Сянката на койота

14.Игра на отгатване

Портиерът насочи Ото Стрингър към офиса на управителя, където детективът се представи и получи начален час за партия голф, която знаеше, че няма да се състои. Сидни тръгна право към бара, търсейки телефон, за да съобщи регистрационния номер и да научи име и адрес. Разбира се, и двамата бяха на мнение, че блондинката с мерцедеса трябва да е бившата госпожа Брайт.

Клубът не беше толкова изискан, колкото онзи в Тамариск. Беше масивна сграда и представляваше смесица от различни стилове в обзавеждането — индиански, пустинен и китайски. Притежаваше обаче уюта на стар клуб, за което свидетелстваха и фотографиите във фоайето.

Имаше снимки на Боб Хоуп, който беше член на почти всеки клуб в пустинята, наред с не по-малко видната фигура — бившият президент Джералд Форд. Сидни разпозна едни от първите членове на „Тъндърбърд“ — покойният Хоуги Кармайкъл и Бинг Кросби.

Намери платен телефон и съобщи регистрационния номер на детективите в Холивуд. Мерцедесът беше записан на името на Хърбърт Т. Декър, който живееше в Ранчо Мираж. Според Сидни, улицата се намираше на територията на самия крайградски клуб „Тъндърбърд“.

Той влезе в ресторанта, търсейки блондинката. Сервитьорка на петдесетина години го попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря. За пръв път идвам тук. Само разглеждам.

— Е, погледайте — каза тя толкова дружелюбно, колкото и служителите в „Тамариск“, и продължи да разчиства масите.

— Виждали ли сте госпожа Декър? Мисля, че така се казва. Много привлекателна русокоса дама.

— Да, сигурно става дума за госпожа Декър. Не, днес не съм я виждала, господине. Проверихте ли в Бакърената зала? Там има частно тържество.

Сидни се върна във фоайето и мина през ресторанта, който още не беше отворен. Забеляза хора в залата с огледала вляво. Приближи се и разбра защо помещението се казва така. Всички съдове и прибори бяха от бакър, или поне така изглеждаха: подноси, чинии, чаши, ножове и вилици. И тогава я видя.

Тя разговаряше с възрастна дама, отрупана с бижута, със сако и широк панталон. Беше твърде дебело облечена за това време на деня, но след шест часа щеше да се чувства добре. Русокосата явно се извиняваше, че е пропуснала онова, което ставаше там. Ръкува се с неколцина, целуна по бузата някаква жена и двама мъже, след което си тръгна. Ала вместо да се насочи към фоайето, зави и излезе във вътрешния двор край басейна. Там се виждаше малка естрада за оркестър и Сидни си представи какви забавления се вихреха в този вътрешен двор. Може би щеше да присъства на такива купони в качеството си на шеф на охраната на „Уотсън Индъстрис“.

Застана зад блондинката, която не го беше забелязала до този момент, и каза:

— Сигурно всичко в онази зала има вкус на монети.

Тя се обърна и Сидни добави:

— С всичкия онзи бакър.

Жената се усмихна учтиво, и това много му допадна. Имаше страхотни зъби, но в края на краищата парите можеха да купят и най-фини порцеланови протези.

Русокосата понечи да си тръгне и детективът мъжествено се примири със суровата действителност.

— Госпожо, един момент, ако обичате — каза той. — Мисля, че ви познавам. Всъщност, сигурен съм. Живели ли сте в Сан Диего?

Това я накара да спре. Изглежда се притесни, но отговори:

— Много отдавна.

— Господи, знаех си, че ви познавам! Работех в полицията в Сан Диего.

Сидни уцели в десетката. Изражението й се промени — от безпокойство до примирение. Сега, когато я видя отблизо, той предположи, че е на четиридесет, плюс-минус няколко години, благодарение на пластичната хирургия, чиито следи обаче не се забелязваха. Жената наистина беше красива и елегантна като героините на Алфред Хичкок.

— Да не би да сте работили с Хари? — попита тя. — Хари Брайт?

— Разбира се! Вие сте госпожа Брайт! Запознахме се на един бал… Чакайте да си помисля къде работеше Хари тогава. Господи, сигурно е било преди десет години…

— В Южното районно управление. Било е най-малко преди дванадесет години. От толкова време сме разведени.

— О, съжалявам, госпожо…

— Декър. Патриша Декър.

И тогава, тъй като не вярваше абсолютно на никого, свързан по някакъв начин с Кой Брикман и Хари Брайт, Сидни рече:

— Казвам се Сам Бентън. Може ли да ви почерпя нещо? Страхотно е да видиш някого от онова време. Извинете, исках да кажа от недалечното минало. Вие не сте достатъчно възрастна, за да…

— Трябва да тръгвам, господин Бентън.

— Вижте какво, позволете да ви обясня. Напуснах полицията само преди година. Шеф съм на охраната на един самолетостроителен завод в долината Сан Фернандо и съм дошъл тук с директора да играя голф. И… ами, малко съм нервен. Тук е твърде изискано за човек, който е работил по улиците около Южното районно управление. Какво ще кажете за едно питие? Господи, изглеждате същата, само дето сте още по-…

— Разбира се, разбира се. Още говорите като полицай. Добре, барът е натам.

— Вече го намерих. Ненапразно двадесет и една години съм бил ченге.

— Двадесет и една години? Не изглеждате толкова възрастен.

— Е, мисля, че ще се спогодим — ухили се Сидни, после съзря Ото, който го търсеше с поглед и добави: — Госпожо Декър, бихте ли ми поръчали уиски „Джони Уокър“ с черен етикет, ако обичате? Трябва да кажа на един приятел къде ще бъда.

Ото се готвеше да тръгне към офиса на управителя на клуба.

— Ото! Запознах се с нея. Тя наистина е бившата съпруга на Хари Брайт! Представих се като Сам Бентън. Не искам да каже на Кой Брикман, че се е срещала с холивудските детективи, работещи по случая „Уотсън“.

— Какво искаш да направя?

— Играй голф.

— Какво?

— Поиграй малко. Кажи на отговорника, че партньорът ти е възпрепятстван. Ако не излезе нищо, ще взема електрическа количка и ще дойда при теб на игрището.

— Да играя без теб?

— И преди си го правил.

— Не и на такова място! Ами ако пак изпадна в паника като в „Тамариск“? Ами ако ме сложат в четворка с бившия президент и с Бети Грейбъл, за бога?

— Бети Грейбъл умря.

— А коя беше съпругата на Фил Харис? Видях, че членува в този клуб.

— Алис Фейе.

— Да, ами ако ме сложат с Алис Фейе?

— Върви да играеш голф, Ото.

Когато Сидни влезе в бара, госпожа Декър вече бе изпила голяма част от мартинито си, което много приличаше на водка. Това беше добре дошло за него. Тя явно обичаше да пие. Проблемът беше той да успее да контролира собствения си лош навик, докато насърчава нея.

— Съжалявам — каза Сидни и сложи десетдоларова банкнота на бара.

— Приберете си парите — рече тя. — Вече подписах чека със сметката.

— Но нали аз ви поканих.

— Да пием за лошото старо време.

— За нашата Алма Матер, Южното районно управление.

— Трябва да ви кажа, че не съм виждала Хари от години.

— С какво се занимава той сега?

— Живее в долината Коачела. Там работеше в друг полицейски участък. В Минерал Спрингс.

— Работеше?

— През пролетта получи инсулт. А после и сърдечен удар. Хари е… Казаха ми, че е много зле. Доста време мина, откакто се разделихме.

— Е, и сега какво друго правите, освен че играете голф?

Сидни докосна лявата й ръка, която имаше малко по-светъл слънчев загар от дясната. По пръстите й личеше, че е на четиридесет, макар лицето да не издаваше това.

— Все още сте си ченге — засмя се тя. — Ами, просто играя голф.

— И как се справяте?

— Ужасно.

— Не вярвам. С тази фигура.

Той с удоволствие проследи как Патриша отпи още една глътка от двойното си мартини с водка. Гадеше му се само от миризмата на джин, а пиячите на чиста водка бяха най-големите алкохолици от всички. За да я насърчи, Сидни пресуши уискито си. Не защото имаше проблем с алкохола. О, не.

— Моля ви, нека да почерпя по едно — рече той.

— Казах ви, че парите ви тук нямат стойност — отговори тя и кимна на бармана.

Двамата бяха сами в малкия бар.

Ресторантът вече беше почистен, а във фоайето не се виждаше никой. Барманът й наля двойна доза. Сидни си помисли, че барманите най-добре познават клиентите си.

— А какво правите, когато не играете голф? — попита Сидни.

— Почти нищо. Малко тенис, но краката ми вече не издържат.

— Ами — рече той, явно несъгласен с това.

Патриша не възрази. Знаеше какви крака има.

— Понякога играем оклахомски джин. Не питието, а игра на карти. Харесва ми, когато се съберем четиринадесет жени и играем две срещу една. Това е въртяща се игра, която наричаме „Убий сестра си“. Можеш да загубиш хиляда долара за един ден. — Тя се подсмихна и попита: — Много път съм изминала от Южното районно управление, нали?

Сидни хареса ироничната, уморена и малко крива усмивка. Изглеждаше му позната.

— С какво се занимава съпругът ви?

— С петрол. Прекарва много време в Тексас и Оклахома. Понякога отскача до Средния Изток. През лятото ходим на езерото Таху или в Мауи. — После осъзна как е прозвучало това на човек, току-що напуснал полицейската работа и се усмихна виновно. — Какво да кажа?

— Мисля, че трябва да кажете благодаря. Вие сте щастливка. Само можете да бъдете благодарна.

— Да, разбира се, благодарна съм.

И тогава Сидни се сети за сина й.

— Имате ли деца? — попита той.

— Не.

Сидни се намрази за миг, но додаде:

— Странно, бих се заклел, че Хари имаше…

— Синът ни загина. Дълго след като се разведохме. — Сега тя наистина се нуждаеше от водка, но се усмихна уморено. — Няма нищо. Не всички полицаи от Сан Диего знаят за момчето ни. Той беше в самолета на полет 182 на „Пасадена Еърлайнс“. Беше на деветнадесет години. Първа година студент в Калифорнийския университет.

— Искрено съжалявам, госпожо Декър. Аз наистина…

— В онзи ден загинаха децата и на други родители. — Тя пресуши чашата си и добави: — Е, мисля, че трябва да…

— Наистина се чувствам неудобно, че проявих такова любопитство. Бих направил почти всичко, за да изпием по още едно. Моля ви… Патриша.

— Наричат ме Триш — каза тя и тъжно погледна чашата си, после бармана.

Този път той наля и на двамата двойни дози, защото познаваше пиячите от пръв поглед.

— Това е клуб и бар за мъже — рече тя. — Този и в Елдорадо.

— Онзи ден играхме голф в „Тамариск“.

— Там не се пие. Това тук е клуб за пиене и хазарт.

После го погледна с онези тъжни очи и Сидни изпита желание да не й задава повече въпроси. Но имаше нещо, за което искаше да попита. Макар и това да не помогнеше за разкриването на убийството на Джак Уотсън.

— Ще вечеряш ли с мен, Триш? Самотен съм тук, в пустинята.

Тя не губи време с третото мартини с водка.

— Колко време ще бъдеш тук?

— До края на седмицата — отговори той.

— Женен ли си?

— Не.

— Вярвам ти. Нямаш вид на женен.

— Моля те. Какво ще кажеш?

— А какво да кажа на Хърб? — попита тя, съзерцавайки трепкащото си отражение в чашата с алкохол. — Моят съпруг.

— Можеш да… поканиш и него. Ще ми бъде приятно да вечеряме тримата.

Патриша се изсмя и вдигна глава.

— Наистина ли искаш и той да дойде, Сам?

— Ако това е единственият начин да те видя — чистосърдечно призна той и допря коляно до нейното.

Сидни отдавна не бе ухажвал жена, с изключение на някоя случайна полицайка, чието име не можеше да си спомни след три дни. И която също така лесно забравяше неговото.

— Не обикалям ресторантите, когато съпругът ми отсъства от града. Не е прилично. Но не обичам и да вечерям сама. Искаш ли довечера да бъдеш мой гост? Тук, в клуба. Да речем в седем.

Тя погледна часовника си — „Картие Пантер“.

— Ще бъда тук — отговори Сидни.

— Съжалявам, но ще трябва да си сложиш сако и вратовръзка.

— Ще го сторя.

— А сега, трябва да подремна — каза Триш Декър и се изправи, като леко се олюляваше. — Това е нещо, което редовно правя. Като голфа и картите.

Ото беше в игралната зала и наблюдаваше десетина мъже, седнали на застлани със сукно маси, които играеха нещо, наречено Бел Еър джин. Беше му интересно, докато не разбра, че залозите са нараснали на петнадесет цента за точка. Пресметна наум цифрите, записани пред един от играчите, и установи, че този следобед мъжът бе загубил хиляда и двеста долара.

В залата вдясно играеха покер, а малкият бар беше претъпкан. И това беше само един обикновен следобед преди разгара на сезона. Ото реши, че не е готов за такова приключение, макар джобът му да бе пълен с банкноти и излезе навън, където сакът му беше подпрян на количка за голф. Взе стика и купи дузина топки, после се отправи към моравата.

Когато Сидни го намери, Ото се забавляваше с една дама с която се бе запознал на игрището. Тя беше най-малко двадесет и пет години по-възрастна от Ото и още по-закръглена. Беше облечена в пола за голф, блуза с шарки като великденско яйце и жълта провиснала шапка. Косите й бяха червени и определено имаше нужда от козметик. Носеше големи шестоъгълни очила със сини като слива рамки.

Ото и жената се състезаваха и Сидни разбра, че дори се бяха обзаложили.

— Добре, Фиона — тъкмо казваше Ото, когато Сидни ги намери, — това е шансът ми да изравня. Не стой твърде близо до мен, инак горкото ми сърчице ще започне да подскача и няма да уцеля.

— Ах, Ото! — възкликна дебеланата. — Човек трябва да внимава с теб!

Сидни видя, че сакът на Ото е натоварен на електрическата количка за голф, паркирана до тревната площ. Количката беше жълта като сака на собственичката си. Имаше радио, електрически вентилатор, насочен към шофьора, и малък телевизор. Зад предната седалка се мъдреше хладилник, който сигурно не съдържаше газирана вода. На тревата стояха две жълти чаши, пълни с някаква кафява смес. Ото явно не бе допуснал пустинния въздух да обезводни организма му.

— Ото, може ли да ви прекъсна за минутка? — извика Сидни.

— Задръж топката, Фиона — каза Ото и вдигна пръст. — Това е деловият ми партньор, Сидни Блекпул. Сидни, запознай се с Фиона Граут.

— Убедена съм, че сте очарован от това, което виждате — рече възрастната дама на Сидни, който се усмихна и кимна.

— Да, добре се забавлявате.

Погледът на Ото вече беше замъглен. Лъхна на ямайски ром в лицето на партньора си, когато му прошепна:

— Сидни, намерих богата мадама! Вдовица е. Живее в Тъндърбърд Хайтс, за бога! Познава Лусил Бол! Не ме откъсвай от нея!

— Ото, не уцелих! — изчурулика Фиона. — Сега имаш възможност да изравниш.

— Остави ме на мира, Сидни — замоли се Ото. — Тъкмо ми провървя.

— Имам страхотна идея — каза Сидни. — Ще се върна в хотела и ще се обадя на полицията в Палм Спрингс. Ще проверя дали Тери Кинсейл отново се е регистрирал за хотелска работа. Ще се обадя и на Харлан Пенроуд, за да разбера дали е направил нещо. Довечера трябва да бъда тук, защото имам среща с бившата съпруга на Хари Брайт.

— Сериозно! Ти си невероятен — каза Ото и загрижено погледна през рамо към Фиона, която поклащайки се, се бе дотътрила до количката, за да си налее още ямайски ром. — Искаш да кажеш, че мога да остана тук и да поиграя?

— Разбира се. Ще можеш ли да се върнеш в хотела, като свършиш?

— Ще взема такси. Освен ако Фиона не пожелае да ме закара. Има чисто нов ягуар, който умира от желание да ми покаже.

— Голяма работа си, Ото.

— Ще се видим по-късно, Сидни. Ако позакъснея, не ме чакай.

После се обърна и забърза към Фиона, която каза:

— Ото, време е да пийнеш нещо.

— О, не — извика той. — Вече съм си изпил дозата.

Последното, което Сидни го чу да казва на топката, която се търкаляше на петнадесет крачки от дупката, пропилявайки шансовете му да изравни, беше:

— Ела си вкъщи, миличка. Татко ти прощава.

— Ах, Ото, човек трябва да внимава с теб! — изкикоти се Фиона и го тупна толкова силно по рамото, че той разля рома върху пуловера си.

Когато Сидни се върна в хотела, на рецепцията го чакаше съобщение от Харлан Пенроуд. Той веднага се отправи към платения телефон във фоайето и набра номера, но чу само гласа, записан на телефонния секретар: „Здравейте. Тук е домът на семейство Уотсън. Ще отговорим на обаждането ви, веднага щом можем“.

Сидни се отби в ресторанта, хапна една салата, после се качи в апартамента, където полегна на леглото и устоя на изкушението да се обади на обслужване по стаите и да си поръча питие. Беше едва три часа следобед. Твърде рано. Свърза се с полицията в Палм Спрингс, говори с детектива и получи отрицателен отговор по въпроса за Тери Кинсейл.

Когато лейтенантът го попита за какво става дума, Сидни излъга:

— Правя услуга на семейство Уотсън. Тери Кинсейл е забравил нещо в къщата им.

Задрямваше, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и Харлан Пенроуд рече:

— Аз съм!

— Здрасти, Харлан, какво става?

— Никога няма да се досетиш. Намерих Тери!

— Наистина ли? — Сидни провеси крака от леглото и седна. — Къде е?

— Не знам къде е в момента, но знам къде ще бъде довечера. В „Попас Плейс“. Педерастки бар на магистралата за Катидрал Сити.

— Как разбра?

— Ами открих два бара, в които той се навърта и измислих страхотна лъжа. Всичко в името на дълга, разбира се. Казах на барманите, че един приятел на Тери напуска завинаги Палм Спрингс и иска да му даде ролекса си за спомен. Ще го чака в „Попас Плейс“ в шест.

— Това не е ли прозвучало малко невероятно? Безименен приятел?

— Научих, че Тери има много приятели и повярвай, едва ли знае имената на половината. Ще се хване на въдицата.

— Вършиш много добра работа, Харлан. Гордея се с теб. Ако Тери се окаже човекът, когото търсим, ще подшушна на господин Уотсън да даде паричната награда на теб.

Последва минутно мълчание, сетне Харлан каза:

— Не го правя заради наградата.

— Знам, но…

— Семейство Уотсън се държат добре с мен. Мога да работя при тях, докогато искам, а на моята възраст това е истински късмет.

— Знам, но…

— Не бих искал награда за такова нещо. Правя го заради господин и госпожа Уотсън. И заради Джак.

— Добре, Харлан, ще ти съобщавам какво става.

Сидни затвори и макар да беше три часа следобед, се обади да му донесат голямо уиски. После си взе горещ душ, като се надяваше, че алкохолът и банята ще му помогнат да намали напрежението. Реши да остави в „Тъндърбърд“ съобщение за Ото да го чака пред клуба точно в пет и тридесет. Щяха да послухтят в „Попас Плейс“ и ако хванеха техния човек, денят можеше да се смята за успешно приключил. В случай че Тери не се хванеше на въдицата, Сидни и без това щеше да е със сако и вратовръзка и щеше да отиде да вечеря с Триш Декър.

Изведнъж осъзна, че певецът по радиото му напомня Тед Луис.

Хари Брайт. Горкият тъп кучи син. Сидни се зачуди дали Триш Брайт е познавала преди Хърбърт Декър. Би се обзаложил, че всичко е станало, докато още е била послушна съпруга на ченге. Всъщност Триш му напомняше за бившата му съпруга Лори. Тенът, изящният профил, леко кривата иронична усмивка. И тъжните очи.

Триш наистина имаше тъжни очи, но никога не би живяла на палатка. Не и тя. Сидни смътно осъзна, че започва да изпитва съжаление към евентуалния убиец. Приготви се да се задълбочи в тази тъпотия, когато на вратата се потропа и един глас каза:

— Обслужване по стаите, моля.

Уискито и горещата вода го накараха да забрави всичко за три часа. Задряма, без да сънува, и когато се събуди, се изненада, като видя, че слънцето вече е зад планината.

Ото Стрингър започваше да вижда всичко двойно: двойни площадки, двойни топки и двойни Фиони, а това вече беше адски много плът. Играеха на девета площадка. Беше толкова късно, че никой не ги подканваше да си тръгват. Бяха престанали да броят точките и всеки мислеше, че е постигнал върховия резултат от сто и шестдесет, който Ото дори не можеше да си представи, но за Фиона беше средно постижение.

След литър и половина ямайски ром, блузата на Фиона беше станала лепкава от алкохола и от плодовия сок. Колкото повече пиеше, толкова по-силно тупаше Ото по рамото, когато той кажеше нещо смешно. А вече всичко й се струваше смешно.

На Ото му беше ясно, че този зараждащ се романс може да доведе до нещо и реши, че когато най-сетне тръшне дъртата дебелана в леглото, ще й покаже рамото си, което сигурно бе посиняло от блъскане, и ще й обясни, че не може да се движи, защото има чувството, че е играл петнадесет рунда, разменяйки си удари с Мариан Хаглър Великолепния. Но щеше да мине този мост, когато стигнеше до него, както в момента прекосяваше истинския мост над магистралата, на път към девета площадка, където живееше Лусил Бол. Той подуши уханието на грейпфрутови и мандаринови дървета, а Фиона обеща да го запознае с Луси и с Джинджър Роджърс.

— Много пари са хвърлени тук — каза тя, докато Ото изстискваше от нея информация, която би му дала възможност да прецени колко е богата. — Продадоха една къща в Тъндърбърд Коув само за четири месеца с един милион долара печалба. Собственикът на „Сан Диего Падрес“ живее тук.

— Добра сума — отбеляза Ото. Чувстваше се в отлично настроение.

— Не е нещо необикновено, като се има предвид имотът — рече Фиона и се оригна.

— Така е — съгласи се той, надявайки се, че не е прегазил един мексикански градинар. Вече бе блъснал двама. Ако подлагаха на тест за алкохол шофьорите на колички за голф, щеше да е в затвора, преди Фиона да се усети, че човек трябва да внимава с него.

— Фиона — каза той, докато тя нагласяваше топката на площадката — красиво място, защитено от езеро с малък остров с три палми, обрасъл с червени азалии, — къщата ти… разкошна ли е? Или предпочиташ по-семпла обстановка?

— Бива си я, Ото — отвърна тя, удряйки топката по-добре, отколкото предишния път. Едно от стъклата на очилата й бе паднало и Фиона присвиваше очи през единствената леща. — Погледни ми блузата! В ирландските кръчми съм виждала по-чисти покривки за маса!

Втората партида от домашно приготвения коктейл с ямайски ром беше по-силна от първата. Ото изстреля топката към една къща близо до тринадесета площадка, като накара приятен на вид млад мъж по шорти и риза за голф да отскочи към шезлонга си и да се втурне към Ото, който се заклатушка да гони топката.

Младият мъж я ритна към него и извика:

— Заповядайте, господине.

— Благодаря — рече Ото и я запрати в противоположната посока.

— Получаваш безплатен удар — оригна се Фиона. — Всеки път, когато се приближиш до онази къща, получаваш безплатен удар.

— Защо?

— Не може да се приближаваш твърде много. Онзи хлапак е таен агент.

— Там ли живее той?

— Да — отговори Фиона, която имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да заспи.

— Не мога да повярвам! — извика Ото и спря количката насред окосената част между двете дупки, за да огледа хората, които излязоха от задната врата на обикновената къща, после тупна Фиона на свой ред по рамото, изваждайки я от унеса, и прошепна: — Фиона! Това е той! Не, не е той! Да, той е!

— Кой? Хърман Мюнстър ли?

— Да. Току-що се спъна в градинския си маркуч. Той е!

Ото не беше толкова пиян, че да забрави грешките, които бе допускал неведнъж в подобни ситуации. Не искаше да рискува и да пропилее шанса си с Фиона. Беше достатъчно трезвен, за да съзнава, че никога през живота няма да му се предостави друга такава възможност.

Той планира стратегията си по най-добрия начин.

— В онези езера има костур — каза тя. — Обичаш ли да ловиш риба?

— О, да! — ентусиазирано отвърна той. — Много съм запален по риболова.

— Пък аз имам стръв на стената в къщата ми. Купих перуански гоблен от един от най-известните дизайнери в пустинята. И знаеш ли какво се оказа? Боклук, пълен с молци!

— И аз имах такъв гоблен — каза Ото и си спомни как го беше купил за тринадесет долара в Тихуана. Представляваше черно кадифе, на което бе изобразена гола индианка със сомбреро. — Нямам късмет с гоблените.

— А моите молци се превърнаха в червеи, преди да разберат къде се намират! Сега имам личинки!

— Уф! — оригна се Ото. — Не бива да имаш гоблен с личинки, Фиона.

— Ако съпругът ми беше жив, щеше да му даде да разбере на онзи малък педераст, дизайнера. Щеше да му насини и двете очи.

— Да ги направи бледоморави или червеникавокафяви, каквито са модерни, не сини. Няма да му подхожда.

И тогава му хрумна как да започне.

— Ти се нуждаеш от съпруг, Фиона — каза той и погали стика, приготвяйки се да унищожи купчинката пясък, на която бе нагласил топката си.

— Знам, Ото — въздъхна тя, отваряйки хладилника, за да пресуши остатъка от ямайския ром. — Чувствам се самотна.

— Да! — Ото въздъхна още по-дълбоко. — Не трябва да сме самотни през този период от живота си!

— Недей да говориш така, Ото! Та ти си още хлапе.

И в същия миг вдъхновението осени Ото Стрингър. Макар че никога през живота си не бе пушил, той извади две цигари от нейния пакет и ги пъхна в устата си така както бе направил Пол Хенрайд за Бет Дейвис в любимия филм на майка му. Запали ги, извади едната и нежно я сложи в устата на Фиона.

— Вече не съм млад, Фиона. На външен вид съм на средна възраст, но отвътре се чувствам стар. Плешив съм и съм толкова дебел, че мога да кърмя шест етиопчета едновременно. Но въпреки това вярвам, че подходящата жена може да разпали тлеещата жарава в мен!

— Ото, запалил си я откъм филтъра. Господи, как смърди!

— Ето, вземи моята, Фиона. Както и да е, не бива да бъдем сами.

— Мръкна се, Ото — рече тя, нагласявайки звука на радиото. — Ако не свършим скоро, ще ни трябват миньорски каски.

Ото печелеше време, импровизирайки заедно с Дюк Елингтън.

— „Няма да представляваш нищо, ако нямаш този замах“ — пееше той, като се олюляваше около купчинката пясък, опитвайки се да се стегне, за да удари топката.

— О, щях да забравя, Ото. Отвъд езерото живее Били Дъв!

— Кой е Били Дъв?

— Ох, Ото! — извика тя. — Виждаш ли, още си хлапе! Били Дъв беше велика актриса от нямото кино. Играеше с Дъглас Феърбанкс.

— Стар съм, Фиона! Моля те, не ми говори така, сякаш съм болен от варицела.

Усещаше, че я изпуска. Цяла седмица имаше чувството, че артериите му ще атрофират, а сега изведнъж се почувства като сополиво хлапе. И като мислеше за всичко друго, но не и за голфа, замахна със стика и изпрати топката на двеста и тридесет метра.

— Казах ти, че си млад, Ото. Мислиш ли, че един възрастен човек може да удари топката толкова силно?

— О, по дяволите! — изруга той, отбелязвайки най-доброто си постижение на голф през живота си. — По дяволите, Фиона!

Когато най-сетне се дотътриха до осемнадесета площадка, слънцето отдавна бе залязло зад Сан Хасинто и игрището тънеше в сумрак. Загубиха пет топки, докато стигнат до затревената площ. Рекорд за деня, през който бяха загубили общо двадесет и шест топки.

Ото се вторачи меланхолично в редицата дантелени, конусовидни дървета. Беше започнал дори да харесва финиковите палми и всички останали растения, в които топките му се бяха заплели, когато установи, че това може да е големият му шанс. Разполагаше с няколко минути, за да превърне лайняния си живот в бляскав парад. При мисълта, че още години наред ще обикаля улиците на Холивуд, му се доплака.

Той усили звука на радиото, когато най-сетне паркира количката до моравата. Залитайки, Фиона се втурна към площадката, намираща се на двеста метра вляво. Ото започна да приглася на класическото изпълнение на Джордж Гершуин, което звучеше по радиото. Измисли собствен текст, гледайки замислено Фиона, която удряше каквото й попадне, повтаряйки: „Да ти го начукам!“, когато топката й тупнеше върху бетона и излетеше към Малибу, и казваше: „Сбогом и попътен вятър, малко копеле!“.

— „Как само носиш шапката си“ — с цяло гърло изпя Ото, а Фиона нагласи очилата си, които бяха паднали на върха на носа от силата на чудовищния удар. — „Как само унищожи купчинката пясък“ — проточи Ото и това беше самата истина.

След като Фиона свърши с лудориите си, площадката приличаше на яма от ядрена бомба.

— Ох, Ото! — извика тя. — Мисля, че никога досега голфът не ми е доставял такова голямо удоволствие! Ще удряш ли?

Той спря да пее и отговори:

— Не мога, Фиона. Не ми останаха топки.

— Е, това не знам.

Тя му намигна и сърцето му подскочи. Все още имаше шанс!

— Хей, хайде да пийнем нещо в бара! Рано е да се прибираш.

— Добре. И без това живея наблизо.

— Много бих искал да видя дома ти! Не ме е страх от стената с червеите. Трябва ти мъж в къщата.

Беше почти тъмно, когато се върнаха в стаята на отговорника, където предадоха на Ото съобщението от Сидни Блекпул. Той реши, че ако съумее да поддържа огъня на този романс, това вероятно ще стане на игрището за голф. Имаше усещането, че и утре отново ще играе, затова каза на управителя:

— Дайте ми още дузина топки, ако обичате. Все едно каква марка. Нека да са оранжеви. По-лесно се забелязват във водата.

Управителят беше същият, който му продаде предишната дузина. Сложи топките на плота и попита:

— Ще играете ли с тях или предпочитате да ги изгубите?

Докато вървяха към бара, Ото каза:

— Не мисля, че онзи тип беше много остроумен.

— Те просто не разбират колко болезнена може да бъде тази игра за хора като нас — утеши го Фиона. — Забрави за него, Ото.

От радиостанциите, излъчващи стари мелодии, се разнасяше танцувална музика. Кармен Миранда пееше: „Чика чика чик! Чика чика чик!“ и Фиона Граут спря във фоайето и изтанцува няколко стъпки самба, подскачайки, колкото можеше да се очаква от дебела, възрастна и пияна жена.

— Делят ни цели векове, Ото — тъжно каза тя.

— Знам тази певица! — провикна се той. — Чакай да си помисля. Тя беше онази с плодовата салата на главата. От черепа й стърчаха ябълки, банани и кокосови орехи. Знам доброто старо време, Фиона.

И двамата си поръчаха ямайски ром и подозрителният барман, който никога не би сервирал на такава двойка пияници в публичен бар извън клуба, ги изгледа кръвнишки.

Фиона шумно засмука от питието си, още преди Ото да получи своето. В бара имаше трима мъже. Разказваха си вицове и заплашваха да осуетят плановете на Ото. Не можеше да разбере защо гласовете на тримата го дразнеха толкова много. Всъщност, вбесиха го дотам, че забрави трите гениално съчинени многозначителни фрази, които щеше да каже на Фиона, за да разгорещи страстите.

Единственото, което можа да измисли, беше:

— Фиона, хайде довечера да се срещнем. Само ти и аз.

— Среща? О, не мога, Ото!

— Тогава хайде утре да играем голф! — отчаяно изрече той.

— Утре? — Тя остави чашата си на бара, но забрави да извади сламката от устата си и добави: — Утре ще играя с друга двойка. И с годеника ми.

— Годеник?!

Сигурно щяха да чуят вика на Ото чак в Минерал Спрингс, ако не беше силният вятър.

— Да, Ото, аз съм сгодена. През декември ще се омъжа и ще прекараме медения си месец на Бахамските острови, в къщата на сина му. На Коледа ще се запозная с внуците му.

— Фиона!

Ото не можеше да повярва на ушите си.

— Инак с удоволствие бих се срещнала с теб довечера, Ото. Много си забавен. Бих искала да играеш голф с годеника ми и с мен. Казва се Уилбър. Ще ти хареса.

Ото Стрингър бе в състояние единствено да съзерцава рома си, докато Фиона отново започна да сърба шумно, блажено неосъзнаваща, че току-що торпедо бе взривило кораб, минаващ в нощното море, и бе оставило само мазно петно на повърхността.

Шегаджиите продължаваха да си разказват вицове. Единият беше на възрастта на Ото, а другите двама — петдесетгодишни. Току-що бяха разказали вица за разликата между еврейската принцеса и желето. Желето мърдало, когато го ближеш. После разказаха за кръстоската между мексиканец и мормон — получава се гараж, пълен с крадени стоки. И сега бяха започнали втори виц за чернокожите джебчии в Тексас, които наричаха „кюмюр“.

И това напомни на единия, че наскоро се бе случило нещо смешно.

— Само почакайте да чуете това — каза той. — Някакъв африканец искаше да стане член на клуба. Бил известен и мислел, че няма да му откажат.

— Кой беше? — пиянски се обади Ото. — Гари Играча?

— Какво? — попита мъжът и го погледна.

— Имат предвид някакъв цветнокож кандидат — прошепна Фиона.

— О, това ли имат предвид? — рече Ото, намръщен като Бигелоу Бобровата опашка. — Искаш да кажеш от онези, дето носят пилешки кокали вместо бижута? Такъв ли, Фиона?

— Съжаляваме, че ви обидихме — каза мъжът. — Мислех, че сме сред приятели.

— Да сте ме обидили? — войнствено отвърна Ото. — Аз не съм евреин, нито мексиканец или негър. И със сигурност не съм член на този клуб.

После, изпитващ неистово желание да излъже, Ото добави:

— Но ще ви кажа какъв съм. Аз съм демократ. И мисля, че Роналд Рейгън е толкова стар, че смята, че Алцхаймер е името на държавния секретар. А по време на дебатите с Мондейл напомняше на герой от филмите на Джейн Уайман. И ще балансира бюджета, когато Джеси Джексън отиде на лов за катерици с Националната ловджийска асоциация, а Джейн Фонда стане член на организацията „Дъщери на Американската революция“.

Тримата веселяци измърмориха нещо, изпиха питиетата си и се приготвиха да си тръгват, когато Фиона се обърна към Ото и попита:

— Какво ти става? Какви ги говориш?

— Не знам, Фиона — чистосърдечно призна той. — Това беше най-лошото, което можах да измисля. Дори не съм демократ! Вероятно се опитвах да предизвикам скандал.

— Ромът размътва главата. По-добре се прибирай, Ото. Но се радвам, че се запознах с теб. Беше много забавно.

— Наистина се държа като побъркан! Непрекъснато разказвам едни и същи смешки, но на място като това те звучат съвсем различно!

— Мнозина от хората тук сами са спечелили парите си — информира го тя. — И имат право да играят голф с когото си искат.

— Да, но тяхното право не е право.

— Ти си пиян, Ото. Дрънкаш глупости.

— Може би трябва да се прибера вкъщи.

— Имаш това право — каза тя. Говореше като ченге.

— Е, денят наистина ми хареса — рече той и целуна възрастната дама по бузата. — Човек трябва да внимава с теб, Фиона.

Сидни Блекпул вече чакаше пред клуба, когато Ото се появи, влачейки се отчаяно със сака си.

— Изглеждаш като Арнолд Палмър, когато загуби финала на Откритото първенство на Съединените щати — рече Сидни. — Какво друго се случи, освен че си се натряскал? Господи, какво пи? Пуловерът ти е кафяв. Сутринта беше жълт.

— Опитвал ли си някога да караш количка за голф и да изпиеш два литра ямайски ром с някой, който непрекъснато те удря по рамото?

— Но защо си толкова намръщен? Лошо ли ти е?

— Не знам, Сидни. В Холивуд съм твърде стар. Тук съм твърде млад. Там съм републиканец. Тук съм демократ. Там мечтая за всички онези неща, които парите могат да купят. А тук разбирам, че колегите ни не могат да купят някои неща, дори да имат пари.

— Добре ли си?

— Щом получиш онази длъжност при Уотсън, може да играем голф, използвайки корпоративното му членство. Но там няма да бъдат момчетата от Грифит Парк, с които играем в събота.

— Какво се случи в бара?

— И всичките те са ченгета. От моята черга.

— Предполагам, че ще ми разкажеш какво е станало.

— Само мога да ти кажа, че искам да се прибера в Холивуд, където животът е безсмислен, но поне предсказуем.