Сянката на койота

12.Низвергнатият

В полицията в Минерал Спрингс работеха три жени, но само едната беше официален представител на властта. Рут Коско, единственият детектив в участъка, беше известна като Рут Копоя. Другата беше секретарка на Пако, архивистка и телефонистка, Ани Паскевиц. Наричаха я Ани Анемичната от дните, когато работеше в полицейската лаборатория в Сан Диего и взимаше кръв на арестантите, заподозрени в употребата на наркотици.

Изглежда във всяка полицейска лаборатория и областна морга има по един човек като Ани Анемичната. Зиме и лете тя беше бледа. Приличаше на албинос. Взимаше кръв и я анализираше, но сякаш самата тя нямаше своя кръв. Паскевиц винаги носеше подковани обувки, с които тропаше като Борис Карлоф, и беше поредното полицейско недоразумение, което прекарваше времето си в очакване да се пенсионира. Напусна работата си в Сан Диего и отиде в Минерал Спрингс заради разбитите си нерви. Кризата на средната възраст й се отрази толкова зле, че вече не можеше да уцелва вените на хората.

Веднъж доведоха един наркоман за изследване на кръвта и Ани Анемичната счупи рекорда на Гинес по брой на убождания, докато намери вената му. Направи двадесет и шест неуспешни опита. Дрогираният арестант започна да крещи и да пищи, че Ани е пробила повече дупки в тялото му, отколкото тримата мускетари на враговете си, а ченгетата — че шутовщините й са жестоко и необичайно наказание, затова пуснаха човека.

Хората започнаха да разпространяват слухове, че горката Ани носи спринцовката си навсякъде. Твърдяха, че по време на онова рекордно постижение е изтеглила костен мозък от задържания. Ченгетата казваха, че тя трябвало да работи нощем, никога не ядяла чесън и спяла в кашон с боклуци. Предупреждаваха, че ако кръвната ти група е АБ — любимата на Ани — да не се приближаваш до нея, инак лошо ти се пише.

Накрая й писна и се обади на едно ченге, което познаваше от Сан Диего. Той работеше като сержант в малко полицейско управление в долината Коачела. Уреди й събеседване, по време на което сержант Хари Брайт каза:

— Пако, няма да намериш по-усърдна жена от Ани.

Ани Анемичната замени орхидеите в Сан Диего с кактусовите градини в Минерал Спрингс и установи, че ако носи голяма сламена шапка и дълги поли, бледата й кожа няма да пострада от сушата и жегата. Общо взето се чувстваше по-добре, отколкото при кръвопусканията на юг.

В нощта, когато пустинният бухал уплаши Сидни Блекпул и Ото Стрингър, Ани Анемичната и Рут Копоя се оплакваха една на друга в пивница „Мираж“. Не желаеха да пият в клуб „11-99“ заради женомразците, които се навъртаха там. Но и двете знаеха, че ако искат да свалят някое младо мускулесто ченге, в Минерал Спрингс нямат голям избор, освен ако по-късно не отидат там.

Рут Копоя беше ядосана, защото работеше в Минерал Спрингс от две години и въпреки всичкото си слухтене, не бе разкрила нито едно убийство. Разбира се, през тези две години в Минерал Спрингс нямаше нито едно убийство, но Рут едва държеше чашата с уиски и не можеше да се успокои.

— Обзалагам се, че можех да направя нещо по случая „Уотсън“ — каза тя на Ани Анемичната. — Намериха тялото в околностите на нашия град, а полицията в Палм Спрингс не ме остави да се включа в разследването. А сега се появиха двама детективи от Холивуд, които също не се обръщат за нищо към мен.

— Иска ми се да бяха избрали Джери Фераро — измърмори Ани Анемичната. — Тогава онези копелета щяха да се държат по различен начин с нас.

И двете знаеха, че е по-добре да зарежат този разговор, ако евентуално им хрумнеше да отидат в „11-99“, за да свалят някой юначага.

Рут Копоя беше снажна млада дама и това привличаше дребосъка Олег Гридли, който седеше начумерен в края на бара. Брадичката му опираше в ръба. Поръча бира на Месалина, но се отчая, че някога ще спечели сърцето й.

— Хари Брайт беше единственото човешко същество в тази женомразка организация — изплака Рут Копоя. — Може би Франк Шегаджията трябва да го замести.

— Иска ми се да забода иглата в шибаната вена на Франк Шегаджията и да му изцедя кръвчицата — процеди Ани Анемичната, докато пиеше четвъртия си „Том Колинс“.

Рут Копоя се зачуди дали в слуховете за вампирство няма нещо вярно.

— А на мен пък ми се иска да забода малката розичка на Мерсия с всичко, което би я накарало да ме обикне! — провикна се Олег от другия край на бара.

— Имаш ужасно дълги уши за ръста си — каза Рут. — Какво можем да направим, за да не ни подслушваш?

— Мислите, че мъжете се държат лошо с вас — изстена Олег, който беше достатъчно пиян, за да се разплаче. — Това е защото са по-големи от вас. А всички са по-големи от мен. Лявата ти цица е по-голяма от задника ми!

— Трябва да смениш репертоара, Олег — посъветва го Рут. — Напиеш ли се, винаги започваш да говориш като отвратителен боклук. Затова Мерсия те мрази и в червата.

— Не разбирам женския пол — изплака джуджето. — Правя всичко за жените, а в замяна не получавам никаква любов!

— Подмени колекцията си от гнусни сексуални номера, с която постоянно се хвалиш — рече Ани Анемичната.

— Бих сторил почти всичко. Само не бих се отказал от автентичния си дъбов пояс на целомъдрието със свещената дупка. Та той е антика!

— Хайде да поговорим за проблема ти — предложи Рут Копоя, потропвайки по чашата с молива си. Сетне погледна зад бара, записа една-две детективски бележки и се ухили на джуджето. — Елементарно, скъпи мой Олег — каза тя. — Аз мога да ти помогна да свалиш Мерсия.

— Настина ли, Рут? — извика дребосъкът. — Ах, ще бъда толкова щастлив! Ще направя всичко за теб! Дори ще те вкарам в Страната на чудесата в малкото ми креватче! Ще ти покажа надуваемия си пенис в естествен размер и…

— Престани да дрънкаш глупости, Олег! — излая Рут. — Това е проблемът ти, скапана кофо с лайна!

— Добре, добре, съжалявам. И така, какво можеш да направиш за мен?

— Ами, доколкото разбирам, ти имаш само едно положително качество.

— Кое? Магазинът ми за автомобилни части? Миналата година изкарах петдесет хиляди долара.

— Е, тогава имаш две положителни качества. Богат си и изглеждаш добре.

— Наистина ли?

— Да, много си сладък — трябваше да признае и Ани Анемичната, която вече фъфлеше като Рут Копоя.

— Господи, Ани, върша делото на мрака само с истински големи момичета — извини се Олег, — но какво е едно духане между приятели? Можеш ли да сложиш краката си зад ушите?

— Ето какъв е планът ми, многознайко — прекъсна го Рут, отново поглеждайки зад тезгяха, към осемструнната хавайска китара, която барманът Рубен бе подпрял на касата. — Хрумна ми нещо, като видях онази китара.

— Каква е идеята ти, Рут? — извика Олег. — Престани да ме измъчваш!

— Ще сменим номера ти. Какви дрехи имаш вкъщи? Ани, ти също можеш да помогнеш. Ще трябва да вземем перука от фризьорския салон на Една, преди да е затворила. Ще превърнем Олег в мъж, на когото Мерсия няма да устои.

— Наистина ли? — радостно изквича джуджето.

Макар да не го съзнаваше, Рут Копоя бе направила важна крачка към обсебилото цялото й съзнание желание да разкрие убийство.

Когато Сидни Блекпул и Ото Стрингър пристигнаха в клуб „11-99“, стените бяха започнали да вибрират. Все едно от върха на високото скалисто плато някой стреляше с гранатомет, а мините летяха ниско и експлодираха оглушително.

— Сигурно днес са взели заплати — отбеляза Ото. — Може да ни провърви и чилито да е свършило.

Когато влязоха вътре, Бейтс Прилепа стоеше на бара, вдигнал чашата с третия си коктейл „Маргарита“, и се оплакваше от гражданка, която го заплашила със съд.

— Каза, че ще съди мен и градската управа за осемдесет милиона долара! — изплака Прилепа. — А аз само прострелях кучето й в крака. Това е всичко. Беше се отскубнало от каишката, но аз не забелязах това. Видях само раззината паст и зъби, които няма да те пуснат, докато не отрежеш главата!

— Познавам я — състрадателно каза Нейтан Хейл Уилсън. — Тя е една от откачалките от Фронта за освобождение на животните. Веднъж доведе бездомно куче в участъка и попита: „Какво ще направиш с горкото животно, полицай?“. А аз й рекох: „Ще го накълцам на кайма и ще го дам на другите кучета“. И тя ме заплаши със съд.

— Такава е полицейската работа — отбеляза Джей Едгар Гомес. — Всеки път, когато някое ченге затегне белезниците твърде здраво, се появява някой, който го заплашва със съд.

— Не ни плащат достатъчно, за да имаме пари и за съдебни дела, освен всичко останало — измърмори Мейнард Ривас. — Ако бях индианец от по-щастливо племе, веднага щях да се махна от този район. Ако бях Агуа Калиенте, щях да карам ферари, а не петгодишен пикап форд с предавка, виеща по-силно и от Джон Макенроу.

— Ненавиждам злословията! Дай ми телефонния си номер, за да подам оплакване срещу теб! — изкрещя Бигелоу Бобровата опашка от стола си до грамофонния автомат и всички ченгета го изгледаха кръвнишки заради неколегиалните намерения.

— Поне полицейската работа е постоянна и плащат редовно — каза Джоунс Голата пушка и вбеси всички, защото погледна на нещата откъм хубавата страна. — Познавам едно ченге от Ориндж Каунти, което напусна, за да стане филмова звезда. Не си докарва и петстотин долара годишно. Ще прекара старостта си разорен и оглупял, и ще реве до насита като Джони Вайсмюлер в „Тарзан“ в старческия дом за актьори.

— Чухте ли за Зелма Мобли, онази полицайка с големия задник от Палм Спрингс? — попита Уилсън. — Ще се омъжва за шефа си.

— Обожавам браковете между ченгета — отбеляза Франк Шегаджията. — Безопасни са като обществените бани в Сан Франциско.

— Трябва да им обясним някои неща за онези специални семейни спорове — каза Джоунс Голата пушка.

— Нали и двамата са ченгета — рече Пегас Прасето, пилотът на шерифския хеликоптер. — Би трябвало да се разбират.

— Като куче и котка — каза Дъстин Хофман, дактилографът. — Той ще бъде котката, горкият.

Сидни Блекпул огледа бара и отначало единственият чернокож, когото видя, беше Честър Пуф-Паф, който усърдно сваляше масажистка от хотел в Ранчо Мираж, но тя не проявяваше съчувствие към оплакванията от съпругата му.

— И как се запознахте със съпругата ти? — попита момичето.

— Танцувах няколко пъти с нея — изстена Честър. — В това се състоеше цялата ми грешка!

— Ще я зарежеш ли?

— Не мога. Бременна е в третия месец.

— Наистина ли? От теб ли е бебето?

Надявайки се да отмъкне масажистката под носа на Честър, Франк Шегаджията се намести от лявата й страна и прошепна:

— Маце, имаш тяло, което всеки осемнадесетгодишен би пожелал.

— Да — намръщена отговори тя. — Тогава изпрати ми някой осемнадесетгодишен и ще му го дам под наем.

— Вълнуваща си като нощна чекия — изсмя се подигравателно Шегаджията и се премести.

— Не мисли, че ще те вместя в графика си, грознико — каза момичето.

Джей Едгар Гомес се опита да предотврати кавгата, като се провикна:

— Кой иска още едно? Удължавам щастливия час с петнадесет минути!

Всички нададоха одобрителни възгласи и извикаха ура. Когато клиентите започнеха да се мусят, Джей Едгар знаеше как с лекота да ги прехвърли в следващата фаза.

Сидни потърси друго черно лице — някое, което се мъдреше на много по-едро тяло. И тогава го видя. Седеше далеч от ченгетата, в онази част на пивницата, заемана от цивилни, през две маси от Бигелоу Бобровата опашка. Сам. Главатарят на местния клон на бандата „Кобра“, Били Хайтауър.

Сидни и Ото си поръчаха питиета и купа от непопулярното чили на Джей Едгар. Този път в яденето нямаше живи твари. Двамата се приближиха до Били Хайтауър, който пиеше водка и мълчаливо наблюдаваше веселбата.

— Може ли да седнем при вас? — попита Сидни.

Той се вторачи изпитателно в тях, сетне погледна към свободната маса до рисунката на Джон Уейн.

— Аз съм Блекпул. Той е Стрингър. Детективи сме от Холивуд.

Това беше достатъчно, за да разпали любопитството на Били Хайтауър. Той кимна към незаетите столове и те седнаха. Ото започна да рови в чилито си, търсейки трупове.

— Да ви почерпя ли нещо? — предложи Сидни.

— Имам си пиене — отговори Били.

— Работим по случая „Уотсън“ — продължи Сидни, отпивайки от уискито си. — Момчето, което намериха в каньона.

— Малко сте се отдалечили от районното си управление, а? — попита Били Хайтауър, въртейки чашата с двойна водка.

Отблизо приличаше на истински пияница и Сидни трябваше да потисне импулсивното си желание да погледне дали по огромните му ръце има следи от убождания от спринцовка с амфетамин.

— Имаме информация, че момчето може да е било в Холивуд в деня, когато е било убито — обясни Сидни. — Затова се включихме в разследването.

Били Хайтауър погледна първо единия, после другия и накрая яденето на Ото.

— Тук не е като в Холивуд, но не е лошо — каза той. — Микроскопичните организми не оцеляват при този климат.

— И Холивуд не е какъвто беше — рече Ото, сви рамене и опита чилито. Не беше лошо!

— Чухме, че и вие сте били ченге — каза Сидни.

— Аха.

— Били сте и във Виетнам.

— Служех на страната си. Да не би да правят честване за военни заслуги?

— Разпитахме за вас във връзка със случая „Уотсън“.

Били Хайтауър не пропусна да забележи как ръката на Сидни се плъзна в джоба — така както ченге следи движенията на ръцете и пласьорът на наркотици дебне за резки движения. Мускулите му се стегнаха, после когато разбра, че не е заплашван от нищо, се отпусна.

— Само искаме да разберем дали момчето е ходило в каньона да купува наркотици — каза Сидни и бутна снимката към Били.

Рокерът я взе и я вдигна към оскъдната светлина на стенната лампа. Сетне драсна клечка кибрит и се вторачи в снимката. И тогава за пръв път се усмихна, оголвайки големи, счупени зъби.

— Е, в края на краищата са използвали информацията ми — каза той.

— Информацията ви? — попита Ото, дъвчейки бобените зърна от чилито.

— Да, това е момчето, за което се обадих.

— Джак Уотсън ли? — попита Сидни и посочи снимката.

— Не, неговата снимка беше публикувана във вестниците. Другият. Това момче.

Той посочи с дебелия си, обсипан с белези показалец Тери Кинсейл.

— Не следя мисълта ви — рече Сидни.

— Взели сте тази снимка от полицията в Палм Спрингс, нали?

— Не — отговори Сидни. — Имаме я от независим източник.

— По дяволите! — прошепна Били Хайтауър. — Що за щуротии? Дадох информацията на онзи тип три дни, след като намериха тялото. Веднага щом прочетох, че бащата дава петдесет хиляди долара награда! Ако това момче е очистило сина на Уотсън, наградата е моя.

Сърцето на Сидни Блекпул подскочи. Дори Ото спря да дъвче.

— Ако ни помогнете и се окаже, че момчето наистина е убиецът, ще бъдете начело на опашката за наградата на Уотсън — каза Сидни.

— Искам да ми го обещаеш, човече!

— Дадено. Ще го напиша черно на бяло, ако искате.

— Онази вечер вие ли бяхте в каньона с тойотата?

— Да.

— Дайте ми тридесет минути и после идете на същото място. Ще изпратя човек да ви посрещне и да ви докара до моята къща. Ще разговаряме на моя територия, не на ваша.

— Добре — съгласи се Сидни.

— Но парите са мои. Ясно ли е?

Когато се изправи, Били Хайтауър се оказа по-висок, отколкото изглеждаше. Прекоси пивницата, като стъпваше тежко с ботушите си и изчезна зад вратата, преди Ото да преглътне последната си хапка.

— Пак трябва да ходим на онова място — каза Сидни на партньора си, който кимна нещастно, но не коментира.

Двамата не забелязаха, че Ани Анемичната и Рут Копоя бяха влезли в клуба и избрали на грамофонния автомат песен от петдесетте години, която Джей Едгар Гомес понасяше, защото беше достатъчно стара. Плочата започна да се върти, точно когато дрезгавият глас на Рут надвика врявата, подсилен от полицейски мегафон, който уплаши всички до смърт.

— Госпожи, господа и разни! — извика тя. — Клуб „11-99“ с гордост ви представя единственият и неповторим — Елвис Елфа!

И когато от плочата Елвис Пресли запя „Ти си само една хрътка“, Ани Анемичната отвори вратата и вътре, поклащайки се, влезе Олег Гридли.

Беше издокаран в бяла сатенена риза с яка, по-голяма от главата му, и най-тесния панталон, който можа да намери от времето, когато тежеше тридесет и два килограма, не се беше подул до четиридесет и два и си падаше по диското. Носеше ботушки на пайети на мажоретка, които Ани бе взела от дъщерята на една фризьорка от салона на Една. На главата му се мъдреше черна перука в стил помпадур, с дълги бакенбарди.

Държеше нещо като миниатюрен музикален инструмент — осемструнна хавайска китара, която бе взел от Рубен, бармана на пивница „Мираж“.

Отваряше устата си в синхрон с Елвис Пресли и подлуди тълпата.

Олег Гридли знаеше всички движения. Завъртя задник. Разклати бедра. Обърна се с гръб към пресипналата от викане публика и разтресе тяло. Според Мерсия, беше прелестен.

— Това е то шоу бизнесът, госпожи и господа! — извика Рут по мегафона.

Месалина скочи от стола си и започна бурно да аплодира упорития си обожател.

Към края на изпълнението Олег разбута тълпата, започна да танцува пред Месалина и й показа най-сполучливата имитация на Елвис Пресли, която можеше да се види в долината Коачела.

— „Никога няма да хванеш заек и не си миии приятел.“

И Мерсия едва не се хвърли върху джуджето. Рут Копоя беше много горда.

Детективите трябваше да издържат още една класика на Елвис Пресли. Олег се качи на висок стол и „изпя“ „Обичай ме нежно“ на Месалина, която беше достатъчно пияна, за да се разплаче, примирявайки се с джудже в леглото.

Само Бигелоу Бобровата опашка, пиян и начумерен както обикновено, не се радваше на изпълнението на Олег. Всъщност, беше адски ядосан. Стана, клатушкайки се от стола, и докато тълпата ревеше: „Бис!“, поиска да спуснат завесата. Приближи се до дребосъка и го обвини в кражба.

— Това е китарата на Клайд Съгс! Откъде я взе, дребен негоднико?

— Разкарай се! — предупреди го Олег. — В отделението за алкохолици не сервират джин.

— Той е откраднал китарата на Клайд Съгс — заяви Бигелоу пред тълпата, която загуби интерес, тъй като Бобровата опашка явно беше в настроение да вдига скандали, а по тези места това беше предсказуемо като силния вятър.

— Намерих я в Самотния Каньон — продължи Бигелоу — и я продадох на Клайд Съгс.

Разбира се, вече никой не слушаше глупостите му. Всички се бяха върнали към пиенето, танците, оплакванията и разврата. С изключение на Джоунс Голата пушка, който се отказа от опитите си да съблазни касиерка от Палм Дезърт и се приближи до намусения пустинен плъх.

— Къде в Самотния Каньон я намери, Бигелоу? — попита той.

— Край пътя, отиващ нагоре. До разклона.

— Може ли да я видя, Олег? — обърна се Джоунс към джуджето.

— Разбира се! — отговори ядосаният дребосък. — Не знам какви ги бръщолеви онзи плъх. Взехме я назаем от Рубен от пивница „Мираж“. Рут и Ани бяха с мен.

— Тогава Рубен я откраднал от Клайд Съгс — заяви Бобровата опашка, търсейки справедливост в този окаян, шибан свят.

— Защо не се върнеш на масата си, Бигелоу? — попита Джоунс Голата пушка. — Аз ще се заема с разследването на това тежко престъпление.

— Вероятно ще позволиш на онзи богат пигмей да те подкупи да не изпълниш служебния си дълг — измърмори Бигелоу, но се върна на мястото си.

— Веднага ще се върна — каза Джоунс на Олег, който се бе присламчил до Мерсия и се радваше на внимание, чудейки се как ще изпие питиетата, с които го черпеше възхитената публика.

— Виждаш ли, не е необходимо да бъдеш зъл и извратен тип, когато можеш да използваш мозъка си — гукаше Мерсия на вече популярния дребосък. — Можеш да бъдеш адски сладък и мил.

— Мерсия — мрачно заяви той, — трябва да ти призная нещо. Пенисът ми е много грозен. Една нощ миналата година Максин Фарбъл тръшна прозореца и ми го прищипа, защото надничах в спалнята й, тъй като мъжът й се бе върнал по-рано. И най-голямата ерекция, която получавам, може да ти се види като копче на балтон.

— Размерът и красотата не са важни — каза Месалина, сгушвайки се в новия идол. — Не ми пука, дори ако трябва да го вдигаш с пинсета.

Сидни се готвеше да каже на Ото, че трябва да тръгват към каньона, когато вдигна глава и видя бившия сърфист, който държеше хавайската китара.

— Това може да е онова банджо — каза Джоунс Голата пушка.

За десет минути проследиха одисеята на хавайската китара от Минерал Спрингс и стигнаха до предположението, че това наистина може да е струнният инструмент, който Джоунс бе чул в деня, когато откри овъгления труп на Джак Уотсън.

— Звучеше като банджо — обясни младото ченге.

— Странна китара — отбеляза Сидни. — Бих искал да знам повече за хавайските китари. Тази има осем струни. Как изглеждат обикновените?

— Мисля, че са четириструнни — отговори Ото.

— Може би няма нищо общо със случая — рече Джоунс. — Вероятно някой я е изгубил в каньона.

— Поне си заслужава да проверим — каза Сидни.

Инструментът беше старинен и изящно изработен. Производителят беше „Мартин & Ко, Назарет“. Блекпул записа информацията в тефтерчето си.

— Знаете ли какво — рече Сидни, — нека да запазим вещественото доказателство непокътнато, в случай че се окаже важно. Кажи на бармана на пивница „Мираж“, че ще я задържите за няколко дни.

— По-добре утре да се обадя на детективите в Палм Спрингс — каза Джоунс.

— Не го прави… още — рече Сидни и това накара Ото да се замисли. — Детективът, който работеше по случая, отсъства от града. Не казвай на никого за това. Ще се обадя тук-там и ако излезе нещо, ще уведомя полицията в Палм Спрингс. Ще представим китарата като веществено доказателство, когато му дойде времето.

— Добре — съгласи се Джоунс, сви рамене и дръпна няколко пъти струните на китарата. — Може да я изпробвам пред онази сексапилна касиерка, която все ми отказва. Олег постигна успех с този номер.

— След няколко дни ще ти кажа какво ще правим с китарата — каза Сидни. — Но не забравяй, недей да казваш на никого за нея.

— Между другото — каза ченгето сърфист, — по една от радиостанциите от Палм Спрингс чух някогашен певец, който имаше глас като на онзи човек. Казва се Руди Вале.

Изведнъж Мейнард Ривас, който всеки момент щеше да се разплаче, защото напоследък твърде много отрепки искаха да съдят ченгета, нададе нещо като индиански боен вик.

— В чилито ми има щурец!

— Долна лъжа! — изкрещя Джей Едгар Гомес, който бе потопил ръце до лактите в мръсната вода в мивката. — В шибаното ми чили няма щурци!

— Има голяма, грозна уста и слабо тяло и подскача като маниак от Формула едно! — извика вбесеният индианец. — Или е щурец, или е Мик Джагър!

— Лъжи! Лъжи! — изрева Гомес.

— Цял живот намирам щурци в чилито си! Писна ми! Още утре ще наема някой безмилостен евреин и ще стана собственик на това скапало място! — обеща индианецът.

Намираха се на половината път до Самотния Каньон, когато Ото каза:

— Тая работа не ми харесва, Сидни.

— И на мен не ми се ходи там, но…

— Не ми харесва начина, по който постъпваме.

— Какво искаш да кажеш?

— Този случай е на полицията от Палм Спрингс. Ако хавайската китара има нещо общо с убийството, трябва да им кажем. Не обичам да укривам доказателства. Това ме изнервя.

— Не укриваме доказателства. Китарата може дори да не е доказателство.

— Друг ще реши дали е така. Случаят е техен.

— По дяволите, Ото, детективът им дори не е в града в момента. Само ще проверим. В това няма нищо лошо.

— Можем да ги държим в течение какво правим, а още не сме стъпили в участъка.

— Ще отидем, когато му дойде времето.

— Така постъпваха с нас федералните агенти. Държаха ни в неведение и се опитваха да ни откраднат славата.

— Не го правя заради славата, Ото.

— Знам — каза Стрингър, поглеждайки през прозореца към пустинния пейзаж, минаващ покрай тях на светлината на фаровете. — Правиш го за пари.

— Заради работата. Искам онази длъжност.

— Ще ти помогна, но ако отбележим напредък в разследването, искам да отидем в полицията в Палм Спрингс и да им кажем какво сме научили. Още не съм си осигурил пенсия. Не искам да загубя работата си.

— Така и ще направим, Ото. Не бих постъпил другояче.

Асфалтовият път сякаш стана по-тъмен, ако това беше възможно. Луната изглеждаше по-малка от обикновено, но на небето блестяха повече звезди. От време на време стенещият вятър изсвирваше пронизително. Изведнъж видяха голям силует вдясно от пътя. Спрял микробус с изгасени фарове. Когато детективите се приближиха, фаровете примигнаха веднъж.

— За нас е — каза Сидни.

— Безопасно е като прохода Кибер19 — отбеляза Ото. — Или като мексиканска сватба.

Сидни зави след кръстопътя, спря, слезе и заключи тойотата. Ото извади фенерчето и двамата зачакаха. Микробусът бавно потегли към тях. Фаровете ги заслепиха. Доволен, шофьорът намали светлините, спря до двамата мъже, пресегна се и отвори вратата.

— Единият да се качи отзад — чу се женски глас.

Шофьорът се оказа млада жена, най-много на тридесет години. В косите й можеха да свият гнезда три катерици и един торбест плъх. Беше облечена в мръсна впита фланелка и рокерско яке с рисунка на кобра на гърба. Приличаше на сервитьорка от долината Коачела и може би наистина е била такава, преди да бъде „осиновена“ от обявените извън закона рокери. Беше хубава за живот, при който хората остаряват, преди да пораснат, ако изобщо доживееха до тази възраст.

— Казвам се Джина. Ще ви заведа при Били.

Джина не говори много по време на петминутното пътуване нагоре по хълма. Асфалтът свърши. Поеха по чакълест път и завиха наляво. Минаха покрай шест къщи, всяка със зло куче. Чакълестият път се виеше близо до ръба на каньона. Досами пропастта бе кацнала къщичка с гипсова мазилка.

— Там живее Били — каза младата жена.

— Ти с него ли живееш? — попита Ото.

— Аз живея ей там, от другата страна на каньона. С моя стар мъж.

— И той ли е от „Кобра“?

— Всички са от „Кобра“. Всички около мен.

— С кого живее Били? — попита Сидни.

— С когото свари — отговори Джина, внимателно наблюдавайки чакълестия път, който беше отчасти разбит там, където завършваше в обръщало пред бърлогата на Били.

Хайтауър отвори вратата, когато микробусът спря пред къщурката, закривайки светлината с туловището си. Беше съблякъл якето си и се виждаше, че огромното му тяло е започнало да затлъстява. Но фигурата му все още беше внушителна.

Сидни тръгна пръв, а след него — Джина и Ото. Били Хайтауър оголи счупените си зъби, когато детективите влязоха в къщичката.

— Е, тук не е като в Холивуд — ухили се той, — но поне е моя и съм я платил. Искате ли да пийнете нещо? Имам водка и бира.

— Бира — каза Сидни.

— И за мен — рече Ото.

Детективите се настаниха на кадифеното канапе, което несъмнено навремето бе имало някакъв цвят. Навсякъде се виждаха мазни петна. Рокерите бяха оставили следи там, където бяха стъпвали, седели и лежали. Килимът също беше изцапан с моторно масло.

На мръсната жълта фланелка на младата жена също имаше моторно масло. Памучната тъкан беше опъната на големите й, арогантно вирнати гърди. Тя помогна на Били да извади бирите и се вторачи в двамата детективи любопитно и дружелюбно. После каза:

— Били, мръсна съм. Имаш ли нещо против, ако се изкъпя? Душът ни не работи от седмица и Шаму не иска да го поправи.

— Разбира се, сладурче — отговори Хайтауър и явно се развесели, когато Джина съблече фланелката си пред мъжете.

— Това е начин да кажеш на приятелка на рокер, че циците й са мръсни — рече тя на детективите. — По цял ден вися на гърба на мъжа си. Погледнете блузата ми!

Разбира се, Джина знаеше, че те не гледат фланелката, която тя се преструваше, че оглежда, а гърдите й, особено дясната — украсена с татуировка на брадат рокер, яхнал „Харли Дейвидсън“. Зърното представляваше фара на мотора.

— Може да получиш награда от петдесет бона от фирмата „Харли Дейвидсън“, ако видят това — каза Ото.

Младата жена се засмя весело и му намигна.

— Като стана дума за петдесет бона… — започна Били Хайтауър, после се обърна към Джина. — Хайде, иди да се изкъпеш. Трябва да поговорим по работа.

Щом чуха звука на течаща вода, Били се ухили и рече:

— Много се гордее с онази татуировка. Иска да я покаже на всеки.

— Мъжът й няма ли да се сърди, че се е къпала при теб? — попита Ото, отпивайки от бирата.

— Тук не сме егоисти — отговори Били. — Оставихме тези неща там, откъдето дойдохме. Делим всичко.

— След като напусна полицията… — започна Сидни, но Хайтауър го прекъсна.

— След като ме уволниха.

— След като те уволниха, какво те накара да дойдеш тук?

— Вятърът ме довя.

— Но защо в рокерски клуб?

— Защото те ме искаха.

— И стана главатар на местната банда.

— Не е ли това своеобразна история на успеха? — изрече дълбокомъдрено Били, като пресуши бирата си и с тежки стъпки влезе в кухнята да вземе друга. Върна се и добави: — Тези копелета не са толкова лоши. Като повечето от момчетата, с които бях във Виетнам. Показах им какво да правят, когато ченгетата ги спрат. Научих ги на едно друго за вероятната причина, обиските и арестите. И накрая скъсах от бой най-гадните от тях, докато ме заобичаха. Всеки се нуждае от баща.

— Има ли нещо вярно в слуха, че продаваш наркотици на младежите в Палм Спрингс? — попита Сидни.

— Бих искал да е вярно. Но в тези каньони се произвеждат само амфетамини, които се разпространяват наоколо. Не казвам нищо, което вече не е известно на всички. Тук почти всяка колиба е лаборатория. Не че всички са богаташи, но живеем сносно.

— По колко върви белият прах тук? — попита Ото.

— Около шест хиляди и петстотин за двеста и петдесет грама амфетамин. Бедата е там, че онези задници от „Кобра“ също са пристрастени към тези лайна. Казват, че били по-хубави от хероина. Не се зомбирали за повече от три часа. Можело да смениш двигателя на мотоциклета си, да боядисаш кухнята и да удариш два тека на жена си. Но никога не могат да направят всички тези неща, когато са дрогирани.

— А ти друсаш ли се? — попита Ото.

— Не като тези дръвници наоколо. Иначе разправят, че само опитвали производството. Глупости! Друсат се яко! Между другото, мисля, че наркотиците трябва да бъдат узаконени. Всички искат по-ниски данъци, нали? Дрогата е по-хубаво от държавната лотария. Купуваме скришом съставките от легализирани фармацевтични предприятия. Де да знаех онова, което знам сега, когато бях ченге! Можеше да живея в Акапулко.

— Добра печалба, а? — попита Ото, който по душа си оставаше ченге от отдел „Наркотици“.

— Адски добра. Червеният фосфор и йодоводородната киселина се продават легално. Всеки идиот може да забърка сместа. Пък и някой е улеснил нещата. Германците измислиха ефедрина, най-голямото им химично откритие след „Циклон Б“. Едва не унищожиха евреите с него. Взимаш ефедрин и един водороден атом и получаваш амфетамин.

— Откъде, по дяволите, купувате водородни атоми? — зачуди се Ото.

— Както и да е, предпочитам да търгувам с хероин за смъркане. Получаваш тридесет процента повече на грам и клиентелата е по-приятна. Но за хора като нас е много трудно да си го набавяме на изгодна цена. Казали са ви, че Били Хайтауър продава дрога на младежите в Палм Спрингс, така ли? Никога не съм продавал на малолетни. И това ме подсеща за целта на срещата ни. За онова момче на снимката, която ми показахте.

— Казва се Тери Кинсейл — рече Ото.

— Не знам имената на хората, които купуват бял прах, но помня лицата. Виждал съм го два пъти, веднъж в бар в Катидрал Сити и втори път на този хълм в нощта, когато изчезна момчето на Уотсън. И съобщих този факт на полицията. Затова аз трябва да получа наградата, ако той е очистил Джак Уотсън.

— Как се запозна с него? — попита Сидни.

— В онази нощ отидох с един от моите хора да занеса една унция хероин на едни педерасти в бара на магистрала 111. Момчето беше сред онези, които взеха доставката.

— Той ли ти плати?

— Не, любовникът му.

— Кой беше любовникът му?

— Някакъв педал. Моят човек го познаваше, затова нямаше проблеми. Местен гей с много кинти и апетит за хубави млади момченца като онова. Тери каза, че би искал да прави бизнес с нас от време на време. Обичал да смесва амфетамин с други наркотици. Мисля, че си търсеше белята.

— И после го видя в нощта на убийството?

— Тогава имах повече работа от обикновено. Бяха дошли много типове от Катидрал Сити. Казах на моите хора, че трябва да слезем там, долу, и да направим сделката. Има един от бандата „Кобра“, който припечелва много добре от педерастките барове. Хубав, облечен в кожени дрехи. Перчи се насам-натам. Шашка педалите, които му купуват питиета. В онази нощ искаше една унция от моя запас, но аз му отказах. Чакал го някакъв клиент, там където свършва асфалтовият път. Всичко това не ми хареса, затова взех пушката и излязох да видя. Беше Тери и едно друго момче.

— Уотсън? — попита Ото.

— Не. Някакъв остриган от Туенти-найн Палмс. Морски пехотинец с лунички на носа, треперещ в двадесетдоларовите си обувки. Познавах Тери от преди.

— Продаде ли му дрога?

— Казах им да се омитат и повече да не идват при мен, инак ще пусна кучето да им ръфне задниците.

— Какво мислиш, че правеше Тери с морския пехотинец? — попита Ото.

— А ти какво мислиш? Искаше да го дрогира, за да го чука. Какво друго би правил с деветнадесетгодишен морски пехотинец?

— Какво си помисли, когато прочете, че са намерили колата на Уотсън от другата страна на каньона? — попита Сидни.

— Разтревожих се да не го е застрелял някой от моите хора. Опитвам се да организирам тези дръвници да вършат законен бизнес. Вижте „Ангелите на Ада“. Всяка година правят подаръци на бедните. Можем да се поучим от тях. После ги привиках. Разпитах ги един по един. Уплаших до смърт онези, които се плашат лесно. Нищо. Никой от хората ми не беше застрелял момчето. Затова си помислих, ами педалът и морският пехотинец? В онази нощ Тери беше тук, на хълма. Но може би нямаше нищо общо с убийството. Вероятно някой бе отвлякъл момчето на Уотсън и сетне нещата са се объркали, застреляли са го и са го хвърлили в нашия каньон само защото се е намирал по пътя им към Лас Вегас. Ето защо, след няколко дни престанах да се безпокоя за това.

— И какво стана после?

— После Уотсън се появи по телевизията и предложи наградата. Рекох си, едва ли е Тери, но за петдесет бона си заслужава да опитам. И се обадих.

— В полицията в Палм Спрингс?

— Не ги познавам, затова не им вярвам. Обадих се на човек, когото познавам и комуто вярвам и му разказах за Тери, за колата му и за педерасткия бар, където го срещнах.

— Каква беше колата? — попита Ото.

— Порше 911. Черно. Предполагам, че е било на някой от любовниците на Тери.

Сидни погледна Ото, който беше ченге достатъчно отдавна, за да знае правилата на играта. Сетне отпи от бирата и спокойно подхвърли:

— Кое беше ченгето, на което имаше доверие? На кого разказа всичко това?

— На единственото ченге, на което вярвам. Хари Брайт от полицията в Минерал Спрингс. А сега вярвам и на вас, момчета, защото това е шансът ми да взема наградата.

— Защо вярваше на Хари Брайт?

Били Хайтауър се усмихна и отговори:

— Ако го познавахте, нямаше да питате. Ако той ми беше партньор, и до ден-днешен щях да работя в полицията. Хари е ченге на ченгетата и е свестен човек. Единственият, който сядаше при мен в клуб „11-99“ и ме черпеше. А тази вечер и вие го направихте. Всички ме мислят едва ли не за убиец и наркоман. Запознах се с Хари, когато се включих в „Кобра“. Той дори се опита да ме вкара в управлението в Минерал Спрингс, когато го сформираха, но те не те взимат на работа, след като си разбил физиономията на капитан от полицията. Независимо дали негодникът си го е заслужавал, или не. През последните шест години прекарах много време с Хари Брайт. Пихме, разказвахме си истории за ченгета и се смяхме. Само той и аз.

— Къде? В клуб „11-99“?

— Не бих причинил това на Хари — отговори Били Хайтауър, клатейки глава. — Не бих искал другите да видят, че се държи приятелски с човек като мен. Той държеше на кариерата си. Беше твърде близо до пенсия, за да се провали. Когато Хари искаше да седне с мен в кръчмата, аз намирах някакво извинение и излизах. Само за да го предпазя от неприятности. Пристигахме тук.

— В тази къща?

— Да. Понякога, когато се търсеше човек за нощна смяна или някой от ченгетата се разболееше, Хари го заместваше, идваше тук и разговаряхме. Паркираше патрулната кола на пътя и пристигаше тук, както беше облечен с униформата. Веднъж един тип едва не припадна, като видя, че Хари се приближава с фенерчето. Седяхме и пиехме. Само двамата. Той винаги пиеше много. Тревожех се повече за работата му от самия него. Понякога се натряскваше толкова много, че преспиваше в патрулната кола.

— На колко години е Хари Брайт?

— Тази Коледа ще се пенсионира. През декември ще навърши петдесет. Горкият Хари. Няма да разбере, когато получи първата си пенсия.

— Кога получи инсулта? — попита Ото.

— Мисля, че беше през март. Два пъти ходих да го видя в болницата. Дори се изкъпах и облякох костюм, за да не уплаша докторите и сестрите. Не можах да го понеса. Хари беше едър и мускулест. Бащата, за който винаги си мечтаел. И наистина беше като баща на всички ченгета от онзи участък. Пако е шефът, но Хари беше бащата и Пако го слушаше. А сега, искам да разбера нещо от вас.

— Стига да го знаем — каза Сидни.

— Откъде взехте онази снимка?

— От къщата на Виктор Уотсън. Икономът я намерил и ни я даде с надеждата, че може да е улика.

— Искате да кажете, че в полицейските доклади не се споменава за моето обаждане за онова момче Тери?

— Е, може да има нещо — отговори Сидни. — Още не сме прочели всичко. Възможно е ченгетата от Палм Спрингс да са го сложили в отделна папка, която не сме виждали. Или да са го записали на някоя бележка, която са загубили.

— Да. Ами, не вярвам Хари Брайт да го е премълчал. Беше твърде добро ченге, за да пренебрегне информация като тази. Затова искам да ме имате предвид. Ако Тери е замесен, имам право да получа наградата.

— Добре — каза Сидни. — Жалко, че не можем да разговаряме с Хари Брайт.

— Никой вече няма да може да разговаря с него. Последния път, когато го видях, изглеждаше много зле. Чух, че състоянието му се е влошило още повече. Гледа в една точка. Дори не реагира с мигане на очите. Не бих издържал да го гледам в това състояние.

— Кой го познава най-добре? Имам предвид, освен семейството му.

— Хари няма семейство. Живее сам в малка каравана от другата страна на Минерал Спрингс. Все ме канеше да му отида на гости, но аз все отказвах. Не исках да го виждат с мен. Обещах, че ще отида на вечеря, когато получи първата си пенсия. Тогава вече нямаше да ми пука какво говорят хората на кмета или областният прокурор. Живееше съвсем сам. Беше разведен.

— Кой го познава най-добре? — повтори Ото.

— Не знаете ли? Другият сержант, Кой Брикман. Работили са заедно в полицията в Сан Диего преди години. Доколкото знам, той е най-добрият приятел на Хари.

— И още нещо — каза Сидни. — По-рано тази вечер те видяхме да отиваш с мотора към горичката от вечнозелени храсти, където са намерили колата на Уотсън. Защо го направи?

— Онзи ден видях младото ченге Джоунс да слухти из каньона. Стана ми любопитно дали няма нещо ново след всичкото това време. И когато днес се стъмни, докато се връщах от пощата, видях там друго ченге. Приличаше на Кой Брикман и си помислих, какво става, по дяволите? После съзрях вашата тойота. Вече бях чул за вас в клуб „11-99“.

— Не си изпуснал много, Били — ухили се Сидни.

— Минерал Спрингс е малък град. Значително сме се ограничили в нашия свят.

Изведнъж навън се чуха стъпки и Били Хайтауър вдигна дебелия си пръст към устните. Напрегна тяло, после се усмихна и каза:

— Влизай, Шаму, тромав негоднико, преди някой да те е застрелял като койот.

Вратата се отвори и вътре влезе мъж, който бе малко по-нисък от Били Хайтауър. Тежеше почти колкото трактор. На черните си рошави коси носеше гръцка моряшка шапка. На мръсното му, обрасло лице стърчеше прошарена брада. Беше с неизменните ботуши и мърляви джинси. Токата на колана му беше от сребро и тюркоаз, и голяма колкото поднос за пуйка. На шестте си пръста — осеяни с толкова много белези, че приличаха на корал — имаше пръстени, също сребърни, с тюркоази. И беше пиян. Адски пиян, с онзи безумен поглед, сякаш бе смесил алкохол и наркотици.

— Къде е Джина? — попита той, гледайки кръвнишки двамата детективи.

— Къпе се! — отговори Били Хайтауър.

— Тук съм, сладурче! — извика Джина от банята. — Мия си косата! Ей сега излизам!

— Какво правят тези ченгета тук? Джина ми каза, че си я изпратил да ги доведе.

— Те не са от отдел „Наркотици“. Работят по онова убийство, когато ролс-ройсът падна в каньона.

— Ченгетата са си ченгета — заяви Шаму и залитна, като се опита да се подпре на вратата. — Всички миришат на едно и също.

— Джина! — изкрещя Били. — Излез и заведи Шаму да си легне. Тази вечер не е в добро настроение. Искаш ли бира, братко?

— Нямаш право да ги водиш тук — каза Шаму и гневно се вторачи в Били Хайтауър. Устните му бяха ядно извити и увиснали.

— Правя каквото сметна за добре — рече Били. Гласът му беше тих и хладен като затворнически двор. — Аз съм главатарят.

— Ти си шибан негър с голяма уста и много взе да се големееш. Къде е жена ми?

— Тя не е твоя жена, братко. Сама разполага със себе си. Може да прави каквото иска на този хълм. С когото поиска. Не забравяй правилата.

— Джина! — изрева Шаму и на Ото му се стори, че прозорците ще се пръснат.

Ото беше нещастно холивудско ченге, далеч от собствената си територия. Шаму приличаше на онези казаци, които изпиват водката до дъно, само за да изядат после чашата.

Младата жена излезе от банята. Беше облечена и бършеше косите си, които сега изглеждаха не мишо кестеняви, а пясъчноруси.

— Прибирай си задника вкъщи, кучко! — кресна пияният великан. — Не съм ти казал да идваш тук и да си сваляш дрехите.

— Идвам, Шаму, нека само да…

Той я удари толкова силно с разперена длан, че тялото й политна встрани, събори масичката с лампата и тупна на пода до канапето. Джина се разплака.

— Ти току-що ме обиди — каза Били Хайтауър и бавно се надигна. — Употреби насилие срещу един от гостите ми. Наруши правилата.

Брадатият великан вече не приличаше на обезумял. Започна да се кикоти, сякаш изведнъж изпадна в чудесно настроение. Наведе глава и се нахвърли върху Били. Телата им се сблъскаха и общо тристате килограма плът на обявените извън закона рокери се завъргаля из малката кухня и смачка масата като картонена кутия.

Двамата детективи скочиха и се втурнаха да помагат на Хайтауър, но стиснат в прегръдката на Шаму и гърчещ се от болка, той извика:

— Стойте настрана!

После двамата рокери, пъшкайки като мечки гризли и залитайки, се върнаха в дневната, където Шаму притисна Били до стената и започна да го души.

— Точно… точно… както го правят ченгетата! — ухили се Шаму, като го хвана за гърлото и притисна сънната му артерия.

Сидни посегна да вземе стол, за да удари Шаму по черепа, когато Били си пое три пъти въздух, изду бузи, наведе глава и захапа косматата ръка На Шаму с огромните си изпочупени зъби.

След три секунди Шаму започна да вие от болка. Отскочи настрана, сякаш се беше подпалил. Хайтауър се свлече по стената, като хриптеше и се държеше за гърлото.

— Ръката ми! Погледни шибаната ми ръка! — изрева брадатият рокер.

Беше се чуло изпукване на кожа и мускул и на Ото му се стори, че вижда сухожилие, гърчещо се като влечуго. Шаму още гледаше изумен ухапаната си ръка, когато Били го прасна с юмрук в слънчевия сплит. Гигантът се хласна в стената, пръхтейки като слон. После Хайтауър повтори. Същият удар на същото място. Главата на Шаму се разтресе, зъбите му изтракаха като капан за вълци и той се свлече на колене. Били отстъпи назад, ухили се престорено с почернелите си, опръскани с кръв устни, и каза:

— Никога не се опитвай… да душиш… закоравяло ченге! Трябва да те… накажа за това. Съжалявам, мой човек.

Били направи крачка напред и ритна великана в лицето. Шаму тупна на пода като отсечено дърво. Гърдите му хриптяха така, сякаш единият му бял дроб бе спрял да функционира.

— Шаму! — извика Джина и се спусна към него. — Миличък!

— По-добре тръгвайте — каза Били Хайтауър. — Ще се оправя сам.

Нямаше какво да кажат и Сидни и Ото само изправиха някои от преобърнатите мебели. Шаму се претърколи по корем. Опита да се вдигне на колене. И да диша, но изрева от болка:

— Джина! Джина! Боли ме!

— Знам, миличък! Знам. Били, помогни ми да изведем Шаму навън.

Хайтауър го сграбчи за колана и каза:

— Всичко е наред. Държа те. Нищо ти няма.

— Съжалявам, Били — изхлипа Шаму. — До утре ще забравим всичко.

Човекоподобната маймуна и татуираното момиче тръгнаха накуцвайки, надолу по пътя към колибата си, където душът не работеше, но пък и не влизаше често в употреба.

Детективите стояха в мрака, когато Били Хайтауър каза:

— Имате ли нещо против да си вървите? Нещо не се чувствам добре.

— Трябва да отидеш на лекар — рече Ото.

Бившето ченге се преви и се затътри към вратата. Обърна се и се вторачи в двамата детективи, които тръгнаха по чакълестата пътека. Явно го болеше, но въпреки това каза:

— Нямах нищо против, че си поговорихме тази вечер… Някой път можем да… — После размисли, поклати глава и понечи да затвори вратата. Но в последната минута добави: — Този живот не е лош. Тези хора… Те ме искат.