клуба?

— Много хора, чиито имена започват с Розен и Голд. Дай да те почерпя.

Изпиха първите коктейли, преди барманът да успее да напише чека за сметката.

— Хей, синко — обърна се Арчи към него. — Сложи само едно кубче лед. Какво мислиш, че е това — клуб за антисемити?

Барманът се ухили, пусна две кубчета лед и наля повече уиски.

— И все пак, това е по-малко лед, отколкото айсбергът, потопил „Титаник“ — отбеляза Арчи.

— Клубът еврейски ли е? — попита Ото.

— А ти как мислиш, синко? Приличам ли ти на сенатора Хенри Кабът Лодж? Този клуб е построен от евреи. Чух, че са отказали членство дори на комика Джак Бени. В днешно време може и да държат няколко евреи, но не им позволяват да стъпят на моравата.

— Мислех, че ако имаш достатъчно пари, ходиш където искаш.

— Още има много да учиш, синко. А вие в кой клуб членувате, момчета?

— Ами, всъщност не членуваме никъде.

— Ченгета сме от полицията в Лос Анджелис — добави Сидни Блекпул.

— Сериозно? — учуди се Арчи. — Навремето играх няколко игри с тамошни ченгета. В Хилкрест.

— Хубаво ли е като тук?

— Разбира се. Дайте ми визитните си картички. Ще ви поканя пак някой ден.

— Има ли наоколо филмови звезди? — попита Ото, оглеждайки хората, които влизаха да обядват в ресторанта.

— Може да видите Лусил Бол. Съпругът й е добър играч на голф.

— Тук ли живеят?

— Не, в Тъндърбърд. Той е евреин, но членува в този клуб.

— Ние играем в Грифит Парк. С няколко ченгета, сред които двама мексиканци, един чернокож и един евреин. Ако спечелим калифорнийската лотария, не може ли да станем членове на някой хубав крайградски клуб?

— Тук казват, че искат да са с хора от тяхната черга, синко.

— Но те са ченгета. От моята черга! — Ото беше искрено удивен. — Няколко милиона долара няма ли да ти осигурят достъп, ако не си от тяхната черга?

— По-лесно е да минеш отвъд Берлинската стена. Е, поне едно време. Искате ли по още едно питие, момчета? С кубче лед.