Сянката на койота

4.Ликът на президента Маккинли

Ото Стрингър приличаше на притежател на печеливш билет от държавната лотария. Чакаше на верандата на къщата си с два куфара и комплект стикове за голф. Поздрави съседите си подобно на Роналд Рейгън, застанал на портала на Военновъздушните сили. Беше се издокарал в чисто нова розова риза от изкуствена материя, подхождаща на закръгленото му лице, пуловер без ръкави на розови и зелени шарки и шапка за голф.

Когато Сидни Блекпул му се обади за ваканцията в Палм Спрингс, Ото не можа да повярва. Всъщност не можеше да повярва в нито едно от хубавите неща, които му се бяха случили, след като напусна смахнатата работа в отдел „Наркотици“ и постъпи в отдел „Убийства“, където поне се чувстваше в безопасност. През последните си месеци в отдел „Наркотици“ той бе започнал да получава послания свише. Не беше особено религиозен — определяше се като обезверен агностик — и ставаше презвитерианец само в опасни ситуации. Посланията, които получаваше свише, бяха ясни. И злокобни.

Така например, когато малко преди да напусне, го убедиха да участва в сделка с кокаин заедно с един доносник, действащ под прикритие. Така и не му стана ясно защо се съгласи. Та той имаше шестнадесетгодишен стаж като ченге! И тази загадка беше сама по себе си предзнаменование. Доносникът приличаше на един от онези болни от хепатит наркомани, които се хвалят на всяко арестувало ги ченге, че работят за ФБР или за Агенцията по наркотиците. Ото Стрингър му каза, че що се отнася до него, всеки приятел на федералните власти е добре дошъл колкото херпес на кура му, тъй като Агенцията по наркотиците винаги се опитваше да открадне заслугите на ченгетата от отдел „Наркотици“, когато не крадеше информаторите им.

Разбраха се и доносникът го убеди да присъства с него по време на сделката, за да може Ото да понесе тежестта от даването на показания в съда впоследствие. Доносникът убеди шефа му, че никой от другите ченгета от отдела не прилича по-малко на полицай, защото Ото имал телосложението на боксова круша.

Затрудненията възникнаха в секундата, в която влязоха в мотелската стая, където щеше да бъде извършена покупката с участието на един „много приятен хавайски тип“. Най-големият проблем беше, че нямаше кокаин. Нито други наркотици. Нито хавайски тип, приятен или не. Всичко се оказа пълна измама. Посрещнаха ги трима самоанци, най-дребният от които не би се побрал в телефонна кабина, разсъждаващи първосигнално.

Самоанците ги претърсиха за оръжия, но не намериха жичката, скрита по дебелия корем на Ото. Ала предавателят се беше повредил и не съобщаваше какво става на ченгето от отдел „Наркотици“, което седеше прегърбено над апаратурата в бронирания микробус, паркиран встрани от мотела. Въпросите бяха елементарни и по същество.

— Къде са парите, брато? — попита единият от самоанците.

— Искам да говоря със Сами — каза доносникът. — Къде е той?

Шамар.

— Къде са парите, брато?

— Това не е сделка, а чиста измама, така ли? — извика доносникът.

Шамар.

— Къде са парите, брато?

— Трябваше да се досетя, че е измама — изкрещя ужасеният наркоман за онези, които подслушваха. — Шибана измама!

Шамар.

— Къде са парите, брато?

— Виж какво, аз ти давам хляба в ръцете — извика доносникът. — Само ми позволи да те заведа при него. Отвори вратата и…

Шамар.

— Ще отида да го взема.

Ото Стрингър, невъоръжен и безпомощен, се боричкаше с втория самоанец. Третият го бе хванал за врата с докерска кука, която се оказа ръката му.

Кръвта от устата и носа на доносника опръска стената и Ото се досети, че предавателят не работи, затова реши да поеме нещата в свои ръце и заяви:

— Тази история отиде твърде далеч! Аз съм полицай! Заповядвам ви да пуснете този човек и да отворите вратата!

Шамар.

Черепът на Ото рикошира в стената, оставяйки пукнатина в мазилката.

— Добре, тогава не съм ченге — измънка той.

Шамар.

На самоанците изглежда им бе все едно.

— Стига глупости, брато. Къде са парите? — обърна се първият самоанец към Ото.

В същия миг предавателят в панталона му проработи. Полицаят, който подслушваше разговора подаде спешен сигнал, но когато шестте ченгета от отдел „Наркотици“ разбиха мотелската врата, Ото лежеше прострян на кухненската маса, а тримата самоанци му удряха шамар след шамар. Това го лиши от един зъб, разклати два други и му изрисува очи като на картина от Пикасо. Самоанците се редуваха. Преди да изгуби съзнание, Ото си спомни за количката със сладолед. Следващият. Кой е наред?

Разбира се, спасителите пребиха самоанците заради Ото, под предлог, че заподозрените са отказали да им сложат белезници, и трябваше да ги заливат с кофи вода, за да се свестят и да продължат да оказват съпротива. Но за Ото това не беше голямо успокоение. Побоят го извади от строя за пет дни. А и това не беше последното камъче, което обърна колата.

Следващата история се случи в така наречения „федерален петък“, когато служебната сграда изглеждаше така, сякаш бяха получили заплаха за бомба. Всички служители и бюрократи се изнасяха по-рано, особено ако бяха получили заплати.

В онзи следобед ченгетата от отдел „Наркотици“ чакаха на международното летище една колумбийска кокаинова свръзка и поради внезапен изблик на романтична страст, Ото Стрингър и неколцина други полицаи едва не загубиха живота си.

Хайди служеше в отдел „Наркотици“. Беше лъскава, красива кучка с атлетично тяло и дълги крака — най-агресивната, която Ото бе виждал. Никой не познаваше доберман, по-силен от Хайди. По време на една акция тя бе захапала дръжката на заключен кухненски бюфет и го бе помъкнала целия. Много я биваше в професията и Хайди знаеше това. Никога не пропускаше наркотик, когато душеше багажа и в онзи ден на летището беше в страхотна форма. С желание се хвърли към багажа на колумбиеца. Водачът й беше много горд. Другите ченгета от отдела също бяха много горди. А Дезмънд беше много възбуден.

Дезмънд беше специално обучено куче за откриване на бомби. Виждаше Хайди за пръв път. Всъщност, никога не бе виждал куче, търсач на наркотици. Дезмънд не беше лъскав и красив, нито атлетичен, а неугледна ловджийска хрътка с пърхот, лош дъх и очи като на Уолтър Мондейл. Подобно на Ото Стрингър, и Дезмънд беше изхабен от професията.

В онзи следобед ченгетата от Лос Анджелис извършваха рутинна проверка за бомба. Някакъв престараващ се полицай от охраната беше заподозрял глуповат на вид студент, който задавал странни въпроси на служителката на билетното гише. Дезмънд бе повикан да подуши малко, за да достави удоволствие на хората от летището, които още бяха напрегнати от неотдавнашната заплаха за бомба, отправена от терорист. Дезмънд изпълняваше служебните си задължения, които бяха да дреме до климатичната инсталация, когато подскачайки, влезе Хайди. Изглеждаше превъзходно. Беше готова за приключения.

Хайди беше толкова погълната от работата си, че лаеше в очакване, скимтеше от нетърпение и ръмжеше от възторг, когато надуши чантата с наркотиците. Дезмънд наблюдаваше надигащите се гърди на Хайди, заоблените й хълбоци и врата, където лъскавата й козина блестеше на светлината, и кървясалите му очи станаха кръгли като понички.

По-късно водачът му каза, че никога не е подозирал за странните усещания в слабините на Дезмънд. И водачът се възхищаваше на Хайди — как претърсва всяка чанта и куфар и се опитва да ги разкъса на парчета, но в същия миг ченгетата издърпваха багажа изпод носа й и измъкваха наркотика. Но от муцуната на Дезмънд покапаха лиги. Водачът му разбра какво става, едва когато забеляза розовото, лъскаво нещо, висящо от корема на Дезмънд. Песът се беше надървил!

Разбира се, кучетата търсачи на бомби би трябвало да се различават от останалите и да бъдат много благовъзпитани. Да открият експлозивите и после спокойно да се отдалечат и да седнат, докато сапьорите си свършат работата.

И когато Хайди направи четвъртия си удар, стана каквото стана. Може би Дезмънд чу някои от онези невероятно сладострастни гърлени стенания. Никой не разбра със сигурност. Песът пощуря и започна трескаво да клати хълбоци. Докато смахнатият студент повтаряше: „Кой, аз ли? Това не е моят куфар! Защо се държите с мен така?“, Дезмънд нададе ужасяващ вой.

По-късно всички осъзнаха, че това е било зов към Хайди: „Обичаш ли хубавите топки? Ще ти покажа чифт, които дрънчат като Биг Бен“.

Сетне Дезмънд връхлетя върху съмнителния куфар като бомбардировач по време на светкавична въздушна атака.

Не се наложи студентът да прави самопризнания. Така и не му прочетоха правата. Той изпищя: „Не-е-е!“ и се свлече на пода, сякаш го бяха простреляли в главата. Същото направи и Ото Стрингър. И ченгетата от отдел „Наркотици“. И служителите от охраната на летището, митничарите, водачът на Дезмънд и всички останали с коефициент на интелигентност по-висок от този на песа. Всички, с изключение на Хайди, която прекъсна работата си, занемяла от възхищение пред стария Дезмънд. Стори й се прекрасен, така както подмяташе куфара из цялото помещение.

Оказа се, че съдържанието може да изравни със земята онзи ъгъл на сградата. Само че това не се случи. И Дезмънд приключи с проверките на багажа по летищата. Ото Стрингър също.

— Благодаря — каза той, — но притегателната сила на жените ми е известна, затова не беше необходимо да гледам как Дезмънд пощуря по Хайди. И не ми трябват повече сцени с типове от джунглата, които би трябвало да си стоят вкъщи и да берат кокосови орехи, а не да стават ченгета. Ето защо ще приема предложението на холивудските ченгета. Зачеркнете ме от списъка си.

Както бе обещал, в десет часа сутринта Сидни Блекпул спря пред къщата на Ото Стрингър. Караше своята тойота корола и съвсем не беше така издокаран като Ото. Сидни Блекпул беше в морскосиня риза за голф, жълто-кафяв памучен панталон и мокасини.

— Изглеждаш страхотно — каза той на Ото, — но ако имаш още багаж, ще трябва да вземем ремарке. Натъпкани сме догоре.

— Искам да ти напомня, че все пак отиваме в Палм Спрингс — отговори Ото, опитвайки се да набута стиковете си за голф на задната седалка на колата. — Трябва да бъдем елегантни. Изтупай се малко, Сидни. Не искам да се чувствам неудобно.

— Обзалагам се, че стотина агнета са умрели в агония заради твоя пуловер. Искаш ли да караш?

— Ядох твърде много. Пък и нощес спах само около три часа. Мислиш ли, че хотелската ни стая ще е хубава? Каква ти стая! Цял апартамент! Жестоко!

Сидни Блекпул се насочи към магистралата за Холивуд. Докато минаваше покрай града, Ото погледна към сградата на полицията на Паркър Сентър, разтрепери се, като си помисли, че работата му с наркотиците е приключила, и не можа да не се ухили ваканционно. Започваше да вярва, че може да дочака пенсия, след като заминаваше за Холивуд и имаше за партньор Сидни Блекпул, когото познаваше от дванадесет години, когато двамата патрулираха по Нютън стрийт. Само му се искаше Сид да не беше толкова мрачен през цялото време.

— Само почакай, докато Драконката научи за това — замечтано изрече Ото.

— Бившата ти съпруга ли? Кога я видя за последен път?

— Не съм виждал нито нея, нито малките й дракончета. Двете години, през които бяхме женени, не чух нито една добра дума от онези пубертети. Първата ми бивша съпруга пък имаше три хлапета и всичките бяха отвратителни.

— Тежка е съдбата на полицая — отбеляза Сидни.

— Може би в Палм Спрингс ще се запозная с нечия бивша съпруга. Хубава. Богата. И двете ми бивши съпруги просто си затваряха очите по време на секс, защото мразеха да ме гледат да се кефя. Най-приятно ми ставаше, когато помръднеха, което се случи два пъти — по веднъж на всеки меден месец. Вкараха ме във фалит. Накрая кредиторите ми казаха, че ще изплатят дълговете ми за десет цента на долар. Попитах ги, луди ли са? Кой има толкова пари? Де да можеха да ме видят сега!

— Защо не глътнеш няколко успокоителни? Ваканцията може да се окаже скучна.

— Невъзможно! Вече чух за нашия хотел и за онзи тип Уотсън. Знаеш за кого е женен. При него не се минава евтино. Иска резултати.

— Няма да има резултати, Ото.

— Да, но можем да направим така, че нещата да изглеждат другояче. Разбира се, когато не сме на игрището за голф. Хей, спомняш ли си онзи стик, който щях да си купя последния път, когато играхме в Грифит Парк? Трябваше да го взема. Обзалагам се, че в Палм Спрингс цените се по-високи. Може да спрем някъде по пътя и да си купим топки.

— На големи голфаджии като нас им е достатъчна и по една.

— Знаеш ли, Сидни, може и двамата да намерим по една богата мадама в Палм Спрингс. Колко пъти би ти се предоставил подобен шанс? Да живееш в хотелски апартамент и само да се подписваш под поръчките за пиене, ядене и…

— Една съпруга ми беше достатъчна. Повече от достатъчна.

— Да, човек не бива да се жени за красиви мадами. Обзалагам се, че бившата ти съпруга е била готина.

— Да.

— Следващия път искам грозна. Такива повече ценят мъжете. И нямам нищо против, ако е по-стара от мен. Та нали и аз одъртявам.

— По-млад си от мен, Ото.

— Да, но и аз скоро ще навърша четиридесет. След две шибани седмици. Вече съм на средна възраст!

— Е, четиридесет не е точно средна възраст.

— Знаеш ли, че Пол Макартни е на същата възраст като теб? Не е ли удивително? Сякаш преди година „Бийтълс“ бяха хлапета. Непрекъснато мисля, че ще ставам на четиридесет. Приемам го наистина трудно. Слава богу, че е тази ваканция. Ще престана да мисля за средната си възраст. Първото, което си отива, е паметта ти.

— Това е второто.

— Знам, знам! Мислиш, че оная работа не ме плаши ли?

— Спокойно, Ото. Не се предавай. Ваканцията може да се провали.

— Черния Сид. — Стрингър поклати глава. — Ти не само виждаш чашата полупразна, но и изобщо не я виждаш. Сигурно ти е много трудно. Между другото, онази сутрин в „Таймс“ прочетох статия за анхедонията. Чувал ли си за това?

— Не.

— Ами, мисля, че ти си болен от анхедония. Поразява един на сто. Означава, че не можеш да се забавляваш. Никакъв вид развлечения. Също какъвто си на игрището за голф. Вместо да се наслаждаваш на играта, все едно са стиснали топките ти с нагорещени клещи.

— Голфът не доставя удоволствие никому. Пък и какво те кара да мислиш, че е игра?

— Както и да е. Хората, болни от анхедония, никога не се вълнуват от нищо. Само извършват рутинните движения.

— Като мен.

— Още не знаят дали е заразна или не. И болните си карат така. Не се вълнуват. Като стария Черен Сид с безизразния поглед.

— Може би невинаги е заразна.

Розовото лице на Ото изведнъж почервеня и Сидни разбра, че се е сетил за Томи Блекпул, макар че никога не бяха говорили за момчето.

Ото смени темата и каза:

— Защо ли се издокарах така? Мислиш ли, че ще изглеждам смешен в бричове за голф?

— Слаб си и още имаш коса. Не е честно. На твоята възраст.

— И на теб са ти останали стотина косъма. В Палм Спрингс ще ти купим перука.

— Ако се ожениш за богата мадама, ще можеш да си позволиш присаждане на коса.

Сидни Блекпул беше партньор на Ото Стрингър само от два месеца и много го харесваше, но мислеше, че трябва да си купи запушалки за уши, за да го издържа.

— Ти… изпадна ли във философско настроение, когато навърши четиридесет, Сидни?

— Не.

Сидни беше на четиридесет, когато видя Томи за последен път. След това престана да се страхува от средната възраст. Всъщност, вече не се страхуваше от нищо.

— Аз пък се настройвам философски — продължи да разсъждава Ото. — Мисля, че съм достатъчно възрастен, за да свия гнездо с някоя добра, грозна, богата мадама. Чудя се дали Йоко Оно ходи в Палм Спрингс? Мечтая да я сгащя в някое ягодово поле. Един вид, да отдам почит на „Бийтълс“.

— Много философско — отбеляза Сидни, превключи на пета скорост и престана с цинизма относно ваканцията. Може би щеше да усъвършенства поне ударите си със стика.

Хотелът отговаряше на най-високите стандарти на града. Във фоайето ромолеше фонтан, облицован с плочки, със сини и червени светлини под водата, виждаха се множество плетени мебели и бели вентилатори на тавана. В бара имаше пиано, а на балкона с псевдомексикански сводове — пластмасови маси за коктейли и повече висящи папрати, отколкото на Хаваите. Накратко, хотелът беше достатъчно грозен, за да накара Ото Стрингър да възкликне безапелационно, че е прекрасен.

Докато се регистрираха и чакаха пиколото, Ото изтича до един плетен стол, сложи си слънчевите очила и каза:

— Познай бързо! Кой съм?

— Де да знам. Кой си?

— Преподобният Джим Джоунс, тъпако!

— Той се застреля.

— Не бъди такъв черногледец, Сидни.

Хотелът беше гостоприемен като повечето в пустинята и имаше вид на проектиран през петдесетте години, скапано десетилетие за архитектурата, но за пустинните плъхове — последното, което е родило нещо в тази област. Това отношение се проявяваше по много начини. Докато всички туристи от Чикаго, Канада и Бевърли Хилс се прибираха вкъщи, обитателите на пустинята се връщаха в епохата на Айзенхауер. Макар и само на два часа път от Лос Анджелис, пицата с дижонска горчица и трюфели не подхождаше на този град.

Мъжът на гишето за регистрация рече:

— О, господин Блекпул и господин Стрингър? Има пратка за вас.

Изчезна за миг и се върна със запечатан и облепен със скоч кафяв плик. Връчи го на Ото, който се ухили и намигна на Сидни. Сигурно бяха пари. Секретарката на Виктор Уотсън бе казала, че ще се погрижи за всички разходи и в сейфа на хотела ще ги чакат „джобни пари“.

Фоайето беше пълно с обичайната за Палм Спрингс пъстра смесица от гости на хотела — представители на Айова в спортни сака, импресарио с кожено яке като това на Индиана Джоунс и „Ролинг Стоунс“, и неколцина бивши футболни защитници, трошачи на крака от Лас Вегас, захапали пури и накичени с диаманти. Имаше и две проститутки, работещи първа смяна, които се правеха, че отиват да плуват, но налитаха на клиентите като лешояди на мърша.

Докато вървяха след пиколото, Ото рече:

— Чувал съм, че богатите евреи идват да умрат в Палм Спрингс.

— Да, ако не понасят кубинците и хаитяните.

— И аз бих умрял тук.

— Няма значение къде ще умреш, а кога. А понякога и това няма значение.

— Наистина се опитай да не бъдеш такъв черногледец, Сидни. Хей, мисля, че във фоайето видях Фара Фосет!

Апартаментът, състоящ се от две спални и две бани, развълнува Ото, който в пристъп на екстравагантност даде на пиколото пет долара бакшиш. Вътре ги чакаше кофичка с лед и бутилка хубаво калифорнийско вино, кошничка с плодове и поздрави от управителя.

Сидни Блекпул пробваше двойното легло, когато Ото се втурна през междинната врата. Розовото му лице беше пребледняло.

— Какво има? Може би сърцето ти не издържа на целия този лукс? — попита Блекпул.

— Сидни! — изрева Ото. — Колко мислиш, че са джобните пари, които Уотсън ни е дал? За една седмица?

— Петстотин? — Блекпул сви рамене. — Храната и пиенето тук в хотела са безплатни, така че…

Ото изсипа съдържанието на кафявия плик и парите се разпиляха по леглото. Двадесет банкноти от по петстотин долара.

— Нямах представа чий израз стои на банкнотата! — прошепна Ото. — Здравейте президент Маккинли!

— Той каза, че може да се наложи да платим за някоя информация, но…

— Не можем да ги вземем, Сидни.

— Защо не?

— Десет хиляди? Още не съм си осигурил пенсия. Остават ми четири години.

— Не получаваме подкуп, за бога.

— Добре тогава. Ще заведем счетоводна книга и ще вписваме всеки долар. Ако се сдобием с някакви улики и платим на информатори, трябва да записваме разходите.

— Да не си откачил? Дойдохме тук да играем голф. Разследването е празна работа!

— Знам, знам. Трябва да му върнем най-малко девет хиляди.

— Наистина съм поразен от сумата, Ото. Никога не съм виждал десет бона на куп, но…

— Да, но имаш осигурена пенсия, а аз не. Хайде да му върнем осем хиляди. Два бона можем да оправдаем с едноседмични разходи. Почерпка за ченгетата, заплащане за информация и други такива.

— Нека да поразсъждаваме по този въпрос. Какво са десет бона за човек като Виктор Уотсън? Само писалището в кабинета му, което прилича на гноясал черен дроб, струва повече.

— Добре, ще върнем шест хиляди. Ще го преживея.

— Да отидем в бара да пийнем нещо. Нуждая се от „Джони Уокър“.

— Защо да ходим до бара, когато можем да си поръчаме тук, в стаята? Не е необходимо да помръдваме дори. По дяволите, не виждам как бихме могли да изхарчим десет хиляди долара. Дори пет. Колко ли струва масажът в такъв хотел? А колко ли бакшиш се оставя? Не можем да ги изхарчим, дори да искаме. Е, вероятно ще оправдаем разходи за седем бона. Поне трябва да опитаме. Чакай малко! Не бяха ли застреляли горкия стар шибан Маккинли?