Сянката на койота

2.Отплатата

Президентът Роналд Рейгън още не бе пристигнал в хотел „Сенчъри Плаза“, за да чака резултатите от изборите, а на половин пресечка по-нататък, на Булеварда на звездите, Сидни Блекпул тъкмо се обаждаше по телефона, когато съгледа двама мъже, застанали като истукани до някаква лимузина. Бяха в костюми с жилетки, закопчани догоре ризи, вратовръзки на райета и лъснати до блясък обувки, но макар да бяха издокарани, им липсваше елегантния вид на телохранителите на Джордж Буш. Най-малкото, ръцете им висяха по странен начин и изглеждаха някак безгрижни.

Сидни Блекпул винаги изпитваше неудобство, когато минаваше покрай агенти на тайните служби, но през последните двадесет и една години това му се беше случвало няколко пъти, когато големите политици дойдеха в града. Подобно на повечето полицаи, той не мислеше, че тайните агенти са истински ченгета, затова не се чувстваше спокоен, когато се наложеше да мине покрай тях с револвер „Смит & Уесън“, скрит под сакото. Обикновено ченгетата забелязваха цивилния детектив на минутата и той винаги се опасяваше, че агентите могат да съзрат очертанията на револвера и да му направят масаж на мозъка с прикладите на автоматите „Узи“, както бяха постъпили с Джон Хинкли1.

Не го наричаха Черния Сид заради външния му вид. Всъщност косата му беше светлокестенява и прошарена със сиво, а очите — зелени. Кожата му бе осеяна с лунички и получаваше кератоза всеки път, когато играеше голф, без да използва слънцезащитен лосион.

— Ти си мечтата на всеки специалист по кожни болести — каза му веднъж един дерматолог. — Продължавай в същия дух и на четиридесет и пет години от нещо, звучащо грозно като кератоза, ще си развил друго, звучащо хубаво като меланом.

Хората все го питаха дали прозвището му идва оттам, че е като „Мръсния Хари“2, ченге с черни ръкавици, и той обясняваше, че полицаите обожават прякорите и когато името ти е Сид Блекпул3, автоматично ставаш „Черния Сид“. Онова, което не им казваше, беше, че „Черния Сид“ подхожда на циничното му изражение, което означава, че денят на страшния съд няма да настъпи достатъчно скоро. Не споменаваше също, че изпива много повече шотландско уиски „Джони Уокър“ с черен етикет, отколкото му се полага.

Апетитната секретарка зад модернистичното бюро с плот, оформен като локва разлят нефт, не го накара да чака дълго. Явно не се затрудни да забележи, че той е ченге, и попита: „Сержант Блекпул?“ в мига, в който той влезе в кабинета.

Детективът се накани да се разположи удобно и може би да провери дали тя е толкова приятелски настроена, колкото изглежда, когато секретарката каза:

— О, не е необходимо да чакате. Господин Уотсън е готов да ви приеме.

Кабинетът на Виктор Уотсън не беше толкова помпозен като Версай, но паркетът наистина беше от времето на Луи XV. Имаше керамични урни и китайски вази по пода, италиански огледала в стил рококо и картини с маслени бои от Дж. М. Търнър по стените, масички с полирана гранитна повърхност и лакирано писалище, което струваше поне десет хиляди долара и привидно съчетаваше форма и функционалност, но всъщност приличаше на орган, издърпан от корема на динозавър.

Сидни Блекпул се огледа за Виктор Уотсън в цялото това стълпотворение от смахнато изкуство, когато от съседното помещение се чу глас:

— Тук съм, сержант Блекпул.

По-малката стая го накара да изпита известно облекчение. Беше подредена, а мебелите бяха от истинско дърво и имаха груби, осезаеми акценти. Стая на мъж. Полираният гранит на писалището отразяваше зениците и ирисите на загорелия от слънцето, усмихнат човек зад него.

— От онзи кабинет не ви ли се гади? — попита Виктор Уотсън.

— Кой го е проектирал?

— Боя се, че съпругата ми.

— Забравила е само пеещ фонтан.

Сидни Блекпул се ръкува с по-възрастния мъж, който му посочи жълтеникавокафявото канапе.

Всички знаеха коя е съпругата, дори да не бяха чували за Виктор Уотсън. Навремето тя беше филмова звезда и сега отново се връщаше в киното в ролята на убийца в среднощен сапунен сериал.

На обикновената дъбова маса за коктейли имаше две кристални чаши и кофичка с лед, но нямаше нищо обикновено в груповата скулптура от времето на династията Минг, до която бе поставена пълна бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет.

Виктор Уотсън погледна ръчния си часовник — разбира се, „Патек Филип“ — и каза:

— Достатъчно късно ли е за едно питие, сержант? Краят на дежурството ви наближава.

— Дежурството не ме притеснява. Безпокоя се само за черния си дроб. Четири часът е достатъчно късно.

Виктор Уотсън седна до детектива и наля три пръста шотландско уиски във всяка чаша, после пусна по две кубчета лед. Беше толкова почернял от слънцето, че когато се усмихваше, бръчките около очите му побеляваха като косите. Ръцете му бяха нежни, също обрасли с бели косъмчета.

— Кажете ми, неприятно ли ви е, че ви изпращат тук, за да угодите на някакъв милионер заради случай на убийство отпреди седемнадесет месеца?

— Не, стига той да плаща питиетата — отговори Сидни Блекпул, оглеждайки по-възрастния мъж.

Виктор Уотсън премести тежестта си на другата страна, приглаждайки гънката на панталона на Нино Черути. Облеклото му включваше жилетка от брокат, върнала се на мода (поне в Бевърли Хилс и околностите) след петдесетгодишно отсъствие, и италиански мокасини.

После видя, че циничните зелени очи на детектива го оглеждат и рече:

— Когато съм в централния офис във финансовия район, не обличам дрехи от парижки бутици.

Сидни Блекпул успя да се усмихне апатично и отпи от питието си, без да коментира. Дотук Виктор Уотсън се бе извинил за лошия вкус на съпругата си и за дрехите от моделиера макаронаджия.

Сякаш прочитайки мислите му, Виктор Уотсън отново напълни чашата му и каза:

— Няма ли да ме попитате откъде знам, че пиете „Джони Уокър“ с черен етикет? — ухили се той и очите му като полиран гранит престанаха да му се струват толкова хипнотизиращи. — Знам, че номерът е детински, но такива неща оказват въздействие на идиотите в този град. Попитах лейтенанта, когато се обадих в кабинета ви, а той попита вашия партньор.

— Партньорът ми е в отпуск. Ще се върне след две седмици.

— Разбира се, казаха ми и това. Сигурно е попитал някой друг.

— Все ми е едно.

Шотландското уиски затопли корема и гърлото му и ако това продължеше, можеше да започне да понася този човек.

— На колко години сте, сержант?

— На четиридесет и две.

— Аз съм едва на петдесет и девет, а вие помислихте, че съм на шестдесет и девет.

— Не съм казал такова нещо.

— Няма нищо. Знам как изглеждам. Животът невинаги е бил благосклонен към мен. Когато бях на деветнадесет, два дни бях гост на вашия участък. Продавах сандвичи на работниците в центъра на града и няколко пъти ме глобиха за паркиране в забранена зона. Нямах пари да платя и веднъж едно от вашите моторизирани ченгета ме прибра и ме пъхна в затвора. Съдията каза петдесет долара или три дни. Нямах петдесет долара. „Линкълн Хайтс“ е гаден затвор. Три пъти се бих, за да опазя добродетелността си.

— И успяхте ли да я опазите?

— За известно време. После се ожених за настоящата си съпруга, финансирах един от филмите й и студийните мошеници започнаха да ме изнасилват групово всеки ден.

Сидни Блекпул се хвана, че отново се налива — нещо, което се бе заклел да не прави, когато последния път не успя да се откаже от пиенето. Но какво пък, по дяволите, щом се налагаше да слуша житейската история на някакъв индустриалец…

— Сипете си — рече Виктор Уотсън и детективът си наля щедра доза. — Хората мислят, че съм забогатял от строително предприемачество. Но аз направих удар в модерните технологии. Имам десетокласно образование, но мога да продам всичко — дрипи, коли, отпадъци, земя. Каквото кажете, ще го продам.

Сидни Блекпул започваше да се напива. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците, гледащи на запад, и дванадесетгодишното „Джони Уокър“ превръщаше петдесет и девет годишния Виктор Уотсън в старец.

— По тези места е важна славата — продължаваше той. — Управителите на ресторанти в този град се отнасят пренебрежително към мнозина от хората по страниците на „Форбс“. Ако искаш да постигнеш нещо, имаш избор — или си купуваш избирателно право, което е втората най-гадна работа на света, или започваш да се занимаваш с кино и се оженваш за известна филмова звезда. В ресторантите запазваме маси на нейно име. Снимат ме, когато съм с нея. Присъствам на приеми заради нея. Сега мога да ходя навсякъде и да ям картофена супа и всички ме познават. Играете ли голф?

— Всъщност, да.

— Някой ден ще поиграем. Харесвам игрището в Бел Еър. Членувам в половин дузина клубове, но нямам възможност да играя често. Какво знаете за убийството на сина ми?

Този тип явно можеше да сменя скоростите, без да използва съединител, и преди детективът да успее да отговори, Виктор Уотсън продължи:

— Вероятно сте прочели, че миналата година моето момче изчезна от дома ни в Палм Спрингс и беше намерено убито в пустинята, близо до градче на име Минерал Спрингс.

— Не си спомням да са хванали…

— Не са го хванали — прекъсна го Виктор Уотсън и за миг ирисите му трепнаха.

После стана, приближи се до прозореца и се вторачи в залязващото към Санта Моника слънце.

— Какво мога да направя за вас? — попита Сидни Блекпул.

— Вашият отдел трябва да се включи, Сид! — разпалено заяви Виктор Уотсън. — Не казвам нищо лошо за полицията в Палм Спрингс или за някой друг. Но минаха седемнадесет месеца, а…

Виктор Уотсън не беше човек, който губеше контрол. Не го направи и този път. Усмихна се, върна се на канапето и отново седна до детектива.

— Научих, че моето момче може да е било в Холивуд в деня, когато е починало. Възможно е събитията, довели до убийството в пустинята, да са започнали в Холивуд. Ето защо, холивудският отдел на полицията в Лос Анджелис се превръща в подходяща инстанция, която трябва да се включи в разследването, нали?

— Чакайте малко, господин Уотсън.

На Сидни Блекпул не му харесваше особено насоката на този разговор. И без това беше затрупан с работа, за да ходи до Палм Спрингс.

— Изслушайте ме, Сидни — рече Виктор Уотсън, привеждайки се към детектива. — Съзнавам, че ще е трудно да ви убедя, но разследването трябва да продължи. Не знам към кого друг да се обърна. През последните четири години дадох на републиканците толкова много пари, а ФБР се оттеглиха от случая след три дни. Полицията в Палм Спрингс приключи с разследването за шест месеца. Е, още ми се обаждат, но нямат дори улики. А моят син…

— Смятам, че мога да се огледам тук-там, господин Уотсън — предложи Сидни Блекпул. — След като ми съобщите новата информация, която ви кара да мислите, че са замесени холивудски персони.

— Бях на тридесет и шест години, когато Джак се роди. Дъщерите ми вече бяха в гимназията, когато той се появи на бял свят. Първата ми съпруга вероятно е била твърде възрастна да ражда, но чудото стана. Коефициентът му на интелигентност беше сто и четиридесет. Беше и талантлив пианист. И така хубаво играеше голф… Кажете ми, знаете ли какво е депресия и отчаяние? — Без да чака отговор, Виктор Уотсън продължи: — Мога да ви кажа, че отчаянието е не само обострена депресия, не просто сбор от различни ужасни аспекти. Депресията е чистилище. Отчаянието — ад.

Детективът едва не събори статуетката от династията Минг — толкова бързо грабна уискито.

Виктор Уотсън не забеляза това и продължи да говори монотонно, като ставаше все по-неспокоен.

— Знаете ли как се чувства човек, загубил сина си? Чувства се… разбит. Нищо не може да се сравни с това усещане. Ходи насам-натам и търси части от себе си. Разбит. И… всичките ти мечти и фантазии се връщат към юни миналата година. За каквото и да мислиш, то трябва да предхожда мига, в който са ти се обадили по телефона и са ти съобщили за сина ти. Опитваш се да върнеш часовника назад. Искаш още един шанс. За какво? Не знаеш със сигурност. Искаш да общуваш. Как? Не знаеш. Наследеният от древността срам между бащи и синове.

— Наистина бих искал да ви помогна, господин Уотсън.

На Сидни Блекпул му стана адски горещо. Разкопча яката на ризата си, махна вратовръзката и я пъхна в джоба на сакото.

— Изслушайте ме, Сид — промълви Виктор Уотсън. — Важно е да изложа, да ви обясня нещата… най-подробно. Така съм устроен. Бащата на едно умряло момче отначало не е в състояние да вдигне телефона. Особено след като толкова много хора мислят, че трябва да се обадят, за да поднесат съболезнованията си. Един приятел ми се обади четири пъти и когато накрая вдигнах слушалката, каза: „Защо не отговаряш на обажданията ми? Исках да споделя скръбта ти“. А аз му рекох: „Тъпо копеле! Ако можеше да споделиш поне част от нея, бих ти я дал цялата“. И после, разбира се, загубих този приятел.

Сидни Блекпул се постара да запомни — сякаш това бяха самопризнания за престъпление — Виктор Уотсън смени три пъти лицето и числото, преди да бъде готов да говори в първо лице, единствено число.

— Сетне, в продължение на няколко седмици, се отдадох само на лоши спомени. Не можех да си спомня нищо хубаво. Приятните мигове, прекарани с Джак. Спомнях си само проблемите. Знаете ли, алкохолът ме правеше глупав и щастлив. Сега почти не го докосвам, защото ставам необщителен и злобен.

Детективът започна да масажира врата си. Заболя го главата. Беше му повече от топло. Задушно. Въпреки това виждаше как листата хартия на полираното гранитно писалище потрепват от полъха на вентилатора на тавана.

— На двадесет и първи юни миналата година моят двадесет и две годишен син Джак отиде в Палм Спрингс след последния си семестър в Университета в Южна Калифорния. Замина сам, но скоро към него щеше да се присъедини и годеницата му, студентка втори курс. Университета в Лос Анджелис. Той прекара там два дни и две нощи и после изчезна. Колата ми също. Държа там ролс-ройса. Икономът ни в Палм Спрингс видял, че колата я няма, разтревожил се и на втората вечер ни се обади. Два дни по-късно Джак бе намерен в пустинята, в някакъв забравен от бога каньон близо до Минерал Спрингс. Бил прострелян в главата, а колата била запалена заедно с тялото му.

— Бил ли е…

— Да, вече е бил мъртъв, когато са запалили колата.

— Те?

— Той, тя, те, който и да е бил. Отначало полицията смяташе, че е станала злополука и колата е излязла от пътя, паднала в каньона и избухнала. Но при аутопсията установиха, че макар синът ми да бе напълно обгорял външно, белите му дробове не са засегнати. И в кръвта му имало съвсем малко въглероден окис. Сетне намериха в главата му куршум тридесет и осми калибър. Заведох друг патолог и той потвърди, че Джак е бил застрелян и е бил мъртъв или е умирал, когато някой е запалил колата. ФБР веднага определиха произшествието като убийство, придружено може би с отвличане, но казаха, че не било в пълномощията им. Полицията в Палм Спрингс се отказа от разследването. Мислех да наема частни детективи, но знам каква е разликата между онези във филмите и действителните. Дори да бях намерил някой способен, никое полицейско управление не отделя време на частните детективи.

— А как беше замесена полицията в Лос Анджелис?

— Това беше най-хубавото, което ми се случи от известно време насам. В понеделник получих съобщение от представителите на „Ролс-Ройс“ в Холивуд, че е време да закарам колата на преглед. Пък и били забравили да ми пратят сметката за гума, купена на двадесет и първи юни миналата година. Денят, в който Джак изчезна! Разбира се, веднага отидох при тях и управителят позна Джак на снимката. Моето момче е било там с ролс-ройса и поръчало гума, защото едната се спукала.

— Казахте ли всичко това на полицията в Палм Спрингс?

— Вчера. Те, разбира се, ми благодариха. Щели да говорят с представителите на „Ролс-Ройс“. Това означава, че ще научат същото като мен и ще го приберат в папките. Но вижте какво, престъплението може да има нещо общо с Холивуд. Джак може да е срещнал някого там или да е бил отвлечен, или да е качил някого на стоп, или…

— Много предположения, господин Уотсън — прекъсна го Сидни Блекпул, устоявайки на желанието пак да си налее от шотландското уиски. — Този случай е в пълномощията на полицията в Палм Спрингс.

— Но те вече са се изчерпали. Предложих публична награда от петдесет хиляди долара за всяка информация, свързана със случая. Вашето управление е голямо, Сид. А и сте по-добре екипирани и оборудвани.

— Повечето убийства и престъпления се решават с изкуството да разговаряш, а не със съдебномедицински експертизи. Това е техният град. Те знаят с кого да разговарят. Не мога да отида ей така и просто да разреша случая.

— Знам. В пустинните градове има множество неразкрити престъпления. Но вие може да попаднете на свежа следа.

— Курортните градове са оживени места — толкова народ минава оттам. Наистина има неразкрити убийства. Но това не означава, че полицията е некадърна.

— Имам предвид свеж поглед върху случая. Това е всичко, което искам от полицията в Лос Анджелис. Някой е застрелял момчето ми и е изгорил тялото му. Оставил го е там… на дивите зверове. Койоти, скунксове, мишелови.

— Не може да се надявате на справедливо възмездие, след като е минало толкова време, господин Уотсън.

Сидни Блекпул се предаде на изкушението, но този път си наля само петдесет грама.

— Знам, Сид. Не искам правосъдие.

— А какво?

— Отмъщение.

— Искате аз да отмъстя?

— Разберете кой е убиецът или убийците, макар и да не се стигне до арест. Дори и да няма неопровержимо доказателство, което да удовлетвори прокурора.

— И какво ще направите?

Виктор Уотсън отново стана и закрачи напред-назад пред прозореца. Слънцето вече беше почти залязло и загорялото му лице придоби вид на насинено.

— Неотдавна гледах документален филм, в който Джейн Гудал бе изпаднала в паника, защото една от маймуните изяла бебетата на съседките си. Въпреки всичките онези години на научно изследователска дейност, тя не знаела, че маймуните са способни на подобна жестокост. По дяволите, това не е откритие. Истинското откритие би било, ако майката на убитите бебета беше изчакала, докато убийцата заспи, и бе разбила черепа й. Ето, това отличава човека от другите примати. Не глупостите, че сме имали съзнание за морал. Онова, което ни отличава, е нашата способност и потребност да отмъщаваме.

— Искате убиецът да бъде очистен, така ли? Това е работа за Чарлс Бронсън, не за мен.

Виктор Уотсън се обърна към детектива и сега, на светлината, наистина приличаше на старец. Очите и страните му бяха хлътнали в сянката.

— Не ставайте глупав. Аз не съм престъпник, но имам достатъчно пари, за да наказвам хората по различни начини. Мога да отмъстя, без да наранявам физически някого.

Изведнъж болката в главата на Сидни Блекпул избухна с пълна сила.

— Няма да се почувствате по-добре, господин Уотсън.

Детективът усети, че тялото му се овлажнява. Под мишниците му бе избила пот.

— Това няма да помогне на майка му. Тя свикна със скръбта. Майките умеят да го правят. Аз опитах всичко — психотерапия, християнско смирение, Дзен. Нищо не отслаби гнева ми. Знам, че само вие можете да ми помогнете. Винаги разчитам на интуицията си — на нея дължа всичко.

— Аз? Но аз съм само едно от ченгетата, които разследват убийства в Холивуд. Случайно бях изпратен да разговарям с вас, защото нямаше друг на разположение.

— Аз помолих да дойдете вие.

— Искали сте да дойда аз?!

— Разпитах тук-там за екипите, разследващи убийства. Ако се беше оказало, че Джак е бил в къщата ни в Бел Еър в онзи ден, щях да направя същото за полицията в Западен Лос Анджелис. Или в Бевърли Хилс, ако беше видян там. Щях да се опитам да избера подходящ човек от което и да било районно управление, имащо право да се занимава със случая.

— И какво научихте за мен?

— Че сте много добър детектив, пиете „Джони Уокър“ с черен етикет и играете голф. За мен голфът беше предзнаменование. Членувам в крайградски клуб в пустинята и мога да ви уредя достъп до всяко игрище, което поискате. Само кажете.

— Мислите ли, че от управлението ще ми позволят да зарежа работата си и да хукна към Палм Спрингс?

— Ползвайте една седмица от насъбралата ви се отпуска. Вземете партньора си. Разбрах, че отпускът му ще свърши след десет дни. Ще се настаните в първокласен хотел. Ще ви хареса. Тук имам копия на всички полицейски доклади. — Виктор Уотсън потропа върху бюрото си. — Ще ги прочетете на спокойствие и ще извършите разследване по време на една адски приятна ваканция. Вашият лейтенант каза, че няма да има проблем.

— Би било неразумно…

— Вие сте най-добрият и за момента такава е Божията повеля.

— Откъде познавате лейтенанта?

— Бях спомоществовател на полицейските олимпийски игри и на турнир по голф и смятам да подкрепя шефа ви, ако реши да напусне службата си и да се кандидатира за кмет. Заместникът му ни запозна.

— Какво друго знаете за мен?

— Знам за вашето момче.

— По дяволите! — възкликна Сидни Блекпул, стъписан да установи колко много се поти от страхотната възможност да се възползва от всичките тези безплатни питиета и обещания за ваканция с голф.

— Докато говорехме за моето момче, лейтенантът каза, че и вие сте загубили син. При злополука със сърф.

— Лейтенантът има голяма уста.

— Но това е още едно предзнаменование! Нещо повече, помагайки ми, може би ще помогнете и на себе си. Като баща на баща. Моят начин да въздам правосъдие може да…

— Вече казахте, че не искате правосъдие. Вижте какво, господин Уотсън, детето ми почина преди четиринадесет месеца. Почти съм преодолял кризата. Не ми трябват тези глупости от сорта „баща на баща“.

— Ако можех да си купя спокойствие, щях да го направя. За пръв път от много години отчаяно се нуждая от нещо, което не се продава. Чувствам се напълно безпомощен. А за мен е ужасно да бъда безпомощен. Вижте какво, нали вече сте служили двадесет години?

— Двадесет и една.

— Можете да се пенсионирате, но не можете да живеете само с една пенсия, нали? Вероятно плащате издръжка на бивша съпруга.

— Не, кучката ми направи услуга. Преди няколко години се омъжи повторно.

— Имате ли други деца?

— Дъщеря на седемнадесет години. Живее с майка си.

— Само питам. Не знам много за вас, само което ми е необходимо. Затова си мисля, че вероятно предпочитате да оставите отрепките на улицата, но не можете да живеете само с една пенсия, без да работите, нали? Познавате ли заместник-шерифа Фил Дженкс?

— Той се пенсионира преди няколко години. Да, познавах го.

— Сега е шеф на охраната на „Уотсън Индъстрис“. Освен това е консултант по сигурността на три компании за клетъчни телефони, в които съм съдружник — в Сан Франциско, Сан Диего и Денвър. Плащам му деветдесет хиляди годишно.

— Радвам се за него.

— Готвех се да увелича заплатата му на сто хиляди, когато миналия месец получи тежък сърдечен удар. Изглежда трябва да му намеря заместник. Този път търсим по-млад човек. Пенсиониран полицай, разбира се. Предпочитаме неженен мъж, който няма нищо против да пътува из различни хубави градове.

— Аз нямам представа от компютърно техническо обезпечаване, господин Уотсън.

— Но познавате крадците, нали? Крадецът си е крадец. Какво друго има да се знае? Сид, ако ми донесете от пустинята онова, което искам, ще имате всичко, което пожелаете. С Фил Дженкс подписахме споразумение — ако работата не му харесва, може да напусне и аз ще му изплатя дванадесет заплати. Обадете му се. Ще ви дам номера. Питайте го дали харесва работата си. И той играе голф. Двамата членуваме в клубове в Сан Диего, Сан Франциско и Денвър. Имаме сезонни билети за…

— Да, разбрах. Но в момента имам страхотна мигрена.

— Обадете ми се утре, Сид — каза Виктор Уотсън и отвори вратата. — И запомнете, дори да не излезе нищо, ще прекарате една хубава ваканция в Палм Спрингс. Всичките ви разноски ще бъдат платени.

— Нищо няма да излезе.

— Поличбите, Сид. — Гласът на Виктор Уотсън прозвуча глухо. — Може би сме свързани. Вие и аз. Защото разбираме това.

— Кое?

— Наследеният от древността срам между бащи и синове. Сега го осъзнаваме. Трябва да получа отплата, Сид. Някакъв вид отплата за всичкия… този… шибан… гняв.

— Бих го нарекъл другояче.

— Обадете ми се — повтори Виктор Уотсън и затвори вратата.

Детективът си проправи път между вазите, урните и антиките, давайки си сметка, че всички тези непотребни вещи струват десет пъти повече от сделката, която му беше предложена. Догади му се. Надяваше се, че бързо ще намери тоалетна.