Сянката на койота

1.Гущерът мъжага

На земното кълбо има два тесни пояса на двадесет и пет градуса северно и южно от екватора, където движението на ветровете и океаните не позволява на дъждовните облаци да достигнат до повърхността на земята. Слънцето безпрепятствено изсмуква влагата от почвата, растенията и животните. По тези места нощното небе е ясно и въздухът изведнъж става студен, когато топлината се вдигне нагоре. Дневната жега и нощният хлад на повърхността на земята пораждат силни ветрове. Там, където има планини, издигащият се горещ въздух бива изместван от хладен, идващ от високите места, който се спуска в каньоните, като изсушава още повече земята.

В миналото такива места са били смятани за негостоприемни за обикновени човешки същества, но от друга страна никой не твърди, че в Холивуд живеят обикновени хора. Вероятно прекалено хубавият живот по време на Златната епоха там ги е накарал да се преместят — само на два часа път от Лос Анджелис, но цял един свят по-надалеч.

Хората, които живееха така, сякаш се възбуждаха от кадилаците си, а и казваха, че слагат кокаин на гениталиите си, за да останат възбудени по-дълго, установиха, че за пръв път от години могат да се отпуснат. Пустинята притежаваше магия.

Отначало някои от тях не разбираха това. Пустинята изглеждаше неприветлива и враждебна, но скоро обграждащите ги планини престанаха да им приличат на грамади от камъни и придобиха величествени очертания и изящни линии. Филмовите звезди започнаха да говорят за изтънчените пастелни тонове на пустинята и за непрестанно променящата се феерия от светлини. Кълбестите облаци изпъстряха планините и хълмовете с петна светлина и постоянно менящи се сенки. Филмовите звезди седяха край басейните или естествените горещи минерални извори и наблюдаваха вълшебните светлосенки, кораловите, алените и тъмночервените цветове на кактусите и дивите цветя, с които бе осеян пейзажът. Подножията бяха толкова обрасли с върбинка, че ги наричаха Пурпурни. А после настъпваха хладните нощи, когато филмовите звезди се вторачваха в истинските звезди. Небосводът блестеше като осеян с диаманти.

Ето как Палм Спрингс осигуряваше убежище и се бе превърнал в своеобразно светилище между снимачните периоди. Там ходеха всички — Гейбъл, Ломбард, Кагни, Трейси, Хепбърн, братята Маркс, дори Гарбо. И колкото и да се страхуваха от Времето тези хора, които щяха да останат вечни, пустинята даваше отговор на проблемите им. Топлият сух климат успокояваше артритните болки, бурсита и заболяванията на белите дробове. Всеки започваше да се чувства по-жизнен, играеше тенис и голф, плуваше и лудуваше като Ерол Флин.

Изненадите бяха безкрайни. По здрач върхът на планината Сан Хасинто се осветяваше изотзад от залязващото над Тихия океан слънце. Това предизвикваше вълнуващото усещане, че малко по на запад от планините е градът и прожекторите на кинотеатрите. Опиянените тълпи и критиците със своите моливи и тетрадки сякаш се намираха точно от другата страна. Атмосферата беше толкова предразполагаща, че филмовите величия се отпускаха и играеха като деца. Чувстваха се в безопасност. Можеха да си отдъхнат, защото Холивуд беше наблизо.

По-късно, разбира се, когато филмовите знаменитости установиха, че пясъкът и кактусите им харесват, в пустинята нахлуха строителните предприемачи. Започнаха в Палм Спрингс и стигнаха на юг, до Катидрал Сити, Ранчо Мираж, Палм Дезърт, Индиан Уелс и Ла Куинта. Долината Коачела сякаш бе подложена на светкавична въздушна бомбардировка.

По всичко личеше, че нищо не може да спре строителите на крайградски клубове и курорти. Говореше се, че големите трактори са предизвикателство дори за Годзила. Но един от дребните братовчеди на Годзила успя малко да ги забави. Явно някои части на долината Коачела бяха предоставили последен шанс на един дребен, застрашен от изчезване вид, наречен реснист гущер — не правещ впечатление с нищо дребосък с прихлупени клепачи, дебел корем и белоснежни люспи, мимикрия, която му позволяваше да оцелее в пустинята. И все пак това същество остана най-голямата надежда на природозащитниците, за да забавят инерцията, в която отдавна бе изпаднал Холивуд. Но някои от най-богатите и известни хора в света притежаваха имоти във владенията на реснистия гущер, затова дори заклетите комарджии не залагаха много на дребното влечуго.

В долината Коачела вече имаше най-малко петдесет игрища за голф и над двеста хотела, и ниската влажност в пустинята бе безвъзвратно променена от грандиозните атаки срещу подземните реки.

Но в долината останаха части, които не се поддадоха на инвазията на огромните трактори. Една от тях е градчето Минерал Спрингс, на петнадесетина километра от Палм Спрингс. Причината е елементарна — вятърът. Пустинният вятър, който може да задвижи десет хиляди турбини. Търговската камара в Минерал Спрингс го нарича „Терапевтичен бриз“, а населението — вихър.

Местните жители казват, че пясъкът е намалял. Вятърът го издухал към Солтън Сий. Този вятър можел да предизвика дъжд от камъни — нещо като пустинна градушка. Разправят, че колите с отворени прозорци щели да бъдат напълно опустошени.

Но през 1978 година добрите граждани на Минерал Спрингс решиха, че независимо от вятъра, искат дял от доларите на туристите от съседите си от другата страна на долината. В края на краищата, тяхната минерална вода, извираща от земята с температура сто и осемдесет градуса по Фаренхайт, беше чиста и не миришеше на развалени яйца. Всъщност, беше толкова чиста, че те поискаха правителствени субсидии, за да изучават явлението гореща минерална вода без мирис, докато накрая бе изказано мнението, че вероятно вятърът отнася миризмата, преди да е стигнала до човешкия нос.

Жителите решиха, че ако на тяхното градче ще се гледа сериозно, наред с другите екстри ще му трябва и полиция, затова обявиха конкурс за шериф и се задоволиха с един ветеран с четиринадесетгодишен стаж. Девет години преди това Пако Педроса бе служил като сержант в полицията в Лос Анджелис и се бе преселил на това място с пустинен климат с надеждата да излекува хроничния бронхит на дъщеря си.

Населението на Минерал Спрингс мислеше, че ще мине с трима полицаи, но новият шериф насочи вниманието към няколко териториални проблема. Тъй като беше отдалечено и достъпно само за богати пустинни курортисти, градчето бе убежище на повече химици и от Калифорнийския технологичен университет, с тази разлика, че всички бяха аматьори. Уединените ветровити каньони бяха се превърнали в удобно скривалище за членовете на „Кобра“ — обявена извън закона банда рокери, които изкарваха прехраната си, като произвеждаха амфетамини. Там беше идеалното място за бързодействащи лаборатории. Етеричната миризма на кристалния прах се разсейваше към Индио още в мига, в който напуснеше лабораторията. Нямаше опасност ченгетата да влязат там. Както и в обикновените домове. Ето защо, в града и около него се виждаха да профучават множество мотоциклети „Харли Дейвидсън“, чийто притежатели развиваха много по-активна дейност от Клуба на ротарианците дори.

В добавка към лабораториите за амфетамини и наред с ниските наеми, Минерал Спрингс беше и идеално място за хищниците, които прииждаха в богаташките курорти, за да се хранят с туристи. В градчето имаше два здравни центъра за лечение на психичноболни и наркомани, и поправителен дом за бивши затворници. Единствената голяма къща бе построена от сводник, който в разгара на сезона доведе тринадесет момичета, за да работят в хотелите. Толерирането на свободния стил на живот и ненамесата в частните дела докара и колония нудисти, а те на свой ред — орди сърфисти, чиито сърфове често биваха разбивани от коварните ветрове. На ченгетата никак не им беше лесно, защото бившите затворници, рокерите, търговците на наркотици, крадците, нудистите, разбойниците, сводниците, сърфистите, наркоманите и пияниците не искаха полиция.

Пако Педроса се нуждаеше от схватливи и неподкупни ченгета, за да се оправя в този край, намиращ се на петнадесет километра от най-близкото полицейско управление, откъдето можеха да потърсят помощ.

На всяко ченге, което наемаше през годините, той казваше едно и също: „Трябват ми хора, които да разсъждават като уличните престъпници, но и да притежават нещо по-важно — дипломатичност. Когато си сам и на хоризонта не се вижда помощ, трябва да можеш да убедиш бандитите в своето. Запомни едно — тук нямаш нищо и никой на твое разположение“. На всички, освен на единствения си служител от женски пол, Рут Коско, Пако Педроса казваше и още нещо: „Няма да ви тормозя за оръжията, които носите. Имаме «М-14» и магнуми 44-ти и 45-ти калибър. Можеш да се разхождаш с деветмилиметров пистолет или с ръчен ракетомет, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре. Няма и изисквания за униформа. Няма да ти се карам, че не си лъснал обувките си, защото слънцето и без това ще разтопи боята. Няма да те притеснявам, ако подремваш от време на време на нощно дежурство, щом ти се налага. Имам само няколко правила за моите ченгета. Никакви наркотици и кражби. Никакъв алкохол по време на работа. И никакъв извратен секс в пределите на града с човек на възраст под четиридесет години, дори когато не си дежурен. Това е всичко, що се отнася до правилата“.

Последното предупреждение беше, защото сто и петдесетте разведени родители и вдовици, живеещи на паркинга за фургони, който гражданите наричаха „Кръстопът в средата на живота“, бяха истинска лудница. Всеки месец пристигаха за съвещанието на градския съвет със списък от десет страници за нередностите в града и мислеха, че шефът на полицията е виновен за повечето от тях. Пако Педроса, който не криеше, че е женомразец, смяташе, че всички онези сервитьорки, маникюристки и фризьорки, живеещи в Минерал Спрингс, за да работят в курортните градчета, страдаха от факта, че необвързаните жени значително превъзхождат по численост мъжете, освен в разгара на туристическия сезон, когато тълпи туристи превземаха пустинята. Ето защо, той насърчаваше ченгетата да „осъществяват връзки с обществеността“ в „Кръстопът в средата на живота“, като присъстват на неофициалните им сбирки и обмяна на клюки. Но ченгетата бяха предимно млади контета и повехналите хубавици от „Кръстопът в средата на живота“ им се виждаха още по-изхабени, отколкото бяха. След като пресата кръсти един особено опасен участък от пустинната магистрала „Кървавата алея“, ченгетата нарекоха „Кръстопът в средата на живота“ „Безкръвната алея“.

Когато му се обадиха от холивудския отдел на полицията в Лос Анджелис, информирайки го за вероятна гореща следа в хладнокръвно, но придобило печална известност убийство в пустинята, развълнувало гражданите на Минерал Спрингс, Пако Педроса обеща пълна подкрепа на момчетата от старата му Алма Матер. Затвори телефона и сложи бележка за служителите си — осем мъже и една жена, че ще имат гости от планета Холивуд, после каза на секретарката си, Ани Паскевиц, да нарисува свита на кълбо гърмяща змия с надпис: „Не ни пука как го правят в Лос Анджелис“, който окачи на таблото за съобщения.

Пако Педроса затътри тромавото си туловище нагоре по стъпалата към покрива на полицейския участък, където се помещаваше и градският съвет и затворът, съблече жълтеникавата си като горчица хавайска риза и изпъшка при вида на тлъстините си.

— Трябва да накарам нашите гости от Холивуд да ми донесат нещо черно, дантелено и голямо — оплака се Пако на сержанта си, после стисна една от косматите си гърди, отпусна се на разнебитения стол и добави: — Това е. Нужен ми е сутиен. Вече няма да ям.

Кой Брикман, на четиридесет и една, беше десет години по-млад от Пако и няколко сантиметра по-висок и изглеждаше още по-снажен в синята си униформа.

— Смятат, че две градски ченгета ще разрешат случай отпреди седемнадесет месеца?

Брикман възмутено отхапа от сандвича с кюфте, купен от единствения магазин за деликатеси в града, и преглътна залъка със солидна глътка портокалов сок.

Педроса се облегна назад, излагайки бронзовия си корем на пустинните лъчи, и рече:

— Чудя се дали ще изпратят някои от детективите, които познавам.

— Не се случва често да решаваш случай отпреди седемнадесет месеца — повтори Брикман.

— И какво от това? — Пако сви рамене и затвори очи. — Може да прекарат седмица в Палм Спрингс. Ще им правят масажи и ще им духат. Като стана дума за духане, какъв е вятърът днес?

— Терапевтичен бриз — отговори Брикман, наблюдавайки прахоляка и вихрушките, вдигащи се в долината.

Педроса въздъхна и каза:

— Бризът в този ненормален град може да издуха орехите от дупката на земна катерица. Следващия път да ми донесеш закуска.

— Три-четири мексикански царевични питки с пилешко месо?

— Нека да бъдат четири — измънка шефът на полицията, без да отваря очи. — И фасул. Само едно му е хубавото на този ненормален вятър. Можеш да се изпърдиш безшумно и никой няма да разбере.

И докато Пако дремеше, а сержантът ядеше ранна вечеря от лошокачествени кюфтета на покрива на полицейския участък, един алкохолик от Минерал Спрингс на име Бигелоу Бобровата опашка така се беше натряскал с джин, че бе готов да се бие. Мръсен, сбръчкан, пустинен плъх, който имаше такъв вид, сякаш се бе търкалял в калта, Бигелоу Бобровата опашка изпиваше по една бутилка джин всеки ден, когато не валеше сняг, никога не се прибираше вкъщи, когато ченгетата му кажеха, и уважаваше единствено авторитети като Сако и Ванцети.

Ченгетата тайно мечтаеха някоя нощ, когато спеше на една от масите в парка за излети в оазиса, да го порази светкавица. Но Бобровата опашка беше истински пустинен плъх. Мразеше хората, долавяше безпогрешно враждебността на околната среда и можеше да оцелее при всякакви условия.

Бигелоу Бобровата опашка беше шестдесетгодишен, тежеше по-малко от шейсет и пет килограма и нямаше брадичка. Очите му бяха воднисти, а раменете — тесни. Прозвището му идваше от кактуса с плоски овални листа, подобни на боброва опашка, разпространен в долината Коачела. Изглеждаше безобиден, но имаше малки бодливи тръни, тънки като косъмчета. За него важеше поговорката: „Мислиш, че е безгръбначен, докато не го настъпиш“.

С падането на мрака и Бигелоу Бобровата опашка падна на любимата си маса в парка за излети в оазиса. Спеше непробуден пиянски сън, когато една висока, тънка фигура го вдигна и повлече към чакаща кола, която изрева към магистралата за Туенти-найн Палмс.

По този път имаше закусвалня, където шофьорът на автобуса редовно спираше и ухажваше сервитьорката. Оставеният без надзор автобус беше паркиран под лампата до пътния знак, но никой не видя облечената в черно фигура, носеща дрипавия си товар. Тридесет минути по-късно Бигелоу Бобровата опашка беше намерен на последната седалка на автобуса, когато хъркането му събуди двама морски пехотинци, пътуващи към базата си. Изритаха го навън и му се наложи да върви пеша до Минерал Спрингс, прибавяйки шофьорите на автобуси към списъка на лицата, които адски мразеше.

Когато Бигелоу стигна покрайнините на Минерал Спрингс, изгряващото слънце вече блестеше в очите му. Съзнанието му беше замъглено от алкохолните пари, а просмуканият му с алкохол мозък издаваше противоречиви заповеди на опустошеното му дребно тяло. Всички онези милиони мариновани мозъчни клетки стреляха напосоки. Бигелоу Бобровата опашка беше объркан, а устата му — пресъхнала.

Той реши да мине за по-пряко през пустинята, за да стигне до парка за излети в оазиса, където имаше фонтан с минерална вода. Беше затворил уста и дишаше през носа, за да поддържа влагата там, но кухият му череп вече се сгорещяваше. Слънцето беше точно над хоризонта, но бързо се издигаше и хвърляше пурпурни, розови, алени и сини отблясъци върху планината Санта Роса.

Бигелоу Бобровата опашка осъзна, че джинът трескаво ускорява дехидрацията. Костният му мозък цвърчеше, а в устата му все едно бяха пъхнали сешоар. После реши, че ако имаше много пари като Джони Кеш, Елизабет Тейлър, Лайза Минели и всички останали богати лайнари, дошли в пустинята, за да се лекуват в клиниката за алкохолици „Айзенхауер“, нямаше да е тук и да пъпли под лъчите на изгряващото слънце. Намираше се на това проклето място, само защото беше беден.

Нещастникът се умори толкова, че бе готов да приеме помощ дори от ченге, ако съзреше някое, но шибаните лентяи сигурно спяха в патрулните си коли. Трябваше да се съвземе и да нормализира дишането си, затова се заклатушка към самотно мескитово дърво, което единствено хвърляше някаква сянка наоколо. Беше високо десетина метра. Внушителен растителен вид със заоблена корона и грапава кора.

Бигелоу Бобровата опашка уплаши една кукувица, която излетя от лавандуловата туфа. Уханните цветове и силният аромат привличаха рояци пчели, но под дървото нямаше никой, затова Бигелоу приклекна до дънера като внимаваше да не докосне някой кактус. И най-лекия допир щеше да го напълни с трънчета и въпреки това, птиците свиваха гнезда там. Поредната загадка на пустинята.

Докато клечеше като индианец и му ставаше все по-лошо, Бигелоу забеляза гекон, който правеше лицеви опори на малко пясъчно хълмче. Геконът го погледна злобно и направи важно още пет „лицеви опори“. Движенията му трябваше да бъдат сметнати за демонстрация на териториално надмощие и десетсантиметровото влечуго беше толкова настървено, че започна трети рунд.

Изведнъж гущерът стори лъжлива крачка към Бигелоу и направи още три лицеви опори, макар че езичето му вече бе увиснало от изтощение, а очите се плъзгаха напред-назад по черепа. Любопитството на Бобровата опашка се засили.

— Ти не си реснист гущер, малък духачо — рече той на влечугото. — Мога да те ритна по задника и на никого няма да му пука.

Бигелоу Бобровата опашка се опита да ритне гекона, но тъй като мозъчните му клетки действаха некоординирано, не успя да го уцели. Прелетя над дюната и се приземи на кокалестия си гръб. Извика и му отговори музикален акорд. Отначало му се стори, че звукът е от пукването на гръбначния му стълб, затова внимателно се надигна и седна.

Помисли, че гущерът охранява дома си, после видя какво пази. Дребосъкът наистина си беше у дома. Живееше в съкровището си, което вече беше собственост на Бигелоу Бобровата опашка по закона на по-силния — странна на вид малка хавайска китара.

Бигелоу Бобровата опашка я взе, избърса я от праха и видя, че е непокътната. Какво, по дяволите, правеше тук? Вероятно бе паднала от минаващ камион. Можеше да я почисти и да я занесе в заложната къща в Катидрал Сити, където нямаше катедрали, но имаше толкова много магазини за вещи втора употреба и гей барове, че постоянните посетители питаха: „Женен ли си или живееш в Катидрал Сити?“.

Когато по-късно хората на закона щяха да разсъждават по въпроса как прословутото убийство в Палм Спрингс е било разкрито чрез привидно случайни находки, щеше да стане ясно, че началото на веригата от доказателства е било поставено от един толкова мъжествен гущер.